Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

БО­ЖИ­ЯТА ЛЮ­БОВ КЪМ ЧО­ВЕ­КА – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт

БО­ЖИ­ЯТА ЛЮ­БОВ КЪМ ЧО­ВЕ­КА – Пъ­тят към Христос, Елън Уайт

I. част:
КАК ДА ОТИ­ДЕМ ПРИ ХРИС­ТОС?

———————————————————————————————————
БО­ЖИ­ЯТА ЛЮ­БОВ КЪМ ЧО­ВЕ­КА

При­ро­да­та и Бо­жи­ето от­к­ро­ве­ние сви­де­тел­с­т­ват в ед­нак­ва сте­пен за лю­бов­та на Бо­га. На­ши­ят Ба­ща на не­бе­то е Из­точ­ни­кът на жи­во­та, на мъд­рос­т­та и ра­дос­т­та. Пог­лед­не­те са­мо чуд­ни­те и прек­рас­ни не­ща в при­ро­да­та. По­мис­ле­те за тях­на­та уди­ви­тел­на прис­по­со­бе­ност към нуж­ди­те и щас­ти­ето не са­мо на чо­ве­ка, но и на всич­ки жи­ви тво­ре­ния. Слън­че­ва­та свет­ли­на и дъж­дът, ко­ито ве­се­лят и ос­ве­жа­ват зе­мя­та, хъл­мо­ве­те, мо­ре­та­та и по­ля­та ­ всич­ки те ни го­во­рят за лю­бов­та на Тво­ре­ца. Бог е, Кой­то за­до­во­ля­ва ежед­нев­ни­те нуж­ди на всич­ки Свои съз­да­ния. С чуд­но ху­ба­ви ду­ми е из­ра­зил то­ва псал­мис­тът:
“Очи­те на всич­ки очак­ват от Те­бе
и Ти им да­ваш хра­на­та нав­ре­ме.
От­ва­ряш ръ­ка­та Си
и за­до­во­ля­ваш же­ла­ни­ето на вся­ко жи­во съ­щес­т­во.”1

Бог съз­да­де чо­ве­ка съ­вър­ше­но свят и щас­т­лив; и ху­ба­ва­та зе­мя, та­ка как­то се по­яви от ръ­це­те на Съз­да­те­ля, не но­се­ше и сле­да от раз­ва­ла, ни­то сян­ка от прок­ля­тие. Прес­тъп­ва­не­то на Бо­жия за­кон ­ за­ко­на на лю­бов­та ­ бе­ше дейс­т­ви­ето, ко­ето до­ка­ра не­щас­ти­ята и смър­т­та. И все пак до­ри и всред стра­да­ни­ето ­ пос­ле­ди­ца и ре­зул­тат на гре­ха, се от­к­ри­ва Бо­жи­ята лю­бов. Пи­са­но е, че Бог прок­лел зе­мя­та за­ра­ди чо­ве­ка.2 Но тръ­ни­те и бо­ди­ли­те ­ труд­нос­ти­те и из­пи­та­ни­ята, пра­ве­щи жи­во­та на хо­ра­та жи­вот на труд и гри­жи ­ бя­ха оп­ре­де­ле­ни за тях­но доб­ро ка­то част от обу­че­ни­ето, не­об­хо­ди­мо спо­ред Бо­жия план за из­ди­га­не­то им от раз­ру­ха­та и дег­ра­да­ци­ята, ко­ито гре­хът бе­ше при­чи­нил. Ма­кар и пад­нал, све­тът не е це­ли­ят са­мо скръб и не­щас­тия. Са­ма­та при­ро­да­та ни да­ва тол­ко­ва мно­го вес­ти на на­деж­да и уте­ха. По бо­ди­ли­те има цве­тя, а тръ­ни­те са пок­ри­ти с ро­зи.
