Бягство към Бога Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън, ГЛАВА 13, ПОСЛЕДНАТА ГОЛЯМА СТЪПКА

„Когато Му бъде покорено всичко, тогава и Сам Синът ще се покори на Този, Който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всичко.“ (1Коринтяни 15:28)

Изучавайки скалата пред нас, аз планирах следващата стъпка на нашето изкачване. Тихото повикване на Матей прекъсна моята замисленост. Погледнах зад мен надолу и веднага разбрах, че беше в затруднение. Ние се изкачвахме към върха Айсберг в националния парк Гласиер. Това беше една от нашите екскурзии на баща и син.
Провеждах тези екскурзии с всеки един от синовете си, вярвайки, че е важно за бащата да бъде сам с всяко едно от децата си, ангажирани в дейностите, които те желаеха да вършат. Това свързваше сърцата ни и отваряше широк път за общуване. Матей беше избрал това изкачване и ние бяхме там, изкачвайки се свободно по места, които в действителност изискваха въжета и приспособления за тяхното навиване и затягане.
Матей се беше заклещил! Той следваше моя път нагоре, докато не бе заседнал на терасата под мене. Бях достатъчно висок да стигна следващата тераса и да се издърпам нагоре, но Матей, който по онова време беше все още по-нисък от мен, не можеше да превземе височината, за да извърши това придвижване. Бързо се спуснах надолу и протегнах ръката си към него: „Хвани ръката ми, сине. Аз ще те издърпам нагоре.“
Виждах борбата между страха и съмнението, изписани на лицето му. „Може ли наистина татко да направи това? Имаше ли сила? Какво ще се случи с мен, ако той дойде?“
– „Хвани ръката ми, Матей! Аз имам сила. Мога да те запазя от падане“ – го насърчавах. Той погледна надолу. Пътят беше дълъг и изразът на лицето му отразяваше битката, бушуваща в мислите му. Щеше ли да направи този скок към вярата, доверявайки се, че аз мога да извърша това, което съм обещал? Ръката му се протегна към моята и ние си стиснахме ръцете. След като стана това, той стоеше вече до мен на терасата. След като си поехме дъх, продължихме изкачването. Покорихме в този ден връх Айсберг, но успехът би бил невъзможен, ако Матей не беше избрал да направи стъпката на абсолютна зависимост от своя баща.
%! За тази стъпка на абсолютна зависимост, сме призовани всички. Вие я знаете в скришното на сърцето си, аз също. Знаете, че Господ ви е призовал за тази зависимост и предаване, но все още се въздържаме. Вероятно имаме трудности със сътрудничеството, просто защото сме се отдръпнали от това преживяване.
Пълната зависимост от Бога и желанието да излезем от безразсъдното предаване на егоизма, е това, което прави християнският живот практически и завинаги променен живот. Зависимостта от Бога, пълна и безусловна, трябва да бъде първият урок за християнския живот. Защото когато истински уповаваме в Христос и истински предаваме себе си на Него, само тогава можем реално да се наричаме християни. За повечето от нас, дори и за онези от нас, които претендират да бъдат християни, това остава илюзорна мечта и неосъществимо преживяване.
И вместо истинска опитност, ние, които желаем да бъдем християни, вършим всичко, но отхвърляме зависимостта си от Бога. С почти свръхчовешки усилия изучаваме доктрините и учим на тях и другите. Включваме се в евангелизационни програми за обществото. Посещаваме богослуженията, библейското училище, вземаме участие в семинари за брака и в църковните служби.
V Правим религията си лична и отделяме време за лично посвещение и лично служене за другите. Изглеждаме така добри и вършим толкова добри дела, които откриваме, че е трудно да обхванем – но това никога не е истината. Направили сме всичко това, с изключение на единственото нещо, което
действително има стойност. Не сме успели да направим последната голяма стъпка, единственото действие, което би могло да ни преобрази вътрешно, а също външните ни дела.
