Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бягство към Бога Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън, ГЛАВА 9, НАИСТИНА ЛИ ВЯРВАТЕ?

“… Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие.” (Марк 9:24)

Едно от благословенията на живота в планината е водата с превъзходно качество. Разбрах, че мога да направя живота по – лесен като инсталирам водна система, използваща естествената гравитация. Този вид система не може да работи на всяко място, но ако височината е достатъчна, няма нищо по -добро от нея в планинското място. Не изисква електрическа енергия и няма части за сменяне.
Нашето място е от онези благословени места с воден извор, отстоящ на около 60 м нагоре по възвишението и на около 600 м от дома ни. Всичко, от което се нуждаехме, за да направим такава гравитационна водна система, бяха един багер, който да изкопае дълбок канал, за да не замръзва водата, и да поставим тръби с дължина 60 м. За нещастие, след като поставих 60 милиметрова тръба, установих, че са нужни някои приспособления към нея, които трябваше да купя от града. Ранното ми отиване в него осигуряваше закупуването на тези части и поставянето им преди багерът да дойде в 9 часа и да засипе канала.
Ставайки както обикновено в 4 часа и 30 минути, почувствах напрежение от предстоящото тричасово пътуване до града. В ума ми се появи мисълта, че мога да пропусна личното си време с Господа, за да отида и да се върна навреме. “Господи, ти ме разбираш. Аз обикновено прекарвам това време с Тебе, но тази сутрин имам работа.”
Благодаря на Бога, че ми нашепна следната мисъл: “Джим, ти се нуждаеш от време, прекарано с Мене. Трябва да си сигурен, че имаш жива връзка, а не според случая. Остани с Мене, докато тялото ти се подчини.”
Предадох плана си на Господа и прекарах моето лично време с Него. Напуснах дома си,
размишлявайки върху стиха за запаметяване тази сутрин, който беше Йоан 15:5: “Аз съм лозата, а вие сте
пръчките …” Докато карах надолу към града по безлюдното северно разклонение на пътя, си мислех за
близката и жива връзка, която пръчките имат с лозата. ■
Изведнъж, от канавката на пътя, пред мен изскочи много голям елен. Нямаше време да натисна спирачките при 80 км/ч без да го нараня отстрани. Чу се отчайващо тупване, придружено от звук на счупени стъкла и пластмаса. Капакът на мотора стана на хармоника и скарата се пречупи. От радиатора започна да излиза пара, когато назъбените фрагменти на скарата се забиха в неговата повърхност. Цъкането на вентилатора се присъедини към свистенето на радиатора и се бе получил твърде отчайващ звук. Оставайки малка диря от счупени части, спрях отстрани на пътя.
Последното нещо, което почуствах в този инцидент беше пребъдването в Лозата. Докато все още стоях в колата с ръце върху кормилото, чух нежния и тих глас, който никога не престава да привлича вниманието ми. “Джим, точно сега ти се нуждаеш от Мен. Вярваш ле, че Аз съм все още с теб точно сега и че мога да реша този проблем в твоя полза?”
“Господи,- не чувствам това. Имам в предвид, че плановете ми да доставя частите изглеждат напълно изгубени. Човекът с багера ще дойде, а мен няма да ме има там. Колата ми е повредена. Вентилаторът продължава да цъка. Продължава да излиза пара. Не само, че няма да бъда в къщи в 9 часа, но едва ли ще мога да се прибера до вечерта. Не, Господи, не чувствам, че Ти си с мен в този момент.”
Искаше ми се да изляза от колата и да определя повредата, но както обикновено, Бог имаше други планове за мен.
“Джим, спомняш ли си закуската, която жена ти приготви за теб?”
“Сигурно ми се присмиваш, Господи! Колата ми е смазана, а ти искаш да стоя тук и да ям!” “Джим, ако ти сега не закусиш по – късно няма да имаш време. Кръвната ти захар ще се понижи. Ще станеш слаб и раздразнителен. Трябва да извадиш закуската и да я изядеш бавно и внимателно.”
“Да ям бавно?! Защо, Господи, дори в къщи не ям бавно, а сега тук – сам и в смачканата кола!” “Само ми се довери, Джим.” “Но, Господи” “Дъвчи бавно, Джим.”
Така аз стоях там и дъвчех бавно, или поне се опитвах да правя това. И след двадесетина минути свърших със закуската. Чудех се дали ангел няма да се появи, но никой не идваше. “Джим, спомняш ли си, че жена ти ти сложи ябълка?” “Господи – възкликнах аз – и ябълката ли?”
