Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

БОРБИ И ПОБЕДИ – 49 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

БОРБИ И ПОБЕДИ
След като се убедихме напълно, че съпругът ми няма да се възстанови от тази продължителната болест, ако остане бездеен, и че е дошло времето да тръгна и предавам своето свидетелство на хората, реших да направя заедно с него една обиколка на Северен Мичиган въпреки изключително немощното му състояние, и то в разгара на зимата в най-големия студ. Изискваше се немалък морален кураж и вяра в Бога, за да стигна до решението да рискувам толкова много. Знаех обаче, че трябва да извърша едно дело, а ми изглеждаше, че Сатана бе решил да ми попречи. Да остана по-дълго далече от полето, в което трябваше да работя – това ми изглеждаше по-лошо от смърт. Ако започнехме да действаме, можехме най-много да загинем. Затова на 19 септември 1866 г. в снежна буря напуснахме Батъл Крийк на път за Райт, щата Мичиган.
Съпругът ми понесе пътуването от 90 мили много по-добре, отколкото предполагах. Изглеждаше ми съвсем добре, когато пристигнахме в дома на брат Е. Х. Рут. Бяхме приети много любезно от това мило семейство. За нас се грижиха така нежно, както родителите могат да се грижат за своите болни деца.

Работа в Райт, щата Мичиган
Тук започна първата ни ползотворна работа след заболяването на съпруга ми. Тук той започна да се труди както в предишните години, макар да беше още много слаб. Говореше 30-40 минути в събота сутрин и през първия ден, докато аз заемах останалата част от времето, а след това говорех следобед всеки ден около час и половина. Слушаха ни с голямо внимание. Виждах, че съпругът ми укрепваше. Умът му ставаше по-ясен. А когато при един случай говори цял час с ясна мисъл и със сила, като бремето на делото лежеше на него както и преди заболяването му, чувството ми на благодарност бе неизразимо.
Работата ни в Райт беше много изморителна. Трябваше да се грижа за съпруга си ден след ден, а понякога и през нощта. Правех му бани и го извеждах навън, а два пъти дневно, независимо дали времето беше студено, бурно или приятно, излизахме заедно на разходка. Пишех, докато той диктуваше дописките си за “Ривю”. Пишех и много писма, освен личните свидетелства и по-голямата част от “Свидетелства за църквата” N11.

В Грийнвил, щата Мичиган
На 29 януари 1867 г. напуснахме Райт и отпътувахме за Грийнвил, който се намираше на 40 мили. Беше много студен ден и се зарадвахме, че можахме да се подслоним от студа и бурята в дома на брат А. У. Мейнард. Това мило семейство ни посрещна много сърдечно. Останахме 6 седмици, работейки с църквите в Грийнвил и Орлиънс, като за главно седалище ни послужи гостоприемният дом на брат Мейнард.
Господ ми даде да говоря на братята и сестрите свободно и с ясна мисъл. При всяко направено усилие усещах Неговата поддържаща сила. И когато бях напълно убедена, че трябва да дам на братята свидетелство във връзка с работата на съпруга ми, вярата ми, че здравето му тепърва ще бъде възстановено, че ще работи ползотворно в Божието дело силно укрепна. Когато той дръзна да започне, доверявайки се на Бога независимо от слабостта си, силата му се увеличаваше и здравето му се подобряваше с всяко направено усилие.

Посещение в Батъл Крийк – март 1867 г.
Решихме да се върнем в Батъл Крийк и да останем там, докато пътищата бяха кални и на места непроходими, а също и да мога да завърша там свидетелство N12. Съпругът ми копнееше да види братята си от Батъл Крийк, да им говори и да се радва заедно с тях за онова, което Бог бе направил за него.
След няколко дни отново бяхме там, след отсъствие от близо 3 месеца. В събота, 16 март, съпругът ми говори ясно и със сила, а и аз представих моето свидетелство с яснота и лекота.
Върнах се в Батъл Крийк като изморено дете, което се нуждае от утешителни и насърчителни думи. Но тук се сблъскахме и със слухове, които нямаха никакво основание. Бяхме унижени до земята и изтормозени безмерно.
При тези обстоятелства тръгнахме към едно събрание в Монтерей. По пътя се опитах да си обясня защо нашите братя не разбират работата ни. Чувствах се сигурна, че ако се срещнем с тях, ще разберат кой дух ни ръководи и че Божият Дух в тях ще проговори същото, каквото и в нас – неговите скромни служители, – че ще има единство в мисли и чувства. Вместо това бяхме смущавани и гледани подозрително. Това ми причиняваше най-голямото безпокойство, което съм изпитвала някога.