Последната голяма стъпка, за да бъдем истински християни, е култивиране на недоверие към собственото „аз“ и в същата степен култивиране на зависимост от Бога. Можем да имаме всичките условия на християнството, но дори и когато никой друг не може да види знаем, че не притежаваме силата над егоизма, и че духа, на който сме се предали и подчинили, ръководи живота ни. Хвала на Бога, че не е още много късно за всеки един от нас да направи тази стъпка на пълна зависимост. От доста години си мислех, какъв беше моят християнски живот, когато Бог ме разтърси със сила, давайки ми това схващане в ума ми: „Джим, ако някога искаш да бъдеш християнин ти трябва да направиш тази стъпка.“
Погледнах честно и искрено на това, което беше истинското християнство, и трябва да призная, че се отдръпнах от него. „Но, Господи, не мога да я направя – се молех аз – имам в предвид да се съглася да Ти дам пълния контрол, никога да не мисля моите плътски мисли, никога да не казвам своите си думи. Защо, аз ще бъда нещастен, Господи!“ Можете ли да повярвате, че бих казал това на Господа? Желаете ли да узнаете какво Той ми отговори?
„Наистина ли, Джим? Мислиш ли, че всички ангели в небето се нещастни? Те имат същата връзка с Мене за каквато Аз те призовавам. Те изпълняват Моята воля, а не собствената си, и въпреки това остават свободни морални същества. Те се покоряват, защото са избрали да го направят и това послушание им носи радост и щастие далеч по-големи от което и да е удоволствие, което земните мисли или думи могат да ти донесат.“
„Това беше безумна мисъл, нали, Господи?“
„Да, Джим. Тя беше от дявола. Точно от същия вид мисли, които подведоха най-почетения ангел в цялото небе да реши да се разбунтува срещу Мене.“
И тогава реших да се предам изцяло на Бога и напълно да завися от Него. Бог ме призоваваше да направя онази последна голяма стъпка към истинското християнство. Никога няма да забравя битката с моята собствена воля. Един ден седнах у дома и прочетох повече от сто библейски стиха. Основно всички те казваха едно и също нещо, че силата на Бога е на разположение точно сега, днес! Нужно беше единствено аз да се предам напълно на Бога, за да имам достъп до тази сила.
Не се нуждаех от повече доктринално познание. Не се нуждаех от повече добри дела. Не се нуждаех да израствам, за да бъда приготвен за тази сила. Вместо това, моето израстване като християнин не можеше да продължи, ако нямах желание да направя „последната голяма стъпка.“
„Добре, Господи – заключих аз – утре ще измина целия път с Тебе в пълна зависимост. Утре сутринта животът ми ще бъде различен. От сутринта започва моят нов живот!“
Не зная как Бог го прави, но аз често се събуждам рано сутринта, за да почувствам Неговото присъствие. То не е видимо или дори звуково присъствие. Не, аз имам в предвид, че чувствам призива на Божия дух в сърцето си да се събудя и да общувам с Него. Не мога да обясня как Бог може да има лично присъствие с мен и в същото време да присъства при много, много други хора – но Бог може и го прави. И ако вие желаете, Той копнее точно за такова интимно общуване и с вас!
В онази първа сутрин от новия ми живот, се събудих няколко минути след четири. Когато седнах, почувствах, че Бог ме призова и напомни за посвещението ми да бъда Негов днес и аз се помолих: „Добро утро, Господи!“ С това започна скъпоценното ми време, което прекарах с Бога онази сутрин. Той имаше да ме приготви за деня и молитвите ми продължиха, докато спящата глава до мен се събуди.
Сали попита: „Защо си така сияещ, скъпи?“
– „Скъпа – казах аз – днес ще вървя по целия път с Бога. Напълно ще Му се предам и ще живея живота си днес под Неговия контрол.
– „Така ли?“
– „Да“
– „Добре, скъпи, започвай още сега!“ – отвърна тя с насмешка.
Това беше първото изпитание в моя ден. Жена ми се присмиваше на посвещението ми. Обективно погледнато, не можех да я обвинявам. Тя познаваше, упорития, разгорещен германец, за когото се беше оженила. Милите ми решения и обещания за вярност към Бога бяха като пясъчни въжета, които се късаха в минутата когато върху тях идваше напрежението. Никога не съм намирал сила, която да може да ме спаси от самия мен.