Започнах бавно да ям и ябълката. След като свърших с нея, видях колата на горската служба да се качва нагоре по другата страна на пътя. Когато тя спря, с благодарност разбрах, че познавам шофьора.
- О – надникна той през прозореца на моята кола – напълно си застопорен тук.
- Наистина – съгласих се аз.
- Слушай – каза той – Имам радиотелефон в колата. Искаш ли да повикам пътна помощ?
- Да – отговорих аз.
След като позвъни, той си тръгна по своя път, а аз останах да размишлявам, че някой друг бе дошъл по безлюдния път и че този някой друг имаше радиотелефон в колата. Това беше много преди мобилните телефони да се появят, а тогава дори и радиотелефоните бяха рядкост.
Почуствах, че трябва да изляза от колата и да събера всички стъкла и части, които се бяха разпръснали по пътя. Така друг нямаше да пострада от моето бедствие. Когато вдигнах и последните части, дойде “Пътна помощ” от града, за да вдигне колата ми. -Къде искате да я закарам? — попита шофьорът.
Спомних си, че бях продал имот на добър човек, който бе собственик на магазин за дрехи и дадох на шофьора неговия адрес. Когато седях до него в колата, си мислех, че мога да взема кола под наем и изкушението да се безпокоя за подробностите, отново се появи. Колкото и странно де изглежда за един бивш застрахователен агент, нямах застраховка за кола под наем. Това ме раздразни, тъй като трябваше да платя доста пари за застраховката.
Какво се е случило, Джим? – ме попита собственика на магазина за дрехи, който ме
разпозна, когато се упътих към вратата.
Нараних елен – отвърнах аз.
Добре, ще ти помогна. Тук преди имаше служба за коли под наем и те ми дадоха доста
безплатни талони. Те са твои. “Благодаря Ти, Господи!” — беше всичко, което можах да кажа в себе си. Тогава шофьорът от “Пътна помощ” ми предложи да ме закара до тази служба за коли под наем и аз радостно се съгласих. Взех кола, купих необходимите части и даже успях да бъда вкъщи, за да свърша работата навреме, преди да е дошъл багерът.
В редица случаи, всеки, който претендира, че вярва в Господа, трябва да се изправи пред въпроса: “Наистина ли вярвам? Наистина ли аз вярвах, че бях клон, свързан с Лозата онази сутрин? Клонът няма да прекарва каквото и да е време да се безпокои дали лозата ще се погрижи за неговите нужди. Той само се концентрира върху растежа. Никое от моите безпокойства онази сутрин не свършиха нещо. Господ беше изработил всичко в подробности и Той извърши всичко без каквато и да е помощ от мен.
Когато Исус бе тук на земята, Той говори на хората за безсмислието на безпокойствата им. Исус казва: “И така, не се безпокойте и не казвайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием?, или: Какво ще облечем?… понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.” ( Матей 6:31-33).
Наистина ли вярваме? И аз се питах.
Както и по-рано споменах, имаше много мечки в нашата околност. Отхвърлих идеята да се въоръжавам, за да се предпазя от тях. Вместо това, реших да завися от Господа, Който да ме защитава и предпазва, когато имаше опасност. Мнозина разглеждат отношението на зависимост от Бога като предположение, но аз знаех, че в някое време и на някое място моята зависимост щеше да бъде изпитана и проверена. Тогава и само тогава бих имал възможност да потвърдя, дали наистина вярвам в моя Бог.
И възможността дойде, но не по начина или по времето, както аз очаквах. Бих искал да кажа на Господа: “Утре в 11 часа ще бъда готов да изпиташ търпението ми”. Но това не става по този начин. Винаги трябва да бъдем готови да дадем отговор на нашата вяра.
Един ден гарвани летяха над дърветата. Това обикновено означаваше, че някъде има умряло животно. Момчетата бяха загрижени, че мечката, която милвахме и хранихме от ръка може би е умряла. Попитаха дали могат да отидат и да проучат къде се намира. Не само им позволих, но се съгласих да отида заедно с тях. Знайте, че юношите не винаги искат да вървят по един и същи път с баща си, затова аз ги оставих да вървят .напред по пътя, където гарваните грачеха. Пътят се разделяше на две пътеки, успоредни една на друга. Момчетата тръгнаха по едната, а аз по другата.
