Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Верен свидетел – 54 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Верен свидетел – 54 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

След възнесението на Христос Йоан застана като верен, сериозен
труженик за Господа. С другите ученици той изпита радостта от изливането
на Духа в деня на Петдесетница и с подновено усърдие и сила продължи да
говори на народа думите на живота, опитвайки се да насочи мислите им към
Невидимия. Бе могъщ проповедник, ревностен, задълбочен и мъдър. С хубав
език и с музикален глас той разказваше за думите и делата на Христос така,
че словата му оставаха в сърцата на слушателите. Простотата на словото,
върховната сила на истините, които изговаряше, и ревността, която
характеризираше ученията му, даваха на Йоан достъп до всички съсловия.
Животът на апостола бе в хармония с поученията му. Любовта към
Христос, която грееше в сърцето му, го караше да полага неуморни усилия за
своите ближни, особено за братята от християнската църква.
Исус бе увещал първите Си ученици да се обичат един друг, както Той
ги бе възлюбил. Така те трябваше да свидетелстват на света, че Христос е
изобразен в тях като надежда за славата. “Нова заповед ви давам – бе им
казал – да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих…” (Йоан 13:34).
Когато бяха изговорени тези думи, учениците не ги разбраха, но след като
станаха свидетели на Христовите страдания, Неговото разпъване,
възкресение и възнесение към небето и след като Светият Дух бе слязъл
върху тях на Петдесетница, те получиха по-ясна представа за Божията
любов и за естеството на любовта, която трябваше да имат един към друг.
Тогава Йоан можа да каже на съмишлениците си: “От това познаваме
любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем
живота си за братята” (1Йоан 3:16).
След слизането на Светия Дух, когато учениците излязоха да
провъзгласят един жив Спасител, единственото им желание беше
спасението на души. Те се възрадваха от сладостта на общуването със
светиите. Бяха внимателни, грижливи, себеотрицателни, желаещи да
направят каквато и да е жертва заради истината. Във всекидневното
общуване един с друг разкриваха любовта, която Христос им бе дал. Чрез
несебелюбиви думи и дела те се стараеха да разпалят тази любов и в други
сърца.
Такава любов вярващите трябваше да имат винаги. Те трябваше да
вървят напред в доброволно послушание към новата заповед. Трябваше да
бъдат така тясно свързани с Христос, че да са способни да изпълнят
всичките Му изисквания. Животът им трябваше да възвеличава силата на
Спасителя, който можа да ги оправдае чрез Своята праведност.
Но постепенно настъпи промяна. Вярващите започнаха да търсят
недостатъци в другите. Задълбочавайки се върху грешките, давайки място на
нелюбезна критика, те изгубиха от погледа си Спасителя и Неговата любов.
Станаха по-стриктни в изпълнението на външните церемонии, по-педантични
за теорията, отколкото за практиката на вярата. В стремежа си да осъдят
другите пренебрегнаха своите грешки. Загубиха братската любов, която
Христос им бе предал, и най-тъжното от всичко беше, че не съзнаваха какво
губят. Не осъзнаха, че щастието и радостта са напуснали живота им и че,
затваряйки сърцата си за Божията любов, скоро щяха да вървят в тъмнина.
Като осъзна, че братската любов изчезва от църквата, Йоан убеди
вярващите, че непрестанно се нуждаят от нея. Писмата му към църквата са
изпълнени с тази мисъл. “Възлюбени, да любим един другиго – пише той, -
защото любовта е от Бога и всеки, който люби, роден е от Бога и познава
Бога. Който не люби, не е познал Бога, защото Бог е Любов. В това се яви
Божията любов към нас, че Бог изпрати на света своя единороден Син, за да
живеем чрез Него. В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога,
но че Той възлюби нас и прати Сина Си като омилостивение за греховете ни.
Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим
един другиго.”
За особеното чувство, с което вярващите трябваше да изявяват тази
любов, апостолът писа: “Но пак е нова заповедта, която ви пиша, което нещо
е истинско и в Него, и във вас. Защото тъмнината преминава и истинската
светлина вече свети. Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той и
досега е в тъмнината. Който люби брата си, той пребъдва в светлината и в
него няма съблазън, а който мрази брата си, той е в тъмнината и в
тъмнината ходи и не знае къде отива, защото тъмнината е заслепила очите
му.” “Който не люби, остава в смърт. Всеки, който мрази брата си, е
човекоубиец и вие знаете, че в никой човекоубиец не пребъдва вечен живот.
От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме
длъжни да дадем живота си за братята.”
Най-голямата опасност за Христовата църква не е съпротивата на
света. Това е злото, съхранявано в сърцата на вярващите, което причинява
най-тежкото нещастие и съвсем сигурно забавя напредъка на Божието дело.
Няма по-сигурен начин за отслабване на духовността от съхраняването на
омраза, подозрение, търсенето на грешки и зли предположения. От друга
страна, най-силното свидетелство, че Бог е изпратил Сина Си на света е
съществуването на хармония и единство сред хората с различен
темперамент, образуващи Неговата църква. Привилегия на Христовите
последователи е да занесат това свидетелство, но за тази цел те трябва да
се оставят под ръководството на Христос. Характерите им трябва да бъдат
съобразени с Неговия характер и волята им – с Неговата воля.