“Бог е лю­бов” ­ е на­пи­са­но на вся­ко раз­т­ва­ря­ща се пъп­ка, на вся­ко стрък­че ник­не­ща тре­ва. Прек­рас­ни­те пти­ци, ко­ито ог­ла­сят въз­ду­ха с ра­дос­т­ни­те си пес­ни, съ­вър­ше­ни­те фи­ни баг­ри на цве­тя­та, ко­ито из­пъл­ват въз­ду­ха с бла­го­уха­ние, ве­ли­чес­т­ве­ни­те гор­с­ки дър­ве­та с тех­ни­те мо­гъ­щи зе­ле­ни ко­ро­ни ­ всич­ко сви­де­тел­с­т­ва за неж­на­та ба­щин­с­ка гри­жа на на­шия Бог и за же­ла­ни­ето Му да нап­ра­ви Сво­ите де­ца щас­т­ли­ви.
Бо­жи­ето сло­во раз­к­ри­ва Не­го­вия ха­рак­тер. Сам Той изя­ви Сво­ята без­к­рай­на лю­бов и със­т­ра­да­ние. Ко­га­то Мойсей се по­мо­ли: “По­ка­жи ми сла­ва­та Си”, Гос­под от­го­во­ри: “Ще нап­ра­вя ця­ла­та Ми доб­ро­та да пре­ми­не пред те­бе.”3 То­ва е Не­го­ва­та сла­ва. Ко­га­то пре­ми­на пред Мойсей, Бог обя­ви: “Гос­под, Гос­под ми­лос­тив, сниз­хо­ди­те­лен и дъл­го­тър­пе­лив, Кой­то изо­бил­с­т­ва с доб­ро­та и ис­ти­на, про­явя­ва ми­лост към хи­ля­ди, про­ща­ва не­чес­тие, прес­тъп­ле­ние и грях.”4 Той е “ба­вен на гняв и мно­го ми­ло­сър­ден”5, “за­що­то на­ми­ра удо­вол­с­т­вие в то­ва ­ да по­каз­ва ми­лост”6.
Бог прив­ли­ча сър­ца­та ни чрез не­из­б­ро­ими до­ка­за­тел­с­т­ва за Сво­ята лю­бов на не­бе­то и зе­мя­та. Стре­ми се да ни раз­к­рие Се­бе Си чрез при­ро­да­та, как­то и чрез най-дъл­бо­ки­те и неж­ни зем­ни връз­ки, ко­ито чо­веш­ки­те сър­ца мо­гат да поз­на­ят. И все пак те­зи не­ща пред­с­та­вят не­съ­вър­ше­но Не­го­ва­та лю­бов. И ма­кар че са ни да­де­ни всич­ки до­ка­за­тел­с­т­ва, неп­ри­яте­лят на доб­ро­то до та­ка­ва сте­пен е зас­ле­пил умо­ве­те на хо­ра­та, че те гле­дат към Бо­га със страх; счи­тат, че е строг и не про­ща­ва. Са­та­на ги е под­вел да Го въз­п­ри­емат ка­то Съ­щес­т­во, Чи­ето глав­но ка­чес­т­во е стро­га­та спра­вед­ли­вост ­ ка­то без­по­ща­ден съ­дия, ка­то су­ров, взис­ка­те­лен кре­ди­тор. Опис­вал е Тво­ре­ца ка­то та­къв, Кой­то наб­лю­да­ва чо­ве­ци­те с рев­ни­во око, са­мо и са­мо да зър­не ня­коя тях­на сла­бост или греш­ка, за да мо­же пос­ле да сто­ва­ри на­ка­за­ни­ята Си вър­ху тях. Точ­но за­то­ва Исус дой­де да жи­вее всред хо­ра­та ­ да пре­мах­не та­зи мрач­на сян­ка, ка­то раз­к­рие пред све­та без­п­ре­дел­на­та Бо­жия лю­бов.
