Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Бягство към Бога Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън, ГЛАВА 10, БОГ-ВСИЧКО И ВЪВ ВСИЧКО

“Не че сме способни от само себе си да съдим за вещо, като от нас си; но нашата способност е от Бога.” (2 Коринтяни 3:5)..
- “Джим, би ли дошъл на събранието на служителите от службата за недвижими имоти следващия месец и да споделиш своите тайни с другите? – ме попита собственикът на службата.
- “С удоволствие.”- отговорих аз и щастлив продължих по пътя си. Бях поласкан. Все пак когато започнах работа по продажба на недвижими имоти в планината, някои от същите тези професионалисти, изразиха мнение, че аз ще умра от глад в планината, а сега бях на първо място по продажби, отчасти благодарение на това, че никой друг не работеше в долината, в която живеех. А това означаваше, че аз имах целия списък на продажбите и сам ги извършвах. Цял живот съм се занимавал с продажби и чувствах, че съм разбрал едно или друго от взаимоотношенията между купувачите и продавачите. Разбира се, че можех да споделя методите и технологиите, които ми помагаха работата ми да бъде успешна.
Всичко беше добре до моето тихо време с Господа следващата сутрин. Господ ми зададе въпрос, на който аз нямах готов отговор.
“Джим, ще кажеш ли на служителите истинската причина за успеха си? Или просто ще споделиш с тях какво е изиграло твоето човешко естество, за да ти помогне да успееш?”
“Но, Господи, – запротестирах, желаейки да променя посоката на разговора – те не искат да Те познават – Теб, Човекът зад моите методи. Те се интересуват само от методиката ми.”
Знаех, че мъжете и жените, които щяха да присъстват, не очакваха каквото и да е духовно подчертаване и в ума ми започна мисловна битка. Какво би станало ако аз се изправя и им кажа истинската тайна на моя успех? Можех да си представя, как те ме молят да напусна трибуната точно по средата на изложението си. И най-после, ако не можеха да ме изгонят навън, знаех, как те не биха се интересували от къде идвам и много вероятно бе всички колеги да се отвърнат от мен и да ме изоставят. “Но, Господи, не мога да направя това!” И въпреки това внушението не си отиваше. Трябваше да взема решение и накрая казах на Господа, че ще им разкрия истинската тайна на успеха си.
Денят дойде. Когато се изправях пред трибуната бях силно развълнуван, гледайки към хората, дошли да чуят моите тайни. Вълнувах се как ще бъдат приети известията ми. Осъзнах, че трябваше да завися изцяло от Бога. Не ми беше за първи път да се боря в сърцето си едновременно със страх и зависимост от Бога. Но преди да продължим, нека да споделя с вас тази история:
Постоянното всмукване на дълбочинен въздух предизвикваше странен шум под водата във водоема. Сали, моята водолазна партньорка, изглеждаше уверена и добре подготвена, макар че нямаше бионичен компенсатор (приспособление, което поддържа плаващото тяло на повърхността на водата). Това беше нещо, което не оправдаваше нашия малък опит. Макар че бяхме заявили компенсатори, те не бяха пристигнали. Наскоро бяхме получили сертификат за водолази. Това изискваше често да се връщаме в басейна, за да упражняваме своите умения. Като водолази от онези дни обличахме старомодни скафандри с всмукателни отвърстия, през които можехме да поемаме допълнително въздух, когато беше необходимо. И двамата слагахме колани с тежести, плавници, маски и резервоари, които бяха, разбира се, снабдени с регулатори, имащи измервателни уреди и всмукателни отвърстия.
Сали и аз изпълнявахме нашите упражнения, нужни за сертификата ни, като водолази в този същи водоем. Бяхме минали много часове по теория, за да се научим как да регулираме способността си да се задържаме на повърхността на водата. Когато дробовете на човешкото тяло са изпълнени с въздух, тогава то естествено се задържа на повърхността на водата. Това означава, че когато то се потопи под водата, ще започне да се издига към повърхността. За да остане водолазът под водата той трябва да използва един от двата метода. Първият е тласкане, движение напред. Водолазът използва собствените си усилия, за да придобие сила, необходима да запази тялото си под повърхността. Същото прави и детето в детски плувен басейн, когато бързо се потапя под водата, за да си вземе играчката от дъното му.
