Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Аполос в Коринт – 26 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Аполос в Коринт – 26 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

След като напусна Коринт, Павел продължи дейността си в Ефес. Тук
трябваше да остане за кратко време по необходимост, тъй като му
предстоеше път за Ерусалим, за да присъства на приближаващия празник. В
синагогата беседва с евреите и направи толкова благоприятно впечатление,
че го помолиха да продължи работата си сред тях. Планът му да посети
Ерусалим му попречи да остане по-дълго, но обеща да се върне, “ако ще
Бог”. Акила и Прискила го бяха придружили до Ефес и той ги остави там да
продължат делото, което бе започнал.
По това време “някой си юдеин на име Аполос, роден в Александрия,
човек учен и силен в писанията, дойде в Ефес”. Той бе чул проповедта на
Йоан Кръстител, приел бе кръщението за покаяние и беше жив свидетел, че
делото на пророка не е било напразно. Писанието казва за Аполос, че “той
беше наставен в Господния път и, бидейки по дух усърден, говореше и
поучаваше прилежно за Исуса, а познаваше само Йоановото кръщение”.
Докато бе в Ефес, Аполос “почна да говори дързостно в синагогата”.
Сред слушателите му бяха Акила и Прискила, които разбраха, че още не бе
получил пълната светлина на евангелието и “прибраха го и му изложиха по-
точно Божия път”. Чрез поучението им той придоби по-ясно разбиране за
писанията и стана един от най-способните защитници на християнската вяра.
Аполос имаше желание да отиде в Ахаия и братята в Ефес “писаха до
учениците да го приемат” като учител в пълна хармония с църквата на
Христос. Той отиде в Коринт, където чрез публична работа и от къща на къща
“силно опровергаваше юдеите, като доказваше от писанието, че Исус е
Христос”. Павел бе посял семето на истината. Аполос сега го поля.
Съпътстващият го успех в проповядването на евангелието, бе повод някои
вярващи да издигнат труда му над този на Павел. Това сравнение на човек с
човек породи в църквата дух на разделение, заплашващо да стане голяма
спънка за напредъка на евангелието.
През периода година и половина, през който Павел бе прекарал в
Коринт, съзнателно бе представял евангелието в неговата простота. “Не с
превъзходно говорене или мъдрост” бе дошъл той при коринтяните, но със
страх и трепет и “с доказателство от Дух и от сила” бе заявил “Божията
тайна”, така че тяхната вяра да не се основава “на човешка мъдрост, а на
Божията сила” (1Кор.2:1,4,5).
По необходимост бе възприел този начин на поучаване, който бе
подходящ за църквата. “И аз, братя, не можах да говоря на вас като на
духовни – обясни им той по-късно, – но като на плътски, като на младенци в
Христа. С мляко ви храних, не с твърда храна, защото още не можехте да го
приемете, а и сега не можете” (1Кор.3:1,2). Много от коринтските вярващи
бавно разбираха уроците, които се опитваше да им предаде. Напредъкът им
в знанията за духовните неща не беше съразмерен с привилегиите и
възможностите им. Вместо да са стигнали вече далеч в християнския опит, за
да разбират и практикуват дълбоките истини на Словото, те стояха там,
където стояха и учениците, когато Христос им каза: “Имам още много неща
да ви кажа, но не можете да ги понесете сега” (Йоан 16:12). Завист,
греховност и обвинения бяха затворили сърцата на много от коринтските
вярващи за цялостната дейност на Светия Дух, който “издирва всичко, даже и
Божиите дълбочини” (1Кор.2:10). Колкото и мъдри да бяха в светско знание, в
познанието на Христос бяха деца.
Делото на Павел беше да наставлява коринтските новоповярвали в
началата, в самата азбука на християнската вяра. Беше задължен да ги учи
като хора, които нямат знание за действието на Божествената сила в
сърцето. По това време те не бяха в състояние да схванат тайните на
спасението, защото “естественият човек не побира това, което е от Божия
Дух, защото за него е глупост и не може да го разбере, понеже то се изпитва
духовно” (1Кор.2:14). Апостолът бе опитал да посее семето, което други
трябваше да напоят. Последвалите го трябваше да продължат делото по-
нататък от точката, където той го бе оставил, давайки духовна светлина и
познания в подходящо време, когато църквата бъде в състояние да ги
понесе.
