Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бунтът на Авесалом – 72 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Бунтът на Авесалом – 72 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Бунтът на Авесалом
“Ще плати… четверократно” бе присъдата, с която Давид неволно осъди
себе си, слушайки притчата на пророк Натан. И трябваше да понесе
собствената си присъда. Четирима от синовете му щяха да паднат и
загубата на всеки от тях щеше да бъде последица от греха на бащата.
Срамното престъпление на Амнон – първородния, Давид остави ненаказано и
неизобличено. Законът предписваше смърт за прелюбодееца, а
противоестественото престъпление на Амнон удвояваше вината му. Но Давид,
осъждащ сам себе си за своя грях, не можа да отдаде дължимата
справедливост на нарушителя. В продължение на цели две години Авесалом,
най-близък защитник на сестра си, спрямо която бе постъпено така
скверно, криеше намерението си за отмъщение, но само за да избухне то
накрая с още по-голяма сила. При един празник на царските синове той
даде заповед да убият пияния кръвосмесител Амнон.
Двойно наказание сполетя Давид. До него стигна ужасната вест: “Авесалом
избил всичките царски синове и не останал ни един от тях. Тогава царят
стана, раздра дрехите си и легна на земята; и всичките му слуги, които
предстояваха, раздраха дрехите си” (виж 2 Царе 13-19 гл.). Царските
синове, връщайки се разтревожени в Ерусалим, откриха на баща си истината
- само Амнон бил убит и “плакаха с висок глас; също и царят, и всичките
плакаха твърде много”. Но Авесалом избяга при Талмай царя на Гесур, баща
на майка му.
Както и други синове на Давид, Амнон бе оставен да угажда на себелюбието
си. Той се бе старал да задоволи всеки помисъл на сърцето си независимо
от Божиите изисквания. Въпреки големия му грях Бог дълго го търпя. В
продължение на две години той имаше възможност да се покае, но продължи
да греши и с тежестта на вината си бе убит, за да чака в смъртта си
ужасния трибунал на Съда.
Давид бе пренебрегнал дълга си да накаже престъплението на Амнон и
поради неверността на царя баща и непокаяността на сина Господ допусна
събитията да поемат естествения си ход и не спря Авесалом. Когато
родители или ръководители пренебрегват задължението си да накажат
нечестието, това ще направи самият Бог. Неговата въздържаща сила спрямо
служителите на злото ще бъде в определена степен отстранена, така че
течението на събитията ще доведе до наказване на греха с грях.
Порочните резултати от несправедливото благоразположение на Давид към
Амнон не спряха дотук – оттук започна отчуждаването на Авесалом от баща
му. След като избяга в Гесур, Давид му забрани да се върне, чувствайки,
че престъплението на сина му изискваше някакво наказание. А това доведе
до увеличаване вместо до намаляване на неминуемите злини, в които бе
замесен царят. Авесалом – енергичен, амбициозен и безпринципен,
отстранен от участие в делата на царството чрез изгнание, скоро замисли
опасен план.
В края на двете години Йоав реши да сдобри бащата и сина. За тази цел
той потърси помощта на една жена от Текое, известна с мъдростта си.
Поучена от Йоав, тя се представи пред Давид за вдовица, чиито двама сина
били единствената й утеха и подкрепа. При скарване единият от тях убил
другия и сега всички роднини на семейството искали живият да бъде
предаден на отмъстителя за кръвта. “Така – каза майката – ще угасят
въглена, който ми е останал, и не ще оставят на мъжа ми ни име, ни
остатък по лицето на света.” Царят бе трогнат от нейния зов и увери
жената в царската закрила над сина й.
След като още веднъж изтръгна от него обещание, че младежът ще бъде в
безопасност, тя помоли царя за търпение, заявявайки, че той е говорил
като виновен, защото не разрешава на заточеника си да се върне у дома.
“Защото – каза тя – е неизбежно ние да умрем и сме като вода разляна по
земята, която не се събира пак, па и Бог не отнема живот, но изнамерва
средства, щото заточеният да не остане отдалечен от Него.” Тази нежна и
трогателна картина на Божията любов към грешника, нарисувана от Йоав -
грубия войн – е удивително доказателство, че израилтяните са познавали
великите истини на изкуплението. Царят, чувствайки собствената си нужда
от Божията милост, не можа да устои на призива. Даде на Йоав заповедта:
“Иди, прочее, доведи младежа Авесалом.”
На Авесалом бе позволено да се върне в Ерусалим, но не биваше да се
появява в двореца, нито да се среща с баща си. Давид започна да вижда
порочните резултати от разглезването на децата си и макар че нежно
обичаше своя красив и надарен син, почувства, че е нужно като урок и за
Авесалом, и за народа да покаже отвращението си от едно такова
престъпление. Авесалом живя две години в своя дом, но не бе допускан в
двореца. Сестра му живееше при него и присъствието й му напомняше за
непоправимото зло, което бе понесла. Народът смяташе княза по-скоро за
герой, отколкото за престъпник. И притежавайки това предимство, той се
зае да спечели неговото доверие. Външността му предизвикваше
възхищението на всички, които го гледаха. “А в целия Израил нямаше човек
толкова много хвален за красотата си, колкото Авесалома; от петата на
ногата му дори до върха на главата му нямаше в него недостатък.” Не беше
мъдро от страна на царя да остави човек с характера на Авесалом -
амбициозен, импулсивен и страстен – да се отдава на недоволство в
продължение на две години. А Давидовата постъпка – разрешението синът да
се върне в Ерусалим, без да има достъп до присъствието на баща си,
осигури на Авесалом съчувствието на народа.