Според водолазите има такива, чиято цел е да прекарат известно време под повърхността на водата, без да имат желание да бъдат там през цялото време, нужно е те да полагат усилие да се задържат на известна дълбочина. Следователно те използват другото решение – носят колани с тежести, за да преодолеят естествената способност на тялото да се издига на повърхността на водата. Но не всяка използвана тежина, ще постигне това. И водолазът работи здраво, за да намери баланса между тенденцията на тежината да го тегли надолу и естественото желание на тялото да го издигне нагоре. Бионичните компенсатори позволяват на водолаза да увеличи или намали способността на тялото да се издига на повърхността на водата чрез добавяне на въздух, колкото е необходимо от резервоара. Теоретически, старите модели скафандри и напълнените с въздух резервоари, които Сали и аз носехме, работеха на същия принцип. Бях изучил принципите на водолазното дело, познавах и физическите принципи, включени в него. Достигайки до дъното на басейна, който бе около 150 метра дълбок, открих, че имах малко отрицателна способност да се издигам нагоре и затова се спуснах бързо към дъното, издигайки облак от тиня, който замъгли погледа ми и направи гмуркането ми под водата по-малко желано.
Спомнете си, аз знаех принципите, които ръководят гмуркането. Тези принципи ми казваха, че ако аз прибавех малко въздух в скафандъра си щях да отскоча от дъното. Така че, аз пуснах регулатора, взех отвърстието и започнах да духам. Но по някаква причина, не бях в състояние да вкарам много въздух в скафандъра. Както по-късно научих, причината беше дълбочината. Колкото по-дълбоко сте под водата, толкова по-голямо е налягането, което се упражнява върху всеки квадратен сантиметър от тялото ви. И така, не можех да приложа достатъчно сила от белите си дробове, за да преодолея налягането, което животоспасяващият ми скафандър изпитваше, тъй като не влизаше въздух в него. Друго затруднение е, че когато издухвате въздуха си на такава дълбочина при такова заобикалящо налягане, вие всъщност издишвате навън! Затова когато се отказах от скафандъра и потърсих регулатора, аз реално се нуждаех от вдишване.
Но аз не можех да намеря регулатора. Като аматьор, не бях напълно разбрал, че той бе отскочил зад мен. Друга аматьорска грешка – бяха ми поставили резервоара твърде високо, което ми пречеше да погледна зад мен и да го открия. Бях почти паникьосан.
Имах само няколко избора. Можех да снема резервоара и да открия регулатора, но аз не бях подготвен за такава маневра. Можех да отида да потърся Сали или някой друг водолаз, макар че никой не се виждаше в момента. Знаех, че всеки водолаз – дори и онзи, който никога не ме е виждал преди – ще ми помогне със своя въздух. И накрая, можех да направя свободно издигане до там, където знаех, че има въздух. Избрах свободното издигане.
Но това решение носеше друг проблем. Водолазът не може да се издига по-бързо от мехурчетата, които изпуска, ако трябва да преодолява спазмите, силно болезнено, понякога животозастрашаващо състояние, когато има твърде много азот в кръвта. Нямах останал въздух в дробовете си, за да издухвам каквито и да било мехурчета, затова направих стъпка, която изглеждаше да е правилна и започнах да мисля за “каквото и да става.”
А какво би станало, ако аз не можех да стигна до повърхността поради загуба на съзнание от липсата на въздух? Това бе напълно възможно! Тялото ми крещеше за кислород в този момент. Поставих едната си ръка върху отпуснатата халка на колана, а другата — върху контролния бутон на патрона с въглероден диоксид (С02). Скафандърът ми беше снабден с такъв патрон, за да се надува когато трябва да изпълнява основната си цел – да бъде животоспасяващ скафандър. Знаех, че пълното му надуване би ме извело на повърхността на водата и даже в безсъзнание би ме изтласкало на нейната повърхност. Снемането на полена би дало на скафандъра възможност да ме извади даже по-бързо, но не трябваше да рискувам със спазмите, ако това не беше абсолютно необходимо.
И на около половината път това се случи! Неволно се опитах да поема дъх, а имаше само вода. Зная какво чувства давещ се човек. Загребах с двете си ръце и когато скафандърът се наду и изоставих колана бях изтласкан на повърхността на водата, кашлящ, пръскайки слюнки и държейки устата си широко отворена. Носейки се по повърхността бях толкова благодарен за морето от въздух, което ме заобикаляше. Върнах се от неприятелска, вражеска територия, в която човек никога не е бил определен да живее. В това негостоприемно място бях напълно зависим от моя апарат за дишане. И когато загубих неговия контрол, средата в която се намирах, започна своя безмилостен и невъзмутим опит да ме погуби.
