Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Верен докрай – 52 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Верен докрай – 52 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Във второто си писмо до придобилите “еднаква с нас скъпоценна вяра”
Петър излага Божествения план за развитието на християнски характер. Той
пише: “Благодат и мир да ви се умножи чрез познаването на Бога и на Исуса,
нашия Господ. Понеже Неговата Божествена сила ни е подарила всичко, що
е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни
е призовал чрез своята слава и сила; чрез които се подариха скъпоценните
нам и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в
Божественото естество, като сте избягали от произлязлото от страстите
разтление в света. То по самата тая причина положете всяко старание и
прибавете на вярата си добродетел, на добродетелта си благоразумие, на
благоразумието си себеобуздание, на себеобузданието си твърдост, на
твърдостта си благочестие, на благочестието си братолюбие и на
братолюбието си любов. Защото, ако тия добродетели се намират у вас и
изобилват, те ви правят да не сте безделни, нито безплодни в познаването
на нашия Господ Исус Христос”.
Тези думи са истинско наставление. Те са ключът за победата.
Апостолът представя пред вярващите стълбата на християнското развитие,
всяко стъпало от която представлява част от познанията за Бога и при
изкачването на която не трябва да има застой. Вяра, добродетел, знание,
въздържание, търпение, набожност, братска любов и милосърдие са
стъпалата на стълбата. Ние се спасяваме, като се изкачваме все по-нагоре,
стъпка по стъпка във висотата на Христовия идеал за нас. Така той става
наша мъдрост и правда, и освещение, и изкупление.
Бог е призовал народа си към слава и добродетел и те ще се изявят в
живота на всички, истински свързани с Него. Станали съучастници на
небесния дар, те трябва да се развиват до съвършенство, бидейки “вардени
чрез вяра за спасение, готово да се открие в последно време” (1Петрово 1:5).
Бог се прославя, като предава Своята добродетел на децата Си. Той желае
да види мъже и жени, достигнали най-високия стандарт, и когато чрез вяра те
се хванат за Христовата сила, когато се молят за Неговите неизменни
обещания и ги приемат, когато с настойчивост, която не може да бъде
пренебрегната, търсят сила от Светия Дух, тогава ще бъдат
усъвършенствани в Него.
Приеме ли евангелската вяра, следващото дело на вярващия е да
прибави към своя характер добродетел и така да пречисти сърцето си и да
приготви ума си за приемане на познанието за Бога. Това познание е
основата на истинското възпитание и на всяка истинска служба. То е
единствената в действителност сигурност срещу изкушението и само то може
да направи характера на човека подобен на Божия. Чрез познанието за Бога
и за Неговия Син Исус Христос на вярващия се дава “всичко, що е потребно
за живота и за благочестието”. Искрено желаещите да придобият Божията
правда не са лишени от никакъв добър дар.
“Това е вечен живот – каза Христос, – да познаят Тебе – единия истинен
Бог и Исуса Христа, Когото Си изпратил” (Йоан 17:3). А пророк Еремия заяви:
“Мъдрият да не се хвали с мъдростта си, силният да не се хвали със силата
си и богатият да не се хвали с богатството си. Но който се хвали, нека се
хвали с това, гдето разбира и познава Мене, че Съм Господ, Който
извършвам милост, правосъдие и правда на земята, понеже в това
благоволя” (Еремия 9:23,24). Човешкият ум едва ли може да схване
дълбочината и висотата на духовните постижения на този, който придобие
това знание.
Никой не бива да изпусне възможността да постигне в своята сфера
съвършенството на християнския характер. Чрез Христовата жертва
вярващият бе осигурен да получи всичко необходимо за живота и
благочестието. Бог ни призовава да достигнем стандарта на съвършенството
и поставя пред нас примера на Христовия характер. В своето смирение,
усъвършенствано чрез живот на постоянна съпротива на злото, Спасителят
показа, че чрез сътрудничество с Божеството човешките същества могат в
този живот да се стремят към съвършенство на характера. Бог ни уверява, че
ние също можем да постигнем пълна победа.
На вярващия е предоставена чудната възможност да бъде като
Христос, послушен на всички принципи на закона. Но със собствени сили
човекът е съвсем неспособен да постигне това състояние. Светостта, която
Божието слово заявява, че трябва да има, за да бъде спасен, е резултат от
действието на Божествената благодат, след като той се подложи на
дисциплината и ограничаващото влияние на Духа на истината.