Имайки постоянно в ума си спомена за собственото си престъпване на Божия
закон, Давид изглеждаше морално парализиран. Той стана слаб и
нерешителен, докато преди съгрешаването си бе силен и решителен.
Влиянието му върху народа отслабна. Всичко това благоприятстваше
замислите на неговия син, извършил такова противоестествено деяние.
Чрез влиянието на Йоав Авесалом бе допуснат отново близо до баща си; но
макар външно примирен, той продължи амбициозния си замисъл. Сега си
присвои почти царско положение – притежаваше колесници и коне и 50 души,
които трябваше да тичат пред него. И докато царят все повече бе склонен
да се отдава на желанието си за почивка и усамотение, Авесалом подло
ласкаеше народа, печелейки неговото благоразположение.
Давидовото безразличие и нерешителност се отразиха и върху поданиците
му. Небрежност и бездействие характеризираха съдебната администрация.
Авесалом изкусно използваше всеки случай на недоволство, за да спечели
предимство за себе си. Ден след ден този човек с благородна външност
можеше да се види при градската порта, където тълпа от молители очакваше
да представи своите жалби за разглеждане. Авесалом се смесваше с тях и
като изслушваше оплакванията им, изразяваше съчувствие към техните
страдания и съжаление за бездействието на управлението. След това князът
обикновено отговаряше: “Виж, твоята работа е добра и права, но от страна
на царя няма кой да те слуша”, и добавяше: “Да бях само поставен съдия
на тая страна, за да идва при мене всеки, който има спор или дело, та да
го оправдавам! И когато някой се приближаваше да му се поклони, той
простираше ръка, та го хващаше и го целуваше.”
Подстрекавано от умелите внушения на княза, недоволството от
управлението бързо се разпространи. Всички устни възхваляваха Авесалом.
Смятаха го за царски наследник. Народът се гордееше с него като с човек,
достоен за високия пост; разпали се и желание той да заеме трона. “И по
тоя начин Авесалом подмамваше сърцата на израилевите мъже.” Но царят,
заслепен от любов към сина си, не подозираше нищо. Той смяташе, че
княжеското положение, което Авесалом си присвои, имаше за цел да донесе
почит на неговия двор като израз на радост от сдобряването.
Умовете на народа бяха подготвени за това, което щеше да последва, и
Авесалом тайно изпрати копиеносци до племената, за да организира бунт. И
тогава използва покривалото на религиозна преданост, за да укрие
предателския си замисъл. Трябваше да изпълни в Хеврон един обет, даден
преди да отиде в изгнание. Авесалом каза на царя: “Да отида, моля, в
Хеврон, за да изпълня обрека, който направих Господу. Защото слугата ти
направи обрек, когато живееше в Гесур у Сирия, и казвах: “Ако наистина
ме върне Господ в Ерусалим, тогава ще послужа Господу.” Обичащият баща,
утешен от доказателството за набожността на сина си, го пусна с
благословия. Сега заговорът бе напълно назрял. Коронната проява на
Авесаломовото лицемерие целеше не само да заслепи царя, но и да си
осигури доверието на народа, за да го подведе към бунт против избрания
от Бога цар.
Авесалом се запъти към Хеврон и с него отидоха “двеста мъже поканени,
които отидоха простодушно, без да знаят нищо”. Тези мъже тръгнаха с
Авесалом, като ни най-малко не мислеха, че любовта им към сина ги водеше
към бунт против бащата. Пристигайки в Хеврон, Авесалом веднага повика
Ахитофел – един от главните съветници на Давид, човек много известен с
разумността си, чието мнение се смяташе за сигурно и мъдро като на
оракул. Ахитофел се присъедини към заговорниците и подкрепата му направи
успехът на Авесаломовото дело да изглежда сигурен, привличайки под
знамето му много влиятелни мъже от всички части на страната. Когато
сигналът за бунта бе даден, шпионите на княза съобщиха по цялата страна,
че Авесалом е цар и мнозина от народа се събраха около него.
През това време на царя в Ерусалим бе донесена тревожна вест. Давид
изведнъж се събуди, за да види как избухва бунт съвсем близо до самия
трон. Собственият му син – синът, когото бе обичал и на когото се бе
доверявал, бе скроил заговор, за да придобие короната и без съмнение да
отнеме живота му. В голямата опасност Давид се стресна от депресията, в
която толкова дълго се намираше и с духа на ранните си години се
приготви да посрещне ужасното събитие. Авесалом свика войските си в
Хеврон, само на 20 мили от Ерусалим. Бунтовниците скоро щяха да бъдат
при вратите на града.
