Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бягството и изгнаничеството на Яков – 17 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Бягството и изгнаничеството на Яков – 17 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Бягството и изгнаничеството на Яков
Заплашен със смърт от гнева на Исав, Яков напусна родния си дом като
беглец, но отнесе със себе си бащиното благословение. Исаак поднови с
него завета на обещанието и му заръча като негов наследник да си потърси
жена от семейството на майка си в Месопотамия. При все това Яков
предприе своето самотно пътуване с дълбоко смутено сърце. Само с тояга в
ръка, трябваше да пропътува стотици мили през страна, населена с диви,
скитнически племена. Смирен и измъчван от угризения на съвестта той се
стремеше да избягва хората, за да не бъде проследен от разярения си
брат. Боеше се да не загуби завинаги благословението, което Бог бе
предначертал да му даде; а Сатана бе до него, за да го притиска с
изкушенията си.
Вечерта на втория ден завари Яков далеч от шатрата на баща му. Момъкът
се чувстваше отхвърлен и разбираше, че цялата тази тревога си навлече
със собственото си погрешно поведение. Мракът на отчаянието притискаше
душата му и той едва се осмели да се помоли. Но бе така безкрайно сам,
че почувства нужда от Божията закрила, както никога преди това. С плач и
дълбоко смирение призна греха си и се помоли за някакво доказателство,
че не е напълно отхвърлен. Натовареното му сърце не можеше да намери
облекчение. Загубил доверие в себе си, той се боеше, че Богът на отците
му го е отхвърлил.
Но Бог не изостави Яков. Милостта Му бе все още простряна над Неговия
грешащ, недоверчив служител. Господ състрадателно му разкри тъкмо онова,
от което се нуждаеше – един Спасител. Яков бе съгрешил; но сърцето му се
изпълни с благодарност, като видя открит път, по който можеше отново да
си възвърне Божието одобрение.
Умореният от пътуването скитник легна на земята с един камък за
възглавница. Когато заспа, видя стълба, блестяща и лъчиста, чийто долен
край опираше на земята, а горният стигаше до небето. Ангели слизаха и се
качваха по тази стълба, а отгоре й стоеше Господ на славата и от
небесата се чу Неговият глас: “Аз съм Господ, Бог на баща ти Авраама и
Бог на Исаака.” Земята, върху която лежеше като изгнаник и беглец, бе
обещана на него и на потомството му с уверението: “Чрез тебе и чрез
твоето потомство ще се благославят всички племена на земята.” Това
обещание, дадено на Авраам и на Исаак, сега бе подновено пред Яков.
Тогава, предвид сегашното му състояние на самотност и тревога, бяха
изговорени думи на утеха и насърчение: “Ето, Аз съм с тебе и ще те пазя
където и да идеш, и ще те върна пак в тая земя, защото няма да те
оставя, докле не извърша това, за което ти говорих” (Бит. 28:13-15).
Господ знаеше лошите влияния, които щяха да заобикалят Яков и
опасностите, на които щеше да бъде изложен. В милостта Си Той откри
бъдещето пред каещия се беглец, за да може Яков да разбере Божествената
цел за него и да се приготви да се противопоставя на изкушенията, които
непременно щяха да го връхлетят, когато се намира сам между
идолопоклонници и лукави хора. Пред него винаги щеше да изпъква високият
образец, към който трябваше да се стреми; а знанието, че чрез него се
изпълняваше Божията цел, щеше постоянно да го подтиква към вярност.
В това видение на Яков бе представен изкупителният план – не напълно, но
на такива части, които бяха важни за него в онова време. Тайнствената
стълба, която му бе представена по време на съня, бе същата, за която
Христос спомена в разговора си с Натанаил. Той каза: “…ще видите
небето отворено и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син”
(Йоан 1:51). Преди човекът да се надигне срещу Божието управление, Бог и
човек общуваха свободно. Но грехът на Адам и Ева раздели небето от
земята, така че човекът не можеше да общува със Създателя Си. Въпреки
това светът не бе оставен в самотна безнадеждност. Стълбата представлява
Исус – назначеният посредник за това общуване. Ако чрез заслугите Си Той
не бе поставил мост над пропастта, направена от греха, служещите ангели
не биха могли да общуват с падналия човек. Христос свързва човека в
неговата слабост и безпомощност с източника на безграничната сила.
