Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бягство към Бога Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън, ГЛАВА 3, ЖИВОТ В ПРОСТОТА

••• Чрез завръщане и почивка ще се избавите, в безмълвие и увереност ще бъде силата ви…” (Исая 30:15)

Тяхното събрание беше най-голямото, което светът някога бе виждал. От всички страни на земята пристигаха делегатите, загрижени не толкова за загубата на състезанието, колкото за опасността от собственото си погубване. Тази вечер щеше да бъде основната реч на техния изключителен водач. Делегатите разговаряха със сподавени гласове и непрекъснато изразяваха надежда, че ако някой може да промени заобикалящата ги ситуация, то това е говорителят довечера!
Откакто се помнеха, той беше техен водач. Нещо повече, той бе единствения, на когото всички искаха да подражават. Имаше тяхната привързаност и вярност и в продължение на годините, бе станал, разбира се, техен бог. Гръмогласен аплодисмент спонтанно се издигна от делегатите когато той се появи пред тях и зае подобаващото си място на трибуната. Погледна към морето от лица, изпълнени с нетърпение и подобно на политик, се ободри от одобрението на тълпата. След като овациите стихнаха, той си пое дълбоко въздух и започна.
” Слушайте, демони! Не трябва да възпирате християните да ходят в техните църкви. Те трябва да ходят! Не им пречете да се придържат към доктрините си и да казват молитвите си. Те трябва да правят това! Трябва да променим нашите тактики ако искаме да се радваме на постоянен успех.” ” Времето е ключът, мои приятели: Можем да им оставим техните доктрини, техните молитви и ходенето на църква, ако можем да контролираме времето им. Времето е най- важния елемент, без който те никога няма да намерят спасителна връзка с “Исус”! – каза той, злобно произнасяйки последната дума. Сатана продължи: ” Нека те си мислят, че са спасени, докато ние контролираме времето им, но те са наши толкова сигурно, колкото и онези, който никога не са стъпвали на църква. Как ще направим това? Просто е. Дръжте ги заети с несъществени неща в живота и им измисляйте неизброими планове, които да заемат ума им. Насърчавайте ги да се отдават, отдават, отдават на тях и след това да работят, работят, работят, за да си платят за това. Пълнете пощенските им кутии с каталози, които съдържат най-привлекателните предложения. Добавете и предложения за плащания на всичко с кредитна карта. Учете ги, че щастието идва от нещата и убеждавайте съпрузите да работят 8, 10, 12 часа на ден, шест седем дни на седмица. Накарайте ги да работят на две работи, ако е необходимо. Казвайте им, че просто няма друг начин, ако ще поддържат живота на семействата си, такъв какъвто желаят. Тогава пристъпете към съпругите и ги принуждавайте да работят продължително, като изпълняват едновременно и семейните си задължения, така, че в края на деня да нямат време за съпрузите или децата си. ” Възбудете умовете им, така че да не могат да чуят Исусовото нашепване на съвестите им. Бомбардирайте мислите им с музикални изпълнения във всеки дом, работно място, магазини. Нападайте ги всеки ден с лоши новини, накъдето и да се обърнат. Използвайте вестници, списания, радио и телевизия, двадесет и четири часа на ден. ”
” Извратете моралната основа на техния брак и на младежите им като поставяте сексуални картини, които извикват във въображението нечисти мисли, чрез филми, на заглавни страници на вестници, на кориците на списания и разбира се от телевизията. Използвайте телевизионни предавания, показващи най-изявени членове на обществото и тяхното всекидневие.- Направете ги да да се наслаждават от желаните подробности на неморалното поведение, докато започнат да виждат злото, просто като друга алтернатива.”