Така е и с вас, мои приятели. Всички ние живеем в свят, изпълнен с грях, в среда, която Бог никога не е възнамерявал да създаде, за да живеем в нея. Затова трябва да оставим цялата си зависимост от Бога – нашият апарат за дишане, ако мога така да се изразя. Когато загубим от погледа си тази зависимост, откриваме себе си носени от течението на Морето от грях, на океана, толкова изпълнен с опасности, колкото бе и клопката на най-дълбоката част на водоема.
Но има един проблем. И вие го знаете, и аз го знам от опит. Нашето цялостно съществуване
почти изглежда да е планирано да пречи на постоянната ни зависимост от Бога. Животът е твърде
безочлив! Всички видове мисли и чувства изскачат и изискват нашето внимание. Съблазнителната
красота на рекламираните модели привлича интереса ни. Децибелите и хипнотизиращия ритъм на
модерната музика настояват да ги слушаме. Желанията и изискванията на плътта идват към нас почти с
връхлитаща сила. Ако останем в състояние на зависимост от тях, нищо чудно е да се намерим отделени
от Бога. |
Мнозина от нас имат вродено желание да общуват с Бога както общува приятел с приятел. Но в действителност, няма значение какво желаем, обикновено завършваме общуването със себе си. Объркваме се От мисли и се разяждаме от това, какво може да ни се случи в бъдеще. Тази наклонност да анализираме състоянието си често води до неуспеха ни да зависим напълно от Бога. Понеже мислим за това неблагоразумно идваме до заключение, че всички ние твърде често пренебрегваме тихия глас на Бога, Който ни говори чрез съвестта ни. Това е ужасен жребий за нас, подобен на този на Джойс от следващата история.
- Джойс, как си? – попита Сара, когато я срещна в пощата.
- О, Сара – отвърна Джойс, гледайки към нея – ще ти кажа истината, останала съм без сили.
Двете жени бяха приятелки, членове на една и съща църква, но винаги бяха на противоположни позиции. Джойс бе направила кариера и беше самотна майка, отглеждаща децата си от няколко неуспешни брака. Сара не работеше, грижеше се за децата си и имаше щастлив брак. След като Джойс сподели напрегнатия си живот, Сара погледна приятелката си състрадателно. Беше ясно, че животът контролираше Джойс, вместо тя да контролира живота си. Преди и Сара беше в същото състояние, но сега вече знаеше, че само когато правеше разписание на нещата, само тогава имаше възможност да контролира изискванията на живота си. Сара внимателно посъветва Джойс, че животът й би станал по-спокоен и по-уравновесен ако тя си прави предварително разписание.
Джойс знаеше, че Сара имаше строго разписание и докато това можеше да бъде всичко за нейното семейство, тя се почувства обидена от загатването, че животът й е извън контрол. Заемайки позата на мъдра и учена жена, тя говореше на Сара, така като че ли пред нея стоеше дете, към което търпението й се бе изчерпало.
- ‘Ти просто не разбираш, какво е да бъдеш самотна майка – каза сопнато Джойс, използвайки често повтаряната от нея линия на поведение, която й беше станала навик. Освен това и аз имам разписание. Само че то е по-непринудено от твоето.”
След това тя си тръгна и Сара тъжно погледна след нея. Докато изглеждаше забавно “непринуденото разписание” на Джойс, Сара се почувства наранена от отношението на приятелката си. “Само ако имаше желание да послуша” – обясняваше по-късно тя. “Аз щях да й помогна, но тя не искаше.” Джойс се беше отдалечила от мястото където можеше да бъде, отблъсквайки ръцете, които се бяха издигнали да поемат товара й.
Защо ви разказвам тази история? Защото вие и аз приличаме много на Джойс. Премисляме работите си, планираме извън тях и ставаме толкова убедени, че нямаме друг избор, и когато Исус ни предлага друга посока на действие, често ние сме като Джойс. Оставяме Го тъжен, наранен, копнеещ да вдигне товарите ни, но без да може да ни помогне, понеже не желаем това.