От двореца си Давид погледна своя престолен град – “красив по
възвишеността си, радост на цялата земя…, градът на великия цар” (Пс.
48:2). Той потръпна при мисълта да го изложи на кръвопролитие и
опустошение. Трябваше ли да призове на помощ още верните на трона
поданици и да застане, за да задържи столицата си? Трябваше ли да
допусне Ерусалим да се потопи в кръв? Царят взе решението си. Ужасите на
войната не трябваше да се изсипят върху избрания град. Щеше да напусне
Ерусалим и тогава да изпита верността на народа си, давайки му
възможност да се вдигне в негова подкрепа. В тази голяма криза дългът му
към Бога и към народа бе да задържи авторитета, с който небето го бе
облякло. Изхода от конфликта той щеше да повери на Бога.
Със смирение и мъка Давид излезе извън портата на Ерусалим, изгонен чрез
въстанието на своя обичан син от трона, от двореца, от Божия ковчег.
Народът го следваше в дълга процесия, подобна на погребение. Давидовите
телохранители – херетците, фелетците и шестотин гетци под командването
на Итай, придружаваха царя. Но той с присъщото си несебелюбие не се
съгласи тези чужденци, потърсили неговата закрила, да бъдат въвлечени в
бедствието му. Царят изрази удивлението си, че бяха готови да направят
тази жертва за него. Тогава каза на гетеца Итай: “Защо идеш и ти с нас?
Върни се и остани с царя, защото си чужденец и преселен от мястото си.
Ти вчера дойде; и днес да те направя ли да се скиташ с нас? Ето, аз ще
ида, където мога; ти се върни, заведи още и братята си; милост и вярност
да бъдат с тебе!”
Итай отговори: “Заклевам се в живота на Господа и в живота на господаря
ми царя, гдето и да бъде господарят ми, царят – било за смърт, било за
живот, непременно там ще бъде и слугата ти.” Тези хора се бяха обърнали
от езичеството към поклонение на Йехова и сега благородно доказаха
верността си към своя Бог и царя. Давид с благодарно сърце прие
предаността им към своята видимо губеща кауза и всички минаха потока
Кедрон на път към пустинята.
Процесията спря отново. Приближаваше се една група, облечена в святи
одежди. “А ето, дойде и Садок и с него всичките левити, които носеха
ковчега за плочите на Божия завет.” Последователите на Давид приеха това
като добър знак. Присъствието на този свят символ бе за тях обещание за
избавление и за окончателна победа. Той щеше да вдъхновява народа да се
сплоти смело около царя си. Отсъствието му от Ерусалим щеше да вдъхва
ужас на Авесаломовите поддръжници.
Като видя ковчега, в миг радост и надежда развълнуваха сърцето на Давид.
Но скоро му дойдоха други мисли. Като избран управител на Божието
наследство той имаше тържествена отговорност. Не личните интереси, а
Божията слава и доброто на Неговия народ трябваше да бъдат от най-голямо
значение в ума на израилевия цар. Бог, Който живееше между херувимите,
бе казал за Ерусалим: “Това… Ми е покой” (Пс. 132:14) и без Божествен
авторитет нито свещеник, нито цар имаха правото да пренесат оттам
символа на Неговото присъствие. Давид бе разбрал, че сърцето и животът
му трябваше да бъдат в хармония с Божествените предписания, иначе
ковчегът щеше да послужи за нанасяне на бедствие, а не за успех.
Големият му грях бе винаги пред очите му. Той разпозна в заговора
справедливата Божия съдба. Сабята, която нямаше да се отмахне от дома
му, бе изтеглена. Той не знаеше какъв щеше да бъде резултатът от
конфликта. Не беше негова работа да пренесе от столицата на народа
святите заповеди, които въплътяваха волята на неговия Божествен
Владетел, конституция на царството и основа на неговото благоденствие.
Давид заповяда на Садок: “Върни Божия ковчег в града; ако придобия
благоволението на Господа, Той ще ме възвърне, за да видя Него и
обиталището Му, но ако рече така: “Нямам благоволение в тебе”, ето ме,
нека ми стори каквото Му се вижда за добро.”
И добави: “Ти, гледаче – човек избран от Бога да наставлява народа,
върни се в града с мир; и с вас нека се върнат и двамата ви сина: твоят
син Ахимаас и Авиатаровият син Йонатан. Вижте, аз ще се бавя при
бродовете в пустинята, докато дойде дума от вас да ми извести какво да
направя” (2 Царе 15:27, 28). В града свещениците можеха да му послужат
добре, като научават за движенията и намеренията на бунтовниците и ги
съобщават тайно на царя чрез синовете си Ахимаас и Йонатан.
