Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бягство към Бога Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън, ГЛАВА 7, ИЗБИРАТЕЛНО СЛУШАНЕ

“…Говори, Господи, защото слугата Ти слуша” (1 Царе 3:9 )

” Ръцете ми се плъзгаха по въжето, а стъпките ми ставаха бавни и чувствителни. Ставаха така бавни, че моя петгодишен водач, можеше лесно да ме изостави. С всяка стъпка идваше усещането за навлизане в свят, където цареше мрак и слушането беше най скъпоценното чувство.” Това ми разказваше мой приятел. Заедно с жена си бяха вървели по неповторима туристическа пътека със затворени очи. Почувствах се силно привлечен от преживяването.
” Ръцете ми замръзваха, макар че температурата беше доста над нулата. Но аз се противопоставях на желанието си да сложа ръкавици, поради страха да не загубя чувствителността им. Ръцете ми, когато въжето се плъзгаше по тях, повече от краката ми, показваха изминатото разстояние. От време на време възел по него ни съобщаваше за свършване на част от дължината му. Завоите усещахме единствено по ъгловите промени на въжето.”
” След скорошното разтопяване на снега, мирисът на земя ме придружаваше, докато вървях. Приятният мирис на кедър ни известяваше за тяхното присъствие по пътеката. Повечето от ароматите бяха приятни, когато изведнъж усетих неприятен мирис от разлагащ се труп. Вероятно е умряла мечка, си помислих. Миризмата беше силна и осъзнавах, че трупа беше наблизо. Това ме разтревожи, най-вече от вероятността да се изплашим от събуждането на мечките след затоплянето на времето, към която мисъл ме водеше и миризмата на умрялата мечка.”
“Докато вървях ставах изключително зависим от това, което чувах с ушите си. Скърцащият под краката ми сняг, ме предупреждаваше за плъзгащи участъци. Бълбукането на планинския поток се чуваше все по-ясно и ми подсказваше, че бих могъл изведнъж да попадна в студената вода. Но много по-убеждаващ и предупреждаващ глас бе гласа на моя петгодишен син, който бе поел ролята на водач. “Тук има много сняг, тате” или “Внимавай, има пън” – предупреждаваше той. Усмихвах се на мисленето му, че не може “да внимавам” за нищо. И тогава изведнъж връхлетях върху него. Той съзнателно бе застанал пред пъна, за да ме запази от опасността. Пълната ми зависимост от него ми беше неудобна и трудна. “Понякога вървяхме без да разговаряме, но след малко започвах да се страхувам, че той ще мине напред и ще ме остави сам с трудностите на невидимите обстоятелства. Извиквах само да разбера, че е точно до мен. “Моля те не ме оставяй”, го умолявах. Без неговите очи можех да вървя, по пътеката единствено опипвайки въжето. Но с неговия поглед можех да вървя уверен, че той ще ме предупреждава и пази от опасности. “О.татко никога няма да те оставя”-възкликна той, като не можеше да повярва, че аз си мислех това.”
‘•Когато стигнахме до края на въжето, всъщност до края на моето пътуване, аз махнах превръзката от очите си, за да бъда заслепен от светлината на деня. След като се оправих и можех отново да виждам добре, съзрях усмихнатото лице на моя водач, сияещ към мен, щастлив от увереността към него.”
Бог желае да води теб и мен точно по този същия начин. Може да имаме много доверие в Него. Но вероятно никога не сме Му се доверявали напълно в живота си. Може би не познаваме никой лично, който уповава напълно на Бога. И въпреки това Той не ни е обиден. Познава човешкото ни естество, със склонността му да отказва Неговото ръководство. Все още Бог стои до нас, за да ни помага и уверява, точно както малкото момченце, че Той може да извърши работата. Виждате ли Бог, познава всичките проблеми, всичките съкрушения на сърцето, с които се срещаме в този живот. Той има решение за всеки един от тях. Още по-утешително, много по-утешително е, че Бог на целия Универс ни съчувства в нашите борби.