– „Да, скъпа – продължих аз – бил съм зависим от Бог и след това отново съм прекъсвал зависимостта си от Него. Това е лицемерно християнство!“
И така аз се впуснах в първия си ден на истинско християнство. Бих искал по някакъв начин да ви покажа на видео онзи ден, моят първи ден на истински християнин. Но видеото никога не може да демонстрира изпитанията и битките в мислите ми, защото битките се печелеха в моите мисли. Трябваше да взема решение за правото в мислите си, преди да извършех правилните действия. Сигурно щеше да бъде нужна цялата тази книга, за да споделя с вас онова, което се случи онзи ден. Затова позволете ми да ви разкажа само за две опитности.
Седях на бюрото си, когато чух синовете ми да се карат в дневната. Разправяха се за нещо, за което „хиляди пъти“ съм им казвал да не се карат. Открих, че бързо се запътвам към тях. Почувствах раздразнение. Желая да ги смъмря точно сега. Лесно е за родителите да изпаднат в примката на раздразнение спрямо децата си, тъй като сме им казвали толкова пъти да не правят това или онова, но те се изкушават да го правят. Ако бихме могли да видим ситуацията, както небето гледа, бихме установили, че не толкова децата, а родителите се нуждаят от поправление.
„Джим, ти не си готов да постъпиш с децата си докато не предадеш плътта си, чувствата и емоциите си напълно на Мене?“
Знаех, че Господ беше прав. Толкова е трудно да оставим настрана онова, което желаем да направим, за да изпълним това, за което знаем, че е Божията воля за нас. Аз влязох в банята и останах там, докато осъзнах, че плътта ми беше предадена на Господа и можех да говоря с тях прилично и да им отдам уважението, което заслужаваха.
„Момчета – започнах аз – когато исках да дойда тук и да разговарям с вас за действията ви, Господ ми говори и ми каза, какво да направя. Сега съм сигурен, че преди вие да започнете пререканията сте чули тихия и нежен глас на Бога да говори на съвестта ви и да ви казва какво да направите. Всеки от нас трябва да се научи да бъде чувствителен към този тих Божий глас и да се научим да бъдем бързи да му се покоряваме. Вашият баща няма да бъде винаги с вас през живота ви, за да ви наставлява и поправя, но вашият небесен Баща ще ви ръководи през целия ви живот, ако желаете да Го слушате. Моля, моля, моля ви не учете умовете си да отхвърлят Божието ръководство.“
След това време прекарано с момчетата, бях дълбоко благодарен, че избрах да предам волята си на Божията воля. Разговорът ми с тях беше поучение и научаване отколкото мъмрене заради скарването между тях. Бях решил да бъда дисциплиниран във всяко предаване и синовете ми трябваше да видят и да научат за разликата в реакцията ми сега и в миналите ми опити за наставление.
По-късно, след нашия обяд, почувствах внушение, че трябва да измия съдовете. Това не беше моя работа, беше работа на момчетата. Но аз обещах на Господа, че каквото и да поискаше от мене щях да го направя. „Да, Господи – отговорих в мислите си — ако Ти искаш да ги измия ще бъда щастлив да го направя.“ Взех чинията си и приборите и отидох до мивката от където извадих тавичката и пуснах топла вода. На момчетата бяха нужни само две секунди, за да разберат какво щях да правя. Усетили възможността, те бързо и с желание почистиха масата, събраха останалите съдове и ги донесоха, и след това изчезнаха. Аз миех съдовете и се радвах на моя ден с Господа. И в този момент, струва ми се, Сали направи най-странното нещо, което някога съм виждал тя да върши. Съпругата ми никога не почива. Срещам трудност да я накарам да спре да работи във вечерните часове, за да прекара известно време с нас. Но не и този ден. Тя беше седнала в шезлонга и просто ме наблюдаваше как мия съдовете. Едва ли ще може да разберете какво последва, макар че обяснението е налице. Животът в планината ни донесе много промени и готвенето на печка с дърва бе една от тях. Сега аз съм голям привърженик на готвенето с дърва. Храната, приготвена по този начин ми се струва по-вкусна. Но да се контролира огънят в печката, не е лесна работа. За особеното ядене в онзи ден, Сали беше поставила в горящата фурна някои неща включително буркан с ябълково пюре. Този буркан сега беше в мивката. Когато започнах да го мия, забелязах някои загорели остатъци от пюрето, върху него. Те бяха по външната част и аз с неголяма охота започнах да търкам загорялата храна. Беше така залепнала за буркана сякаш беше негова броня.