Всичко това бе открито на Яков насън. Въпреки че умът му веднага схвана
една част от откровението, неговите велики и тайнствени истини бяха
урок, който той трябваше да изучава през целия си живот и който все
повече и повече трябваше да се разкрива пред ума му.
В дълбоката тишина на нощта Яков се пробуди от съня си. Блестящите
образи на видението бяха изчезнали. Само смътното очертание на самотните
хълмове и светлите звездни небеса над него срещаха погледа му. Но той
решително чувстваше, че Бог е с него. Едно невидимо присъствие изпълваше
самотата. “Наистина Господ е на това място, каза той, а аз не съм
знаел… Това не е друго освен Божи дом, това е врата небесна” (Бит.
28:16-22).
“На сутринта, като стана Яков рано, взе камъка, който си беше турил за
възглавница, изправи го за стълб и изля масло на върха му.” Според
обичая за възпоменаване на важни събития Яков издигна паметник на
Божията милост, та когато пак мине по този път, да се спре на святото
място, за да се поклони на Господа. И назова мястото Ветил или “Божи
дом”. С дълбока благодарност повтори обещанието, че Божието присъствие
ще бъде с него; и след това направи тържествен обет: “Ако бъде Бог с
мене и ме опази в това пътуване, по което отивам, и ми даде хляб да ям и
дрехи да се облека, така щото да се завърна с мир в бащиния си дом,
тогава Господ ще бъде мой Бог и тоя камък, който изправих за стълб, ще
бъде Божи дом; и от всичко, що Ми дадеш, ще дам десятък на Тебе.”
Яков не се стремеше да поставя срокове на Бога; Господ вече му бе обещал
благополучие, но неговият обет преливаше от сърдечна благодарност за
уверението в Божията любов и милост. Той признаваше Божиите изисквания
към него и чувстваше, че трябва да се отплати за особените знаци на
Божествена благосклонност. Така всяко благословение ни призовава да
откликнем с благодарност към Автора на всички милости към нас.
Необходимо е християнинът често да преглежда миналия си живот и да си
спомня с благодарност скъпоценните спасения, които Бог е извършвал за
него. Подкрепял го е в тежки изпитания и когато всичко е изглеждало
тъмно и заплашително, е отварял пътища пред него, освежавал го е когато
е бил готов да падне. Той трябва да признава всичко това като
доказателства за грижата на небесните ангели. Имайки предвид тези
безбройни благословения, той често ще пита с покорно и благодарно сърце:
“Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?” (Пс.
116:12).
Нашето време, таланти, имущество е редно да бъдат свято предадени на
Него, Който ни е поверил тези благословения. Когато за нас е извършено
особено спасение или са ни дадени нови, неочаквани благословения, ние
трябва да благодарим за Божията доброта не само с думи на благодарност,
но подобно на Яков – чрез дарби и приношения. Както постоянно получаваме
благословения от Бога, така трябва постоянно и да даваме.
“От всичко, що ми дадеш – каза Яков, – ще дам десятък на Тебе” (Бит.
28:22). Трябва ли ние, които се радваме на пълната светлина и
привилегиите на евангелието, да се задоволяваме да даваме на Бога по-
малко, отколкото даваха живелите някога в по-малко благоприятна
религиозна епоха? Не! Тъй като благословенията, на които се радваме, са
по-големи, не трябва ли съответно и нашите задължения да нараснат? Но
колко ниска е оценката; колко напразно се стараем да измерим с
математически правила за време, пари и любов Неговата безмерна любов и
Неговия невъобразимо скъп дар! Десятъци за Христос! О, дребно подаяние,
срамна компенсация за това, което струва толкова много! От кръста на
Голгота Христос призовава към безрезервно посвещение. Всичко, което
имаме, което сме, трябва да бъде посветено на Бога.
С нова и пребъдваща вяра в Божествените обещания, уверен в присъствието
и защитата на небесните ангели, Яков продължи пътя си към “земята на
източните жители” (Бит. 29:1). Но колко различно бе пристигането му от
това на Авраамовия пратеник преди почти сто години! Слугата бе дошъл със
свита от придружители, яздещи на камили и с богати дарове от злато и
сребро. Синът на Исаак бе самотен, бос пътник, непритежаващ нищо друго,
освен тоягата си. Подобно на Авраамовия слуга Яков се поспря пред
кладенеца и тук срещна Рахил – по-младата дъщеря на Лаван. Но сега Яков
направи услугата, като търколи камъка от извора и напои стадата. Когато
стана известно неговото роднинство, той бе поканен в дома на Лаван.