Послушанието на човека може да бъде усъвършенствано само чрез тамяна
на Христовата правда, който изпълва с Божествено благоухание всеки акт на
послушание. Делът на християнина е да бъде настоятелен в побеждаването
на всеки грях. Той трябва постоянно да се моли на Спасителя да излекува
смущението в неговата болна от грях душа. Няма мъдростта или силата, с
които да победи. Те принадлежат на Господа, Който ги дава на търсещите Го
за помощ в смирение и покорство.
Делото на преобразяването от несвятост в святост е продължително.
Ден след ден Бог работи за освещаването на човека и той трябва да Му
сътрудничи, като полага непрестанни усилия за култивирането на
християнски навици. Трябва да прибавя благодат към благодат и когато
човекът работи според плана на събирането, Бог действа за него според
плана на умножаването. Нашият Спасител е готов винаги да чуе и да
отговори на молитвата на смиреното сърце и благодат и мир се умножават за
Неговите верни слуги. Радост е за Него да им дава благословения, от които
се нуждаят в битката си срещу злото около тях.
Има хора, които се опитват да се изкачат по стълбата на
християнското съвършенство, но напредвайки, започват да се доверяват на
човешка сила и скоро изгубват от погледа си Исус – Автора и Завършителя на
тяхната вяра. Резултатът е падение – загуба на всичко постигнато. Наистина
тъжно е състоянието на онези, които, уморили се от пътя, позволяват на
врага на душите да им ограби развитите вече в сърцето и в живота
християнски добродетели. “Но оня, у когото те не се намират, е сляп,
късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове” – заявява
апостолът.
Петър имаше дълъг опит в Божиите неща. Неговата вяра в Божията
сила да спасява бе укрепнала с годините. Той доказа неоспоримо, че не
може да падне този, който, напредвайки във вяра, се изкачва все по-нагоре и
по-високо към последното стъпало на стълбата, стигаща до вратите на
небето.
В продължение на много години апостолът бе изтъквал пред
вярващите необходимостта от постоянно израстване в благодатта и от
познание на истината; и сега, знаейки, че скоро щеше да бъде призован да
претърпи мъченичеството за вярата, той още веднъж привлече вниманието
им към скъпоценните привилегии, достъпни за всеки вярващ. С пълна
сигурност във вярата възрастният ученик увеща братята си да напредват
твърдо в християнския живот. “… постарайте се – призова ги – още повече да
затвърдявате вашето призвание и избиране, защото, като вършите тия
добродетели, никога няма да изпаднете. Понеже така ще ви се даде достъп
във вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос.” Какво
скъпоценно уверение! Славна надежда стои пред вярващия, когато той
напредва с вяра към висините на християнското съвършенство!
“Затова всякога ще бъда готов да ви напомням за тия работи, ако и да
ги знаете и да сте утвърдени в истината, която сега държите. И мисля, че е
право, докато съм в тая телесна хижа, да ви подтиквам чрез напомняне,
понеже зная, че скоро ще напусна хижата си, както ми извести нашият Господ
Исус Христос. Даже ще се постарая, щото вие и след смъртта ми да можете
всякога да помните тия работи.”
Апостолът беше добре подготвен да говори за Божиите намерения
спрямо човешкия род, защото през земната служба на Христос той бе виждал
и чувал много за Божието царство. “… ние не следвахме хитро измислени
басни, а бяхме очевидци на Неговото величие. Защото той прие от Бога Отца
почест и слава, когато от великолепната слава дойде до Него такъв глас:
Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение. Тоя глас чухме
сами ние, че дойде от небето, когато бяхме с Него на святата планина.”
Това бе едно убедително доказателство за сигурността на надеждата
на вярващия. Но освен него имаше едно още по-убедително доказателство
от пророчеството, чрез което вярата на всички може да се утвърди и
безопасно да бъде закотвена. “… пророческото слово – заяви Петър – повече
се потвърждава за нас и вие добре правите, че внимавате на него като на
светило, което свети в тъмно място, догде се зазори и зорницата изгрее в
сърцата ви. И това да знаете преди всичко, че никое пророчество в
Писанието не е частно на пророка обяснение на Божията воля; защото никога
не е идвало пророчество от човешка воля, но светите човеци са говорили от
Бога, движими от Светия Дух.”