Сали и аз миехме съдовете много различно един от друг. Аз вършех това, просто за да бъде направено, докато Сали го вършеше така, че да бъде правилно направено. Казвам това не за да се оправдавам, но да обясня, че това е слабост на характера ми. Тази моя черта ми позволяваше да разсъждавам: „Не е нужно да прекарвам целия ден с тази загоряла маса. В края на краищата, отвътре бурканът е чист, а това е важното.“ С тази мисъл го изплакнах и оставих върху поставката за сушене. В същият момент Сали изведнъж се изправи на крака, сякаш изтласкана от някоя голяма пружина. Тръгвайки към мене, тя решително се насочи към буркана. Вдигна го и го постави на светлината точно пред лицето ми! Не можех да повярвам. Изглеждаше като че ли моята благовъзпитана съпруга съзнателно ме поправяше. Чувствата ми бликнаха.
„Джим, Джим, Джим ще се научиш ли някога?“ – каза Сали, поклащайки глава.
В миналото имахме спорове за начина по който аз миех приборите. Винаги отговарях: „Нали все пак върша тази работа, не бива да си недоволна от това как ги мия.“ Всяка фибра на моето същество искаше да отида и кажа тези думи, но бях сключил завет да бъда днес Божий мъж и Той ме зовеше да предам чевствата си на Него. Избрах да се откажа от тях и още веднъж имах мир.
Всичко това се случи за секунди. Следващото нещо, което узнах бе изплъзването на мокрият буркан от взора на Сали и падането му право в мивката. Покри ме вълна от вода и сапунена пяна. Почувствах как в мен се надигаше гняв. Плътта ми умираше да го излея върху нея. Това сме ние хората без Божият контрол в живота ни. Толкова съм благодарен, че Бог не ме бе изоставил, понеже веднага щом чувствата се надигнаха в плътта ми, Богът на всяка твар беше до мен, молещ ме да ги предам на Него. Изглежда толкова трудно да изоставим горчивите чувства, но действително да ги изоставим, не просто да ги задържим до следващия път. Бог не само искаше от мен да му ги предам, но той искаше от мен да се откажа от правото си да ги връщам обратно следващия път. Сали беше направила нещо, което ме огорчи. Бог върши основно, преобразяващо дело в живота ни, и ако Му позволим, Той напълно ще отдели от нас, това, което сме Му поверили.
Изваждайки буркана от водата, аз весело казах на Сали: „Ти си права. Той се нуждае от малко повече внимание.“ Победата беше моя чрез Божията благодат.
Сали ме погледна шокирана. Тя знаеше без сянка на съмнение, как разгорещеният й съпруг, когото тя обичаше, би отговорил, но не го направи. „Виждам, че посвещението ти действа – каза тя.
– „Да, работи – отвърнах аз, като й се усмихвах, спомняйки си за сутрешния разговор и нейните съмнения.“
– „Колко често Бог ти говори? – ме попита тя.“
– „Не зная – отговорих аз – не съм ги броил с калкулатор.“ На следващия ден аз започнах да ги броя заради Сали. Към 10 часа сутринта отидох при нея и й казах: „Досега, ясно съм почувствал 11 пъти Бог да ме умолява да Му предам мислите си. Засега ще спра да ги броя.“
Тази последна голяма стъпка изисква пълно предаване на Бога и желание то да продължава по целия ни път. Исус добре илюстрира това с притчата за скъпоценния бисер. За да го притежава, човекът продаде всичко, което имаше. Да имаме Христос като истинска трептяща част в живота ни също изисква жертване на всичко, което трябва да поставим под Негов контрол. Това е предизвикателство, цял или никакъв скок на вяра, пълно упование единствено в Бога. Това е много подобно на онзи скок, който направихме от високия трамплин в предходната глава. Щом веднъж стъпихме на него, нямаше връщане от този избор. Бяхме се посветили. Обредът на обрязването трябваше да учи на същия урок. Веднъж направена тази стъпка, нямаше връщане назад.