Библейската история на Божия народ в по-голяма или по-малка степен, е изигравана и в нашия живот. Еврейският народ отказваше Божието ръководство и избиваше Божиите вестители, изпращани до него. И ние отказваме Божието ръководство и след това обвиняваме онези, които ни носят вест на изобличение. Колко често думите на Исус изговорени за Йерусалим могат да бъдат отнесени и за нас? “Йерусалиме, Йерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чеда, както кокошката прибира пилетата си, но не искахте!” (Матей 23:37, 38).
Когато пътувам по света, стоях в ужасно пусти домове — домове на хора, които искрено вярват, че са християни. Срещам толкова много хора, които са затворници на мислите си. Често живеят с миналото, погълнати от вчерашните грешки. Те прекарват дните си в себе оправдание. Тези личности са често първите, които признават за допуснатите от тях грешки, но изглеждат слепи за факта, че не са се научили на нищо от тях. Миналите им грешки са резултат от упованието им в самите тях и това продължава, докато мислите им властват в живота им.
Жената, която дойде при мен, ясно демонстрира това. Бях провел евангелизационни събрания и бях забелязал нейната мрачна фигура, когато вървеше по пътеката между редовете в църквата. Погледът й бе унил, а тя изглеждаше като че ли носи товара на света. “Брат Хонбергер – започна жената – искам да поговоря с вас за моя съпруг.” Струваше ми се, че тя беше сама. Не бях забелязал никакъв мъж, който да бъде с нея. Но вече бях почувствал какви бяха нейните проблеми – съпругът й не беше техния източник.
- “Мога ли да ви попитам нещо?” – я помолих. Тя кимна, макар да изглеждаше объркана от неочаквания въпрос.
- “От кога започнахте да .имате зли мисли спрямо вашия съпруг?” Тя ме погледна втренчено, а аз продължих – “Виждам всичко, изписано на лицето ви. Обзалагам се, че вие никога не сте имали свобода на мислите си към вашия съпруг. Имали ли сте такава?”
- “Не.” – призна тя. Тя нямаше такава свобода.
- “И сега искате да разговарям с вас за съпруга ви. Но той даже не е тук. Ако искате да разговаряме, доведете го тук, но аз не мога да направя това без него. Разбира се, мога да ви кажа как можете да имате свобода на мислите си, как можете да имате правилно отношение към него за първи път във вашия съвместен живот. Ако искате да разговаряме за това, ще бъда радостен да ви помогна.”
Тази жена живееше с негативни мисли, и това се бе отразило върху цялото й изражение. Изглеждаше мрачна и огорчена, защото наистина беше такава. Искаше да разкаже за грешките на съпруга си и да научи как той да се промени. Най-добрият начин да въздействаш на един от съпрузите да се промени е да имате същата промяна, същото преобразяване във вашия живот. Защо съпругът на тази жена трябваше да поправи нещо с религията си, след като самата тя беше очевидно отчаяна?
Ако мислите ни не са под контрола на Христос, ние мамим себе си, да мислим, че сме християни. Мислите и чувствата изграждат характера ни, който притежаваме и затова е толкова важно Христос да ги контролира. Ако желаем да подчиним мислите си на Исус, те повече няма да ни контролират. Но това е повече отколкото просто предаване на мислите ни. Много повече дори, това е определено желание да се покорим на Господнето отсъждане, когато Той ни призовава да предадем всяка мисъл на Него. И аз мислех, че такава ситуация би ме направила потиснат човек, би ме принизила до състоянието на робот. Но когато я изпитах, намерих особена свобода, която идва от постоянната зависимост. Изведнъж нещата започват да се вършат по такъв начин, за който и не сме сънували и откривате такава радост в живота, понеже някой друг ги ръководи и контролира. Позволете ми да ви демонстрирам това.
След евангелизаторски събрания през уикенда, щяхме да стигнем до място, което беше на разстояние само един ден път от дома на Салината майка. Тъй като знаехме за това предварително, ние планирахме нашия маршрут да включи вземане на кола под наем от летището, с която да отидем до там и да я посетим. В повечето случаи, службите за коли под наем предлагаха определено заплащане и неограничени километри. Но на това място те не предлагаха неограничен километраж и аз се споразумях за заплащане, което включваше километрите, които трябваше да измина при движението по международния път Е-800.