Опора в Бога
Докато си мислех така, през ума ми мина като светкавица част от видението, дадено ми в Рочестър, щата Ню Йорк, на 25 декември 1865 г., и аз веднага го разказах на съпруга си:
Бяха ми показани група дървета, които стояха близо едно до друго, образувайки кръг. Около тези дървета се увиваше лоза, която ги покриваше отгоре и си почиваше над тях, образувайки беседка. Скоро видях, че дърветата се люлеят насам-натам, като че движени от мощен вятър. Една след друга клонките на лозата бяха откъснати от опората си, докато накрая остана да виси само на няколко мустачки, с които се държеше за по-долните клонки. Тогава дойде една личност, отряза мустачките и тя падна простряна на земята.
Минаваха много хора и я гледаха състрадателно. А аз с тревога очаквах някоя приятелска ръка да я повдигне; но не й бе предложена никаква помощ. Запитах защо никоя ръка не вдига лозата. Тогава видях, че до явно изоставената лоза дойде един ангел. Той протегна ръце и ги постави под лозата, а след това я вдигна така, че тя да се изправи съвсем и каза: “Изправи се към небето и нека твоите мустачки да се увиват около Бога. Изоставена си от човешка подкрепа. Можеш да стоиш само чрез Божията сила и да процъфтяваш без човешка подкрепа. Облегни се единствено на Бога и това няма да е напразно, нито ще бъдеш изоставена вече.”
Когато видях как се погрижиха за изоставената лоза, почувствах неизразимо облекчение, което се превърна в голяма радост. Обърнах се към ангела и го запитах какво означават тези неща. Той каза: “Ти си тази лоза. Ти ще преживееш всичко това и когато тези неща станат, ще разбереш напълно символа с лозата. Господ ще ти бъде “вярна помощ във време на нужда”.
Оттогава насетне бях подкрепена в изпълнението на дълга си. Никога досега не се бях чувствала по свободна в изнасяне на моето свидетелство пред хората.
След като се завърнахме от Монтерей в Батъл Крийк, почувствах, че е мой дълг да се движа напред с Божията сила и да се освободя от подозренията и слуховете, които се носеха около нас, за да ни навредят. Представях свидетелството си и разказвах нещата, които ми бяха показани за миналото на някои от присъстващите. Предупреждавах ги за опасността, в която се намират, и изобличавах тяхното погрешно поведение или начин на действие. Понякога съм била поставяна в много неприятни ситуации. Когато семейства и отделни личности са ми били показвани във видение, често пъти показаното е било от частно естество и е изобличавало тайни грехове. С някои хора съм работила месеци наред по отношение на грехове, за които другите не са знаели нищо. Когато братята ми виждаха тези хора натъжени и ги чуваха да изразяват съмнения във връзка с приемането им от Бога, а също и когато ги виждаха в потиснатост и отчаяние, хвърляха укора върху мен, сякаш аз съм виновна за това, че те се намират в изпитание.
Тези, които ме упрекваха, съвсем не знаеха какво говорят. Протестирах срещу това някои като инквизитори да съдят моят начин на действие. Възложена ми е неприятната работа – да укорявам частни грехове. Ако, за да предотвратя завистта и подозрението, трябваше да дам пълно обяснение за действията си и да направя публично достояние онова, което би трябвало да се пази в тайна, щях да съгреша срещу Бога, а и да навредя на отделни хора. Частните изобличения на частни грехове трябваше да запазя в себе си, заключени в гърдите ми. Нека другите съдят както искат, аз никога няма да изменя на доверието, оказано ми от грешащите и каещите се, нито ще разкрия на други това, което трябва да бъде открито само на провинилите се. Казах на събраните, че трябва да отдръпнат ръцете си и да ме оставят спокойно да върша работата си в страх Божи.