Бо­жи­ят Син сле­зе от не­бе­то, за да ни от­к­рие От­ца. “Ни­кой чо­век не е виж­дал ни­ко­га Бо­га; Еди­но­род­ни­ят Син, Кой­то е в обя­ти­ята на От­ца, Той Го изя­ви.”7 “Ни­кой не поз­на­ва От­ца, ос­вен Си­нът и он­зи, на ко­го­то Си­нът е бла­го­во­лил да Го от­к­рие.”8 Ко­га­то един от уче­ни­ци­те по­мо­ли: “По­ка­жи ни От­ца”, Исус от­го­во­ри: “Тол­ко­ва вре­ме съм с вас и не си ли Ме поз­нал, Фи­ли­пе? То­зи, кой­то е ви­дял Ме­не, ви­дял е От­ца; как каз­ваш ти: По­ка­жи ни От­ца?”9
Ко­га­то опис­ва­ше Сво­ята зем­на ми­сия, Исус ка­за: Гос­под “Ме е по­ма­зал да про­по­вяд­вам еван­ге­ли­ето на бед­ни­те; из­п­ра­тил Ме е да из­це­ря­вам сък­ру­ше­ни­те по сър­це, да прог­ла­ся­вам ос­во­бож­да­ва­не на плен­ни­ци­те и въз­с­та­но­вя­ва­не зре­ни­ето на сле­пи­те, да пус­на на сво­бо­да уг­не­те­ни­те”10. То­ва бе­ше Не­го­ва­та ра­бо­та тук на зе­мя­та. Той оби­ка­ля­ше, вър­шей­ки доб­ри­ни, и ле­ку­ва­ше всич­ки уг­не­тя­ва­ни от Са­та­на. Има­ше це­ли се­ла, къ­де­то не се чу­ва­ше ох­ка­не от бо­лест в ни­то един дом, за­що­то Той бе­ше ми­нал от­там и бе­ше из­ле­ку­вал всич­ки­те им бол­ни. Де­ла­та Му до­каз­ва­ха Не­го­ва­та Бо­жес­т­ве­на ми­сия. Лю­бов, ми­лост и със­т­ра­да­ние се раз­к­ри­ва­ха във все­ки жест на Не­го­вия жи­вот; сър­це­то Му пре­ли­ва­ше от неж­но съ­чув­с­т­вие към чо­веш­ки­те че­да. И най-бед­ни­те, и най-скром­ни­те не се стра­ху­ва­ха да се приб­ли­жат до Не­го. Да­же мал­ки­те де­чи­ца се чув­с­т­ва­ха прив­ле­че­ни. Те оби­ча­ха да се ка­те­рят по ко­ле­не­те Му и да се взи­рат в то­ва за­мис­ле­но ли­це, ко­ето из­лъч­ва­ше та­ка­ва доб­ро­та и лю­бов.
Исус не скри­ва­ше ни­то ду­ма от ис­ти­на­та, но я из­го­ва­ря­ше ви­на­ги с лю­бов. В Сво­ите от­но­ше­ния с хо­ра­та про­явя­ва­ше най-го­лям такт и де­ли­кат­ност. Ни­ко­га не се по­каз­ва­ше груб, ни­ко­га без нуж­да не из­го­ва­ря­ше до­ри и ед­на стро­га ду­ма, ни­ко­га не при­чи­ня­ва­ше не­нуж­на бол­ка на ня­коя чув­с­т­ви­тел­на ду­ша. Не осъж­да­ше чо­веш­ки­те сла­бос­ти. Го­во­ре­ше ис­ти­на­та, но ви­на­ги с лю­бов. По­ри­ца­ва­ше ли­це­ме­ри­ето, не­ве­ри­ето и не­чес­ти­ето; но съл­зи за­да­вя­ха гла­са Му, ко­га­то из­го­ва­ря­ше съд­бо­нос­ни­те уко­ри. Той пла­ка над Еру­са­лим ­ гра­да, кой­то тъй мно­го оби­ча­ше и кой­то от­ка­за да при­еме Не­го ­ “Пъ­тя, Ис­ти­на­та и Жи­во­та”. Ев­ре­ите бя­ха от­х­вър­ли­ли Спа­си­те­ля, но Той се от­на­ся­ше към тях със съ­чув­с­т­ви­тел­на неж­ност. Це­ли­ят Му жи­вот бе жи­вот на се­бе­от­ри­ца­ние и вни­ма­тел­на гри­жа за дру­ги­те. Вся­ка ду­ша бе скъ­па в очи­те Му. Ма­кар ви­на­ги да се дър­же­ше с Бо­жес­т­ве­но дос­тойн­с­т­во, Той се сни­ша­ва­ше до вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во и се от­на­ся­ше с неж­но съ­чув­с­т­вие към все­ки член на Бо­жи­ето се­мейс­т­во. В ли­це­то на всич­ки хо­ра Той виж­да­ше пад­на­ли съ­щес­т­ва, чи­ето спа­се­ние бе­ше цел­та на Не­го­ва­та зем­на ми­сия. Та­къв е ха­рак­те­рът на Хрис­тос, кой­то се раз­к­ри­ва в жи­во­та Му.
