Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Божията грижа за бедните – 51 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Божията грижа за бедните – 51 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Божията грижа за бедните
За подпомагане събиранията на народа за религиозна служба, както и за
грижата към бедните, от целия приход се изискваше втори десятък. За
първия десятък Господ бе заявил: “А на левийците ето, Аз давам в
наследство всичките десятъци в Израиля…” (Числа 18:21). Но за втория
Той нареди: “И десятъкът от житото си, от виното си и от маслото си и
първородните от говедата си и от овците си да ядеш пред Господа, Твоя
Бог, на мястото, което избере, за да настани името си там; за да се
научиш да се боиш всякога от Господа, твоя Бог” (Второз. 14:23, 29,
16:11-14). Този десятък или неговата равностойност в пари се изискваше
те да принасят на всеки две години на мястото, където се намираше
светилището. След като представеха благодарствените си жертви на Бога и
една специална част за свещеника, приносителите трябваше да използват
останалото за религиозно празненство, в което трябваше да участват
левити, чужденци, сираци и вдовици. Така бе промислено за
благодарствените приноси и празници при годишните събирания и народът бе
привличан в обществото на свещеници и левити, за да бъде поучаван и
окуражаван за служба на Бога.
Всяка трета година обаче вторият десятък трябваше да се използва у дома
за поддържане на левити и бедни, както каза Мойсей: “за да ядат отвътре
градовете ти и се наситят” (Второз. 26:12). Този десятък трябваше да
образува един фонд, който да се използва за благотворителност и
гостоприемство.
За бедните бе промислено и още нещо. Когато признаят изискванията на
Бога, за тях да няма друго нещо, което повече да отличава дадените от
Мойсей закони, както духът на щедрост, нежност и гостоприемство,
проявяван към тях. Макар че бе обещал да благослови изобилно народа Си,
Бог не възнамеряваше бедността да бъде напълно непозната сред евреите.
Той заяви, че бедните никога няма да престанат да съществуват на земята.
Сред Неговия народ винаги ще има хора, които ще призовават съчувствието,
милостта и благотворителността му. И тогава, както и сега, хората бяха
подвластни на нещастия, болести и загуба на имот, но ако следваха
дадените от Бога наставления, помежду им нямаше да има нито просяци,
нито страдащи за храна.
Божият закон даде на бедните право на известна част от произведенията на
земята. Когато биваше гладен, човек можеше да отиде в нивата, градината
или лозето на ближния си и да яде от зърното или от плода до насищане на
глада си. В съответствие с това разрешение учениците на Исус откъснаха и
ядоха от житото, минавайки през една нива в съботен ден.
Всички паберки от жътвата, от овощната градина и лозята принадлежаха на
бедните. “Когато жънеш жетвата на нивите си – каза Мойсей, – ако
забравиш някой сноп на нивата, да се не връщаш да го вземеш… Когато
брулиш маслините си, да не претърсваш повторно клоните… Когато обираш
лозето си, да се не връщаш да го прибираш. Останалото нека бъде за
чужденеца, за сирачето и за вдовицата. Помни, че ти си бил роб в
египетската земя” (Второз. 24:19-22; Лев. 19:9, 10).
Всяка седма година имаше особен промисъл за бедните. Годината, наречена
съботна, започваше в края на жътвата. По време на сеитбата, която
следваше събирането на реколтата, народът не трябваше да сее, да реже
лозята си пролетес и да очаква жътва или гроздобер. Трябваше да яде
това, което земята произведеше сама, докато е прясно, но не биваше да
слага някаква част в житниците си. През тази година полето трябваше да
бъде достъпно за чужденеца, сирака и вдовицата и дори за полските твари
(Изх. 23:10, 11; Лев. 25:5).
Но след като земята произвежда обикновено само необходимото за
задоволяване нуждите на народа, как щеше той да се поддържа през
годината, когато не се събира реколта? За това Бог бе дал ясно обещание:
“…ще заповядам така да се благослови за вас шестата година – каза Той,
- щото ще роди плод за три години. А в осмата година ще сеете и ще ядете
от старите плодове до деветата година, догдето се съберат нейните
плодове, ще ядете старите запаси” (Лев. 25:21, 22).
Съблюдаването на съботната година трябваше да бъде благословение и за
земята, и за хората. Оставената неорана за един сезон почва, щеше по-
късно да произведе по-щедра реколта. Народът бе свободен от тежкия
полски труд и докато някои дейности можеха да продължат през това време,
всички се радваха на по-голяма свобода, даваща им възможност да
възстановят физическите си сили, за да ги приложат през следващите
години. Хората имаха повече време за размисъл и молитва, за запознаване
с ученията и изискванията на Господа и за наставление на своите
домочадия.