Никога не ми беше идвало на ум, че при трупа може да има сива мечка. Но тя беше там. Благодаря на моите синове, че бяха още твърде млади и зелени . Те извикаха силно, така че мечката да ги чуе, че идват и да реши да напусне мястото колкото се може по – бързо. И тя го направи, но по пътеката, по която вървях аз. Срещнахме се лице в лице от близко разстояние. Мечката се изправи на хълбоците си, ръмжаща и озъбена. Сивите мечки изглежда се придържат към решението, че ако не си търсите белята би трябвало да стоите на разстояние от тях, но ако я търсите – ще бъдат много щастливи да ви направят услугата да я намерите.
Винаги съм знаел, че това някой ден ще ми се случи. Тайничко се чудех, как ли ще реагирам в този момент. Трябваше ли да се обърна и да изтичам по пътеката или пък да заема фаталната позиция -да покрия главата си, както някои експерти съветват да се прави? Може би щях да се покача на някое дърво или щях да падна на колене в отчаяние. Никоя от тези мисли не ми мина през ума.
Когато стоях лице в лице с най – страшния звяр на планината, в която живеехме, аз не чувствах страх, понеже Един, много по – силен, стоеше до мен. С почти предизвикателен жест, аз протегнах ръка и отчупих вейка от клона пред мен и казах: “Господи, тя цялата е Твоя!”
Приятелите ми трудно вярваха, че пулсът ми си беше в нормата, но това бе истината. Нямаше паническо покачване на адреналина или пот по челото, но само тиха увереност, че бях в ръката на моя постоянен Приятел и Покровител. Знаех, че Суверенът на универса, беше моя крепост и мой щит.
Едно от най-любимите ми обещания в цялото Писание е: “Господ ми е помощник, няма да се убоя …” (Евреи 13:5).
Все още с втренчен в мечката поглед – сякаш осъзнавайки къде се намирам – започнах да се безпокоя за момчетата, да не би да слязат надолу по пътеката, за да ме търсят. Исках да извикам и да ги предупредя да стоят там където бяха. Но това означаваше да поканя удара върху себе си. Извикайте пред черна мечка и тя обикновено ще побегне. Но да извикаш пред сива мечка, означаваше тя да нападне. Изборът ми беше лесен – като родител трябваше да запазя децата си.
“Момчета! Стойте там, където сте!” – извиках силно аз. Вярна на инстинкта си, мечката се спусна на лапите си и започна да ме приближава, когато изведнъж се обърна да погледне зад себе си. Момчетата още от малки бяха научени да идват веднага, щом ги викнехме. Така, че когато извиках: “Момчета!”, те без да чакат да чуят останалото, започнаха да тичат.
Техните викове и шума от чупенето на вейки и клончета по пътя им към мен, разубедиха мечката да напада. Скоро момчетата се появиха на отсрещната страна на мечката, която в този момент беше и свирепа, и отчаяно искаше да избяга от тези странни същества, които не играят по правилата. Като извърши широко заобикаляне около мен на около стотина метра в гората, тя се върна на пътеката зад мен, все още ръмжейки и пръскайки слюнка, оставяйки ни, но разбира се, без съмнение за чувствата и към нас. Тогава се обърна и затича надолу по пътя, далеч от нас.
Разговаряйте с някой, който живее в местност населена с мечки. Ще се убедите, че бяхме направили всичко погрешно, но въпреки това бяхме запазени благодарение на милосърдието на живия Бог, Койта не само контролира всички творения в този свят, но и винаги ни придружава.
Скоро след този случай, трябваше да летя до Айкрон, Охайо. От нашето местно летище в Колиспел, Монтана, нямаше директен полет. Всички полети се извършваха от авиоцентъра в Солт Лейк Сити. Полетът ми до там беше спокоен. Отправих се към борда на самолета за Синсинати и намерих мястото си. Нямах представа, че по – нататък нещата ще се развият така зле.
Капитанът на екипажа ни информира, че има механична повреда, поради което нашият полет ще има закъснение. Веднага се помолих: “Господи, Ти знаеш, че трябва да хвана самолета за Акрон и трябва да бъда навреме на летището там. Моля Те, помогни на тези мъже да оправят повредата бързо.”
И изведнъж почуствах, че това ще бъде едно изпитание. Имах само 45 минути между пристигането ми в Синсинати и отлитането ми за Акрон. Вечерта трябваше да говоря на евангилизационно събрание и ако пропуснех този полет, всички тези хора трябваше да чакат. Затова се помолих: “Господи, ти знаеш нуждата на тези хора. Не позволявай на Сатана да тържествува. Зная, че Ти можеш да направиш този самолет да отлети, така че да има достатъчно време да хвана връзката. Моля Те, Господи, помогни тези мъже да пуснат самолета, така че да имам време да хвана другия!”