Макар че дойде без притежания и придружители, само няколко седмици бяха
необходими, за да покажат стойността на неговата прилежност и умение. И
той бе поканен да остане. Наредено бе да служи на Лаван седем години, за
да получи ръката на Рахил.
В ранните времена обичаят изискваше преди утвърждаването на брачната
връзка младоженецът да плати на бащата на своята съпруга определена сума
пари или нейния еквивалент в друго имущество според обстоятелствата.
Този обичай се е смятал като защита на брачната връзка. Бащите не
мислели, че е безопасно да поверят щастието на дъщерите си на хора без
възможности да поддържат семейство. Ако те нямали достатъчно пестеливост
и енергия да управляват бизнес и да придобиват добитък или земи, налице
били опасения, че животът им няма да е сигурен. Но било предвидяно
средство за изпитване и на онези, които нямали какво да платят за
съпругата си. На тях било позволявано да работят определено време според
стойността на изискваната зестра на бащата, чиято дъщеря обичали. Когато
кандидатът бивал верен в службата си и доказвал, че е достоен във всяко
отношение, получавал дъщерята за своя съпруга. Обикновено сумата, която
спечелил през това време, бащата давал като зестра на сватбата. В случая
с Рахил и Лия обаче Лаван егоистично задържа зестрата, която трябваше да
им даде. Те споменаха за това точно преди да отпътуват от Месопотамия:
“…защото ни продаде и даже изяде дадените за нас пари” (Бит. 31:15).
Древният обичай водеше до добри резултати, въпреки че понякога се
злоупотребяваше с него, както в случая с Лаван. С изискването кандидатът
да служи, за да се сдобие с невяста, се избягваше прибързана женитба и
се създаваше възможност да се изпита дълбочината на неговите чувства,
както и способността му да издържа семейството. В наши дни много злини
са резултат от следването на обратния обичай. Често пъти става така, че
преди женитбата някои хора имат малка възможност да опознаят взаимно
навиците и наклонностите си и както показва всекидневието, те буквално
непознати, свързват интересите си пред олтара. Мнозина откриват твърде
късно, че не са подходящи един за друг и резултатът от техния съюз е
окаяност за цял живот. Често жената и децата страдат от леността,
неспособността или порочните навици на съпруга и бащата. Големи нещастия
биха се предотвратили, ако характерът на кандидата би бил изпитан преди
женитбата съгласно древния обичай.
Яков отдаде седем години вярна служба за Рахил и годините, през които
той служи “поради любовта му към нея, те му се видяха като няколко дни”
(Бит. 29:20). Но в желанието си да задържи този толкова ценен помощник,
себелюбивият и алчен Лаван извърши жестока измама – замени Рахил с Лия.
Фактът, че самата Лия участваше в измамата, беше достатъчен повод за
Яков да почувства, че не би могъл да я обича. Неговият възмутен упрек
към Лаван бе посрещнат с предложение да му служи още седем години за
Рахил и с настояването Лия да не бъде отхвърлена, защото това можеше да
донесе срам на семейството. Така Яков бе поставен в много болезнено и
трудно положение. Накрая реши да задържи Лия и да се ожени за Рахил.
Винаги най-много обичаше Рахил и предпочитанието му към нея възбуждаше
завист и омраза. Животът му бе вгорчен от съперничеството между неговите
съпруги – сестри.
Двадесет години Яков остана в Месопотамия, за да работи на Лаван, който
пренебрегна роднинските връзки в стремежа си да придобие всички блага от
тях. За двете си дъщери поиска четиринадесет години тежък труд, а през
останалия период десет пъти промени заплатата на Яков. Но въпреки това
Яков служи старателно и вярно. Думите му към Лаван при последната им
среща живо описват неуморното внимание, което той отдаваше в интерес на
своя взискателен господар. “Двадесет години вече съм бил при тебе.
Овците ти и козите ти не се изяловиха и овните на стадото ти не изядох.
Разкъсано от звяр не ти донесох; аз теглех загубата. От мене ти
изискваше откраднатото, било че се открадне деня или нощя. Ето как беше
с мене: деня пекът ме изнуряваше, а нощя мразът; и сънят бягаше от очите
ми” (Бит. 31:38-40).
