Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

БОРБА С БЕДНОСТТА – 32 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

БОРБА С БЕДНОСТТА
На 26 август 1847 г. в Горъм, щата Мейн, се роди най-големият ни син Хенри Никълс Вайт. През октомври брат и сестра Хауланд от Топсам бяха любезни да ни предложат част от своето жилище, което приехме с радост и създадохме свое домакинство с взети под наем мебели. Бяхме бедни и се налагаше да се справяме с трудни ситуации. Но бяхме решили да не сме зависими от никого, а да се издържаме сами, като имаме нещичко, с което да помагаме и на другите. Но не бяхме в много преуспяващо положение. Съпругът ми работеше тежка работа – носеше камъни за железопътната линия, но не можеше да получи това, което се полагаше за труда му. Брат и сестра Хауланд с радост споделяха с нас онова, което имаха, но и те бяха в трудно положение. Бяха повярвали напълно в първата и втората ангелски вести и щедро раздаваха от средствата си за напредъка на делото, докато накрая и те станаха зависими от ежедневния си труд.
Съпругът ми спря да пренася камъни и с брадва отиде в гората да сече дърва. С постоянна болка в едната си страна работеше от ранна утрин до късна вечер за петдесет цента на ден. Опитвахме се да имаме кураж и да не губим присъствие на духа. Уповавахме се на Господа. Не роптаех. Сутрин чувствах дълбока благодарност към Бога, че ни е запазил още една нощ, а вечер Му бях благодарна, че ни е запазил още един ден.
Веднъж, когато провизиите ни се бяха свършили, съпругът ми тръгна към работодателя си, за да вземе пари или провизии. Беше бурен ден и той вървя три мили нататък и три мили обратно в дъжда. Донесе вкъщи на гръб пълна торба с провизии, свързани в различни пакети. Минали през Брънзуик, където бе ходил често да изнася лекции. Когато влезе вкъщи, капнал от умора, сърцето ми се сви. Първото нещо, което изпитах бе чувството, че Бог ни е изоставил. Казах на съпруга си: “Дотам ли стигнахме? Нима Господ ни е изоставил?” Не успях да удържа сълзите си и плаках на глас с часове, докато припаднах. Бяха отправени молитви за мен. Скоро почувствах ободряващото влияние на Божия Дух и съжалих, че се бях поддала на отчаянието. Имаме желание да следваме Христос и да бъдем като Него, но понякога падаме под тежестта на изпитанията и се отделяме надалече от Него. Страданията и изпитанията ни приближават до Исус. Пещта изгаря шлака и прави златото по-блестящо.
По това време ми бе показано, че Господ ни е изпитвал за наше добро – за да ни подготви да работим за другите; че е разбутвал нашето гнездо, да не би да заседнем в него на спокойствие и в удобство. Делото ни е – да работим за души. Но ако сме в благополучие, домът би станал толкова приятно място за нас, че не бихме пожелали да го напуснем. Допускало се да връхлетят върху нас изпитания, за да ни подготвят за още по-големите конфликти, които сме щели да срещаме в своите пътувания. Скоро получихме писма от братя в различни щати, които ни канеха да ги посетим. Ние обаче нямахме средства, за да си позволим пътуване извън нашия щат. Отговорът ни беше, че пътят ни още не е отворен пред нас. Мислех си, че ще ми е невъзможно да пътувам с малко дете. Не искахме да сме зависими от никого и много внимавахме да се простираме според средствата си. Бяхме решили по-скоро да страдаме, отколкото да изпаднем в дългове.
Не след дълго малкият Хенри се разболя и състоянието му се влошаваше толкова бързо, че сериозно се разтревожихме. Лежеше във вцепенено състояние, дишането му беше учестено и тежко. Давахме му лекарства, но без никакъв успех. Тогава извикахме човек, опитен в лекуването на болни и той ни каза, че оздравяването му е съмнително. Бяхме се молили за него, но не настъпи никаква промяна. Бяхме направили детето си претекст, за да не пътуваме и да не работим за доброто на другите и се страхувахме, че Господ ще ни го отнеме. Още един път отидохме пред Господа, молейки Го да се смили над нас и да пощади живота на детето, като тържествено обещахме да започнем да пътуваме, доверявайки се на Бога, независимо къде ще ни изпрати Той.
Молбите ни бяха пламенни и излизащи от голяма душевна мъка. Чрез вяра изисквахме изпълнението на Божиите обещания и вярвахме, че Той чува виковете ни. Светлина от небето проникна през облаците и изгря над нас. На молитвите ни бе милостиво отговорено. От този час нататък детето започна да се възстановява.