Библията казва: “Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас…” (Евреи 4:15). Това е добра вест! Исус знае през какво преминаваме. Той знае какво чувстваме, колко се изморяваме и разбира сърдечните ни желания, много по-добре от най-добрия ни земен приятел. Точно като петгодишния водач, Исус ни казва: “…Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.” (Евреи 13:5)
Доверието е ключа, който “отключва” Божиите ръце да работят за нас. Лишен от зрението си, моят приятел се доверяваше на настроенията на един друг, който можеше да вижда. Този урок се запечата силно в мен. Той изпъкна с особена сила отново по време на един от многото полети, когато пътувах за провеждането на евангелизации и семинари по целия свят. Бях се научил да оценявам високо труда, на контрольорите на движението във въздуха както никога преди това. Радостен съм, че те могат да виждат голямата картина, всички опасности и препятствия върху екраните на своите радари. Те са, които носят отговорност и пилотите просто следват техните наставления. Но това е повече от технология. Благодарен съм на истинската загриженост, която всеки един от тях чувства, относно безопасността на онези, за които са отговорни.
Това искам да подкрепя с един пример. Приближавахме международното летище при Лейк Сити. Контрольорите бяха свършили своята работа и нашият самолет, благодарение на наставленията им и на уменията на пилота, се готвеше да се приземи на пистата. Слизахме все по-надолу към земята и бяхме на височина по-малко от 900 м, когато изведнъж невидимата ръка на гравитацията ме притисна към възглавницата на мястото ми и самолетът вместо да се приземява започна бързо да набира скорост и да се издига нагоре. Какво се бе случило? Пилотът ни информира, че контрольорът забелязал нещо, което радарът не успял да регистрира. Приземяващият механизъм не бил напълно разгънат. Докато екипажа оправяше нередността, нито един от пътниците не възрази срещу предупреждението на контрольора, въпреки закъснението. Неговото предупреждение ни спаси от погубване.
У Нека предположим, някой ни съветва, че Бог трябва да направлява живота ни, че трябва да се покорим на Неговите предупреждения и да се доверим на Неговото ръководство, за да не погинем, а ние останем възмутени, раздразнени и противопоставящи се. Причината е ясна. Не чувстваме нужда от ръководство. Не излизаме направо и не казваме, че нямаме нужда от Божието ръководство. Всъщност ние изповядваме нуждата си от Него, но делата ни разкриват лъжливото ни изповядване.
Стана твърде популярно сред християнските среди да се има “…вид на благочестие, но отречени от силата му…” ( 2 Тимотей 3:5 ). Например изразът: “Какво Исус би направил?” е станал известен християнски образ в културата, разпространяващ се във всичко – от тенис фланелките до играчките. Химикали, значки, плакати – всички те разгласяват вестта. Тя е станала предмет на проповеди и обект на изучаване в младежките групи. Всичко това звучи добре. Изглежда правилно и въпреки това то е най-често хуманизъм, маскиран като християнство. В своята голяма мъдрост човекът е потърсен да реши как Исус би постъпил във всяка ситуация на живота.
Сам Исус ни казва как Той решава да върши или да не върши нещо, като казва: “…не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който ме е пратил.” ( Йоан 5:30 ). Той уповаваше постоянно на Божието ръководство.
Много пъти съм питал хора, какво биха направили, ако бяха на мястото на Исус, когато Му известиха, че Неговият най-добър приятел Лазар, беше умрял. Вие и аз бихме се разтичали и изцелили нашия приятел, но Исус не направи това. Той остана там, където беше и остави Неговият най-добър приятел да умре. Виждате ли, Бог беше планирал нещо великолепно за Лазар, много по-прекрасно от това да го изцели от болестта му. Но ако ние бяхме там вместо Исус, бихме отрекли тези планове, защото не сме се научили да имаме Божия контрол над целия живот.
Често една идея изглежда разумна от теоретична гледна точка, но когато се приложи в реалния живот, ни се струва абсурдна. Например, бихте ли искали да летите с пилот, който решава да действа въз основа на това, което мисли, че контрольорът би му казал да прави в дадена ситуация, вместо да прави това, което изисква контрольора? Ако вие не намирате този начин на летене много сигурен, защо тогава го приемаме в нашия религиозен живот? Вероятно, защото цялото ни религиозно преживяване е неуравновесено.