” Накарайте ги да живеят с глупостта, с незначителните неща и с безпокойството на света. Приказвайте непрестанно за престъпленията на богатите и известни хора. Отвличайте ги от сериозните реалности на живота, чрез празни надежди: игри от лотарии и хазартни казина. Пълнете полиците им с книги, със списания и с още повече книги. Всичко това изисква време и колкото повече време прекарват тук, толкова по-малко време ще прекарват с Бога. ”
” Изпълнете домовете им с компютри и с Интернет, където ние контролираме повечето от изходите. Направете ги да затънат в никога не свършващата информация. Дайте им компютри, лаптоп, за да работят винаги. Изпращайте им много електронна поща. Дайте им мобилни телефони, за да е лесно да говорят през цялото време. Изпращайте им много съобщения по тях. ”
” Затрупайте децата с дейности, със спортни програми в училище и извън него, с танци, балет, скаут, кръжоци, с уроци по музика, с обещания и празненства. Натоварвайте ги с много домашна работа, колкото се може в по-ранна възраст. Изпращайте ги в предучилищна градина, детски градини, отделяйте ги от родителското влияние и ги учете да бъдат самостоятелни от своите родители в живота, така че като станат тинейджъри да нямат нищо общо с мама и татко. И като бягство от тях подложете ги на такова силно въздействие, че да отговарят на нашите насърчения за сексуална активност, за използване на Цигари, алкохол и наркотици. ”
” Дори и в почивката си нека не бъдат невъздържани. Изпращайте ги на скъпо струващи ваканции. Направете ги да ходят, да ходят, да ходят! И когато се върнат от почивката си да бъдат изморени, обезпокоени и неподготвени за идващата седмица. Не им позволявайте да излизат сред природата. Вместо това изпращайте ги в развлекателни паркове, на спортни състезания, на концерти, на кино. Направете тази пословица ваше мото: ” Ваканцията ги прави достатъчно уморени, за да се върнат отново на работа и достатъчно опустошени да направят това”.
5 Ако те избягват тези уловки използвайте църквите им срещу тях. Дайте им много отдели, отговорности и проблеми за да постъпват така, че времето им да се изразходва за “добри дела”. Когато се срещат за Духовно общуване включете ги в клюки и незначителни дребнави разговори, така че да останат с обременени съвести и променливи чувства. Предизвиквайте криза след криза в църквите им, за да останат толкова заети с ” запалването на пожари навън” и нямащи време да разпалят пламъка на евангелието в собствените си сърца. Насърчавайте ги да учат доктрини и евангелизиране. Оставете ги да посещават семинари за обучение, водещи институти и големи църковни конференции.” ” Направете ясен пътя за големи събирания между деноминациите, търсейки реформиране. Бъдете сигурни, че сте ги поставили да признават на първо място семейството и семейните ценности, но само на думи. Тогава ги включете във водени обществени спорни въпроси, като например аборта. Оставете ги да водят консервативен живот, на всяка цена и по всеки възможен начин ги задържайте да отправят пътя си към Библията и към Бога като грешници, нуждаещи се от спасение.”
” Времето е най-голямото ни оръжие и най-големия ни приятел, мои колеги. Нека да го използваме разумно и ги приспиваме в техните заблуди само още малко. Тогава и светът и църквата им ще бъдат наши и ще спечелим победата завинаги. Напред към победата, мои приятели!” С издигнати ръце Сатана призоваваше любимците си: ” Към победа! Към победа! Към победа!” докато най-после единствено ехото и резултатите от това решаващо събрание проникнаха до нас днес.
Какво събрание беше това! Може и да не съм отгатнал всичките му подробности, но вие бъдете съдията на резултатите. Злите ангели тръгнаха, изпълнени със желание да вършат възложените им задачи и да карат християните да бъдат заети, заети, заети и да ги подтикват да бързат навсякъде. Мои приятели, ние не живеем живота в неговата простота. Животът ни е твърде натоварен. Цялата система е превъзбудена. Беше ли успял сатанинския замисъл? Планът работеше отвъд неговите най-безумни мечти. Сатана успя да качи целия свят на един експресен влак, който всеки изминал ден се движи по-бързо. Той не желае да намали скоростта му, за да може някой да слезе. Повече от тридесет години аз прекарах на този влак без да зная на къде пътувам. Ние хората сме забележително умели да не виждаме явните неща. Такова прозрение беше дошло, но трябваше да има свързване, комбиниране на едно от най-известните в света пусти, ненаселени места с почти неизвестно малко езеро, което да ни накара да слезем от влака.
Признавайки, че се нуждаем от известно време за откъсване от всекидневната работа в света, Сали и аз започнахме планирането на т.нар, от нас ” извън времето”. В края на юни 1982 г., заедно с децата се качихме на влака и потеглихме за най-северната част за полуостров Мичиган. Разположихме палатката си до брега на езерото Имп.
По това време на годината нямаше почти никой и след като опънахме палатката тръгнахме да се разходим покрай брега. Петгодишния Матей и три годишния Андрю веднага започнаха да хвърлят камъчета във водата и докато те бяха заети, Сали и аз седнахме на брега и се опитахме да си отпочинем. Стремителното бързане беше отминало.
