Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бягство към Бога Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън, ГЛАВА 12, КОЛЕБАЕЩИЯТ СЕ

“…Още малко и ще ме убедиш…” (Деяния 26:28)

Знаех, че островът на Пол щеше да бъде красиво място. И наистина насладата от гледката му ускори пулса ми. Ритмичното движение на греблата и тихото шумолене на падащата от тях езерна вода беше напълно в хармония със заобикалящата ни спокойна среда.
Изострен подобно на вулкан, островът се издигаше стръмно нагоре от езерото. Красивата му зеленина от време на време даваше лъч надежда на заинтересувания ни поглед, за почивка на него, и усилваше предчувствието ни. От известно време очаквахме такова пътешествие. Този остров щеше да бъде мястото на ваканцията ни до следващия понеделник.
Семейството ми имаше нужда от тази почивка. Натоварването от пътуванията и мисионирането ме бе накарало да помисля за необходимостта от почивка, което бе изключително трудно за осъществяване в дома. Можехме и определено правехме изключване на телефона, когато се нуждаехме от почивка. Но дори и когато правехме това съзнателно, домашните задължения и служебната кореспонденция упражняваха своето влияние върху нас. Поради това, накрая реших да попитам Пол за почивка на неговия остров. Пол беше мой приятел и ръководител на отдела, в службата за недвижими имоти където работих. Но никога преди това не бях го питал за подобно нещо. “Пол, семейството ми е пренатоварено от напрежение! Нуждаем се от истинска почивка на място, за което никой да не знае как да ни намери. Може ли да ползваме твоя остров? И Пол, докато сме там, има ли нещо от което ти се нуждаеш да се направи – някой ремонт или почистване? Така и ние ще бъдем дарители, а не само получатели.”
Пол беше видимо доволен. “Никога не съм правил това преди – каза той – но и никой не е имал желание да направи нещо, за да ми се отплати. Всички просто искат да използват острова, Джим. Аз бих се радвал да разреша на семейството ти да прекара известно време на острова и съм сигурен, че можем да намерим нещо да направите докато сте там.”
Моят спомен ненадейно се прекъсна, когато кануто незабелязано се плъзна край пристана. След като пренесохме багажа до върха на възвишението на нашия прекрасен езерен дом, Сали и аз се отправихме отново към пристана. “Момчета – наредих аз – вие ще подготвите и сервирате храната и когато всичко е готово, слезте долу, за да ни вземете. Ще слезем до пристана, за да се попечем на слънце.”
Това може да изглежда странно за един баща който да изисква такова нещо от своите синове – единият на десет, а другият – на дванадесет години. Но ние бяхме научили момчетата да участват в домашните задължения. В твърде много семейства, основно майката сервира на децата. Никой съпруг не бива да позволява това да продължава. Цялото семейство трябва да помага, за да се отнеме товара на цялата домакинска работа от майката. Ако това се направи, семейството ще открие, че децата не само ще научат ценни уроци, но ще имат майка и съпруг на жена, която ще има време и сили да играе с тях и да споделя техния живот.
Опитайте да отнемете от вашата съпруга или от вашата майка какъвто и да е товар, който останалите членове на семейството могат да носят, и ще откриете, че вашите усилия са повече от възнаграждение на любещо отношение, което тя сега може да вложи към вас и към другите от семейството. Аз съм дълбоко изпълнен с мисълта че съпругата и майката е сърцето на дома и най-сигурната рецепта за щастие в него, е че жената, която играе такава важна роля трябва да има сила и да изпълни определената й от Бога мисия.
Момчетата, както обикновено, бяха приготвили великолепна храна. И тъй като им беше останало малко време до нашето начално време за обяд, бяха слезли долу, за да изследват острова. Отпускането на пристана бе толкова лесно нещо в такава предразполагаща обстановка. Той бе разположен в тясно вътрешно заливче, в което чистата прозрачна вода отразяваше слънцето, а приливните вълни бяха сякаш украсени с диаманти, които искряха, когато те се придвижваха. Цареше спокойствие, мир, наслада и тих разговор, който естествено се зараждаше, докато се радвахме на възможността да сме заедно един с друг. Изведнъж оглушителен шум от стъпки прогърмя по стълбичката, която се издигаше от пристана до останалата част на острова. Матей и Андрю слизаха надолу по стълбите, непрекъснато бърборейки с цялото вълнение и ентусиазъм, които само десет и дванадесет годишните могат да имат. – “Мамо, татко, елате да ги видите!”
- “Какво да видим?”
- “Трамплините за водолази!”