Ние, хората, живеем с мисълта, че уравновесения живот включва Бог и мен, които вземаме контрола на моя живот, като Бог ме тегли на горе, а себелюбието ми – надолу. Това може да бъде баланс, но той не води до никъде. Следователно, трябва да разберем дали религията ни има реално приложение в живота ни. Дали тя ни води постоянно нагоре? Ако ли не, тогава това, което наричаме религия е един нещастен живот на постоянно връщане назад и тръгване напред. По-лошо, това е религия, която позволява нашето умствено съгласие с истините да успокоява мисленето ни и да оправдава делата ни, докато всъщност стоим на два стола. Това е най-лошия вид измама, понеже мислим, че вървим по пътя за небето, докато стоим точно на същото място, в същото състояние, приготвено за унищожение, на което сме били и преди да намерим нещото, наречено религия!
Спомняте ли си за Роб, когото срещнахме в предходната глава? Религиозното му преживяване се нуждаеше да стане практично, да се упражнява в живота. Само интелектуалното знание не можеше да го направи ново създание в Христос. Първата стъпка за всеки, който желае да има променен християнски живот, е да стане “бърз да слуша” (Яков 1:19). Желанието за истинско слушане е ключът, който отваря вратата за действено общуване във всички наши взаимоотношения, а отсъствието му е най-голямото препятствие.
Харолд беше израснал, както той описва в “култова” религия. В зрялата си младежка възраст, бе отхвърлил основните доктринални стълбове на религиозната си група. С изключение на един – простия начин на живот. Той все още бе скъп за сърцето му и негова мечта. На четиридесет години Харолд беше като мнозината американци. Беше се оженил повторно и от двата брака имаше три деца. С втората си тридесетгодишна жена Дженифър, живееха в богатата част на Кънектикът, извън Ню Йорк. Двамата бяха професионалисти и печелеха добре, но начинът им на живот изискваше и много разходи. Сега в средата на живота си, Харолд се чувстваше все повече неудовлетворен. Бе постигнал много в света, но той бе ненаситен. Като изповядващи се християни, той и Дженифър бяха прескачали от църква в църква през последните няколко години, опитвайки се да намерят удовлетворение. Дженифър, макар и по-нерешителна от съпруга си, също търсеше удовлетворение от живота. Това е трудно за вярване, защото като мащеха на две деца от първия брак на Харолд, животът е твърде напрегнат. Двамата бяха преминали през трудни моменти на приспособяване, формирайки смесеното си семейство. Със сигурност бъдещето можеше да бъде по-добро. Вече със собствено малко дете, майчинството бе копнежът на сърцето й. Само ако можеше да си стои у дома. Ако можеше да си има повече деца. Само ако икономическото състояние беше такова, че тя да можеше да не работи, би била щастлива.
Собствеността, която се продаваше в съседния щат, включваше повече от 40 декара ниви, гори и езеро. Къщата беше стара и голяма, такъв бе и хамбарът. Тя беше прекрасна собственост, наистина като мечта за някого, който можеше да я превърне в действителност. Не струваше скъпо според стандарта на Кънектикът и когато Харолд дойде да я види, направи предложение за купуването й. На пръв поглед изглеждаше, че двамата от тази семейна двойка имаха едни и същи мечти. Със сигурност това бе женитба направена в небето, но тя не беше такава. Много малко съпруги биха се радвали, ако съпругът им купи имот без тяхно одобрение, а Дженифър дори не бе го видяла. Но имота бе голямата мечта за Харолд, което включваше и построяването на нова къща. Дженифър, както винаги практична, бързо осъзна, че при тези допълнителни разходи, никога няма да остане у дома си, без да работи.
Работата по закупуването на имота продължи повече от няколко месеца. През това време Дженифър се опитваше да накара Харолд да разбере нейната загриженост, но той все оставаше това настрани. Харолд не слушаше. Мислеше себе си за по-мъдър и с по-голям опит. Напрежението между тях стана така силно, че тя отказа да подпише документа за покупката. Във всичко това без каквото и да било съмнение, имаше вест за Харолд. Когато я разбра, той отказа да се вслуша в нейното предупреждение и не промени решението си. Чувстваше, че има право за мечтата си и нищо не можеше да го спре. Купи собствеността без Дженифър. Мнозина жени са преживели такъв избор. Може да не са имали съпруг, който да купува имот без тях, но има толкова много начини, при които мъжете могат да бъдат нечувствителни към техните грижи и безпокойства.
