Благосъстоянието на църквата 37 – Съкровищница от свидетелства Том 2 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Където е Духът на Господа, там има смирение, търпение, кротост и дълготърпение. Истинският Христов ученик ще се стреми да подражава на Образеца. Той ще изследва прилежно как да върши Божията воля на земята така, както тя се извършва в небето. Хората, чиито сърца са все още осквернявани от грях, не могат да са ревностни за добри дела. Те не пазят първите четири заповеди на Декалога, определящи задълженията на човека към Бога, нито пазят последните шест, определящи задълженията на човека към неговия ближен. Сърцата им са изпълнени със себелюбие и те постоянно намират грешки у другите, които са по-добри от тях. Залавят се за работа, която Бог не им е дал, а не вършат работата, която Бог им е определил: да внимават на себе си да не поникне в сърцата им някакъв горчив корен, който да разстрои и поквари църквата. Техният поглед е навън, за да наблюдават дали характерът на другите е в ред. А всъщност очите им би трябвало да са насочени навътре в самите тях, за да изследват и критикуват собствените си действия. Когато изпразнят сърцето си от личното Аз, зломислието, злобата, те няма да се изкачват на съдийския престол, за да произнасят присъда над други, които в Божиите очи са по-добри от тях.
Който иска да реформира другите, трябва да направи това първо със себе си. Необходимо е да придобие духа на Учителя си, да е готов като Него да понася укори и да бъде себеотрицателен. Целият свят е незначителен по стойност в сравнение със стойността на една човешка душа. Ако се подхранва желанието за авторитарство, за господство над Божието наследство, последицата ще бъде загуба на човешки души. Действително обичащите Исус ще се стараят да съобразяват живота си с Образеца и ще работят в Неговия Дух за спасението на другите.
За да запази човека за Себе Си и да осигури неговото вечно спасение, Христос напусна небесните царски дворове и дойде на земята, претърпя вместо човека мъката на греха и позора и умря, за да бъде човекът освободен. Като се има предвид безпределната цена, платена за изкуплението на човека, как смеят хора с името християни да третират с безразличие някого от Неговите малки? Колко много трябва да внимават братята и сестрите в църквата за всяка своя дума и постъпка, да не би да повредят маслото и виното! Колко търпеливо, любезно и мило трябва да се отнасят с откупените с Христовата кръв души! Колко вярно и усърдно трябва да работят за повдигане духа на отчаяните и обезкуражените! Колко нежно трябва да се държим към онези, които се стараят да са послушни на истината, а нямат подкрепата на дома си, принудени постоянно да дишат атмосферата на неверие и мрак!

Отношението към грешащите
Предположи ли се, че някой от църквата е съгрешил, неговите братя и сестри по вяра започват да шушукат помежду си, да коментират, като преувеличават предполагаемите грешки и пропуски. Такова поведение е взело големи размери. В резултат Божието негодувание е над хората, които се занимават с това, а Сатана тържествува, защото може да отслабва и обърква способните да бъдат силни в Господа. От плодовете, които те показват, светът вижда слабостта им и осъжда тях и истината, която претендират, че обичат. „Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее в Твоя свят хълм? Оня, който ходи незлобливо, който върши правда и който говори истина от сърцето си; който не одумва с езика си, нито струва зло на приятеля си, нито приема да хвърли укор против ближния си, пред чиито очи е презрян безчестният; но той почита ония, които се боят от Господа, който, ако и да се е клел за своя повреда, не се отмята“ (Псалм 15:1-4). Тук клеветникът е изключен от пребъдване в Божието жилище и от обитаване в святата гора Сион. Който нанася хули против ближния си, не може да има Божието одобрение.
Колко много проповедници, заети в доброто дело за обръщане на души към Бога и истината, биват отклонявани от работата, за да уреждат някои църковни трудности, появили се между братя, изцяло сбъркали, със спорещ и надменен дух!
Да се оттеглят служители от работните полета, се е повтаряло много често в развитието на делото. Това е измислица на големия враг на човечеството с цел да пречи на Божието дело. Когато човешки души, стоящи пред решението да приемат истината, се оставят изложени на неблагоприятни влияния, те изгубват интерес и много рядко може наново да им се въздейства така мощно. Сатана постоянно търси начини да отстрани служителя от работното му поле точно в тази критична точка (когато човешките души са пред решение), та резултатите от труда му да отидат напразно.
В църквата има неосветени мъже и жени, непреживели духовно обръщане, които мислят повече за своето собствено достойнство и мнение, отколкото за спасението на ближните им. Сатана работи над тях, като ги кара да създават трудности, поглъщащи времето и труда на проповедника, та много души да загинат.