Първо посещение в Кънектикът
Докато бяхме в Топсам, получихме писмо от брат Е. Л. Х. Чембърлейн от Мидълтаун, щата Кънектикът, който настояваше да посетим една конференция в същия щат през април 1848 г. Решихме да заминем, стига само да намерим средства. Съпругът ми уреди сметките си с работодателя си и получи 10 долара. С 5 от тях купих дрехи, от които се нуждаехме много, а след това закърпих палтото на съпруга си. Поставих кръпките по такъв начин, че беше трудно да се различи оригиналният плат от кръпките на ръкавите. Бяха ни останали 5 долара, за да стигнем до Дорчестър, Масачузетс.
Куфарът ни съдържаше почти всичко, което притежавахме на този свят. Но се радвахме на душевен мир и на чиста съвест, а точно тези неща ценяхме над всякакви други земни блага.
В Дорчестър посетихме дома на брат Отис Никълс. Когато си тръгвахме, сестра Никълс връчи на съпруга ми 5 долара, с които можехме да платим пътя си до Мидълтаун, Кънектикът. Бяхме чужденци в Мидълтаун, никога не бяхме виждали някой от братята. От парите ни бяха останали само 50 цента. Съпругът ми не посмя да ги употреби за файтон, затова хвърли куфара върху купчина дъски в един склад с дървен материал и тръгнахме пеша да потърсим някой, който притежава същата вяра. Скоро открихме брат Чембърлейн, който ни прие в дома си.

Конференцията в Роки Хил
Конференцията в Роки Хил се проведе в голямата недовършена стая в дома на брат Албърт Белден. В писмо до брат Стокбридж Хауланд, съпругът ми описва това събрание по следния начин:
“На 20 април брат Белден изпрати товарната си кола с два коня да вземе нас и разпръснатите из града братя. Пристигнахме на мястото около 16 ч., а след няколко минути дойдоха и братята Бейтс и Гърни. Бяхме се събрали тази вечер около 15 души. В петък от сутринта братята продължиха да пристигат, докато станахме около 50 души. Не всички от тях бяха напълно в истината. Събранието ни този ден бе много интересно. Брат Бейтс представи Божиите заповеди в много ясна светлина и важността им бе изтъкната и запечатана чрез силни, въздействащи свидетелства. Словото оказа влияние и утвърди тези, които вече бяха в истината, и пробуди други, които още не бяха взели твърдо решение.”

Печелене на средства за посещение на западен Ню Йорк
Две години преди този момент ми бе показано, че някога в бъдеще ще трябва да посетим западен Ню Йорк. И сега, скоро след приключването на конференцията в Роки Хил, бяхме поканени да посетим през август общо събрание във Волни, щата Ню Йорк. Брат Хайрам Едсън ни писа, че братята там били общо взето бедни и не може да ни обещае, че ще направят много, за да покрият разходите ни; но че щял да направи всичко възможно. Нямахме средства за пътуване. Здравето на съпруга ми бе лошо, но му се отвори път да работи в сенокоса и той реши да приеме работата.
Тогава стана ясно, че ще трябва да живеем чрез вяра. Когато ставахме сутрин, коленичехме край леглото и молехме Бога да ни даде сила да работим през деня. Не се задоволявахме без уверението, че Господ е чул молитвата ни. Тогава съпругът ми отиваше да коси със силата, която Бог му бе дал. Когато вечер се връщаше, отново молехме Бога за сила, за да можем да спечелим средства за разпространяването на истината. В едно писмо до брат Хауланд, писано на 2 юли 1848 г., той описва това преживяване по следния начин:
“Днес е дъждовно, затова няма да кося, иначе не бих писал. Пет дни кося за невярващите, а в неделя – за вярващите и си почивам на седмия ден. Затова имам само много малко време за писане… Бог ми дава сила да работя здравата по цял ден… Брат Холт, брат Джон Белден и аз сме се наели да окосим 100 акра за 87 долара и 50 цента на акър с храната. Хвала на Господа! Надявам се да изкараме тук средства, които да употребим за Божието дело.”