Та­къв е ха­рак­те­рът и на Бо­га. От сър­це­то на Отец из­ти­чат към чо­веш­ки­те че­да по­то­ци­те на Бо­жес­т­ве­но със­т­ра­да­ние, ко­ето се раз­к­ри и изя­ви чрез Хрис­тос. Исус, неж­ни­ят, съ­чув­с­т­ви­те­лен Спа­си­тел, бе­ше “Бог, изя­вен в плът”11.
Имен­но за да ни из­ку­пи, Исус жи­вя, стра­да и ум­ря. Ста­на “чо­век на скър­би”, за да мо­жем ние да ста­нем съ­учас­т­ни­ци във веч­на­та ра­дост. Бог поз­во­ли на Своя лю­бим Син, пъ­лен с бла­го­дат и ис­ти­на, да сле­зе от един свят на не­опи­су­ема сла­ва, в свят, по­ра­зен и от­ро­вен от грях, пом­ра­чен от сян­ка­та на смър­т­та и прок­ля­ти­ето. Поз­во­ли Му да на­пус­не обя­ти­ята на Не­го­ва­та лю­бов и пок­ло­не­ни­ето на ан­ге­ли­те, за да пре­тър­пи срам, ос­кър­б­ле­ние, уни­же­ние, ом­ра­за и смърт. “На­ка­за­ни­ето, до­кар­ва­що на­шия мир, се сто­ва­ри вър­ху Не­го; и с Не­го­ви­те ра­ни ние се из­це­рих­ме.”12 Виж­те Го в пус­ти­ня­та, в Гет­си­ма­ния и на кръс­та! Не­по­роч­ни­ят Син на Бо­га взе вър­ху Се­бе Си то­ва­ра на гре­ха. То­зи, Кой­то ви­на­ги е бил ед­но със Своя Отец, по­чув­с­т­ва страш­на­та раз­дя­ла меж­ду Бо­га и чо­ве­ка, при­чи­не­на от гре­ха. То­ва из­т­ръг­на от ус­т­ни­те Му аго­ни­зи­ра­щия вик: “Бо­же Мой, Бо­же Мой, за­що Си Ме ос­та­вил?”13 То­ва­рът на гре­ха, чув­с­т­во­то за не­го­ва­та ужас­на чу­до­вищ­ност, за от­де­ля­не­то на чо­ве­ка от Бо­га, ко­ето той при­чи­ня­ва ­ ето то­ва сък­ру­ши сър­це­то на Бо­жия Син.
Но та­зи ве­ли­ка жер­т­ва не бе при­не­се­на, за да по­ро­ди в сър­це­то на не­бес­ния ни Ба­ща лю­бов към чо­ве­ка, ни­то пък за да Го на­ка­ра да по­же­лае да ни спа­си. Не, не! “Бог тол­ко­ва въз­лю­би све­та, че да­де Своя еди­но­ро­ден Син.”14 На­ши­ят не­бе­сен Ба­ща ни оби­ча не за­ра­ди то­ва ве­ли­ко из­куп­ле­ние, нап­ро­тив ­ Той пред­ви­дя из­куп­ле­ни­ето, за­що­то ни оби­ча. Хрис­тос бе сред­с­т­во­то, чрез ко­ето Бог мо­же­ше да из­лее Сво­ята без­п­ре­дел­на лю­бов вър­ху един пад­нал в грях свят. “Бог в Хрис­тос при­ми­ря­ва­ше све­та със Се­бе Си.”15 Той стра­да­ше за­ед­но със Своя Син. С аго­ни­ята в Гет­си­ман­с­ка­та гра­ди­на, със смър­т­та на Гол­го­та сър­це­то на без­к­райна­та Лю­бов пла­ща­ше це­на­та на на­ше­то из­куп­ле­ние.