За десет дни бях във ваканция от проблеми, телефони и отговорности извън семейството ми. Но когато стоях на брега почувствах, че цялото ми тяло беше като пред състезание. Обърнах се към Сали и й казах:
- Скъпа, ще ми измериш ли пулса?
- Разбира се, каза тя, като взе ръката ми в нейната и с присъщата й позната професионална роля на медицинска сестра го измери – пулса ти е 88.
Добре ли е това? – попитах аз
Не, Джим — отговори тя и нейното красиво лице прие загрижен вид. – Този пулс сигурно не е добре
за млад мъж на тридесет и три години, който просто стои на брега. Няколко дни по-късно бях водач на тима от моите синове по хвърляне на камъчета от същия бряг. Възхищаваха се от усилията ми с уважение и страхопочитание, което само едно малко дете има към постиженията на своя баща. Чувствах се отпочинал, освежен и спокоен.
- Скъпа, би ли ми премерила пулса? – попитах отново аз. Резултатът беше 68.
Бях удивен! Математиката беше проста. След почивката сърцето ми биеше с 20 удара в минута по-малко, а това означаваше разлика от 29 хиляди удара на ден. Започна да ми става ясно под какво голямо напрежение бях живял и как то се беше отразило върху тялото ми.
Това простичко събитие даде тона на почивката ни през десетдневната ваканция. За какво всъщност беше живота? За първи път търсех отговор за успеха. Ако бях изработил сто хиляди долара миналата година, трябваше ли да направя сто и петдесет тази година и двеста и петдесет следващата година? Къде ще спре това надпреварване и кога ще считам себе си за преуспял?
Когато гледах синовете си да хвърлят камъчета във водата едно шокиращо осъзнаване ме прониза и с болка споделих със Сали: “Аз не познавам собствените си синове”. Знаех кои бяха, знаех техните имена, знаех размера на панталоните им. Осигурявах им храна за техните коремчета, но в действителност не ги познавах като личности. Какво всъщност преследвах? Какво ни костваше то? Върнахме се в цивилизацията обезпокоени, пълни със съмнения от пътя по който бяхме вървели.
Моя успешен маркетинг на застрахователен агент ме “възнагради” с пълното заплащане на разходите за пътуването ни до Рено Невада. Всичко, което този нечестив град означаваше беше против това, което аз като християнин вярвах, затова попитах компанията:
Може ли да заплатите в брой вместо да пътувам до там?
- Не!
Мога ли да пътувам някъде другаде? Не! – - Или пътуването или нищо!
Заедно със Сали разгледахме картата на Невада и забелязахме, че на юг от Рено се намираше Йосемитския централен парк. Аз предложих: ” Да вървим да направим резервация за самолета и за хотела, но всеки ден ще ходим до парка.”
Беше шанс за Сали и за мен да прекараме известно време и всичко беше съгласувано. Напуснахме Уискинсон на път за Рено в началото на август. По-късно отидохме в централния парк и се изкачихме до кристално чистия поток, който слизаше от планината. Седнахме до потока и час и половина се наслаждавахме на песента на водата върху скалите. Благоуханието на боровете беше толкова силно, че чувствахме като че ли можем да го пренесем в дробовете си с всеки дъх.
Сред онази тиха обстановка, при онези спокойни потоци, изкачвайки онези величествени планини и сред планинските долини изпълнени с красиви цветя ние чухме Бог да ни говори по начин, по който никога преди това не бяхме чували да ни говори. След много дни прекарани в тази обстановка, Неговия глас ни се струваше странно силен, сякаш ни казваше: “Джим и Сали трябва да слезете от влака”. Разбрахме, че да не се реши нещо, е също решение. Всеки път Бог ни предоставя избор, ние вземаме решението, дори ако то означава да не се прави нищо. Бог беше казал на Лот: Бягай за живота си, да не погледнеш назад… Бягай на планината. /Битие 19:17/
Беше нужно действие. Решихме, когато бяхме в самолета на път за дома, че трябва да опитаме да живеем по начина по който чувствахме, че Бог ни призовава да живеем.
Когато Бог сътвори човека Той го постави в градината, която бе сътворил за него. Не можехме да живеем в Едемската градина, но чувствахме, че колкото се приближаваме до първоначалния Божи план, толкова би било по-добре за духовното, умственото, и физическото ни здраве. Решихме да следваме Божия призив към сърцата ни и подобно на Авраам живял преди толкова много години, да се почувстваме като пришелци, следвайки нашия Бог към обещаната земя.