Минаха двадесет минути, след това тридесет, след това четиридесет минути когато капитанът каза, че ще излетим след пет минути. “Господи, четиридесет и пет минути. Аз трябва да отлетя веднага щом пристигна. Няма никакво излишно време, нито даже минута.” Когато излях сърцето си пред Господа, Той ми нашепна в ума ми тези мисли: “Джим, вярваш ли, че Аз съм с теб?”
“Да, Господи, аз проповядвам това.”
“Вярваш ли, Джим? Вярваш ли наистина, че Аз мога да осигуря този полет за теб? “Дааа – казах малко разтреперан – Вярвам, че Ти можеш да направиш това.” “Вярваш ли, че ще Го направя?” Това е по – дълбок въпрос, нали? “Да, вярвам.”
“Ще направиш ли всичко, което можеш, за да хванеш самолета?” “Да, Господи.”
“Тогава Аз ще задържа самолета за теб.”
И когато стюардесата мина, аз я помолих: “Може ли да се обадите до пилота на самолета за Акрон, за да задържи самолета заради мен?”
- Господине – отговори тя вежливо – има повече от четиристотин пътници в този самолет. Не можем да направим това само заради вас.
- Но – започнах да обяснявам – това не е заради баба или дядо, които ще ме чакат на летището. Това е заради цяла зала пълна с хора, пред които трябва да говоря и ако не съм там …
- Съжалявам, господине.
Помислих си, че вероятно и е трудно да решим проблема или аз бях подходил неправилно, затова се опитах да помоля друга стюардеса, но получих същия отговор. Тогава промених тактиката и помолих нещо, което може да изглежда много егоистично, но аз не молех за себе си, но заради онези бедни хора, които трябваше да ме чакат в залата.
Мога ли да бъда първия пътник до вратата, когато се приземим?
Тя ме погледна, сякаш искаше да каже: “Вие наистина мислите само за себе си, нали?” След като споделих проблема си с нея, тя се заинтересува да ми помогне. “Да, веднага щом самолетът се приземи на пистата, елате до тази врата и аз ще бъда с вас там. Когато вратата се отвори, вървете.”
“Добре – казах си – Бог е с мен и стюардесата също. Бог ще задържи самолета.” Синсинати е огромно летище с много терминали и безкраен лабиринт от врати. Попитах стюардесата, която ми помагаше, къде точно трябваше да вляза в гигантския комплекс, за да хвана самолета. Имаше да премина през три терминала! Взех пуловера си и го прехвърлих на ръката си. Знаех, че ми предстоеше повече от горещо преживяване. С пуловера и кожената чанта бях до вратата, когато тя се отвори.
Преди години имаше реклама с един футболен играч, който тичаше по летището, прескачайки през багажи и плъзгайки се между хората. Спомняте ли си я? Точно такъв бях аз! Прескачах, заклатушках между хората и тичах. Изпотен, най – сетне стигнах до моя вход и казах: “Къде е самолета?”
Нямаше никой освен служителката, която ми каза: “Господине, самолетът излетя преди пет минути.”
- Но Бог ми каза, че Той ще задържи самолета за мен — измърморих аз.
Тя ме погледна, а това означаваше, че тя наистина ме погледна. Как бих искал да видите изражението и в този миг.
- Господине? – ме попита тя въпросително.
- Да, но вие трябваше да кажете на пилота и да върнете самолета, защото аз трябваше да бъда в него. Бог ме увери, че самолетът ще бъде задържан.
Успях да видя как товареха самолета.
- Не може ли да вземете колата и да ме поставите на стълбата? Зная, че тя е там. Вие трябва да ме качите на нея!
Но тя не направи това. Служителката ме изгледа така, като че ли пред нея стоеше човек, който не е с ума си. Но аз знаех с ума си, че Бог беше Бог на всяка твар и за Него нямаше нищо невъзможно. Аз вярвах в това! Наистина ли слушах Бог да ми говори? Наистина ли беше Бог на всяка твар, както Библията казва? Наистина ли беше загрижен да изпълни обещанието си към мен? Отдалечих се от мястото, където беше служителката и седнах в залата за отпътуване. Наведох главата си и се помолих: “Но, Господи, Ти ми каза, че …”
“Джим, наистина ли вярваш,, че аз съм Бог на всяка твар? Наистина ли вярваш, че Аз мога да върна този самолет, ако Аз избера това?”