“Нова заповед ви давам – каза Христос, – да се любите един другиго,
както аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго” (Йоан 13:34).
Какви чудни думи, но колко слабо приложени в живота! Тъжно е, че в Божията
църква днес липсва братската любов. Мнозина, които изповядват, че обичат
Спасителя, не се обичат помежду си. Невярващите наблюдават да видят
дали вярата на изповядващите се за християни е оказала освещаващо
влияние в техния живот и бързо схващат недостатъците в характера им,
несъстоятелността в действията им. Нека християните да не дават
възможност на врага да ги сочи и да казва: Ето, тези хора, които стоят под
Христовото знаме, са изпълнени с омраза един към друг. Всички християни
са членове на едно семейство. Всички са деца на един и същи небесен Баща
и имат същата блажена надежда за безсмъртие. Колко тясна и нежна трябва
да бъде връзката, която ги свързва помежду им!
Божествената любов прави своите най-вълнуващи апели към сърцето,
когато ни призовава да проявим същото нежно съчувствие, което и Христос
проявяваше. Само който има несебелюбива любов към своя брат, обича
истински Бога. Истинският християнин няма да позволи една душа, която е в
опасност и нужда, да остане без предупреждение и грижа. Няма да се държи
настрана от грешащите и да ги оставя да потъват все повече в нещастия и
отчаяние или да паднат на сатанинското бойно поле.
Никога не изпиталите нежната, побеждаваща любов на Христос не
могат да водят другите към извора на живота. Тази любов в сърцето е
оживотворяваща сила, караща хората да го разкриват в разговор, в учтивия,
милостив дух, в издигане живота на онези, с които общуват. Християнските
служители, успяващи в усилията си, трябва да познават Христос. А за да Го
познават, трябва да чувстват Неговата любов. Тяхната годност като
работници се измерва в небето чрез способността им да обичат, както
Христос обичаше, и да работят, както Той работеше.
“… да не любим с думи нито с език – пише апостолът, – но с дело и в
действителност.” Съвършенството на християнския характер се придобива,
когато импулсът да помагаме на другите и да ги благославяме произтича
непрекъснато отвътре. Атмосферата на тази любов, обгръщаща душата на
вярващия, го прави благоухание от живот за живот и дава възможност на
Бога да благославя труда му.
Върховна любов към Бога и несебелюбива любов един към друг – това
е най-добрият дар, който нашият небесен Баща може да ни даде. Тази любов
не е плод на временен импулс, а Божествен принцип, постоянна сила. Тя не
може да произлезе от непосветеното сърце. Намира се само в сърце, където
царува Исус. “Ние любим Него, защото първо той възлюби нас.” В сърцето,
обновено чрез Божествена благодат, любовта е ръководен принцип на
действие. Тя променя характера, направлява импулсите, владее страстите и
облагородява чувствата. Тя, скътана в душата, подслажда живота и
разпръсква наоколо очистващо влияние.
Йоан се стараеше да води вярващите да разбират възвишените
привилегии, които щяха да получат чрез упражняване духа на любовта. Тази
изкупителна сила, изпълваща сърцето, ще контролира всеки друг подтик и ще
издига онези, които я притежават, над оскверняващото влияние на света. И
ако се позволи на тази любов да се разгърне напълно и да стане водеща
сила в живота, доверието и упованието им в Бога и Неговото отношение към
тях ще бъде съвършено. Тогава ще могат да достигнат до пълно доверие във
вярата, ще знаят, че ще получат от Него всичко необходимо за сегашното и
за вечното добро. “В това се усъвършенства любовта в нас – писа той, -
когато имаме дръзновение в съдния ден, защото както е Той, така сме и ние в
тоя свят. В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха.” “И
увереността, която имаме спрямо Него е това, че ако просим нещо по
Неговата воля, Той ни слуша и ако знаем, че ни слуша…, знаем, че
получаваме това, което сме просили от Него.”
“Но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца – Исуса Христа
праведния. Той е омилостивение за нашите грехове и не само за нашите, но
и за греховете на целия свят.” “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и
праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.”
Условията за придобиване на милост от Бога са прости и ясни. Господ не
изисква да вършим някакви тежки неща, за да спечелим прощение. Ние няма
нужда да правим дълги и уморителни поклоннически пътувания или да
търпим мъчителни изтезания, за да препоръчаме душите си на небесния Бог
или за да изкупим престъплението си. Който “изповяда и оставя” своя грях,
“ще намери милост” (Пр. 28:13).
В горните дворове Христос се застъпва за Своята църква, застъпва се
за онези, за които е платил изкупителната цена с кръвта Си. Векове, епохи
никога не могат да понижат стойността на Неговата изкупителна жертва.