Когато стигнах до гишето на службата, преди мен чакаха трима души. Бедната жена зад гишето изглеждаше, че е нова служителка и се мъчеше да се справи с компютъра, докато клиентите пред мен започнаха да негодуват за закъснението. Бях последният клиент, след мен нямаше никой и аз успях да разбера, че служителката беше изморена. Другите клиенти бяха груби и когато тя изтегли от компютъра моята резервация всичко беше грешно!
“Джим, извини се на тази жена, че си трън в очите й.” – Господ ми прошепна в мислите ми.
“Да се извиня? Господи, но за какво? Не съм направил нищо, което да е неточно.” Това е тенденцията за
себе оправдание, която толкова често позволява да отблъснем настрана Бога, като се опитваме да тичаме
по нашите пътища в живота. Можех разумно да осмисля чувствата си. Аз също бях уморен. Предстоеше
ми дълъг път и това, което плътта ми искаше, беше тази жена да се съвземе и да ме обслужи добре.
“Джим, Аз искам да се извиниш, не заради това, което си направил, но заради тази жена.”
Все още не бях напълно убеден, но се обърнах към жената и й казах: “Съжалявам, че съм трън в очите
ви.”
Тя ме погледна учудено за момент, след това отговори: “Господине, аз…, искам да ви кажа, че вие не сте трън в очите ми. Просто това се случва понякога.”
- “Мислите ли, че можем да решим проблема?”
- “Господине, сигурна съм че можем!”
И тя го направи, макар че това изискваше обаждане до бюрото за международни резервации и две обаждания до нейния началник вкъщи в неделя. След час я оставих с нужната ми кола и с правилното заплащане. “Зная, че това е било труден ден, но облегнете се на Исус.” – казах аз, когато напусках гишето. “Той има силата, с която можем да преминем през житейските ситуации.”
Никога няма да забравя нейния отговор. Тя се усмихна мило и каза: “Благодаря ви много, че бяхте така разбиращ!”
Беше ми нужно един час, за да потегля по предначертания път, но в избора си на себе отричането, напуснах летището като че ли се намирах на върха на света! Знаех, че Бог ме бе използвал да докосна някое друго сърце и да го окуража! Аз естествено не притежавам мъдрост, за да узная какво да кажа, за да смекча трудна ситуация като тази. Но се научих, че ако съхранявам зависимостта си от Бога, душата може да бъде докосната. И в този процес, аз се преобразих и изпитах страхопочитание към мъдростта и милостта на Бога, Който си грижеше толкова много за тази жена и за нейния труден ден и Който искаше да ме използва, за да й говоря съчуствителни думи.
Нека заедно с мен се върнем назад във времето, в една зимна вечер преди повече от десет години, когато започвах да научавам за зависимостта си от Божията мъдрост.
Минаваше пет часа и слабото зимно слънце беше залязло. Мрак покриваше планината и скоро се появи слабата лунна светлина. “Татко, нека да отидем да се пързаляме!” – възкликна Матей, когато аз се отпуснах на шезлонга.
Спомняте ли си, какво ви казах по-рано за внезапните проблеми в живота, които имат тенденцията да блокират зависимостта ни от Бога? Плътта ми искаше да каже нещо подобно на това: “Какво искаш, аз вече се изкъпах и последното нещо, което искам е да изляза навън и да се изпотя при пързалянето ли? Така ми е приятно и не искам да излизам.”
- “Матей, аз вече се изкъпах…” – започнах аз. “Джим, попита ли ме какво трябва да направиш?”
- “Не, Господи, но…”
“Джим, трябва да отидеш да се пързаляш със сина си.”
Бях се научил, че християнският живот е връзка от избори и аз направих моя. “Хайде да вървим” – казах на Матей. Как бих искал да можехте да видите лицето му. Моят предишен коментар за изкъпването му беше вече подсказал за избора ми и той беше започнал да се оттегля с мисълта “аз знаех, че ти нямаше да дойдеш.” Но сега лицето му се отпусна и той се завтече да се приготвя.
Християнският живот е живеене чрез принципи вместо чрез чувства, което е добро нещо, тъй като чувствата както виждате бяха променени когато Матей ме поведе нагоре по пътя, вървях по нанагорнището и се изпотих, а комфорта от топлата стая и отпускането на шезлонга сега бяха вече спомен. “Господи, не е ли това просто, за да ме смириш?” – аз се помолих. Нямаше отговор.