Когато се зае с делото в Коринт, Павел осъзна, че трябва да въведе
много внимателно великите истини, на които желаеше да научи слушателите
си. Той разбра, че сред тях можеше да има горди застъпници на човешки
теории и на фалшиви системи на поклонение, ходещи сякаш със завързани
очи с надеждата да намерят в книгата на природата теории, които биха се
противопоставили на реалността на духовния и безсмъртния живот, разкрит
в писанията. Знаеше също, че критици щяха да се опитат да преиначат
християнските тълкувания на откритото Слово и скептици да се присмиват и
подиграват на Христовото евангелие.
Като се стараеше да води душите в подножието на кръста, Павел не
се осмели да укори пряко сластолюбивите или да покаже колко омразен бе
грехът им в очите на святия Бог. Вместо това издигна пред тях истинския
смисъл на живота и се опита да им внуши уроците на Божествения Учител,
които ако ги приемеха, биха ги издигнали от светското и греха към чистотата
и праведността. Той особено подчерта практическата набожност и светостта,
към която трябва да се стремят всички, сметнати за достойни да получат
място в Божието царство. Копнееше да види как светлината на Христовото
евангелие прониква в тъмнината на умовете им, за да могат да разберат
колко оскърбителен в Божиите очи бе неморалният им живот. Затова темата
на неговото проповядване сред тях бе Христос, и то разпнат. Павел се опита
да им покаже, че предмет на най-сериозното им изследване и най-голямата
радост трябва да бъде чудната истина на спасението чрез покаяние пред
Бога и вяра в Господ Исус Христос.
Философът обръща гръб на светлината на спасението, защото тя
засрамва гордите му теории. Светският човек отказва да я приеме, защото тя
би го отделила от неговите земни идоли. Павел разбра, че характерът на
Христос трябва да се схване, преди хората да Го заобичат, да видят кръста с
очите на вярата. Тук трябва да започне изучаването, което ще бъде цел и
песен на изкупените през цялата вечност. Само в светлината на кръста може
да се оцени истинската стойност на човешката душа.
Очистващото влияние на Божията благодат променя естественото
разположение на човека. Плътският човек не желае небето. Естественото му,
неосветено сърце не чувства привлекателността на това чисто и свято място
и ако беше възможно да влезе там, такъв човек не би намерил нищо приятно.
Склонностите, които ръководят човешкото сърце, трябва да бъдат подчинени
чрез Христовата благодат, преди падналият човек да бъде готов да влезе в
небето и да се радва на общуването с чистите святи ангели. Когато човек
умре за греха, съживява се за нов живот в Христос, Божествената любов
изпълва сърцето му. Умът му се освещава. Той пие от неизчерпаемия извор
на радост и знание и на пътя му изгрява светлината на един вечен ден,
защото постоянно с него е Светлината на живота.
Павел се бе опитал да обясни на коринтските братя, че той и неговите
сътрудници са само хора, натоварени от Бога да поучават в истината; че
всички те са свързани в едно общо дело и че еднакво зависят от Бога за
успеха на труда си. Възникналата в църквата дискусия за относителните
заслуги на различни служители, не бе одобрена от Бога. Тя бе плод на
запазило чертите си естествено сърце. “Защото кога един казва: аз съм
Павлов, а друг – аз съм Аполосов, не сте ли като човеци слаби? Какво е,
прочее, Аполос и какво е Павел? Те са служители, чрез които повярвахте, и
то както Господ е дал на всеки от тях. Аз насадих, Аполос напои, но Господ
прави да расте. И тъй, нито който сади е нещо, нито който пои, а Господ,
Който прави да расте” (1Кор.3:4-7).
Павел пръв бе проповядвал евангелието в Коринт и бе организирал
църквата там. Тази работа му бе възложил Бог. По-късно чрез Божие
наставление други работници дойдоха да го сменят и поеха неговата работа.
Посятото семе трябваше да бъде напоено и това трябваше да стори Аполос.
Той последва Павел в работата му, като даваше по-нататъшни наставления
и отглеждаше посятото семе. Спечели близост до сърцата на народа, но Бог
беше Този, който даде растежа. Не човешката, а Божествената сила
причинява преобразяване на характера. Не който сади и другият, който
напоява, правят семето да расте. Те работят под Божие ръководство като
определени от Него служители, сътрудничат Му в Неговото дело. На Главния
работник принадлежат почитта и славата, които придружават успеха.