Докато църковните членове са разединени в чувствата, сърцата им са корави и неподдаващи се на влияние. Старанията на проповедника са като удари върху студено желязо и всяка страна се затвърдява още повече в собствения път. Проповедникът се намира в твърде незавидно положение, защото колкото и мъдри решения да взима, все ще има недоволни и по този начин само се засилва духът на принадлежност към тази или онази партия.
Ако проповедникът живее в нечий дом, другите започват да завиждат, да не би той да получи недобри впечатления за тях. Ако някога даде съвет, някои ще кажат: „Еди кой си му е говорил“, и така неговите думи нямат тежест за тях. Душите им се въоръжават с недоверие и зломислие и проповедникът е оставен на своеволието на техните предразсъдъци и зависти. Твърде често той оставя въпроса в още по-лошо положение, отколкото го е заварил. Ако никак не би слушал оцветените, едностранчиви твърдения на някои, ако би давал съвети съгласно библейското правило и би казал като Неемия: „Голяма работа върша и не мога да сляза“ (Неемия 6:3), тази църква би се намирала в много по-добро състояние.
Проповедници и църковни миряни оскърбяват Бога, когато позволяват на отделни лица да им разказват за пропуските и грешките на своите братя. Те не трябва да се вслушват в такива доноси, а да запитват: „Приложили ли сте строго упътванията на Спасителя? Отишли ли сте при съгрешилите, за да им посочите насаме техните грешки? Те отказали ли са да ви слушат? След това, внимателно и с молитва отидохте ли с още двама-трима, за да се опитате с кротост, смирение и нежност да поговорите със съгрешилия? Туптеше ли сърцето ви от любов към неговата душа?“
Ако напътствията на Учителя са били приложени строго към съгрешилите, тогава може да се направи още една стъпка напред – да се съобщи за случая на църквата и да се вземе решение в съгласие със Святото писание. Едва тогава Небето ще утвърди решението на църквата да изключи съгрешилия член, ако той не се покае. Ако тези мерки не са били взети, затворете ушите си за оплакванията, като по този начин откажете да приемете укор против ближния си. Ако нямаше братя и сестри, които да се занимават с такива работи, злите езици скоро биха млъкнали, защото няма да намират благоприятна почва да се хапят и поглъщат един друг.

Избор на водители
Апостол Павел пише на Тит: „… да туриш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град, както аз ти поръчах; ако е някой непорочен, на една жена мъж и има вярващи чада, които не са обвинени в разпуснат живот или непокорство. Защото епископът трябва да бъде непорочен, като Божи настойник, не своеволен, нито гневлив, нито навикнал на пияни разправии, нито побойник, нито да е лаком за гнусна печалба“ (Тит 1:5-7). Добре би било за всички наши проповедници да отдават внимание на тези думи и да не назначават на служба лица набързо, без достатъчно обсъждане и много молитва, за да покаже Бог чрез Духа Си кого ще приеме.
Боговдъхновеният апостол е казал: „Не прибързвай да ръкополагаш никого…“ (1Тимотей 5:22). В някои от нашите църкви работата по организиране и ръкополагане на старейшини е била повърхностна и впоследствие са се създавали сериозни затруднения в църквата. Никога не трябва да се бърза при избиране на водачи, както и да се ръкополагат мъже, неподходящи за отговорната служба – мъже, които имат нужда от духовно обръщане, нужда да се издигнат, облагородят, преди да могат да служат в Божието дело като някакви служители.
Евангелската мрежа събира и добри, и лоши. За развиването на един характер е нужно време. Време е нужно, за да се открие какво представлява човек. Трябва да се взима под внимание и семейството на представения за назначение човек. Покорно ли му е то? Може ли въпросният кандидат да управлява дома си с чест? Какъв е характерът на децата му? Ще придават ли те важност и значение на бащиното влияние? Ако той няма такт, мъдрост или силата на благочестието в дома си, при управление на собственото си семейство, няма да се сгреши, ако се направи заключението, че същите недостатъци ще бъдат внесени и в църквата и същото неосветено управление ще се прояви и там. Много по-добре е да се критикува човекът, преди да бъде назначен на служба, отколкото след това, по-добре да се молите и съветвате, преди да направите решителната стъпка, отколкото след това да се мъчите да поправите последствията от едно неправилно решение.
В някои църкви водачът няма съответната квалификация за обучаване на църковните членове в душеспасителната работа. Не се е постъпвало с такт и разсъдливост, за да се поддържа жив интересът в Божието дело. Водачът е бавен и муден, говори много и се моли дълго на публични събрания, няма онази жива връзка с Бога, която да му дава нови опитности.