Решихме да задействаме плановете си. Обявихме къщата и бизнеса си за продан. Разгънахме картата на САЩ и планирахме къде искаме да отидем. Веднага някой от местата отпаднаха. Никой от нас не желаеше горещия и влажен климат на юга. Последваха неодобрения за някои други части. Търсенето скоро се стесни до три географски места. Горната част на Мичиганския полуостров, северния Мейн, и тихоокеанския северозапад. Преди няколко години бяхме посетили националния парк Глесиер и бяхме привлечени от този бисер на континента.
През септември пак посетихме Монтана и подробно разгледахме района около парка. Безпокояхме се, че ако се разположим в него е възможно да започне строителство около нас, което да ни принуди да се местим отново. Накрая, в западния край на парка обходихме една от най красивите пустинни долини останали в по-малкия четиридесет и девети щат. Тя граничеше на изток с националния парк Глесиер, а на запад – с подножието на планината Уайториш. Забелязахме, че 98 % от земята принадлежеше на федералното правителство. Очевидно бе, че ако всеки частен парцел се разработеше, долината никога нямаше да бъде изцяло разработена. Поглеждайки се един друг двамата вдигнахме палците си, бяхме открили нашата долина. Идвахме в Монтана!
Долината се простираше на шестдесет мили от север на юг и през нея течеше красива река. Населението й беше 75 души във всичките шестдесет мили. Имаше само един парцел от 40 Акра (1 акър = 4 046 кв.м.), който се продаваше. Служителят от службата за недвижими имоти ни информира, че той се продава на изплащане за пет години! Това беше добра новина, понеже ние трябваше да продадем къщата си преди да купим каквото и да е било друго. Ако собствеността не се продадеше за тези пет години имаше много добра възможност да си остане свободна, докато продадем нашата къща.
Нямаше много пътища за препитание в долината, но плановете ни не включваха аз да работя някъде отначало. Искахме да използваме част от иска за къщата ни, за да ми даде възможност да остана в къщи през първите няколко години, да помогна на Сали в отглеждането на децата и да има време за развитие на истинска връзка с Бога. Бяхме сигурни, че Бог ни водеше. Върнахме се в Уискинсон с определени планове за преместване в Монтана.
Плановете ни за преместването ни се бяха оформили, но приятелите и семействата ни твърдо се противопоставиха на това. Идеята им се струваше фанатична, крайна и глупава. Но бяхме решили да отмахнем всяко влияние, което възпрепятстваше пълното ни и цялостно предаване на Бога. Бяхме осигурили възможно най- добрата заобикаляща обстановка за нашите деца. Можехме да им дадем най-доброто и да ги предпазим от всичко останало.
Онези, които най-упорито се противопоставяха бяха наши приятели и църковни членове. ” Вашият стандарт е много висок – казваха те – не може да бъде достигнат”. А всъщност света, който ни заобикаляше, одобряваше повече, това което бяхме решили да направим, отколкото нашите приятели християни. Не бяхме някакви отживелици, искахме просто да отсечем, да отрежем отвличанията, които ни пречеха за развитието на връзка с Бога, за каквато копнеехме, Желаехме да отстраним от живота си онези неща, които бяха добри, нещо повече, дори онези неща, които бяха по-добри, за да можем да притежаваме най-доброто!
Планирането на закупуване на парцел земя включваше няколко обстоятелства, най-важното от които беше продаването на нашето място до март, ако искахме да имаме готов дом за настаняване, в началото на планинската зима. Всяко закъснение от този срок, дори и при опитни строители щеше да означава надбягване с времето. Но март дойде и отмина без нито едно предложение, на което мога да се реша, независимо от многото обяви. Разбирах това, което се случваше. Знаех, че Бог ни призоваваше, чувствах че Той ни водеше в плановете ни, но сега бях объркан. Приятели и роднини започнаха да ни се подиграват и се опитваха да ни убедят, че сме направили грешка. При това къщата не се продаде на определеното от нас време.
” Гсоподи — казах аз – не съм ли разбрал какво искаш!” Накрая смутен и обезсърчен оттеглих предложението си за продажбата на кашата от борсата. В началото на май ми позвъни посредника от продажбата на недвижимите имоти, който ми каза:
- “Видях обявата на къщата ви на борсата преди няколко седмици. Имам клиент, който се интересува от такъв вид собственост. Мога ли да го доведа у вас?” ,
- “Разбира се!” – отговорих аз.