Промените настъпваха бавно и постепенно. Дженифър не можеше да спи добре. Беше с мрачно настроение и неудовлетворена от работата си. Щастието и в дома сега бе само горчив спомен. За първи път тя започна да се оплаква от съпруга си и открито да мисли да го напусне. Малките неща, към които бе гледала със снизхождение и любов, станаха непреодолими планини.
Накрая Харолд осъзна, че неговата жена бе станала така нечувствителна към него, и че наистина има нещо нередно. Мислеше, че може би работата и бе много напрегната и започна да я насърчава да я смени. Неспособността му да види собствената си гордост и нечувствителност, а също и нежеланието си да слуша, действително да слуша жена си, потвърждаваше в мислите и най-лошото, което мислеше за него. Сега то бе дало своя плод в жетва на нечувствителност.
Но все пак Харолд трябваше да постигне мечтата си. Платиха на двама кредитори ипотека, единият за дома им в Кънектикът, а другия за мечтата на Харолд. А мечтата на Дженифър да не работи и да си стои у дома се бе превърнала на пепел върху олтара на упоритата гордост и своенравна нечувствителност. До кога щяха да продължат по този начин? Никой не можеше да отгатне. Трудно е, нали? Със сигурност ние не сме така безчувствени. Или сме?
Когато започнах да ухажвам Сали, бях твърде чувствителен към нейните мнения, коментари и желания. Тя беше постоянно в ума ми. Стоях си на чина в клас с моите тетрадки и учебници и пишех нейното име, украсено отвсякъде със сърца. Но скоро след като се оженихме, започнах да не се вслушвам в това, което ми говореше и се отнасях с нея като към нещо удобно за мене. Какво се бе случило? Общувах само когато ми се искаше или има нещо неотложно. Така частица след частица нашият брак губеше от ревността и свежестта си. Тези качества, които правеха бракът жив, трептящ и радостен за преживяване, бяха изчезнали.
\/ Когато вземат името на Христос, християните имат най-голямото право да бъдат в брачен съюз с Него. Много от нас, твърде много от нас, след като са взели Неговото име, постъпват по същия начин, както Харолд и аз бяхме постъпили с нашите бракове. Ние или игнорираме ръководството на Бога и преследваме наши цели или гледаме на Бога като удобство. Отделяме време за Него когато ни е удобно, когато това ни харесва и се втурваме настоятелно към Него когато настъпи криза.
Моят брак се подобри, когато качеството на общуването ми със Сали се подобри, и всъщност това стана, когато аз наистина се научих да я изслушвам. Този принцип е истинен за всяко взаимоотношение. Ефективното взаимоотношение винаги започва с изслушването на другата страна. Моята връзка с Бога изявяваше този принцип отново и отново с течение на времето. Да се слуша гласа на Бога е почти изкуство в днешното общество. Нека да потърсим и открием начините за общуване между Бога и човека.
Повечето хора мислят за Библията, когато разглеждат общуването между Бог и човешката раса. Наистина Библията придава на нашите умове разбирането за Бога и ни посочва пътя за връзката ни с Него. “Цялото писание е Боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата…” (2Тимотей 3:16).
И пак същата книга от Библията ни предупреждава, че Писанията могат да бъдат неразбрани или неправилно излагани. “Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от какво да се срамува, като излагаш право словото на истината” (2Тимотей 2:15)
Написани са толкова изследвания върху Библията, но понякога те могат да бъдат объркващи. Независимо какво се опитвате или сте се опитвали да научите в миналото, позволете ми да ви насърча да оставите другите книги и идеи и да се обърнете към Божието слово със сърдечно желание Бог да ви осигури практическо ръководство за настъпващия ден. Отидете при Писанията като грешник, който се нуждае от избавление и се наслаждавайте на Божието присъствие. “Замълчете и знайте, че Той е Бог.” (Псалом 46:10) Ако направите това, Библията ще стане за вас повече от свещена история, повече от предложения как да живеете свят живот. Често ще чуваме от Нейните страници Божия глас, който ни говори лично.