Този следобед бях планирал да нацепя последното количество дърва за годината. И преди споделих, че обичах цепенето и това наистина не беше работа, от която се страхувах. Но аз не бях подготвен за внушението, което Бог ми даде, когато бях наполовина натоварил дървата в ремаркето. „Джим, желая да закараш тези дърва на Мич.“ Мич беше мой приятел, който живееше в друга долина. Обичах Мич, но идеята да му закарам дърва никога не ми беше идвала на ум. Той беше достатъчно способен да си нацепи дърва. Не се излежаваше на леглото. Освен това, Мич живееше далеч, за да отида до там в този късен следобед. Трябваха ми три часа без да смятам времето за разтоварването на ремаркето. „Господи? Да закарам дърва на Мич?“ „Да, Джим. Това ще го насърчи.“
Мразя да го признавам, но аз се борех с предаването на моите планове и на това, което аз исках -и избирането на Божията воля за мен, за да извърша добро дело. Най накрая реших да се покоря като напълних ремаркето и се приготвих да се отправя към дома на Мич. „Джим – каза познатия глас – когато товариш дърва за себе си, колко товариш?“
Погледнах към ремаркето. То бе пълно с добре подредени дървета до нивото на стените му. Разбрах за какво Бог ме питаше? Когато карах дърва за себе си, аз товарех ремаркето с такава голяма купчина дърва, която бе трудно да се задържи повече. „Разбирам, Господи – се помолих аз – Ти искаш да направя на брат си точно това, което правя за себе си, нали Господи?“ Взех верижния трион и отрязах още дърва, нарязах ги и напълних ремаркето, докато купчината се издигна внушително. Тогава позвъних, за да видя дали Мич е вкъщи. Едно от децата му ми каза, че са извън дома. „Да му предам ли нещо?“ – ме попита дъщеричката му.
„Не, не. Дори не му казвай, че съм звънял.“ – уверих детето. „Да досещам се какво е това, Господи. Разбирам, защо той не е вкъщи, за да ги получи. Никой няма да бъде там, за да ми помогне да ги разтоваря или да похвали усилията ми и да ми каже какъв добър християнин съм аз.“ „Джим, Аз искам ти да отидеш непременно.“ „Но, Господи…“
„Правилно, Джим. Аз искам ти да отидеш, когато няма да има нищо за теб, когато всичко, което е включено разпъва твоята плът. Искам ти да вършиш Моята воля, да Ми се довериш, че Аз зная най-добре.“
И така аз пътувах час и половина до дома на моя приятел и както дъщеря му ме предупреди, нямаше никой вкъщи. Аз разтоварих ремаркето сам и подредих дървата. На път за вкъщи срещнах Мич и неговото семейство. Спряхме един до друг и свалихме стъклата надолу. Първите думи излезли от устата на Мич бяха: „Какво правиш тук, Джим?“ Плътта ми много силно желаеше да се направят няколко потупвания по гърба и в мен се надигна желанието да кажа: „Аз току що ти докарах дърва.“ Но там беше и гласът на моя Бог, на моя Баща, на моя Отец, както Библията Го нарича, и с нежната твърдост на Баща,
Той каза: „Джим…“ Християнският живот е изцяло предаване и това е което и аз избрах: „Просто съм на път за дома“ – казах бързо, уверено и надявах се естествено. „Всичко най-добро.“ – каза той като се разделихме.
Веднъж споделих тази опитност в църквата в Далас, Тексас. Аз насърчих хората да направят тази „последна голяма стъпка“ за предаването на живота си в Христос, когато се случи нещо неочаквано. Свърших изречението си и седнах. Пасторът на църквата се отправи към амвона, за да съобщи заключителната песен и да се помоли в края на богослужението, когато изведнъж един мъж бавно се надигна от мястото си и тръгна по централната пътека към подиума. Пасторът застана на амвона без да каже нищо, а в църквата цареше пълна тишина. По начина по който беше облечен разбрах, че този млад човек не беше член на тази църква. Всъщност той изглеждаше така, като че ли идва направо от улицата. По ръцете си имаше белези от рани, а лицето му беше ужасно обезобразено. Пасторът разбра, че този млад мъж беше решил да направи точно това, за което бях помолил църквата, да направи Последната Голяма Стъпка. Беше дошъл да се предаде изцяло на Бога. Може да почувствате как Божият дух се бореше със сърцата на хората когато пасторът запя със звучен глас:
„Всичко на Исус предавам Всичко на Него доброволно давам завинаги Него ще обичам и на Него ще уповавам; В Неговото присъствие цял ден ще живея. Всичко на Исус предавам Смирено пред Неговите нозе коленича Удоволствията на света всички изоставям Вземи ме Исусе, вземи ме сега. Всичко на Исус предавам, Направи ме, Спасителю, напълно Твой, Нека чувствам Святият Дух и истински да зная, че Той е с мене.