Той доведе твърде интересен клиент, който прекара доста време, за да оглежда цялата собственост и оборудването, с което я поддържах. Предложи ни шест хиляди долара повече от исканата от нас цена, като купи трактора и косачката на първоначалната им цена, макар че бяха употребявани. Появи се надежда и плановете ни се задействаха отново. Следващата задача беше благотворителния базар за намаляване на излишествата от живота ни, които бяха доста. Сали се зае с разпродажбата. Аз се отправих за Монтана, за да купя парцела.
Веднага след като пристигнах отидох до магазина на Полбридж, където беше единствения телефон за околността. Позвъних на служителя за недвижими имоти и разбрах от него, че парцелът е все още свободен. ” Ще отида да го видя още веднъж и ще дойда при вас да оформим документите” – му казах. След като огледах отново парцела и размислих, че наистина задоволява нуждите ни се върнах в магазина и позвъних в 14.30 часа.
“Съжалявам – отговори служителят – парцелът се продаде в 13.30 този следобед”
“Не може да бъде истина!” – силно смутен и обезверен позвъних на Сели, за да и кажа новината. Все така, обезсърчен, се изкачих на един невисок хълм и се помолих за случая. ” Джим, вземи колата си и карай нагоре по долината” ми каза Господ. Нямаше какво друго да направя. Обърнах колата и тръгнах на север в посока към Канада, все още съжалявайки себе си. Към горния край на долината открих, че съм се отклонил към някакъв път към къща, без дори да зная защо бях направил това. Един възрастен мъж, очевидно пенсионер, косеше трева навън, ако въобще някога е имало там трева. Всъщност косеше бурените си.” Ще го попитам дали се продават парцели, си помислих.” Приближих се до него и му обясних какво търся. Той изведнъж ми каза:
- ” Ще ти продам моето място”
- ” Продава ли се” – попитах аз.
- ” Да, сега!” – отговори той.
Разгледахме местото и малката около 90 кв.м. дървена къща. Бавно започна да ми става ясно всичко, което се бе случило. Бог ни бе приготвил друго място от самото начало. Купихме тази, малка дървена къща, построена върху пет Акра земя, издигаща се над националния парк Гласиер и граничеща с Американското държавно горско стопанство. По-късно разбрахме, че Господ ни беше спестил строежа на къща. Беше ни извел в планината, за да можем да изградим характер вместо къща.
Когато се върнах в Уисконсин започнах да се разчупвам на парчета. Сали беше заета. Тя бе продала неща за повече от десет хиляди долара. Продадохме и бизнеса си, но подробностите от продажбата, ни причиниха значителни неудобства в близко време. Купувачът не беше в състояние да намери друг служител на мое място по-рано от октомври. Договореностите на продажбата изискваха аз да бъда най-малко на половин работно време в агенцията, докато се намери друг застрахователен агент, който да ме замести.
В началото на август напуснахме къщата и се преместихме в нашата дървена къща в Монтана. Имах време само да принесем нещата и трябваше да се върна и продължа работата си с бизнеса. Сали и момчетата трябваше да продължат организирането на живота в най-малката къща, която някога сме имали. Беше й много трудно, не само защото трябваше да бъде едновременно и майка и татко, но и поради това, че и двамата бяхме израснали и живели в градска среда. Бяхме живели в провинцията,, но животът ни там малко се различаваше от живота на хилядите други, живеещи в предградията. Сега тук тя бе сама в това пусто ненаселено място. Работех напрегнато в агенцията, за да мога да се изравня с другите и да се върна в Монтана за следващите две седмици. Там също работех безумно непрекъснато, не само по подреждане на нещата ни, но и по приготвянето за идващата зима и за снабдяването с дърва.
Така продължавах да идвам и да се връщам една седмица в Уисконсен другите две в Монтана, като карах всеки път 30 часа непрекъснато докато не бях почти пред избухване.
Най сетне новия застрахователен агент пое цялата работа. Пътувах към моето постоянно пребиваване в Монтана, но когато стигнах, в къщи нямаше никой. Това ме обърка. Слязох надолу по пътя до къщата на някой от хората, с които бяхме станали приятели, за да видя дали знаеха нещо. Да, знаеха. Те се и грижеха за двамата ми сина. Казаха ми, че жена ми, пренатоварена от напрежение, заболяла от пневмония и беше отишла в града на лекар. Бяха нужни три месеца за нейното възстановяване.