Не всички Божии служители притежават еднакви дарби, но всички са
Негови работници. Всеки трябва да се научи от великия Учител и тогава да
сподели с други наученото. Бог е дал на всеки от Своите вестители особена
задача. Дарбите са различни, но всички работници трябва да си сътрудничат
в съгласие, ръководени от освещаващото влияние на Светия Дух. Поучени от
тях, мнозина ще бъдат убедени в евангелието на спасението и ще повярват
чрез Божията сила. Човекът като Христов работник е скрит с Христос в Бога,
а Христос, най-главният сред хиляди работници, се изявява като Един, Който
е любов.
“Прочее, тоя, който сади, и тоя, който пои, са равни. Обаче всеки
според своя труд ще получи своята награда, защото сме съработници на
Бога, като вие сте Божия нива, Божие здание” (1Кор.3:8,9). В това послание
апостолът сравнява църквата с обработена нива, в която работи
домочадието, грижещо се за насаденото от Господа лозе, а също и с
постройка, която трябва да израсне в свят храм на Господа. Бог е главният
работник и Той е възложил задача на всеки човек. Всички трябва да работят
под Неговото наблюдение, като Му позволяват Той да работи и чрез тях. Бог
им дава такт и умение и, ако са послушни на Неговите наставления,
увенчава усилията им с успех.
Божиите служители трябва да работят заедно, като си сътрудничат с
обич, изпреварвайки се да си отдават почит един на друг (по Римл.12:10). Не
трябва да има грубо критикарство, нито да се разкъсва работата на някого на
части, или да има отделни групировки. Всеки човек, на когото Бог е поверил
определена вест, има особена задача. Всеки има своя индивидуалност, която
не бива да се разтваря в индивидуалността на друг човек, но всеки трябва да
работи в хармония с братята си. В службата си Божиите работници трябва да
бъдат особено единни. Никой от тях не бива да издига себе си за критерий,
да говори с неуважение за своите сътрудници или да се отнася към тях като
към по-низши. Под Божието ръководство всеки трябва да изпълни
определената му работа, като бъде уважаван, обичан и окуражаван от
другите работници. Те трябва са работят заедно, за да завършат делото.
На тези принципи се основава цялото първо писмо на Павел до
Коринтската църква. Апостолът говори за “Христовите служители” като за
“настойници на Божиите тайни” и казва за тяхното дело: “… което тук се
изисква от настойниците е всеки да се намери верен. А за мене е твърде
малко нещо да бъда съден от вас или от човешки съд. Даже аз не съдя сам
себе си. Защото, при все че съвестта ми в нищо не ме изобличава, пак с това
не съм оправдан, защото Господ е, Който ще ме съди. Затова недейте съди
нищо преждевременно, докле не дойде Господ, Който ще извади на видело
скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата. И тогава всеки ще
получи подобаващата нему похвала от Бога” (1Кор.4:15).
Не е дадено на никое човешко същество да съди между различните
Божии слуги. Сам Господ е съдията на човешкото дело и Той ще даде на
всеки справедлива награда.
Апостолът продължава със сравненията, направени между неговия
труд и този на Аполос: “И това, братя, преносно приспособих към себе си и
към Аполоса заради вас, за да се научите чрез нас да не престъпвате
границата на писаното, да се не гордее някой от вас един против друг.
Защото кой те прави да се отличаваш от другиго? И що имаш, което да не си
получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?”
(1Кор.4:6,7).
Павел ясно посочи на църквата опасностите и трудностите, които той и
неговите сътрудници бяха понесли търпеливо в служба за Христос: “Ние до
тоя час и гладуваме, и жадуваме, и сме голи, бити сме и се скитаме, трудим
се, работейки със своите ръце; като ни хулят – благославяме; като ни гонят -
постоянстваме; като ни злословят – умоляваме; станахме до днес като измет
на света, измет на всичко. Не пиша това да ви посрамя, но да ви увещая като
любезни мои чада. Защото, ако имахме десетки хиляди наставници в Христа,
пак мнозина бащи нямате, понеже аз ви родих в Христа Исуса чрез
благовестието” (1Кор.4:11-15).
Този, Който изпраща евангелските работници като Свои посланици,
бива обезславян, когато слушателите проявяват силна привързаност към
някой любим проповедник и не желаят да приемат труда на друг. Господ
изпраща помощ на Своя народ не винаги така, както той би избрал, но според
нуждата му, защото хората са късогледи и не могат да осъзнаят кое е най-
доброто за тях. Рядко един проповедник има всички качества, необходими за
усъвършенстване на църквата във всички изисквания на християнството.
Затова Бог често й изпраща други проповедници, като всеки притежава
качества, които другите нямат.