Когато свещениците се връщаха към Ерусалим, дълбока сянка падна върху
вярващото множество. Царят им – беглец, самите те – отхвърлени,
изоставени дори от Божия ковчег. Бъдещето им бе изпълнено с ужас и тъмни
предчувствия. “А Давид се възкачваше по нагорнището на Маслинения хълм и
плачеше, като се изкачваше с покрита глава и вървейки бос; и всичките
люде, що бяха с него, покриваха всеки главата си и плачеха, като се
изкачваха. И известиха на Давида, казвайки: “Ахитофел е между
заговорниците с Авесалома.” Давид отново бе принуден да признае, че
постигналите го бедствия са резултат от собствения му грях.
Отстъпничеството на Ахитофел – най-способния и най-хитрия от
политическите водачи, бе подтикнато от отмъстителност поради
безчестието, постигнало семейството му в лицето на неговата внучка
Витсавее.
“И рече Давид: “Господи, моля Ти се, осуети съвета на Ахитофела!”
Приближавайки върха на планината, царят се поклони с молитва, като
положи върху Бога тежестта на душата си, смирено просейки Божествена
милост. На молитвата му бе отговорено сякаш веднага. Архиецът Хусай -
един мъдър и способен сановник, оказал се верен приятел на Давид, сега
идваше при него с разкъсана дреха и с пръст върху главата си, за да
свърже своята съдба с детронирания цар беглец. Чрез Божествено
просветление Давид разбра, че се нуждаеше точно от този верен и искрен
човек, който да служи на царските интереси чрез съветите си в столицата.
По молба на Давид той се върна в Ерусалим да предложи услугите си на
Авесалом и да осуети лукавия съвет на Ахитофел.
С този лъч светлина в тъмнината царят и последователите му продължиха
пътя си, слизайки към Йордан по източния склон на Маслинения хълм през
скалиста и пустинна местност, през диви сипеи, по каменливи и тесни
пътеки. “А когато цар Давид стигна у Ваурим, ето, излезе оттам човек от
семейството на Сауловия дом на име Семей – Гираев син; и като излезе,
вървеше и кълнеше. И хвърляше камъни върху Давида и върху всичките слуги
на цар Давида; а всичките люде и всичките силни мъже бяха отдясно му и
отляво му. И Семей, като кълнеше, говореше така: “Излез, излез, мъжо
кръвниче и мъжо злосторниче! Господ докара върху тебе всичката кръв на
дома на Саула, вместо когото ти се възцари, и Господ предаде царството в
ръката на сина ти Авесалома; и ето те в нещастието ти, защото си
кръвник.”
По времето на успеха на Давид Семей не се прояви като неверен поданик
нито с думи, нито с дело. Но в бедствието на царя този вениаминец разкри
истинския си характер. Той бе почитал Давид, докато бе на трона, но го
прокле, когато бе в унижение. Подъл и егоистичен, той смяташе, че и
другите имат същия характер като неговия и вдъхновен от Сатана, избълва
омразата си против този, когото Бог бе наказал. Духът, който кара човека
да се радва, когато някой е в беда, да го ругае и да го притеснява, е
сатанински.
Обвинението на Семей против Давид бе съвършено лъжливо – подла и
злонамерена клевета. Давид не бе виновен за нечестие, извършено спрямо
Саул или дома му. Когато Саул бе изцяло в ръцете му и Давид можеше да го
убие, той само отряза от полата на дрехата му и сам се укори, че бе
проявил дори това неуважение към Господния помазаник.
Даже когато сам бе гонен като звяр, даде удивително доказателство за
разбирането си, че човешкият живот е свещен. Един ден, докато се криеше
в пещерата Одолам, мислите му се насочиха към безметежната свобода на
момчешкия живот и възкликна: “Кой би ми дал да пия вода от витлеемския
кладенец, който е при портата?” (2 Царе 23:13-17). Витлеем по това време
бе в ръцете на филистимците, но трима силни Давидови момци преминаха
през стражата и донесоха на господаря си вода от Витлеем. Давид не можа
да я изпие. “Далеч да бъде от мене, Господи – извика той, – да сторя аз
това! Да пия ли кръвта на мъжете, които ходиха с опасност за живота си?”
И той, изпълнен с почтителност, изля водата в принос на Бога. Давид бе
воин. Повечето време от живота си прекара сред сцени на жестокост. Но в
сравнение с него малко наистина хора, преминали през такова изпитание,
са били така слабо повлияни от жестокост и покваряващо влияние.
Племенникът на Давид Ависей – един от най-смелите му военачалници, не
можа да изслуша търпеливо обидните думи на Семей. Той каза: “Защо да
кълне това мъртво куче господаря ми, царя? Позволи ми, моля, да мина
насреща и да му отсека главата.” Но царят не му позволи. “Ето – каза
той, – син ми, който е излязъл из чреслата ми, търси живота ми, а колко
повече сега тоя вениаминец! Остави го, нека кълне, защото Господ му е
заповядал. Може би Господ ще погледне онеправданието ми и Господ ще ми
въздаде добро вместо неговото проклинане днес.”