Най-после цялото семейство бяхме заедно в нашата дървена къща. След като изплатихме всичките си дългове и заплатихме цялата сума за къщата. Бяха ни останали 18 000 долара. Разделихме ги на три части и решихме да живеем с 6 000 долара на година. Живяхме просто без неща като например хартиени салфетки. Не можехме да си позволим такива луксове.
Тогава с мен се случи нещо. Напрежението с което бях живял в последните няколко месеца, взе своята жертва. Разболях се от пневмония и бях болен и то много болен в продължение на месец. Толкова бях отслабнал, че трудно ставах от леглото. А след това Сали си счупи крака на три места и за всичко това бяха нужни съответни медицински разходи. Водата за нуждите ни в къщи се изпомпваше от рекичка, но времето стана много студено и тя цялата замръзна. Имахме две малки деца, а нямаше вода освен тази, която разтопявахме от снега. Тъй като нямахме вода трябваше да използваме мивка и тоалетна вън от къщата. Канализацията без вода и без органични разтворители също замръзна. Дори и малкото разтопена снежна вода не можеше да се пропусне през нея. Развали се и камионът ни. Сали за втори път си счупи крака, а след това и пръст на ръката, когато използваше съседската машина за изцеждане на дрехи. Напълнихме 500 галонов варел с пропан, горивото на генератора ни, за да имаме слаба светлина седмица по-късно. Изгубихме цялото количество пропан във времето, което най-малко позволяваше това. Защо се случваше всичко това? Бог беше ли все още с нас? Преместихме се в планината, за да намерим Бог, а нямаше нищо друго освен трудности и проблеми още от самото начало. Постепенно пред нас се проясни, че Сатана се опитваше да ни обезсърчи и да ни накара да се върнем обратно към цивилизацията, където водата не замръзваше, лекарите бяха близо, удобствата в изобилие. Започнахме да осъзнаваме, че във всички тези трудности имаше вест за нас. Ако Сатана беше загрижен за преместването ни от тук, то тогава ние трябваше да сме на правилното място. Семейството ни взе решението, че макар и Сатана да се опитваше да ни погуби, ако останехме верни, Бог би ни опазил.
Бавно първата зима отмина. Дойде пролетта, а с нея и възстановяването на нашият източник на вода. Тъй като носехме дрехите си за пране в града, на Сали оставаше да изпере само някои от тях в къщи. Но тъй като канализационната система беше замръзнала, водата от прането беше проникнала навсякъде. Трудностите бяха станали такъв начин на живот, че Сали и децата се смееха, когато преместваха пакетите с храна и другите ценни неща за да не се намокрят и след това започваха да почистват.
Всичко това ни отнемаше време, но при планинските условия станахме по-разумни и се научихме как да предпазваме водопроводните тръби от замръзване и как да се снабдяваме с достатъчно дърва за през зимата.
Животът ни в планината не ни спасяваше, мои приятели. Той не беше вълшебно изцеление. Ако ни наблюдавахте през тези първи години, бихте видели семейство, борещо се да контролира себе си. Направихме си разписание и работехме упорито да го настроим да посреща нуждите на семейството ни. Заедно със Сали оставихме настрана времето и започнахме изцеление на брака си.
Накрая имахме контрол и върху времето си. И с времето да размишляваме и споделяме дойде възможността да се приближим по-близо до Бога. Той беше използвал живеенето ни в това пусто, планинско място като средство да ни доближи до себе си без разтройствата и смущенията на забързания живот, който бяхме водили през всичките тези години. Скоро инструментите, които Бог ни беше дал -разписание, липса на отвличане, суровата дисциплина на прост живот и великолепието на Неговите творения – започнаха да дават резултат в семейството ни.
Бяхме привлечени към Бог и един към друг. Ако ни познавахте преди и бихте ни посетили в този момент, бихте видели началото на жътвата от радост, събрана от трудните избори, които бяхме направили. Бихте казали като нас: “Заслужава си!”