Завладени от техния ентусиазъм, научихме от момчетата, че на западния бряг на острова имаше високи стръмни скали, на които имаше няколко водолазни трамплина. Едната скала беше висока колкото едноетажна, а другата – колкото двуетажна сграда. Момчетата така бяха завладени, сякаш можеха да скочат от тях в езерото. Дълбоко в себе си те желаеха това, но бяха още твърде малки, за да мислят за подобно нещо, освен ако техния баща не поемеше пътя към тях.
- “Можеш ли да скочиш от тях, татко?”
- “Разбира се, че мога” – отговорих аз, без да се замисля.
- “Тогава да вървим!” – извикаха те.
- “Почакайте за минутка! Почакайте – прекъснах ги аз – мисля че, първо трябва да обядвате и след това може би ще отидем от другата страна на острова и ще видим тези трамплини.”
Но истината беше, че аз се колебаех. Знаех, че мога да скоча в езерото. Преди съм скачал и от по-високи трамплини. Знаех, че няма да се нараня. Осъзнавах, че Пол беше поставил тези трамплини и без съмнение мнозина са се хвърляли от тях във водата. Така че нямаше опасност да се страхувам, че е много дълбоко. Синовете ми искаха да отида и да скоча от тях. И аз исках да удовлетворя желанието им, но все още се колебаех. Не бях напълно сигурен, че желаех да направя това.
След обяда, момчетата се справиха със съдовете – бих добавил – за рекордно време. Вълнуваха се. Предстоеше голямо приключение. Затова те дойдоха при мен и ме попитаха: “Готов ли си да скочиш от трамплина, татко?”
Аз все още се колебаех, затова започнах да отлагам, за да спечеля време. “Когато растях – им заговорих -беше ми казано, че най-малко един час след ядене не може да се плува, за да се предотвратят спазми. Ще отидем след час.” Но трябва да призная, че нямах идея, този факт да бъде истина и се съмнявам, че бих бил склонен към такова правило, ако желаех да скоча от тези трамплини. Притиснат от обстоятелствата, това си беше просто извинение, осмисляне, което ми позволяваше да избегна вземането на решение. Синовете ми бяха разочаровани от последвалото отлагане, но когато часът измина те отново дойдоха при мен и ме попитаха със същия въпрос:
- “Готов ли си сега, татко?”
- “Да – отговорих – да вървим.”
Те бяха вече на другата страна на острова след като слязоха от кануто. Сали и аз вървяхме по-бавно от нашите ентусиазира™ момчета. Когато стигнахме до водолазните трамплини, къде мислите, стояха синовете ми? До най-ниския трамплин? Няма да повярвате! До най-високия трамплин.
- “Качи се тук, татко! – викаха те.”
- “Добре, идвам.”
Изкачвайки се нагоре до най-високия трамплин, вървях по ръба и още веднъж погледнах красивото отражение във водата на това великолепно планинско езеро. Когато стоите в края на водолазен трамплин, водата ви се струва два пъти по-дълбока, от онези ако я гледате от ниско. Докато стоях там и гледах надолу, синовете ми ме наставляваха с нещо подобно на това: “Скочи! Скочи! Скочи! Защо не скачаш?”
- “Дайте ми минутка да преценя ситуацията. Ще броя до десет – им казах – и тогава ще скоча във водата.”
Момчетата приеха идеята, виждайки в нея начин да ме накарат да побързам и започнаха да броят много бързо: “едно, две, три, четири, пет, шест, седем…”
- “О – извиках към тях – аз ще си броя сам. Все пак ви благодаря.”
А аз стоях там, разкъсван между две различни желания, между два различни вида любов. От една страна обичах синовете си, исках да ги направя щастливи желаех да изпълня очакванията им, да бъда техен герой. Но егоистичната ми воля ненавиждаше и мразеше да отстрани страха и да направи онази стъпка. Там бях аз, провесен между небето нагоре и зелените води надолу.
С разума си знаех, че други вече бяха направили стъпката от този трамплин и че беше възможно същото и за мен. Желаех да направя скока не само заради себе си, но и да насърча синовете си. Битката се разгаряше, тъй като трябваше да избера да скоча от трамплина по собствено желание, тоест, чрез упражняване на своята собствена воля. Или да послушам призива да я предам на Божията воля. Когато сме доведени до избора между егоистичните желания на волята си и това, за което знаем, че е Божият призив към нас, винаги има борба. И обикновената реакция на тази борба е колебанието. Знаем, че Бог ни призовава за преживяване на пълно предаване, и въпреки това се колебаем. Знаем, че други са направили стъпката на пълно предаване и пълна зависимост от Него. Знаем, че Бог никога не изоставя онзи, който уповава на Него, и все още се дърпаме назад.