Давидовата съвест му говореше с горчиви думи смиряващи истини. Докато
верните поданици се чудеха на неочакваното нещастие, причината му не бе
тайна за царя. Той често бе предчувствал, че ще дойде такъв час. Чудеше
се, че Бог толкова дълго търпя греховете му и отлага заслуженото му
наказание. А сега в прибързаното си и изпълнено с мъка бягство, бос,
облечен с вретище вместо с царските си одежди, придружен от своите
последователи, чиито оплаквания отекваха по околните хълмове, той
помисли за обичаната си столица – мястото на греха му. Като си спомни
добротата и дълготърпението на Бога, той въпреки всичко не остана без
надежда. Чувстваше, че Господ ще се отнесе милостиво към него.
Мнозина, които вършат лоши неща, извиняват собствения си грях,
посочвайки падението на Давид. Но колко малко са хората, показали
покаянието и смирението на Давид! Колко малко от тях биха понесли
изобличение и наказание с неговото търпение и твърдост! Давид бе признал
греха си и в продължение на години се опитваше да изпълни своя дълг като
верен Божи слуга. Работеше за издигането на царството си. Под негово
управление то бе стигнало до незапомнени дотогава сила и благоденствие.
Събрал бе големи количества материал за изграждане на Божия дом и сега
трябваше ли цялото дело на живота му да бъде пометено? Трябваше ли
резултатът от тези години, изпълнени с посветен труд, делото на таланта,
предаността и държавничеството му да преминат в ръцете на неговия
безразсъден син предател, който не почиташе Бога, нито се стремеше към
благоденствието на Израил? Колко естествено щеше да бъде в голямото си
бедствие Давид да недоволства против Господа!
Но той видя причината за своето нещастие в собствения си грях. Думите на
пророк Михей подсказват какъв дух вдъхновяваше сърцето на Давид: “Ако
седна в тъмнина, Господ ще ми бъде светлина. Ще нося гнева на Господа,
защото Му съгреших, догдето отсъди делото ми и извърши съдба за мене…”
(Михей 7:8, 9). И Господ не изостави Давид. Тази страница от живота му,
когато, понасяйки най-жестоко отношение и обида, той се показа смирен,
несебелюбив, великодушен и покорен, е една от най-благородните в цялата
му опитност. Никога израилевият водач не е бил по-истински велик пред
погледа на небето, както в този час на най-дълбокото си, погледнато
отвън, унижение.
Ако Бог бе позволил на Давид да остане на трона си в мир и
благоденствие, неизобличен за греха и престъпвайки Божествените
заповеди, скептиците и невярващите щяха да имат извинението да хвърлят
укор върху библейската религия, като цитират историята на Давид. Но с
опитността, през която накара Давид да премине, Той показва, че не може
да толерира или да оневинява греха. А историята на Давид ни прави
способни да разберем също и целите, които Бог има предвид в отношението
си към греха. Тя ни дава възможност да проследим действието на Неговите
милостиви и благодатни намерения дори през мрачните съдби. Той наказа
Давид, но не го унищожи. Пещта очиства, а не пояжда. Господ казва: “Ако
престъпят повеленията Ми и не опазят заповедите Ми, тогава ще накажа с
тояга престъпленията им и с бич беззаконията им; но милостта Си не ще
оттегля от него, нито ще изневеря на верността Си” (Пс. 89:31-33).
Скоро след като Давид напусна Ерусалим, Авесалом и войската му навлязоха
и без битка завладяха израилевите крепости. Хусай бе сред първите, които
поздравиха новокоронясания цар, а князът бе изненадан и благодарен за
присъединяването към него на стария приятел и съветник на баща му.
Авесалом се надяваше на успех. Дотук плановете му бяха успели и
нетърпелив да укрепи трона си и да си осигури доверието на народа, той
посрещна Хусай с “добре дошъл” в двореца си.
Сега Авесалом бе обкръжен от голяма войска, но съставена от хора,
неподготвени за война. Те не бяха участвали досега в битки. Ахитофел
добре знаеше, че положението на Давид съвсем не бе безнадеждно. Голяма
част от народа му бе още вярна, а той бе обкръжен от опитни войни, верни
на своя цар и войската му бе предвождана от способни и опитни
военачалници. Ахитофел знаеше, че ще настъпи реакция след първото
разгаряне на ентусиазъм в полза на новия цар. Ако бунтът не успееше,
Авесалом можеше да се сдобри с баща си, а тогава Ахитофел като негов
главен съветник щеше да бъде държан отговорен за бунта и върху му щеше
да падне най-тежкото наказание. За да попречи на Авесалом да предприеме
тези стъпки, Ахитофел го посъветва да извърши деяние, което пред очите
на целия народ щеше да бъде знак, че помирението е невъзможно. С адско
умение този хитър и безпринципен държавник увеща Авесалом да прибави към
бунта си престъплението кръвосмешение. Пред лицето на целия Израил той
трябваше да вземе наложниците на баща си според обичая на ориенталските
народи, като по този начин заяви, че се възкачва на бащиния си трон. И
Авесалом изпълни това му внушение. Така се сбъдна Божието слово,
изречено към Давид от пророка: “Ето, отсред твоя дом ще подигна против
тебе злини и ще взема жените ти пред очите ти, та ще ги дам на ближния
ти… Защото ти си извършил това тайно, но Аз ще извърша туй нещо пред
целия Израил и пред слънцето” (2 Царе 12:11, 12). Не че Бог подбуди тези
дела на нечестие, но поради греха на Давид Той не упражни силата Си да
ги предотврати.