Мнозина виждат нуждата от сериозни промени, но колко малко са в състояние да отделят себе си от обстоятелствата. Напоследък съпругата на един църковен служител бе писала: “Обаждам ви се, защото съм дошла до убеждението, че трябва да намаля скоростта на надбягването, да се придържам към разписанието си и да прекарвам повече време в молитва и с Божието слово. Разбрах, че съпругът ми няма Да се присъедини към моето новогодишно решение. Аз сама трябва да се стремя към него. Осмислям смисъла на доброто, на по-доброто и на най-доброто. Истински желая да избера най-доброто.” Пропаднах напълно. Чувствам се в капан. Имам отговорности като Библейски учител и ръководител на Библейски курсове, ръководител на мисионерска работа в две църкви, координатор на средствата за двете църкви, ръководител на здравен курс и курс по въздържание, съветник по въпросите с обществото, ръководител и учител в Библейското училище по време на ваканциите за две църкви, ръководител съм на издаването на бюлетин на църквата и понякога съм редактор на този бюлетин.”
“Прибавете към това църковните седянки и събиранията на пасторите, на които трябва да придружавам своя съпруг всеки месец. Трябва да посещавам и семинарите за ръководители и около шест други подобни събирания всяка година със съпруга ми, плюс събиранията на отделите в съюза, тъй като имаме същите тези отдели и в църквите.”
“Когато пиша това, изглежда така глупаво, да имам такова разписание в светлината на освещението, което трябва да се извърши в живота ми, заедно с домашните ми задължения, в които съпругът ми не винаги участва. Свързана съм и с финансовата страна на дома ни и много пъти помагам на съпруга си като негова секретарка. Какво да откажа? От къде да започна? Животът ми е постоянна гонитба след несвършени задачи и разтревожени “объркани хора”.
Кой е поставил тези товари върху живота на църковния служител? Със сигурност не е Бог. Боговдъхновената християнска писателка пише:
“Господ никога не налага прибързани и сложни действия. Мнозина поставят върху себе си товари, които нашия милостив небесен Баща никога не е планувал да ги изпълняват, да ги карат безумно да се надбягват един с друг. Бог желае да разберем, че не прославяме Името му, когато носим толкова много задължения, които ни претоварват и ни правят сърдечно и умствено обременени, ядосани, раздразнителни и роптаещи. Длъжни сме да носим само отговорностите, които Господ ни е дал, като уповаваме в Него и нежно пазим сърцата си чисти и състрадателни.”
(Вести към младите, стр. 135 )

Не много отдавна провеждах евангелизационни събрания. Веднъж, веднага след свършването на събранието, млада жена ми подаде бележка, която гласеше: “Обади се веднага на Мери!” Мери беше близка на семейството ни приятелка, с която не съм разговарял с години. О, не, ние си говорехме, но не сме разговаряли, имам в предвид истински разговаряли, през тези години. Бях учуден, че Мери ме търсеше в друг щат с такова съобщение. След пет минути и позвъних. Отговори ми съпругът и: – Слава на Бога, че ни позвъни! Мери иска да говори с теб!
- Но какво се е случило, Джон?
- Не мога да ти кажа, Джим. Нека Мери да ти каже. Мери плачеше:
- Джим, толкова ти благодаря, че ми се обади. Току що се върнах от лекарския кабинет. Лекарят ми каза да напиша последното си желание и завещание. Каза ми, че състоянието ми е безнадеждно. Мога ли да дойда и ви гостувам за месец? Нуждая се от помощ! :- Да, заповядай!
Наистина ли? Не искаш ли да се помолиш за това. Мисля, че ти първо се молиш за всяко нещо.
Мери, аз съм се молил за това в продължение на десет години. Не е нужно да падам на колене
повече. Наблюдавах живота ти. Разбрах какво е нужно да се направи за теб. Това е отговор на
моите молитви. Ще те взема с колата от гарата. Ще те чакаме!
Когато Мери дойде, тя имаше кървящ тумор, разсейки и анемия. Беше в такова физическо и психическо изтощение, каквото не бях срещал в живота си преди. Беше на четиридесет и шест години. Ръцете и непрекъснато трепереха. Погледът и блуждаеше. Взехме я в нашата малка планинска къща и я поставихме в стаята за гости.
Какво се беше случило с моята приятелка? Бяхме израснали в един и същ град , на една и съща улица. Тя бе обхваната от американската, не бих казал “мечта”, по-точно от американския мит. Работеше четиринадесет часа на ден, шест или седем дни в седмицата. Искаше да има дом – мечта. Чувстваше, че трябва да го обзаведе с изящни мебели. Живота започна да я контролира. Той беше и я погубил. Нейният лекар я пробуди от това й състояние.
Съвременната американска мечта е мит, който съществува не само в Америка. Той се среща в Австралия, в Нова Зеландия, в Англия, в цяла Европа, в Япония, в Бразилия и навсякъде по света. Хората са обхванати от него и той погубва живота им.