Нито живот, нито смърт, нито височина, нито дълбочина могат да ни отделят
от любовта на Бога, която е в Христос Исус. Не защото ние се държим за
Него толкова здраво, а защото Той ни държи. Ако нашето спасение зависеше
от собствените ни усилия, ние не бихме могли да се спасим, но то зависи от
Този, Който стои зад всички обещания. Ние може видимо слабо да се държим
за Него, но любовта Му е любов на по-големия брат и докато ние
поддържаме близост, никой не може да ни грабне от ръката Му.
С годините броят на вярващите растеше и Йоан работеше за братята с
увеличаваща се жар и сериозност. Времената бяха изпълнени с опасности за
църквата. Сатанинските измами се ширеха. Чрез фалшиво представяне и
изопачаване работниците на Сатана се опитваха да надигнат опозиция
срещу Христовото учение и впоследствие несъгласия и ереси заплашиха
църквата. Някои, изповядващи Христос, твърдяха, че Неговата любов ги
освобождавала от послушанието към Божия закон. От друга страна мнозина
поучаваха, че било необходимо да се спазват еврейските обичаи и
церемонии, че едно просто съблюдаване на закона без вяра в кръвта на
Христос било достатъчно за спасението. Някои твърдяха, че Той бил един
добър човек и отричаха Неговата Божественост. Други, претендиращи, че са
верни на Божието дело, бяха измамници и на практика отричаха и Него, и
евангелието Му. Те, живеейки сами в престъпление, вмъкнаха ереси и в
църквата. Така мнозина бяха въведени в лабиринтите на скептицизма и
измамата.
Мъка обзе Йоан като видя тези отровни заблуди да пропълзяват в
църквата. Видя опасностите, на които бе изложена тя и се изправи срещу тях
незабавно и решително. Посланията му излъчват духа на любовта. Сякаш е
писал с перо, потопено в любов. Но когато стигна до онези, които нарушаваха
Божия закон, а твърдяха, че живеят без грях, той не се поколеба да ги
предупреди за ужасната им заблуда.
Ето какво писа до една жена с добро име и с голямо влияние,
помощник в евангелското дело: “… много измамници излязоха в света, които
не изповядват дохождането на Исуса Христа в плът. Такъв човек е измамник
и антихрист. Внимавайте на себе си да не изгубите онова, което сте
изработили, но да получите пълна награда. Никой, който върви напред и не
пребъдва в Христовото учение, няма Бога. Тоя, който пребъдва в учението,
той има и Отца, и Сина. Ако някой дойде при вас и не носи това учение,
недейте го приема вкъщи и не го поздравявайте, защото който го поздравява,
става участник в неговите зли дела”.
Както възлюбеният ученик, така и ние сме упълномощени да се
отнасяме с твърдящите, че пребъдват в Христос, а живеят в престъпление
към Божия закон. В тези последни дни съществуват злини, подобни на онези,
които заплашваха успеха на ранната църква, и ученията на апостол Йоан по
тези въпроси трябва внимателно да се вземат предвид. “Трябва да имате
милост!” – това е викът, който се чува навсякъде, особено от онези, които
изповядват освещение. Но истинската милост е прекалено чиста, за да
покрие непризнат грях. Докато трябва да обичаме душите, за които Христос
умря, не трябва да правим компромис със злото, не бива да се обединяваме
с бунтовниците и да наричаме това милост. Бог изисква от Своя народ в това
време на света да застане за правото така непоклатимо, както застана Йоан -
в опозиция на заблудите, унищожаващи душите.
Апостолът поучава, че ние трябва да изявяваме християнска учтивост,
но сме упълномощени да изобличаваме с ясни думи греха и грешниците като
несъвместими с истинското благочестие. “Всеки, който върши грях – пише той,
- върши и беззаконие, защото грехът е беззаконие, и знаете, че Той се яви да
носи греховете. В Него няма грях. Никой, който пребъдва в Него, не
съгрешава; никой който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал.”
Като свидетел за Христос Йоан не навлезе в спор, нито в досадно
порицаване. Той заяви онова, което знаеше, което бе видял и чул. Общувал
бе отблизо с Христос, слушал бе Неговите поучения и бе свидетел на
могъщите Му чудеса. Малцина можеха да видят красотата на Христовия
характер така, както я виждаше Йоан. За него тъмнината беше отстранена и
върху му грееше истинската светлина. Свидетелството му за живота и
смъртта на Спасителя бе ясно и мощно. От изобилието на сърце, преливащо
от любов към Спасителя, говореше Йоан и никоя сила не можеше да устои на
думите му.
“Това, което беше от начало – заяви той, – което чухме, което видяхме с
очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха, за Словото на живота…,
което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас, за да имате и вие
общение с нас, а пък нашето общение е с Отца и с Неговия Син Исус
Христос.”
Така всеки искрен вярващ може от личен опит да потвърди с печата си, че
Бог е истинен (по Йоан 3:33). Той може да даде свидетелство за онова, което
е видял, чул и почувствал от силата на Христос.

Тази глава е основана на Посланията от Йоан.