Ахитофел бе на голяма почит в царството, но му липсваше просветлението,
което идва от Бога. “Страх от Господа е начало на мъдростта” (Пр. 9:10),
а нея Ахитофел нямаше, иначе не би очаквал основаното на престъпно
кръвосмешение предателско дело да успее. Хора с покварени сърца замислят
нечестие, сякаш не съществува Върховното Провидение, което съкрушава
намеренията им. Но “Тоя, Който седи на небесата, ще се смее. Господ ще
им се поругае” (Пс. 2:4). Господ заявява: “Не приеха съвета Ми и
презряха всичкото Ми изобличение, затова ще ядат от плодовете на своя си
път и ще се наситят от своите си измислици. Защото глупавите ще бъдат
умъртвени от своето си отстъпване и безумните ще бъдат погубени от
своето си безгрижие” (Пр. 1:30-32).
След като бе успял да осигури собствената си безопасност при заговора,
Ахитофел увеща Авесалом, че е нужно да се вземат незабавни мерки против
Давид. “Да избера сега дванадесет хиляди мъже и да стана да преследвам
Давида още тая нощ. Ще налетя върху него, като е уморен и ръцете му
отслабнали, и ще го уплаша; и всичките люде, що са с него, ще побягнат и
ще поразя само царя. Така ще възвърна всичките люде към тебе.” Този план
бе одобрен от царските съветници. Според него Давид със сигурност щеше
да бъде убит, ако не го спасеше пряката Господня намеса. Но мъдрост, по-
висока от тази на прославения Ахитофел, управляваше събитията.
“…Господ беше рекъл да осуети добрия Ахитофелов съвет, за да нанесе
Господ зло на Авесалома.”
Хусай не бе поканен на съвета и не пожела да се натрапи сам, за да не го
заподозрят в шпионаж. Но след като събраните се разпръснаха, Авесалом,
който високо ценеше мнението на бащиния си съветник, му изложи плана на
Ахитофел. Хусай разбра, че ако предложеният план се изпълни, Давид щеше
да бъде погубен. И каза: “Не е добър съветът, който Ахитофел даде тоя
път.” Хусай рече още: “Ти знаеш баща си и неговите мъже, че са силни
мъже и че са преогорчени в душа както мечка, лишена от малките си в
полето. И баща ти като военен мъж няма да пренощува с людете; ето, сега
е скрит в някой трап или в някое друго място…” Той изтъкна, че ако
войските на Авесалом преследват Давид, няма да заловят царя и ще получат
обратен резултат, като се обезсърчат и нанесат голяма вреда на
Авесаломовото дело. “Защото – каза той – целият Израил знаеше, че баща
ти е юнак и че ония, които са с него, са храбри мъже.” И той предложи
план, привлекателен за човек, суетен и себелюбив по природа, който обича
да показва силата си: “Аз съветвам, по-добре да се събере при тебе
целият Израил от Дан до Вирсавее по множество, както пясъка край морето,
и ти лично да идеш в боя. Така ще налетим върху него в някое място,
където се намери, и ще го нападнем, както пада росата на земята, тъй
щото от него и от всичките човеци, които са с него, няма да оставим ни
един. Или, ако прибегне в някой град, тогава целият Израил ще донесе до
оня град въжета, та ще го завлечем до потока, тъй щото да не остане там
ни едно камъче.
Тогава Авесалом и всичките израилеви мъже казаха: “Съветът на архиеца
Хусай е по-добър от съвета на Ахитофела.” Но имаше един, който не бе
измамен – един, който ясно предвиждаше резултата от тази фатална грешка
на Авесалом. Ахитофел знаеше, че делото на бунтовниците бе загубено и
разбра, че каквато и да бъдеше съдбата на княза, нямаше надежда за
съветника, който го бе подтикнал към най-големите престъпления. Ахитофел
бе окуражил Авесалом в бунта. Той го бе посъветвал да извърши най-
отвратителното нечестие, да хвърли срам върху баща си. Посъветвал го бе
да убие Давид и бе планирал как да стане това. Той бе отхвърлил и
последната възможност за сдобряване с царя. И сега Авесалом предпочете
да послуша друг вместо него. Изпълнен със завист, гняв и отчаяние,
Ахитофел “отиде у дома си в своя град и като нареди домашните си работи,
обеси се”. Такъв бе резултатът от мъдростта на човека, който при
всичката си богата надареност не направи Бога свой съветник. Сатана
заслепява човеците с ласкателни обещания, но накрая всяка душа ще
открие, че “заплатата на греха е смърт” (Римл. 6:23).
Като не бе сигурен, че съветът му ще бъде последван от капризния цар,
без да губи време, Хусай предупреди Давид да бяга веднага отвъд Йордан.