Всичко на Исус предавам И горя сега със пламък свят. О, радостта на пълно избавление! Слава, слава на Неговото име!
Аз предавам всичко, Аз предавам всичко, Всичко на моя благословен Спасител, Аз предавам всичко!“

Това беше напълно спонтанно. Нямаше призив, нямаше произнесени думи, нямаше емоционално обръщение, защото Святият Дух говореше по-високо от всеки човешки глас. Почти една трета от присъстващите излязоха отпред и коленичиха до младия мъж. Тръпки ме полазиха от горе долу. Знаех, че трябваше да разговаря с младия човек.
Излязохме навън. Научих, че името му беше Кристофър. Бавно, с почти сливащи се една след друга думи, заекващ и развълнуван, той ми разказа за себе си. Разказа ми как неговата майка го наказвала с гореща вода като дете. Белезите от изгаряния по кожата му бяха мълчаливото свидетелство за истината в неговата история. С няколко бавни думи той продължи: „Понякога тя ме заключваше в килера за един или два дни. Когато излизах от него, караше братята ми да ме бият с тояги. Когато станах тинейджър не можех да стоя повече там. Излязох и се присъединих към уличните гангстери.“
Винаги съм се чудел какво мотивира младите хора да се присъединяват към гангстерите. Но сега Кристофър ми обясни. В бандата той открил за първи път в своя мъчителен живот – пълно приемане и „до смърт предан на нас“. За нещастие, гангстерите не са били по-малко насилствени отколкото неговия предишен дом.
„На два пъти бях промушван и веднъж прострелян“ – заяви той просто. Бях и в затвор. След като излязох от него срещнах тези хора от църквата, които ми казаха за този Исус. Казаха ми, че мога да Му се доверя, така както никога на никого не съм се доверявал в моя живот. Аз се заинтересувах, повече отколкото исках да призная, но бях и уплашен. На всеки на когото съм се бях доверявал ме сваляше по-надолу. Затова им казах: „Ако този Исус ме лъже, аз ще го убия!“ Но те ме увериха, че Той никога не лъже.
Тогава ми казаха за този семинар, на който вие говорихте как хората да се научат да ходят с Исус.
Господин Хонбергер, каквото вие казахте през тези почивни дни – да позволите на Исус да има пълен
контрол в живота ни. – това ли означава да бъдеш християнин?“
-„Да, това е, Кристофър.“
-„Тогава аз искам да бъда християнин.“
Опитах се да взема адреса на Кристофър, за да бъда във връзка с него, но той отказа. След това го попитах за телефонен номер, но той нищо не отговори. Накрая го попитах: „Как мога да поддържам връзка с теб?“
– „Добре – започна той – аз живея под моста.“
Почувствах се попарен от неговия отговор. Бях проповядвал пред църква, пълна с хора, които имаха всичко и въпреки това, този млад мъж беше първият, посвещаващ своя живот на Христос. Никога не съм познавал някой, който да е заобиколен от такива тежки обстоятелства както Кристофър, но който не намери никакво извинение за своето минало и настояще, за да се задържи да направи тази „последна голяма стъпка“ на пълно предаване на Бога. А ние, които стоим в голяма светлина и благословение, отказваме да слушаме Божия призив на милост. Как можех да се колебая? Бях толкова засрамен от моята упорита гордост.
Когато погледнем към примера на Кристофър, има ли някакво извинение, което можем да дадем на Бога за това, че не правим тази последна голяма стъпка? Зная, че го искате и зная, че Бог ви кани да вземете решение. Желанието не е достатъчно. Трябва да решите да го направите. Трябва да направите тази последна голяма стъпка. Може ли да почувствате разочарованието, което Бог изпитва, когато Той ни гледа колебаещи се и в края обърнати към мрака, изглеждащи неспособни да осъзнаем разликата между живота и смъртта? Послушайте Неговите думи, отправени към вас и към мен, да направим тази последна голяма стъпка: „… Положих пред вас живота и смъртта, благословенията и проклятията; затова изберете живота, за да живееш ти и потомството ти.“ (Второзаконие 30:19)