Църковните водачи навсякъде трябва да са сериозни, ревностни, изпълнени с несебелюбив интерес, Божии мъже, които оформят правилно делото. Те трябва да отправят молбите си към Бога с вяра. Могат да посвещават неограничено време на тайна молитва, но на публични събрания молитвите и свидетелствата им трябва да са кратки и целенасочени. Дълги, сухи молитви и дълги увещания да се избягват. Ако братята и сестрите искат да кажат нещо, което да ободри и поучи другите, то трябва да е намерило място първо в сърцата им. Нужно е те всекидневно да са свързани с Бога, черпейки запасите си от Неговия неизчерпаем склад и изваждайки оттам неща нови и стари. Ако собствените им души са съживени от Божия Дух, те ще радват, подкрепят и окуражават другите, но ако сами не са пили от живия източник на спасението, няма да знаят как да водят други там.
Пред хората, които приемат историята на истината, трябва да се набляга на необходимостта от опит в религията. Проповедниците трябва да пребъдват със собствените си сърца в Божията любов, за да могат да внушават в умовете на народа необходимостта от лично посвещение, лично обръщане към Бога. Всички трябва да придобият жив опит, лично за себе си. Христос трябва да се възцари в сърцата им, Духът му да ръководи и направлява желанията им, иначе тяхното вероизповедание е без всякаква стойност и състоянието им ще бъде по-лошо от това, ако никога не биха чували за истината.
Малките групи, които приемат истината, трябва да се ръководят така, че да осигуряват благосъстоянието на църквата. Определен човек може да бъде избран да ръководи една седмица или един месец, след това друг – няколко седмици. Така различни хора ще бъдат заангажирани в работата и след необходимото изпитване църквата ще избере с гласа си признатия за водач. Никога обаче да не се поставя за повече от една година. След това да бъде избран друг или същият да бъде преизбран, ако службата му се е оказала благословение за църквата. Този принцип трябва да се следва и при определяне на мъже за други отговорни постове, както и за службите на конференцията. Неизпитани мъже не трябва да се избират за председатели на конференции. Мнозина нямат нужното проницание в тези важни работи, които засягат вечни интереси.

Влиянието на църква, обединена в душеспасителна работа
Ние изповядваме, че сме съхранители на Божия закон; твърдим, че имаме по-голяма светлина и че се прицелваме към по-висок образец в сравнение с другите хора в света. Следователно трябва да показваме по-голямо съвършенство на характера и по-усърдна преданост. Твърде тържествена вест е поверена на хората, които са приели светлината на истината за това време. Нашата светлина трябва да свети, за да огрява пътя на намиращите се в тъмнина. Като членове на видимата църква и работници в Божието лозе така наречените християни трябва да правят всичко възможно за запазване на мира, хармонията и любовта в църквата. Забележете Христовата молитва: „… да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме изпратил“ (Йоан 17:21). Единството на църквата е убедителното доказателство, че Бог е изпратил Исус на света като негов Изкупител. Това е аргумент, който светските хора не могат да опровергаят. Затова Сатана работи непрестанно с цел да попречи на това единство и хармония, та като виждат между нас вероотстъпление, разединение и разправии, невярващите да се отвратят от религията и да се затвърдят в своята непокаяност. Бог бива обезславен от хора, които изповядват истината, а същевременно са разединени и враждуват помежду си. Сатана е големият клеветник на братята и всички, които вършат това, му служат.
Ние изповядваме, че познаваме истина повече от другите общества. Но ако това не води до по-голямо освещение, към по-чист и по-свят живот, каква е ползата ни? По-добре би било за нас никога да не бяхме виждали светлината на истината, отколкото да изповядваме, че сме я приели, а да не сме осветени чрез нея.
За да определим колко важни са интересите, включени в обръщането на една човешка душа от заблуда към истина, трябва да оценим стойността на безсмъртието; трябва да съзнаем колко ужасни са болките на втората смърт; трябва да схванем честта и славата, които очакват изкупените и да разберем какво значи да се живее в присъствието на Този, Който умря, за да издигне и облагороди човека и да даде на победителя царски венец.
Смъртни човешки умове не могат да оценят напълно стойността на една човешка душа. С каква благодарност изкупените и прославените ще си спомнят за хората, които са били инструменти за тяхното спасение! Тогава никой няма да съжалява за положените себеотрицателни усилия и упорит труд, търпение и усърден сърдечен копнеж за човешки души, които биха загинали, ако той бе занемарил дълга си или би се уморил да върши добро.
Сега облечените в бяло са събрани в кошарата на великия Пастир. Верният работник и душата, спасена чрез неговия труд, биват приветствани от Агнеца всред престола и биват заведени при дървото на живота и при извора на живата вода. С каква радост Христовият служител вижда изкупените, които взимат участие в славата на Изкупителя! Колко по-скъпо е Небето за хората, които са били верни в изпълнението на дълга си за спасяване на човешки души! „Разумните ще сияят със светлостта на простора и ония, които обръщат мнозина в правда – като звездите до вечни векове“ (Даниил 12:3).