Необходимо беше пастирът да бди над стадата си денем и нощем. Те бяха в
опасност от грабители, а и от дръзките и многобройни диви зверове, които
често опустошаваха стадата. Яков имаше много помощници, с които се
грижеше за големите стада на Лаван, но отговорността за всички тях бе
само негова. През някои периоди от годината бе необходимо сам да бъде
постоянно със стадата, да ги пази да не погинат от жажда през сухия
сезон, а през студените месеци да не измръзнат от нощния мраз. Яков беше
главният пастир. Слугите му бяха негови помощници. Ако някоя овца
изчезнеше, главният пастир понасяше загубата; и той държеше точна сметка
от слугите, на които бе поверил грижата за стадата, ако те не бяха в
цветущо състояние.
С живота на пастира, изпълнен с трудолюбие и безпокойство, неговото
нежно съчувствие към безпомощните създания, поверени на грижата му,
боговдъхновените писатели са илюстрирали някои от най-скъпоценните
истини на евангелието. В отношението си към Своя народ, Христос е
сравнен с пастир. След грехопадението Той видя Своите овце обречени на
гибел в тъмните пътища на греха. За да спаси тези скитащи овце, Господ
остави почестите и славата на Бащиния Си дом. Той каза: “Ще потърся
изгубената и ще докарам пропъдената, ще превържа ранената и ще подкрепя
немощната…, затова Аз ще избавя овцете Си, та не ще бъдат вече за
корист… Те не ще бъдат вече корист на народите и земните зверове не ще
ги изпояждат” (Езекиил 34:16, 22, 28). Гласът Му се чува да ги призовава
в Неговото стадо. “И ще има заслон да засенява от пека денем и да служи
за прибежище и защита от буря и от дъжд” (Исая 4:6). Грижата му за
стадото е неуморна. Той укрепва слабата, облекчава страдащата, събира
агнетата в ръцете Си и ги носи в прегръдките Си. Неговите овце Го
обичат. “А подир чужд човек няма да следват, но ще побягнат от него,
защото не познават гласа на чуждите” (Йоан 10:5).
Христос казва: “Аз съм добрият пастир. Добрият пастир живота си дава за
овцете. Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда
вълка, че иде, и като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и
разпръсва. Той бяга, защото е наемник и не го е грижа за овцете. Аз съм
добрият пастир и познавам Моите, и Моите Мене познават…” (Йоан 10:11-
14).
Христос – главният Пастир, поверява грижата за стадото Си на Своите
служители като заместник-пастири; заръчва им да имат към овцете Му същия
интерес като Него и да чувстват свята отговорност за това поръчение.
Тържествено им е заповядал да бъдат верни, да пасат стадото, да укрепват
слабите, да съживяват и защитават изтощените, за да не бъдат погълнати
от вълците.
За да спаси овцете, Христос предаде собствения Си живот. Той посочва на
Своите пастири да проявяват Неговата любов, която Той им даде за пример.
Но “който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете”, няма
истински интерес към стадото. Такъв работи просто за печалба и се грижи
само за себе си. Търси лична изгода, а не в интерес на своето поръчение;
и във време на риск или опасност ще избяга и ще изостави стадото.
Апостол Петър увещава помощник-пастирите: “Пазете Божието стадо, което е
между вас; надзиравайте го не с принуждение, а драговолно, като за Бога:
нито за гнусна печалба, но с усърдие; нито като че господарувате над
паството, което ви се поверява, а като показвате пример на стадото” (1
Петрово 5:2, 3). Павел казва: “Внимавайте на себе си и на цялото стадо,
в което Светият Дух ви е поставил епископи да пасете църквата на Бога,
която Той придоби със собствената Си кръв. Аз зная, че подир моето
заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят
стадото” (Деян. 20:28, 29).
Апостолът упреква всички, за които са неприятни грижите и товарите на
верен служител: “…не с принуждение, а драговолно…; нито за гнусна
печалба, но с усърдие.” Главният Пастир ще освободи с готовност всички
неверни служители. Църквата на Христос е била изкупена с Неговата кръв и
всеки пастир трябва да осъзнава, че овцете, поставени под неговата
грижа, струват една безкрайно скъпа жертва. Необходимо е да смята всяка
от тях за безценна и е редно да полага неуморни усилия да ги опази в
здраво, процъфтяващо състояние. Пастирят, който е надарен с Христовия
Дух, ще подражава на Неговия себеотрицателен пример, като се труди
непрестанно за благополучието на своите поверени; и стадото ще преуспява
под неговата грижа.
Всички ще бъдат призовани да дадат точен отчет за своята служба.