Исус ка­за: “За­то­ва Ме оби­ча Мо­ят Ба­ща ­ за­що­то от­да­вам жи­во­та Си, за да го взе­ма пак.”16 “Мо­ят Ба­ща ви оби­ча тол­ко­ва мно­го, че Ме е обик­нал още по­ве­че, за­де­то да­дох жи­во­та Си, за да ви из­ку­пя. Ка­то ста­нах ваш За­мес­т­ник и Га­рант, ка­то от­да­дох жи­во­та Си, по­емай­ки вър­ху Се­бе Си ва­ши­те за­дъл­же­ния, ва­ши­те прес­тъп­ле­ния, Аз ста­нах още по-скъп на Своя Отец; за­що­то чрез Мо­ята жер­т­ва Той мо­же да бъ­де и спра­вед­лив, и в съ­що­то вре­ме да оп­рав­дае все­ки, кой­то вяр­ва в Мен.”
Ни­кой ос­вен Бо­жи­ят Син не би мо­гъл да осъ­щес­т­ви на­ше­то из­куп­ле­ние. За­що­то един­с­т­ве­но То­зи, Кой­то бе в обя­ти­ята на Бог Отец, мо­же­ше да ни Го от­к­рие. Са­мо То­зи, Кой­то поз­на­ва­ше ви­си­ни­те и дъл­би­ни­те на Бо­жи­ята лю­бов, мо­же­ше да я раз­к­рие и по­ка­же. Ни­що по-мал­ко от без­к­райна­та жер­т­ва, при­не­се­на от Хрис­тос за пад­на­ло­то чо­ве­чес­т­во­то, не би мог­ло да из­ра­зи лю­бов­та на Бог Отец към хо­ра­та.
“Бог тол­ко­ва въз­лю­би све­та, че да­де Своя еди­но­ро­ден Син.” Да­де Го не са­мо да жи­вее меж­ду хо­ра­та, но и да по­не­се гре­хо­ве­те им и да ум­ре ка­то жер­т­ва за тях. Той Го от­да­де на пад­на­ло­то чо­ве­чес­т­во. Хрис­тос се при­рав­ни с ин­те­ре­си­те и нуж­ди­те на хо­ра­та. Той, Кой­то бе ед­но с Бо­га, свър­за Се­бе Си с хо­ра­та чрез връз­ки, ко­ито ни­ко­га ня­ма да бъ­дат раз­къ­са­ни. Исус “не се сра­му­ва да ги на­ри­ча бра­тя”17. Той е на­ша­та Жер­т­ва, на­ши­ят Ад­во­кат, на­ши­ят Брат, но­сещ на­шия чо­веш­ки об­раз пред прес­то­ла на Отец; и през без­к­райни­те ве­ко­ве Той ще ос­та­не ед­но с чо­ве­чес­т­во­то, ко­ето е из­ку­пил ­ Чо­веш­ки Син. И всич­ко то­ва ­ за да бъ­дем из­т­ръг­на­ти от раз­ру­ха­та и дег­ра­да­ци­ята на гре­ха, та да мо­жем да от­ра­зя­ва­ме Бо­жи­ята лю­бов и да спо­де­лим ра­дос­т­та от све­тос­т­та.