Църквата трябва да приеме с благодарност тези Христови служители,
както би приела самия Учител. Тя трябва да се опита да извлече всички
възможни благословения от наставлението, което може да й даде всеки
проповедник от Словото Божие. Истините, предлагани от тези Божии
служители, трябва да бъдат признати и оценени с кротостта на смирението,
но никой проповедник не бива да бъде издиган като идол.
Чрез Христовата благодат Божиите служители са направени вестители
на светлината и благословението. Когато със сериозна, настойчива молитва
те получават дарбите на Светия Дух и напредват, натоварени с бремето за
спасение на души, и сърцата им се изпълват с желание да разгласяват
победата на кръста, те ще видят плода на своя труд. Решително отказвайки
да показват човешка мъдрост или да издигат себе си, те ще изпълнят дело,
което ще устои на атаките на Сатана. Много души ще бъдат обърнати от
тъмнина към светлина и много църкви ще бъдат основани. Хората ще бъдат
обърнати не към човешки инструменти, а към Христос. Егоизмът ще бъде
потиснат. Само Исус – човекът от Голгота, ще се изявява.
Тези, които работят за Христос днес, могат да разкрият същите
отличителни черти, които притежаваха и вестителите на евангелието в
апостолско време. Бог е праведен и готов да даде сила на Своите служители
и сега, както даде сила на Павел и Аполос, на Сила и Тимотей, на Петър,
Яков и Йоан.
В дните на апостолите имаше някои заблудени души, които твърдяха,
че вярват в Христос, но отказваха да отдадат почит на Неговите посланици.
Те заявяваха, че не следват човешки учители, а са научени направо от Него,
без помощта на проповедници на евангелието. Независими по дух, не
желаеха да се подчинят на гласа на църквата. Такива хора се намираха в
сериозна опасност да бъдат измамени.
Бог бе поставил в църквата като Свои назначени помощници хора с
различни таланти, за да може чрез общата мъдрост на мнозина да се изяви
намерението на Духа. Тези, които действат според особеностите на своя
характер, отказвайки да се впрегнат с придобилите дългогодишен опит в
Божието дело, ще ослепеят от себеупование и ще бъдат неспособни да
различават фалшивото от истинското. Не е безопасно те да бъдат избирани
като ръководители в църквата, защото биха следвали собственото си
съждение и планове независимо от мнението на братята. За врага е лесно да
работи чрез такива, които, сами нуждаейки се на всяка стъпка от съвет, се
заемат с ръководство на души чрез собствена сила, без да са се научили на
Христовото смирение.
Само чувствата не са достатъчно безопасен водач към дълга. Врагът
често убеждава хората да повярват, че Бог ги води, когато всъщност те
следват само човешки импулси. Но ако бдим внимателно и приемаме съвети
от нашите братя, ще ни се даде разбиране за Господнята воля, защото е
обещано: “Ще води кротките с правда и ще научи кротките на пътя Си” (Пс.
25:9).
В ранната християнска църква някои отказваха да признаят и Павел, и
Аполос, а твърдяха, че Петър бил техният водач. Приемаха, че той е бил най-
близък с Христос по време на пребиваването Му на тази земя, докато Павел
е преследвал вярващите. Възгледите и чувствата им бяха обвързани от
предразсъдък. Те не показаха щедростта и милостта, които откриват, че
Христос обитава в сърцето.
Имаше опасност духът на разделение да доведе Коринтската църква
до голямо зло. Павел бе поучен от Господа да изговори думи на сериозно
увещание и тържествено неодобрение. На ония, които казваха “Аз съм
Павлов, а аз – Аполосов, а аз – Кифов, а пък аз Христов”, апостолът зададе
въпроса: “Нима се е разделил Христос? Павел ли се разпна за вас? Или в
Павловото име се кръстихте?” “Затова никой да се не хвали с човеците -
умоляваше той. – Защото всичко е ваше. Било Павел, или Аполос, Кифа, или
светът, или животът, или смъртта, или сегашното, или бъдещето, всичко е
ваше, а вие сте Христови, а Христос Божи”
(1Кор.1:12,13,3:21-23).
Между Павел и Аполос имаше съвършено единство. Аполос беше
разочарован и скърбеше поради несъгласията в Коринтската църква. Не се
възползва от предпочитанието, което му бе оказано, нито го насърчи, а бързо
напусна полето на съперничеството. Когато по-късно Павел го увеща да
посети отново Коринт, той отклони предложението и не се върна да работи
там, докато църквата не достигна по-добро духовно състояние.
Тази глава е основана на Деяния 19:1-20