Най сетне започнахме да се спускаме надолу и аз изпреварих Матей. Когато навлязохме в гъстата гора, лунната светлина почти не можеше да проникне между дърветата и потискащ мрак изпълваше въздуха. Почувствах, че трябва да спра в това зловещо място и да изчакам Матей. И когато той дойде и застана до мен, го попитах: “Сине, ако ти беше на това място, а аз не бях с тебе, какво би чувствал?”
Светлината беше много слаба, но въпреки това успях да видя отговора, изписан на лицето му, преди да ми каже каквото и да е. “Благодаря Ти, Господи!” – казах шепнешком. Виждате ли, аз не знаех, дори не бях очаквал, че думите на Матей ще потвърдят впечатлението ми.
“Татко, бих се уплашил до смърт!” Моят по-голям син Матей, се страхуваше от тъмнината! Бог знаеше всичко това, но не и аз. Само чрез покорството към Бога и чрез съгласието ми да се пързалям със сина си можах да разбера проблема и да му помогна чрез Божията благодат да преодолее и победи този страх. Това не ми беше непознато. Можех да му съчувствам. И аз бях уплашен от мрака на целия си живот, докато да стана християнин.
Разговарях с Матей за това и споделих с него, как аз преодолявам тези страхове. След като ги предавах на Бога, търсех възможност да посрещам смело тези сатанински лъжи и да потвърждавам, че те не са истината. Матей се хвана здраво за идеята и настойчиво желаеше избавление от тези зли чувства. Скоро го видях да упражнява принципите.
Например, една вечер майка му го помоли да вземе нещо от гаража и докато видимо се колебаеше, той се съгласи да отиде там с прожектора. По обратния път за дома той бе чул Божият глас да му прошепва в тишината: “Защо не опиташ без прожектора?” и той опитал без него. С радост бе узнал, че няма повече стягащи връзки, когато бе видял, че може да върви в тъмнината без да се страхува.
Изминаха няколко месеца изпълнени с малки инциденти и практически уроци подобни на този. Стъпка след стъпка страхът му от тъмнината беше преодолян. Моля ви, не разбирайте погрешно случилото се. Не беше негова собствена заслуга да победи този страх дори и с нашата помощ. Но Матей спечели победата над Сатана, който го измъчваше с тези мисли на страх, единствено с Божията благодат. Той се научи да ги предава на Исус и да ги оставя на Него.
Почти по същото време, трябваше да летя от Монтана до Мидуест, сменяйки самолета в Солт Лейк Сити и след това отново в Мидуест. Самолетът закъсня и аз пристигнах в Солт Лейк Сити, след като току що моят самолет бе излетял за Мидуест. Трябваше да чакам преди да взема друг самолет, затова седнах. Започнах да се моля на Господа, Който чрез Своето провидение да направи нещо, така ме да мога да направя връзката в Мидуест навреме и да не безпокоя онези, които щяха да ме посрещнат за моите евангелизаторски проповеди. Но изглеждаше, че това нямаше да стане. Както седях в чакалнята погледът ми изведнъж се спря върху гишето за записване за ускорени полети и Господ ми нашепна тази мисъл: “Иди и се запиши за ускорен полет.”
“Но аз не чувствам да желая това. Пропуснах моя самолет и едва ли има смисъл да се записвам за ускорен полет.” Бог често върши неща, които от гледна точка на човешката мъдрост и разум ни се струват, че нямат никакъв смисъл. Истинското Му намерение е прикрито. Но аз станах от мястото си и се запътих към гишето, защото се бях научил да позволявам на Бога да бъде всичко във всичко за мен.
След като казах на служителката, че искам да се запиша за ускорен полет, тя ми поиска билета. Това беше малко необичайно, но аз й го подадох.
“Кога ще трябва да летите, за да хванете връзката в Мидуест?” Аз й казах кога е връзката ми, а тя отговори: “Господине, имаме точно сега полет за там и аз мога да ви запиша за него.” А този полет не само щеше да ми даде възможност да направя следващата връзка, но даже щях да бъда доста по-рано там!
Защо Бог беше използвал прикритието на записването ми за ускорен полет, за да помогне на моята борба? Помислете си каква щеше да бъде реакцията ми, ако Той ми беше казал: “Джим, отиди до гишето за ускорени полети и служителката там ще ти уреди по-ранен полет.” Знаете, нали. Добре. Аз бих поспорил с Бога. Все пак е смешно да се мисли, че служителката по ускорените полети има по-добра информация от гишето за самолетните билети.