В много случаи, ние сме като израилтяните след като оставиха робството в Египет. Бяха оставили един живот зад себе си, но не бяха влезли още в дома на Обещаната земя. И ние имаме да извървим още дълъг път в стремежа си към Бога. Вероятно сме изоставили лоши навици и лоши другари зад нас. Може би доктринални грешки и традиционни вярвания са оставени настрана. И тогава пак сме се обърнали към светските удоволствия, музика, мода, само, за да преоткрием истината, че докато не сме могли да излезем от нашето минало, ние не сме успели да влезем в нашето бъдеще – живот, скрит с Христос в Бога (виж Колосяни 3:3).
Обръщайки се назад в живота си, виждам, че пътуването ми към целта на пълно предаване е било с малки израствания вместо с една голяма стъпка. Следвал съм този път не защото Бог го е искал, но защото това беше начинът по който съм отговарял. Животът ми често е бил като този, описан в стиховете на Теодор Монро:
“О, горчива болка и тъга за времето, което нявга е било; когато аз надменно казах на Исус: “Всичко от мене и нищо от Тебе.” Но Той ме пак намери: аз видях Го с кръв пролята на проклетото дърво и моето изпълнено с копнеж сърце продума колебливо: “Нещо от мене и нещо от Тебе.” Ден след ден благата Му милост изцеляваше, помагаше, изпълваше и избавяше и ме смири, докато промълвих:
“По-малко от мене и повече от Тебе.” По-висока от най-високите небеса И по-дълбока от най-дълбоките дълбини: “Господи, любовта Ти накрая победи, нищо от мене, всичко от Тебе.”

Не бих искал да ви внушавам, нито бих се решил да кажа, че тази последна стъпка е била напълно направена в живота ми, но бих могъл да кажа, че виждам напредък и живея с надежда. Уверен съм, че “Онзи, Който е започнал добро дело” в мен “ще го усъвършенства до деня на Исус Христос” (виж Филипяни 1:6)
А какво ви казва Бог на вас, точно сега, върху вашия водолазен трамплин? Знам, че вие се колебаете за нещо, може би това е онова нещо, което решихте да запишете в предходната глава. Или може би това е някаква област в чувствата, към която Бог е насочил ума ви, когато сте гледали към формата, но сте се страхували да се задължите за нея пред Бога или дори да признаете, че тя е била пред вас. Вие желаете да предадете тази чувствителна област, но ви е трудно да повярвате, че ще бъдете щастливи, ако й позволите да си отиде. Това е най-голямата сатанинска лъжа. Сатана е успял да измами всички нас във вярването, че можем да бъдем единствено щастливи, когато изберем нашия си път. Не се доверявайте на вашите чувства. Вместо това, действайте по принцип. Вашият разум трябва да лети, и на чувствата и емоциите няма повече да им се позволи да ви контролират. Ако вие направите това, ще откриете, че сте отключили тайната за щастлив християнски живот. Ще откриете, подобно на мен, че стъпката от която сте се върнали, е била пътеката на мир и щастие.
Точно това открих, когато скочих от онзи водолазен трамплин! Беше великолепно нещо! Виках и се радвах по целия път надолу. Когато паднах в онези освещаващи студени води, почувствах се по-унизен отколкото когато и да е преди. И се изкачвах и скачах отново и отново. Синът ми Матей се качи при мен и ме попита нерешително: “Татко, мислиш ли, че мога да скоча?” – “Разбира се, че можеш” – отговорих аз.
И така, той стъпи на трамплина и премина през своя колебаещ се период. Накрая той скочи. Видях, че беше изплашен, но се държеше смело и влезе във водата направо като стрела. След това Андрю се качи при мен и каза: “Татко, искам да скоча от трамплина, но се страхувам. Ще скочиш ли с мене?”
“Разбира се, че ще скоча, сине. Дай ми ръката си. Аз ще бъда с тебе през целия път.” Беше изплашен до смърт! Не го насилвах, а стоях до него, докато той преминаваше по пътя на колебанието си и тогава му казах да брои, след което скочихме заедно. Как бих искал да видите усмивката на това момчешко лице. Щяхте да си помислите, че е победил целия свят! След това тримата се обърнахме към Сали. Но тя ни предаде урок по смелост. “Щом като вие скочихте и аз ще скоча!” И тя скочи!
Всички ние се научихме да побеждаваме колебанието си и да спечелим победа над онези чувства и емоции, които се опитваха да ни дърпат назад. Християнският живот е подобен на онзи трамплин. Често се изисква отскок на вяра, решение, да не се връщаме назад, така както не можехме да се връщаме
назад щом бяхме стъпили върху трамплина. Ние се бяхме предали! Това е което Бог очаква от всеки един от нас.
Вървете напред! Отскочете и направете онази последна голяма стъпка!