Истинска религия е онази, която преобразява целия ни живот. Тя е една приложима религия. Не е просто теория, а нещо което да изпитваме практически. Тогава Библията осветява пътя напред със своя блясък. Тя ни осигурява котва, един непогрешим източник, спрямо който можем да изпитваме нашите разбирания.
Природата все още ни показва пътя на нейния Създател. Сред нея аз се научих да разпознавам Божия глас. Когато разсейването от “цивилизованото” общество се отстрани, човешкият ум е по-податлив да слуша гласа на Бога! Макар, че и природата е под проклятието на греха, тя продължава да разкрива Божията мъдрост и ред. Сред словата и величието на творенията, можем да почувстваме великата мощ на нашия Бог и заедно с това собствената си недостатъчност. Но човешкият ум може да вземе и най-възвишените преживявания и да ги изврати за своя по гибел. Чарлз Дарвин пътувал сред красиви места и там, заобиколен от най-чудните и необикновени творения на Божието сътворение, почувствал, че природата му говори. Но вестите които мислел, че чува, не били сверени и изпитани с Божието слово. Ако той искрено би желал да изпита теорията си, както Бог заповядал: “Нека прибегнат при закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” (Исая 8:20), тогава не би навлязъл в мрака и заблудата, мислейки, че е открил нова и вълнуваща светлина.
Бог говори и на нас, чрез Провидението Си в живота ни. В своя неизразим стремеж за нашата обич, Бог-подрежда обстоятелствата за наша полза. Това не е някакво тиранично действие от Негова страна, за да ни контролира, но обратно, като всеки родител, Той действа да промени обстоятелствата, така че Неговите деца, вие и аз, да направим правилните избори. Спомняте ли си когато отидох да купувам собствеността в планината, само за да бъде продадена тя под носа ми в последната минута? Дали Бог ме ръководеше? Тогава не чувствах това, но Той ме ръководеше и щеше да ми говори чрез Провидението Си.
Има и друга страна на водителствата на Божието Провидение. Те са, които аз наричам “руна”. В книгата Съдии 6 и 7 глави, четем за историята на Гедеон, когото Бог издигна да освободи народа Му.
Гедеон послуша Божиите наставления, но тъй като не се доверяваше на собствените си възможности и таланти, помоли Господ да потвърди дадените му постановления, чрез използване на къс вълна – руно. “И Гедеон каза на Бога: Ако искаш да освободиш Израел с моята ръка, според както си казал, ето аз ще сложа руно вълна на хармана. Ако падне роса само на руното, а цялата почва остане суха, тогава ще знам, че ще освободим Израел с моята ръка, според както си казал. Така и стана. Като стана рано на сутринта, той изстиска руното и от него потече роса. Събра се пълен леген с вода. Гедеон каза на Бога: не се разгневявай против мен, аз ще проговоря само още веднъж, нека опитам, моля Ти се, само още веднъж руното. Но сега нека остане сухо само руното, а по цялата почва нека падне роса и същата нощ Бог направи така – само руното остана сухо, а по цялата почва падна роса.” (Съдии 6: 36-40 )
Аз използвах руна в моята опитност. Не, аз никога не съм оставял руно вълна върху почвата. Може би щеше да бъде по-добре да направя това в някой случай, но нека споделя с вас опитност с едно от моите руна.
Бях на лов с лъкове за сърни, скоро след като станах християнин, или може би трябва да кажа, мислех, че бях станал християнин. Във всеки случай, докато ловувах, чух Господ да ми говори в тихите дълбини на ума ми. Тихият нежен глас казваше: “Свали лъка си, Джим.” Знаех, че това бе Божият глас. Знаех и какво Той иска от мен да направя, но аз упорствах. Почти дръзко казах на Господа: “Добре, ако Ти искаш да се откажа от ловуването с лък, доведи някой при мен с 35 милиметрова фотокамера и обектив за предаване на снимки от разстояние, тъй като аз все още желая да ходя из горите. Но, Господи, те трябва да ми ги дадат и на половин цена.”
Чувствах се доста безопасно след тази молитва. Бях дал на Господа предизвикателно “руно”, невъзможна задача, молба на моето маловерно сърце. Никога не бих произнесъл такава молитва днес. Но това беше тогава, откъдето съм се върнал.