Бог е толкова благ, че Той често ни избавя от самите нас, като ни измъква от нашите познания, които могат да ни попречат. Затова Бог понякога ни моли да направим нещо под предлога, че ние наистина разбираме и ще действаме. Той, Който вижда краят от началото, в Своята премъдрост подрежда събитията в наша полза. На какъв чуден Бог служим! Засрамващо е, че толкова малко от всички претендиращи да бъдат християни, действително Го познават. Учудващо е, че повечето от църквите понастоящем издигат не Христос, а себе си Църквите, религиозните училища и колежи са издигнали себе си в големи бюрократични институции, които са забравили истинската цел на своето съществуване. Днес, църквата общо взето връща ново повярвалите към себе си, вместо към Бога. Паричните средства стават източник на сила на всички тези институции и всичко, което пречи на свободното прииждане на средства, е отстранено. Затова, ние стоим, доволни да убеждаваме църковните членове, че са новородени и спасени, вместо да ги учим да направят Бог всичко във всичко в живота си. Това е страшен запис на небрежност, с който християнската църква трябва един ден да се срещне. Това издигане на институцията, това свързване на хората с църквата вместо с Бога беше ясно изобличено от живота и смирението на Исус. Той не се противопоставяше на църквата по Неговото време, но беше повече загрижен за личната жива връзка с Него отколкото за членството в църквата. В много случаи и днес църковните служители са изправени пред същата дилема. Тя беше и пред мен, когато стоях пред хората, занимаващи се с продажбата на недвижими имоти. Да споделим ли известната, очакваната вест или да споделяме с нашите слушатели това, което може да преобрази техния живот, дори с риска да бъдем непопулярни или смятани за критикуващи?
Представянето си започнах с добрите методи за продажба и връзката между продавачи и купувачи. Тогава казах: “Ако вие следвате стъпките, които очертах пред вас този следобед ще постигнете успех във вашата практика, но не от този вид, който аз имах. Той е от вида подобен на рецептата на моя син за сладки. Всеки обичаше неговите сладки и той даваше основната рецепта на всеки, който пожелаеше. Но когато те си отиваха у дома и приготвяха сладките, след това се оплакваха, че не са като неговите. Така е, защото синът ми използваше тайна съставка за своите сладки, което никой друг не можеше да направи. Приятели, има тайна съставка и за моя успех като продавач на недвижими имоти.”
“Тайната е жива връзка с Господ Исус Христос, всяка минута, всеки ден. Тя ми дава възможност да помоля Господа за това, което е най-доброто за моя клиент. Позволява ми да оставя настрани амбицията и загрижеността си за печалбата от продажбата и да кажа на някои от клиентите, че този имот или тази околност не са най-добрите за живеене. Мога да кажа на вашата съпруга да не иска мястото да бъде много отдалечено от града. А предлаганото място е точно такова. Понякога казвам на други клиенти, че ще направят големи дългове: “Банката вероятно ще ви отпусне заем, но тя няма да се погрижи когато вашето щастие остане на пътя. А аз съм загрижен, затова продайте друг имот преди да купите.”
“Приятели, тайната на успеха е, че не аз съм продавача, а Бог! Той просто ми позволява да действам като Негов представител. Това е тайната на успеха, която всеки може да използва, ако пожелае.”
Спомнете си колко много се безпокоях и измъчвах от тяхната реакция? Да, но поне 90% от присъстващите дойдоха и ми благодариха за представянето. Казаха ми, че то ги е върнало към детското им възпитание. Доста бяха доловили и нещо друго. “Ще продължаваш ли с недвижимите имоти? Ти трябва да станеш проповедник!” Тогава малко разбирах колко пророчески бяха техните думи.
И така, какво ще кажете вие? Знам, че не можете да се радвате на живота, по пътя на който сте били. Трудно е да се диша без апарат за дишане. Искате ли да опитате да зависите напълно от Бога? Ще Му позволите ли да бъде вашето “всичко” и да Го направите “всичко” във всяко нещо, което правите или мислите? Той ви кани: “Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени…” (Матей 11:28). Елате при въздуха. Елате и направете Бог всичко за вас. Апостол Павел казва: “…облечете се с Господ Исус Христос…” (Римляни 13:14). Той е вашия регулатор за дишане. Той е Единственият, Който ви дава възможност да издържите в този свят на грях. И след като се облечете в Него, никога не позволявайте Той да си отиде от вас!