Господарят ще попита всеки пастир: “Где е стадото, което ти се даде -
хубавите твои овце?” (Еремия 13:20). Който се намери верен, ще получи
богата награда. “И когато се яви Пастиреначалникът – казва апостолът, -
ще получите венеца на славата, който не повяхва” (1 Петрово 5:4).
Уморен от служба при Лаван, Яков предложи да се върне в Ханаан: “Пусни
ме да си отида в моето място и в отечеството си. Дай ми жените и децата
ми, за които съм ти работил, за да си отида, защото ти знаеш работата,
която ти свърших.” Но Лаван го увеща: “…остани, защото разбрах, че
Господ ме е благословил заради тебе.” Той осъзнаваше, че имотът му бе
нараснал под грижата на неговия зет.
Яков каза: “…това, което имаше ти преди моето идване, беше малко, а
сега нарасна и стана много.” Но с течение на времето Лаван завидя на
големия му успех, защото “забогатя твърде много и придоби големи стада,
слугини и слуги, камили и осли”. Лавановите синове споделиха неприязънта
на баща си и техните злобни думи стигнаха до ушите му: “Яков отне целия
имот на баща ни и от бащиния ни имот придоби цялото това богатство. И
ето, Яков видя, че лицето на Лавана не беше към него тъй, както преди”
(виж Бит. 31 гл.).
Яков би оставил своя лукав роднина много отдавна, ако не бе страхът му
от срещата с Исав. Сега се почувства в опасност от синовете на Лаван,
които гледаха на богатството му като на свое собствено и може би щяха да
го отнемат чрез насилие. Намираше се в голямо притеснение и тревога и не
знаеше по кой път да поеме. Но като си спомни за благодатното обещание
от Ветил, повери своята трудност на Бога и потърси наставление от Него.
На молитвата му бе отговорено в сън: “Стани сега, излез из тая земя и се
върни в родината си.”
Отсъствието на Лаван му предостави възможност да замине. Стадата и
чердите добитък бяха бързо събрани и изпратени напред и със съпругите,
децата и слугите си Яков прекоси Ефрат, поемайки към Галаад, на
границите на Ханаан. След три дни Лаван научи за тяхното бягство и
изпрати хора да ги преследват. Настигна ги на седмия ден от тръгването
им. Разгорещен от яд, той бе готов да ги накара да се върнат, като не се
и съмняваше в успеха си, тъй като ръката му бе много по-силна. Бегълците
наистина бяха в голяма опасност.
Лаван не изпълни враждебното си намерение, защото самият Бог се намеси
да защити слугата Си. “Ръката ми е доволно силна да ви напакости – каза
Лаван, – но Бог на баща ви ми говори нощес, казвайки: “Внимавай да не
речеш на Якова ни зло, ни добро”; т.е. той не трябваше да го насилва или
да го убеждава с примамливи хитрости да се върне.
Лаван бе задържал сватбената зестра на дъщерите си и винаги се бе
отнасял към Яков лукаво и грубо; но с характерната си престореност сега
го укори за тайното му отпътуване, което не му дало възможност като баща
нито да направи празненство по случай раздялата, нито дори да се сбогува
с дъщерите си и децата им.
В отговор Яков ясно изложи пред Лаван егоистичното му и грабителско
поведение и го призова за свидетел на собствената си вярност и честност.
“Ако не беше с мене бащиният ми Бог, Бог на Авраама, страхът на Исаака,
каза той, ти без друго би ме изпратил сега без нищо. Бог видя моята
неволя и труда на ръцете ми и те изобличи нощес.”
Лаван не можа да отрече посочения факт и предложи да сключат мирен съюз.
Яков се съгласи и като знак за договора бе издигната грамада от камъни.
На тази грамада Лаван даде името Масфа, т.е. Стражарница, и каза:
“Господ да бди между мене и тебе, когато сме далеч един от друг.”
“Гледай тая грамада и гледай стълпа, който изправих между мене и тебе.
Тая грамада да бъде свидетел и стълпът да бъде свидетел, че аз няма да
премина тая грамада към тебе, нито ти ще преминеш тая грамада и тоя
стълп към мене за зло. Бог Авраамов, Бог Нахоров, бащиният им Бог нека
съди между нас. И Яков се закле в страха на баща си Исаака.” В
потвърждение на договора направиха празненство. Нощта прекараха в
приятелска близост, а на разсъмване Лаван и неговата група отпътуваха.
Раздялата прекъсна всяка следа от връзка между децата на Авраам и
обитателите на Месопотамия.