Казах: “Господи, аз … не зная. Не съм сигурен. Не зная, но мисля, че го направих. Направих всичко, което можах, както Ти ме помоли. Вярвах, Господи. Аз наистина вярвах, но доказателството е пред очите ми … Да, вярвам, Господи, но помогни на моето неверие.”
И докато стоях, борейки се с това, което се беше случило, служителката ме тупна по рамото. Тя
каза:
- Господине. – погледнах към нея и тя продължи – Не разбирам, но самолета се връща обратно към изхода.
- Хвала на Бога! – казах аз, скачайки от мястото си – какво се е случило?
- Не зная – отвърна тя – не зная.
- Вие трябва да разберете – измърморих аз.
- Ще разбера, ще разбера. Аз също искам да узная това!
Тя взе телефона си и се обади на служителя, който стоеше до изхода. След това ме повика, за да ми обясни положението. Изглежда този служител, който ръководеше полета на самолета, а вие сигурно сте го виждали, защото той е един, който стои винаги там с конусообразен прожектор, забелязал, че предната гума на самолета е протрита и беше наредил той да се върне, за да се смени. Това трябваше да се направи, докато аз вече седях на мястото си с наведена глава и Бог ме питаше: “Наистина ли вярваш, Джим?”
Надявам се, че някой ден ще се срещна с онази служителка, тъй като трябва да и задам няколко въпроса. Бях толкова развълнуван, че успях да хвана полета и тогава не казах нищо, но исках да я попитам: “Вярвате ли в Бог?” Исках да я запитам, тъй като улових в нейния поглед, че тя ме смяташе за човек “различен” от другите. Някой ден ми се иска да я попитам, но може никога да нямам тази възможност. Затова искам да попитам вас: “Наистина ли вярвате в моя Бог?”
Приятели, Бог ме избави от сивата мечка. Той ми даде всичко, от което се нуждаех, когато колата ми се повреди. Бог върна самолета за мен. Вярвате ли, че Той е личен Бог и на вас? Мислите ли, че може да ви избави от всичките ви проблеми? Наистина ли вярвате, че Бог има решение за всички трудности или беди, които срещате?
Не, вие не вярвате! И това е отговорът защо имаме проблеми в домовете си, с децата си, със съпругите или съпрузите си и в нашите църкви. Защо не виждате протегнатата Божия ръка като такава? Къде е проблемът? Проблемът е в самите нас! Ние винаги сме заети с търсене на своите си решения, със своята си мъдрост и не отиваме никога при Бога на целия Всемир, Който има решението. Ние не идваме при Бога, за да му кажем: “Господи, нуждая се от Теб. Моля Те, извеждай ме стъпка след стъпка от моите трудности.”
“Защо – попитах Господа – не можа Ти да направиш така, че самолетът да бъде при изхода? Тогава бих повярвал.”
“Защото в най-тъмния час, Аз светя най-силно, Джим. Каква беше твоята роля? Да, но спомни си какво се казва в Захария 4:6: ” … не чрез сила, нито чрез мощ, а чрез Духа Ми, казва Господ на Силите.” Джим, ти трябваше да разбереш, че никой от разговорите ти със стюардесите, никое от твоите фантастични тичания по летището, никой от опитите ти да убедиш служителката да те качи на стълбата на самолета ти направиха добро. Поисках ти да ги извършиш, за да видя дали ще Ми се покориш и ще Ми сътрудничиш, но няма сила в нищо, което ти можеш да направиш. Цялата сила е в Мене.”
Бог често допуска до нас да дойде най-тъмния час, за да ни избави, да ни напомни, че Той е великия Бог на Универса. Когато търсим Бог постоянно във всичко, тогава можем да преживеем Неговата закрила. Християнският живот се изгражда не само от всецяло преживяване на Неговото ръководство, но и приемане на Неговата сила. “А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда…” (Йоан 1:12)
Бог желае да даде на Своите деца сила, която да ги избави от всички техни трудности, беди и безпокойства. В Исая 58:11 се казва: “Господ ще те води всякога …” Искате ли това? Бог желае да ръководи живота ви, делата ви. Съгласни ли сте да бъдете ръководени? Тогава ще имате лично преживяване с Бога. Ще имате преживявания, които да споделяте. Може да не бъде самолет, но ви гарантирам, че ще бъде преживяване, с което Бог ви е избавил от вашите проблеми. И когато ги споделите с други хора, те могат да повярват също.
Ето защо Бог допусна да имам тези преживявания, за да могат и другите да вярват, а не само аз.
И така, нека ви попитам отново: “Наистина ли вярвате в моя Бог?”