Докато издигаше “пророческото слово” като сигурен водач във време
на опасност, апостолът тържествено предупреди църквата срещу “лъжливи
пророци”, които щяха да въведат тайно “гибелни ереси, като се отричат даже
от Господаря”. Тези фалшиви учители се издигат в църквата и са смятани за
праведни от много свои братя във вярата. Тях апостолът сравни с “безводни
кладенци, мъгли, тласкани от буря, за които е запазена мрачна тъмнина
довека… последното им състояние е станало по-лошо от първото. Понеже
по-добре би било за тях да не бяха познали пътя на правдата, отколкото,
след като са го познали, да се отвърнат от предадената на тях свята
заповед.”
Гледайки през вековете към края на времето, Петър бе вдъхновен да
очертае в общи линии условията в света точно преди второто идване на
Христос. “… в последните дни ще дойдат подиграватели – писа той, – които с
подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: Где е обещаното Му
пришествие? Защото, откак са се поминали бащите ни, всичко си стои така,
както от началото на създанието.” Но “когато казват: Мир и безопасност!
тогава ще ги постигне внезапно погубление” (1Сол.5:3). Не всички обаче ще
бъдат впримчени от измамите на врага. Когато наближи краят на всички
земни неща, ще има верни, способни да различат знаменията на времето.
Докато много, изповядващи се за вярващи, ще се отрекат от вярата си чрез
своите дела, ще има един остатък, който ще издържи до края.
Петър пазеше в сърцето си жива надеждата за връщането на Христос
и убеди църквата за сигурното изпълнение на обещанието, дадено от
Спасителя: “И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема
при Себе Си…” (Йоан 14:3). На изпитаните и верните може да изглежда, че
идването Му се забавя, но апостолът ги увери: “Господ не забавя това, което
е обещал, според както някои смятат бавенето, но заради вас търпи за дълго
време, понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние. А
Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине с бучение,
а стихиите нажежени ще се стопят и земята и каквото се е вършило по нея
ще изчезнат.
Прочее, понеже всичко това ще се стопи, какви трябва да сте вие в
свято живеене и в благочестие, като очаквате и ожидате дохождането на
Божия ден… И считайте дълготърпението на нашия Господ като средство за
спасение, както любезният ни брат Павел ви е писал според дадената му
мъдрост… И тъй вие, възлюбени, като сте предизвестени за това, пазете се
да не би да се завлечете от заблуждението на беззаконните и да отпаднете
от утвърждението си. Но растете в благодатта и познаването на нашия
Господ и Спасител Исус Христос”.
Според Божието провидение бе допуснато Петър да завърши делото
си в Рим, където император Нерон нареди да бъде затворен почти по едно и
също време с последното арестуване на Павел. Така двамата апостоли
ветерани, разделени от много години поради работата си, трябваше да дадат
своето последно свидетелство за Христос в столицата на света и да пролеят
кръвта си в нейната пръст като семе на богата жетва от светии и мъченици.
Когато бе възстановен, след като се отрече от Христос, Петър без
страх презираше опасностите и показваше благородна смелост в
проповядването на разпънатия, възкръснал и възнесен Спасител. Като
лежеше в килията си, той си спомни думите, които му бе казал Христос:
“Истина, истина ти казвам: Когато беше по-млад, ти сам се опасваше и
ходеше където си щеше, но когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг
ще те опасва и ще те води където не щеш” (Йоан 21:18). Така Исус бе
известил на ученика си начина на смъртта му и дори бе предсказал
простирането на ръцете му на кръста.
Петър като евреин и чужденец бе осъден да бъде бичуван и разпънат.
Очаквайки тази страхотна смърт, апостолът си спомни големия си грях -
отричането си от Исус в часа на Неговото изпитание. Той, който по-рано с
такова нежелание трябваше да признае кръста, сега сметна за радост да
отдаде живота си за евангелието, чувствайки го като голяма чест към един,
отрекъл се от своя Господ, да умре по същия начин, както умря Учителят му.
Петър се бе покаял искрено от своя грях и бе простен от Христос. Това бе
показано чрез даденото му високо поръчение да храни “овцете и агънцата на
стадото”. Но той никога не можа да си прости, нито дори мисълта за агонията
на последните ужасни сцени можеше да смекчи горчивината на неговата
скръб и покаяние. Като последна привилегия изиска от своите палачи да
бъде прикован на кръста с главата надолу. Молбата му бе изпълнена. По
този начин умря великият апостол Петър.

Тази глава е основана на Второто Петрово послание.