В съботната година еврейските роби трябваше да бъдат освободени и не
беше редно да бъдат изпратени, без да им се дадат дялове. Господнето
нареждане бе: “И когато го изпратиш свободен от при себе си, да го не
изпратиш празен; непременно да му подариш изобилно от стадото си, от
гумното си и от лина си; както Господ, твоят Бог, ще те е благословил,
така да му дадеш!” (Второз. 15:13, 14).
Заплатата на работника трябваше да се плаща веднага. “Да не онеправдаваш
някой наемник, беден и сиромах, бил той от братята ти или от чужденците,
които са в земята ти… В същия ден му дай заплатата, преди да дойде
слънцето, защото е сиромах и на нея се надява” (Второз. 24:14, 15).
Бяха дадени специални напътствия за отношението към избягалите роби. “Да
не предадеш на господаря му слуга, който е избягал при тебе от господаря
си! При тебе да живее, всред вас, на мястото, което избере отвътре някой
твой град, гдето му е угодно; да не го притесняваш” (Второз. 23:15, 16).
На бедния седмата година носеше освобождаване от дълговете му. Евреите
бяха увещани по всяко време да помагат на своите нуждаещи се братя, като
им заемат пари без лихва. Изрично бе забранено да се взема лихва от
беден човек. “Ако осиромашее брат ти и видиш, че ръката му трепери,
тогава да му помогнеш като на чужденец или пришлец, за да живее при
тебе. Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та
да живее брат ти при тебе. Парите си да не му дадеш с лихва, нито
храната си да му дадеш за печалба” (Лев. 25:35-37). Принципът не можеше
да бъде нарушаван, ако дългът останеше неплатен до годината на
освобождението. Народът бе изрично предупреден да не отказва
необходимата подкрепа на братята си: “Ако в земята ти… има у тебе
сиромах от братята ти…, да не закоравяваш сърцето си, нито да затваряш
ръката си от бедния си брат… Внимавай да не би да влезе подла мисъл в
сърцето ти, та да си речеш: Наближава седмата година, годината на
опрощаването; и да не погледнеш лошо против бедния си брат и му не
дадеш, та извика към Господа против тебе, и това ти се счете за грях…,
защото сиромасите никога няма да липсват от земята ти; затова ти
заповядвам, като казвам непременно да отваряш ръката си към бедния си и
към оскъдния си брат в земята си”, “непременно да му заемаш доволно за
нуждата му от каквото има потреба” (Второз. 15:7-9, 11, 8).
Никой не биваше да се бои, че ще обеднее поради щедростта си.
Послушанието към Божиите заповеди със сигурност щеше да му донесе успех.
“И ще заемаш на много народи – каза Той, – но няма да вземаш на заем; и
ще владееш над много народи, но те няма да владеят над тебе” (Второз.
15:6).
След “седем съботни години”, или “седем пъти по седем години”, идваше
великата година на освобождението – юбилейната. “…да се затръби из
цялата ви земя. И да осветите петдесетата година и да прогласите
освобождение из цялата земя на всичките й жители. Това ще ви бъде
юбилей, когато ще се върнете всеки на притежанието си и ще се върнете
всеки при семейството си” (Лев. 25:9, 10).
На десетия ден от седмия месец, “в деня на омилостивението”, свиреше
юбилейната тръба. По цялата земя, където живееха евреи, се чуваше звукът
й, призоваващ всички Яковови чада да посрещнат годината на
освобождението. Във великия ден на омилостивението се правеше изкупление
за всички грехове на Израил и народът посрещаше юбилея с радостно сърце.
Както в съботната година, така и в юбилейната се изискваше земята да не
се сее или жъне и всичко, което тя произвеждаше, да се смята за законно
притежание на бедните. Някои еврейски роби – всички неполучили свободата
си в съботната година, сега се освобождаваха. Но онова, което особено
отличаваше юбилейната година, бе връщането на всяка поземлена
собственост на семейството – неин първоначален притежател. Според
особено наставление от Бога земята бе разделена с жребий. След
разделянето никой не бе свободен да търгува със своя дял. Човек не
трябваше да продава земята си, освен ако бъде принуден от бедност.
Тогава, ако обеднелият или някой от рода му пожелае да я откупи,
купувачът не трябваше да отказва да я продаде. А неоткупената земя се
връщаше на първия си притежател или наследниците му в юбилейната година.
Господ заяви на Израил: “Земята да се не продава завсегда, понеже земята
е Моя; защото вие сте чужденци и пришелци при Мене” (Лев. 25:23). На
народа трябваше да бъде внушен фактът, че земята, която му се
позволяваше да притежава за известно време, е Божия; че Бог е законният
й собственик, първоначалният й притежател и че Той имаше особена грижа
за бедните и нещастните. В умовете на всички трябваше да залегне
разбирането, че и бедните, както по-богатите, имат право на място в
Божия свят.