Казах на Мери: “Ние няма да ти проповядваме. Имаме различен начин на живот от твоя. Можеш да участваш във всичко, което желаеш да и да се чувстваш свободна да отхвърлиш всичко, което не желаеш.” Цялото ни семейство започна да и служи и тя стана един нов член в ежедневието му. Участваше в сутрешните и вечерните ни Богослужения. Пееше с нас. Разхождаше се с нас, хранеше се с нашата диета, играеше вечер с децата на домино и “Не се сърди човече”, участваше в нашето семейно време за четене.
Като медицинска сестра жена ми й помагаше в здравното обслужване и нейното здраве започна да се подобрява. След като намали скоростта на надбягването в живота си, сърцето й се роди отново желанието за Бога. В края на тридесетте дни тя ми каза: “Знаеш ли, Джим, мога да обобщя престоя ми с твоето семейство с три думи: малкото е повече.”
Виждате ли, имахме по-малък дом от нейния. Имахме по-малко мебели от нейните, по-малко дрехи, по малко неща в гаража, по-малко от всичко, което светът предлага, но имахме повече от това, което света никога не може да даде. В дома ни имаше време един за друг. Ето защо тя каза: “По малкото е повече!” Пожелавам това да бъде познато на всеки християнски дом!
Почти чувам някой да казва: “Простият живот е труден и скучен, Джим.” Вероятно труден, но скучен? Отвъд задната ни врата виждаме лос и американски елен. Планинските лъвове все още скитат свободно. Мечката пътува не възпрепятствано през тези останали девствени гори. Един ден, когато простирах дрехите на въжето, почувствах силно бутане отзад, което бе причинено от голямо магаре, което пъхаше носа си в задния ми джоб, за да си търси бисквити, които понякога му давахме. Имахме блажената възможност да опитомим дива мечка. Позволяваше ни да я милваме и дори да се покатерим по гърбината и с момчетата! Спечелването на приятелството с дивите зверове е малка частица от небето. Не е ли това по-хубаво от Дисниленд? Когато дойдете по-близо до природата, идвате по-близо до Бога, нейния Създател.
Децата ни никога не се отегчаваха. Всичко, което трябваше да направим е да кажем: Да, да можете да се покатерите на гърба на животното, да карате кану, да карате ски в гората. Да, можете да се закачите нагоре в планината, да потупате и да хванете този елен. Да, можете да изучавате тези отдалечени гори. Да, да, да! Разбира се, да, ние ще дойдем с вас. В друга обстановка децата биха казали: не, не, не! Бунтуването е вложено вътре в тях. Толкова е по-добре да се живее там, където изборите на децата ни са ограничени желани избори.
Всъщност, простотата е строга дисциплина, а не нов вид законничество. Вършим това с Христос, за да Го въведем в нашия брак и семейство. Това не е просто някоя нова реформа, която следваме, мислейки, че сме спасени, понеже живеем най-простия живот в света. Христос живееше прост живот и Той е нашият пример! Спокойната простота на живота на Христос през първите тридесет години Го приготви за трите и половина години напрегнат живот на действена служба.
Какво ви говори Светият Дух? Не е ли: “Слезте от влака?” Бог обещава: ” И Моят народ ще обитава в мирно селище, в утвърдени жилища и в тихи успокоителни места” ( Исая 32:18)
Нужно е да се върнем от забързания си път и да намерим почивката си, да открием нужната ни връзка с Бога. Когато преживеем този покой и увереност, ще узнаем, че Бог е с нас всеки момент, всяка секунда. За да намерим живата и действена връзка с Бога трябва да усмирим живота си. Да го опростим. ” …Чрез завръщане и почивка ще се избавите, в безмълвие и увереност ще бъде силата ви…” (Исая 30: 15) Не всеки е призован да се мести в ненаселено и пусто място, но всеки е призован да има безмълвно, успокояващо преживяване с Бога. Можете да започнете от там където сте, като опростявате живота си и намирате време за Бога и за семейството си. Не се изискват специални умения или много пари, за да се направи, а само решение за такова преживяване. Стихът от книгата на пророк Исая завършва с обезкуражаващия коментар: “…но вие не искахте това” ( Исая 30:15 ).
Приятели, не бива това да бъде казано за вас. Моля ви, не позволявайте това да ви бъде казано! Днес е денят, сега е часът. Можете да изберете да избягате към Бога и да намерите почивка.