На свещениците, които трябваше да предадат това предупреждение чрез
своите синове, Хусай изпрати вестта: “Така и така съветва Ахитофел
Авесалома и израилевите старейшини; а така и така съветвах аз. Сега,
прочее… Не оставай тая нощ при бродовете в пустинята, но непременно да
преминеш Йордан, за да не погинат царят и всичките люде, които са с
него.”
Младежите бяха заподозрени и преследвани, но успяха да изпълнят опасната
си мисия. Давид, изтощен от тежкото изпитание и мъката след този пръв
ден от бягството си, получи вестта, че трябва да пресече Йордан още тази
нощ, защото синът му го търси да го убие.
В тази ужасна опасност какви ли са били чувствата на бащата и царя,
спрямо когото бе извършена такава жестокост? Един “военен мъж”, войн,
цар, чиято дума бе закон; предаден от собствения си син, когото бе
обичал и глезил и на когото неразумно се бе доверявал; оклеветен и
изоставен от поданиците си, които бяха привързани към него с най-силните
връзки на почит и преданост – с какви думи Давид можеше да излее
чувствата на душата си? В часа на най-мрачното изпитание сърцето му се
обърна към Бога и той пееше:
“Господи, колко се умножиха противниците ми!
Мнозина въстават против мене.
Мнозина думат за моята душа:
“Няма за него помощ в Бога.”
Но Ти, Господи, си щит около мене,
слава моя и Тоя, Който възвишава главата ми.
С глас извиках към Господа
и Той ме послуша от святия Си хълм.
И аз легнах и спах; станах,
защото Господ ме поддържа.
Няма да се убоя от десетки хиляди от людете,
които навред са се поставили против мене.
. . . . . . . . . . . . . . . . .
От Господа е спасението.
Върху Твоите люде нека бъде благословението Ти.”
(Пс. 3:1-8)
Давид и неговата група – войни и държавници, стари и млади, жени и малки
деца – в мрака на нощта прекосиха дълбоката и бърза река. “До зори не
остана ни един, който не беше преминал Йордан.”
Давид и войската му се оттеглиха в Маханаим – по-рано царска столица на
Исвостей, силно укрепен град, обкръжен от планинска местност,
благоприятна за отбрана в случай на война. Областта бе добре снабдена и
хората бяха настроени положително към делото на Давид. Тук към него се
присъединиха много съмишленици, а богати племеначалници донесоха щедри
дарове от провизии и други необходими неща.
Съветът на Хусай постигна целта си – Давид спечели време за бягството
си. Но прибързаният и буен княз не можеше да бъде задържан дълго и скоро
се втурна да преследва баща си. “Авесалом премина Йордан – той и
всичките израилеви мъже с него.” Авесалом назначи Амаса – сина на
Давидовата сестра Авигея, за военачалник на армията си. Войската му бе
многобройна, но недисциплинирана и зле подготвена за схватка с опитните
войни на баща му.
Давид раздели войската си на три отряда под ръководството на Йоав,
Ависей и хетееца Итай. Офицерите и съветниците му се възпротивиха на
намерението му сам да води армията си в боя, а народът единодушно
протестира. “Да не излезеш – казаха те, – защото, ако ние се обърнем на
бяг, няма да ги е грижа за нас. Ако щат умря и половината от нас, пак
няма да ги е грижа за нас, а ти си като десет хиляди от нас, затова сега
е по-добре ти да си готов да ни помагаш от града.” И царят им каза:
“Каквото ви се вижда добро, ще сторя” (2 Царе 18:3, 4).
От стените на града се виждаха много добре дългите колони на
бунтовническата армия. Узурпаторът бе придружен от голямо множество, в
сравнение с което Давидовата войска изглеждаше шепа бойци. Но когато
царят погледна към войските на противника, помисли не за короната, нито
за царството, а за единствения си син, чийто живот зависеше от изхода на
битката. Сърцето на бащата бе изпълнено с любов и милост към сина
бунтовник. Когато войската мина през портите на града, Давид окуражи
верните си войни, казвайки им, че ако се доверят на израилевия Бог, Той
ще им даде победата. Но дори тук не можа да потисне любовта си към
Авесалом. Когато Йоав – предводителят на първия отряд, мина пред царя,
победителят в стотици битки сведе гордата си глава, за да чуе последната
вест на монарха, изречена с треперещ глас: “Пощадете ми младежа
Авесалома!” Ависей и Итай получиха същата поръка: “Пощадете ми младежа
Авесалома!” Но умоляването на царя сякаш говореше, че Авесалом му беше
по-скъп от царството, по-скъп дори от верните на трона му поданици и
само засили недоволството на войниците срещу извършилия противоестествен
грях син.