Такова бе предвиждането на нашия милостив Създател, за да се намалят
страданията, да се даде лъч на надежда, слънчев проблясък в живота на
нещастните и бедстващите.
Господ искаше да постави пречка срещу прекалената любов към имот и
власт. От продължителното натрупване на богатство в една класа, а на
бедност и упадък – в друга, биха могли да произлязат големи злини. Ако
не бяха някои ограничения, силата на богатството щеше да стане монопол и
бедните, макар и във всяко отношение напълно достойни в Божиите очи,
щяха да бъдат смятани и третирани от по-преуспяващите си братя като по-
долни. Потисничеството щеше да разпали страстите на по-бедните класи. Те
щяха да се изпълнят с чувство на отчаяние и недоволство, което би довело
до деморализиране на обществото и би отворило врата на престъпления от
всякакъв вид. Правилата, които Бог постанови, бяха предназначени да
поддържат социалното равенство. Съботната година и юбилеят трябваше в
голяма степен да балансират накърненото в интервала между тях социално и
политическо благосъстояние на народа.
Всички тези предписания бяха предназначени да благословят и богатите, и
бедните. Те трябваше да възпират алчността и склонността към
себеиздигане, да възпитават благороден дух на благотворителност. А чрез
подхранване на добра воля и доверие между класите, щяха да способстват
за социалния ред и за стабилността на управлението. Всички ние сме
вплетени в голямата мрежа на човечеството и това, което можем да
направим за благословение и издигане на другите, ще се отрази като
благословение и на самите нас. Законът на взаимната зависимост действа
сред всички класи на обществото. Бедните не са по-зависими от богатите,
отколкото богатите от бедните. Докато едната класа иска да участва в
благословенията, които Бог е дал на по-богатите й ближни, другата пък се
нуждае от вярната служба, от силата на ума, на костите и мускулите,
които са капиталът на бедните.
На Израил бяха обещани големи благословения при условие на послушание
към Божиите наредби. “…ще ви дам дъждовете на времето им – заяви Той -
и земята ще даде плодовете си, и полските дървета ще дадат плода си.
Вършитбата ви ще трае до гроздобер и гроздоберът ще трае до сеитба; и ще
ядете хляба си до насита, и ще живеете безопасно в земята си. Ще дам мир
на земята и ще си лягате и никой няма да ви плаши; и ще изтребя лошите
зверове от земята и нож няма да замине през земята ви… Ще ходя между
вас и ще съм вашият Бог и вие ще бъдете Мои люде… Но ако не Ме
послушате и не извършите всички тия заповеди и… нарушите завета Ми…,
ще сеете семето си напразно, защото неприятелите ви ще го ядат. Ще
насоча лицето си против вас и ще бъдете избити пред неприятелите си; и
ония, които ви мразят, ще владеят над вас и ще бягате, когато никой не
ви гони” (Лев. 26:4-17).
Мнозина твърдят с голям ентусиазъм, че всички хора е редно да участват
поравно във временните Божии благословения. Но това не бе намерението на
Създателя. Разликата в благосъстоянието е едно от средствата, чрез които
Бог предвижда да изпита и развие характера. И все пак Той възнамерява
хората, които имат светски притежания, да се смятат просто за
разпоредители на Неговите блага, на които е поверил средства да
благославят страдащите и нуждаещите се.
Христос е казал, че между нас винаги ще има бедни и уеднаквява интереса
Си с този на Своя страдащ народ. Сърцето на Изкупителя съчувства на най-
бедните и най-низшите от земните Му деца. Той ни казва, че те са Негови
представители на земята. Поставил ги е сред нас, за да събужда в сърцата
ни любовта, която Той изпитва към страдащите и потиснатите. Показаните
към тях милосърдие и благотворителност Христос приема като проявени към
самия Него. Всеки акт на жестокост и пренебрежение към тях Той смята за
извършен към самия Него.
Ако пазенето на дадения от Бога закон за благословението на бедните бе
продължило, колко различно щеше да бъде сегашното морално, духовно и
физическо състояние на света! Нямаше да се проявяват егоизъм и
себеизтъкване, както е сега, а всеки щеше да бъде загрижен за щастието и
благоденствието на другите и широкоразпространената нищета, която сега
се вижда в много страни, нямаше да съществува.
Дадените от Бога принципи биха предотвратили ужасните злини, които през
всички векове са били резултат от потисничеството на бедните от богатите
и от подозрителността и омразата на бедните към богатите. Тези принципи
биха могли да задържат натрупването на големи богатства и отдаването на
необуздан разкош и в същото време биха попречили и на последвалото
невежество и деградация на десетки хиляди хора, чийто зле платен труд е
създал колосалните богатства. Те биха дали мирно разрешение на онези
проблеми, които сега заплашват да изпълнят света с анархия и
кръвопролитие.