Це­на­та, пла­те­на за на­ше­то из­куп­ле­ние, без­к­райна­та жер­т­ва на не­бес­ния ни Ба­ща, из­ра­зя­ва­ща се в от­да­ва­не­то на жи­во­та на Не­го­вия Син за нас ­ всич­ко то­ва тряб­ва да ни по­мог­не да при­до­би­ем най-въз­ви­ше­ни пред­с­та­ви за оно­ва, ко­ето мо­жем да ста­нем чрез Хрис­тос. Ко­га­то ви­дя ви­со­чи­на­та, дъл­бо­чи­на­та и ши­ри­на­та на Бо­жи­ята ба­щи­на лю­бов към за­ги­ва­що­то чо­ве­чес­т­во, вдъх­но­ве­ни­ят от Бо­га апос­тол Йо­ан се из­пъл­ни с прек­ло­не­ние, въз­хи­ще­ние и стра­хо­по­чи­та­ние; и ка­то не мо­жа да на­ме­ри под­хо­дящ език и ду­ми, с ко­ито да из­ра­зи ве­ли­чи­ето и неж­нос­т­та на та­зи лю­бов, той при­зо­ва све­та да се вгле­да в нея. “Виж­те как­ва лю­бов ни е дал Отец ­ да се на­ре­чем Бо­жии че­да.”18 Как­ва ви­со­ка стойност при­да­ва на чо­ве­ка то­ва по­ло­же­ние! Чрез прес­тъп­ва­не­то на за­ко­на чо­веш­ки­те си­но­ве ста­на­ха по­да­ни­ци на Са­та­на. Чрез вя­ра в из­ку­пи­тел­на­та жер­т­ва на Хрис­тос си­но­ве­те на Адам мо­гат да ста­нат си­но­ве на Бо­га. Чрез при­ема­не­то на чо­веш­ко ес­тес­т­во Хрис­тос из­ви­ся­ва чо­ве­чес­т­во­то. Пад­на­ли­те в грях хо­ра са пос­та­ве­ни там, къ­де­то чрез връз­ка с Хрис­тос мо­гат на­ис­ти­на да ста­нат дос­той­ни за име­то “Бо­жии си­но­ве”.
Ни­къ­де не мо­же да се на­ме­ри по­доб­на лю­бов! Де­ца на не­бес­ния Цар! О, как­во скъ­по­цен­но обе­ща­ние! Те­ма за най-дъл­бо­ко раз­миш­ле­ние! Без­по­доб­на­та Бо­жия лю­бов към свят, кой­то не Го оби­ча­ше! Та­зи ми­съл има по­ко­ря­ва­ща и смек­ча­ва­ща си­ла вър­ху ду­ша­та и пра­ви ума да бъ­де зап­ле­нен от Бо­жи­ята во­ля. Кол­ко­то по­ве­че изу­ча­ва­ме Бо­жия ха­рак­тер в свет­ли­на­та на кръс­та, тол­ко­ва по­ве­че съ­зи­ра­ме ми­лос­т­та, неж­нос­т­та и оп­ро­ще­ни­ето, съ­че­та­ни с без­п­рис­т­рас­тие и спра­вед­ли­вост. По-яс­но раз­ли­ча­ва­ме лю­бов­та, ко­ято е без­к­райна, как­то и неж­но­то съ­чув­с­т­вие, да­леч над­ми­на­ва­що ми­лос­т­та и със­т­ра­да­ни­ето на майка­та към нейно­то сво­ен­рав­но и ло­шо де­те.

следва: НУ­Ж­ДА­ТА НА ГРЕШ­НИ­КА ОТ ХРИС­ТОС

цитирани стихове:
1 Псалм 145:15, 16
2 Би­тие 3:17
3 Из­ход 33:18, 19
4 Из­ход 34:6, 7
5 Йо­на 4:4
6 Ми­хей 7:18
7 Йо­ан 1:18
8 Ма­тей 11:27
9 Йо­ан 14:8, 9
10 Лу­ка 4:18
12 Исая 53:5
13 Ма­тей 27:46
14 Йо­ан 3:16
15 2Кор. 5:16
16 Йо­ан 10:17
17 Ев­реи 2:11
181Йо­ан.3:1