Място на битката бе една гора край Йордан, в която многобройността на
Авесаломовата армия бе само неблагоприятно обстоятелство. Сред
гъсталаците и тресавищата на гората тези недисциплинирани войски се
оплетоха и станаха неуправляеми. И “израилевите люде бидоха разбити от
Давидовите слуги и в оня ден там стана голямо клане на двадесет хиляди
души”. Авесалом побягна, разбирайки, че денят бе загубен. Внезапно
главата му се захвана между клоните на голямо разклонено дърво и мъската
му мина под него. Той остана увиснал безпомощно – плячка на неприятелите
си. В това състояние го намери един войник, който, боейки се да не си
навлече неодобрението на царя, пожали Авесалом, но докладва на Йоав
какво бе видял. Йоав не бе възпиран от никакви скрупули. По-рано той бе
приятел на Авесалом, на два пъти го бе сдобрявал с Давид и доверието му
бе потъпкано без срам. Но ако не бе предимството, спечелено от Авесалом
чрез намесата на Йоав, този бунт с всичките му ужаси никога не би
възникнал. Сега Йоав имаше възможност да погуби с един удар
подстрекателя на всичкото това зло. “И като взе в ръката си три стрели,
прониза с тях сърцето на Авесалома… И взеха Авесалома, та го хвърлиха
в един голям ров вътре в леса и натрупаха на него много голям куп
камъни.”
Така погина вдъхновителят на бунта в Израил. Ахитофел умря от
собствената си ръка. Царственият Авесалом, чиято славна красота бе
гордостта на Израил, бе покосен в разцвета на младостта си и мъртвото му
тяло, уви, бе хвърлено в ров и покрито с купчина камъни в знак на вечно
презрение. Приживе Авесалом си бе издигнал скъп паметник в царската
долина, но единственият паметник, който отбеляза гроба му, бе тази
купчина камъни в дивия лес.
След като водачът на бунта бе убит, Йоав призова войската си със звука
на тръбата да престане да преследва бягащото множество и изпрати
вестители да предадат новината на царя.
Наблюдателят на градската стена, следящ събитията на бойното поле,
съгледа един човек, който тичаше сам. Скоро се появи още един. Когато
първият се приближи, стражата каза на царя, чакащ край портата: “Струва
ми се, че тичането на първия прилича на тичането на Ахимаас – Садоковия
син. И рече царят: “Добър човек е той и иде с добри известия.” И Ахимаас
извика, та рече на царя: “Радвай се!” И поклони се на царя с лице до
земята и рече: “Благословен да бъде Господ, твоят Бог, Който предаде
човеците, които подигнаха ръка против господаря ми царя!” На
нетърпеливия въпрос на царя: “Здрав ли е младежът Авесалом?” Ахимаас
отговори уклончиво.
Дойде вторият вестител и извика: “Известия, господарю мой царю! Защото
днес Господ въздаде за тебе на всички, които се подигнаха против тебе.”
Отново устните на бащата зададоха нетърпеливия въпрос: “Здрав ли е
младежът Авесалом?” Като не можа да скрие тежката вест, пратеникът
отвърна: “Неприятелите на господаря ми царя и всички, които се подигат
против тебе за зло, дано станат като оня младеж!” Това бе достатъчно.
Давид не попита повече. Сведе глава и “възкачи се в стаята над портата,
та плака; и като отиваше, говореше така: “Сине мой, Авесаломе, сине мой,
сине мой, Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой,
сине мой!”
Връщайки се от бойното поле, победната армия се приближи до града с
триумфални викове, събуждайки ехото на хълмовете. Но като влезе през
градската порта, виковете замряха, знамената в ръцете на войните се
сведоха и бойците преминаха с наведен поглед, приличайки повече на
армия, понесла поражение, отколкото победа. Защото царят не очакваше
войните си, за да ги посрещне, а от стаята над портата се чуваше
риданието му: “Сине мой, Авесаломе, сине мой, сине мой, Авесаломе! Да
бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!
. . . . . . . . .. . . . . . . . . . . . . . . . .
И в оня ден победата се обърна в печал между целия народ; защото в оня
ден людете чуха да казват: “Царят бил печален за сина си.” И през оня
ден людете влизаха в града скришно, както посрамени люде, които се
спотайват, когато бягат изсред сражението.”
Йоав се изпълни с негодувание. Бог им бе дал причина за победа и радост.
Най-големият бунтовник, който някога бе виждан в Израил, бе смазан и
въпреки това тази голяма победа бе превърната в жалеене за оня, чието
престъпление коства кръвта на хиляди смели мъже. Грубият, безцеремонен
военачалник се втурна в присъствието на царя и дръзко каза: “Ти посрами
лицата на всичките си слуги, които опазиха днес живота ти и живота на
синовете ти и на дъщерите ти… Понеже обичаш ония, които те мразят, а
мразиш ония, които те обичат; защото ти показа днес, че за тебе не са
нищо военачалници и слуги; защото днес познах, че ако бе останал
Авесалом жив, а ние всички бяхме измрели днес, тогава щеше да ти е
угодно. Сега, прочее, стани, излез, та говори насърчително на слугите
си; защото се заклевам в Господа, че ако не излезеш, няма да остане с
тебе тая нощ ни един човек. А това ще бъде по-лошо за тебе от всички
злини, които са те сполетели от младостта ти досега.”
Колкото и рязък и дори жесток да бе укорът към сърцесъкрушения цар,
Давид не се възмути от него. Виждайки, че военачалникът му бе прав, той
излезе на портата и с думи на кураж и похвала поздрави смелите си войни,
които минаваха пред него.