Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Верният пастир – 51 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Верният пастир – 51 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Книгата “Деяния на апостолите” отделя малко внимание на последните
дела на апостол Петър. През годините, изпълнени със служба след
изливането на Духа в деня на Петдесетница, той бе сред онези, които
положиха неуморни усилия, за да спечелят евреите, идващи в Ерусалим на
поклонение по времето на годишните празници.
С нарастване на броя на вярващите в Ерусалим и на други места,
посетени от вестителите на кръста, талантите на Петър се оказаха с
неоценима стойност за ранната християнска църква. Влиянието на
свидетелството му за Исус от Назарет се разнесе надалеч. Върху него
тежеше двойна отговорност – да дава положително свидетелство за Месия
пред невярващите, работейки сериозно, за да повярват и в същото време да
извършва особено дело за християните, укрепвайки ги във вярата в Христос.
След като Петър бе доведен до отхвърляне на собственото “аз” и до
пълно упование на Божествената сила, той бе повикан да действа като
помощник пастир. Христос му бе казал преди да се отрече от Него: “… когато
се обърнеш, утвърди братята си” (Лука 22:32). Тези думи описват
красноречиво голямата и успешна работа, която апостолът трябваше да
извърши в бъдеще за всички, които щяха да дойдат във вярата. За това дело
Петър бе подготвен от личната си опитност на грях, страдание и покаяние.
Докато не беше научил за своята слабост, той не можеше да проумее
нуждата на вярващия да зависи от Христос. Сред бурята на изкушението той
бе стигнал до разбирането, че човек може да живее безопасно, само ако
отхвърли напълно вярата в себе си и се довери на Спасителя.
При последната среща на Христос с учениците край езерото Петър бе
изпитан от три пъти повторения въпрос: “Любиш ли ме?” (Йоан 21:15-17).
Така бе възстановен на мястото си сред дванайсетте. Поверено му бе
делото да храни Господнето стадо. Сега, покаял се и приет, той трябваше не
само да се опитва да спасява онези извън кошарата, но и да бъде пастир на
стадото.
Христос спомена пред Петър само едно условие за служба – “Любиш
ли ме?” Това е същественото качество. Можеше да притежава всякакви други
качества, но без любов към Христос той нямаше да бъде верен пастир на
Божието стадо. Познание, добродетел, красноречие, прилежност – тези
качества са съществени, но без Христовата любов в сърцето делото на
християнския служител е обречено на неуспех.
Христовата любов не е преходно чувство, а жив принцип, който трябва
да се проявява като сила, владееща сърцето. Ако характерът и поведението
на пастира са пример за истините, които той защитава, Господ ще постави
печата на одобрението Си върху делото му. Пастирът и стадото ще станат
едно, обединени от общата си надежда в Христос.
Начинът, по който Спасителят се отнесе към Петър, бе поучение и за
него, и за братята му. Макар че той се бе отрекъл от своя Господ, любовта на
Исус към него никога не се промени. И когато апостолът трябваше да поеме
службата на проповядване на Словото за други, с престъпника трябваше да
се срещне с търпение, съчувствие и прощаваща любов. Спомняйки си
собствената си слабост и падение, той трябваше да се отнася с “овцете и
агнетата”, поверени на грижата му, така нежно, както Христос се бе отнесъл с
него.
Човешките същества, отдадени на злото, са склонни да се отнасят без
милост към изкушаваните и грешащите. Те не могат да четат сърцето, не
знаят неговата борба и болка. Има много да научат за укора, който е любов,
за изобличението, лекуващо рани, за предупреждението, израз на любов.
По време на своята служба Петър вярно бдеше над повереното на
грижата му стадо и така доказа, че е достоен за поръчението и
отговорността, възложени от Спасителя. Винаги издигаше Исус от Назарет
като Надежда на Израиля, Спасител на човечеството. Живота си подложи на
дисциплината на Главния пастир. С всякакви достъпни средства се опита да
научи вярващите на активна работа. Набожният пример и неуморната му
дейност вдъхновиха много млади хора да се отдадат изцяло на
проповедническа работа. С течение на времето влиянието на апостола като
възпитател и водач нарастваше и макар че от него никога не отпадна
бремето на труд сред евреите, той занесе свидетелството в много страни и
укрепи вярата на много хора в евангелието.
В последните години на своята служба Петър бе вдъхновен да пише
на вярващите, “пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Азия и Витиния”.
Писмата му бяха средство за съживяване на неустрашимостта и укрепване
на вярата на намиращите се в тежки изпитания и бедствия; за обновяване на
стремежа към добри дела на онези, които чрез многобройни изкушения бяха
в опасност да изгубят доверието си в Бога. Те създават впечатлението, че са
писани от човек, в когото страданията на Христос и Неговата утеха се
проявяват напълно, от човек, който изцяло е бил преобразен чрез благодатта
и който има сигурна и твърда надежда във вечния живот.
В самото начало на първото си писмо възрастният Божи служител
отдава на своя Господ възхвала и благодарност. “Благословен да бъде Бог и
Отец на нашия Господ Исус Христос – възкликва той, – Който според голямата
Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исуса Христа
от мъртвите; за наследство нетленно, неоскверняемо и което не повяхва,
запазено на небесата за вас, които с Божията сила сте вардени чрез вяра за
спасение, готово да се открие в последно време.”
В тази надежда за сигурно наследство в обновената земя намираха
радост първите християни дори във време на сурови изпитания и бедствия.
“В което блаженство се радвате – писа Петър, – ако и за малко време да
скърбите сега (ако е потребно) в разни изпитни с цел изпитването на вашата
вяра, като е по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез
огън да излезе за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос, Когото
любите, без да сте Го видели, в Когото като вярвате, без сега да Го виждате,
радвате се с неизказана и преславна радост, като получавате следствието
на вярата си – спасението на душите си.”
Думите на апостола бяха написани за наставление на вярващите от
всички времена и имат особено значение за живеещите във времето, когато
“краят на всичко е наближил” (1Петрово 4:7). Неговите увещания и
предупреждения и думите му на вяра и кураж са нужни на всяка душа, която
би поддържала своята вяра “твърдо докрай” (Евр.3:14).
Апостолът се стараеше да поучава вярващите колко важно е да се
опази умът да не се отвлича в забранени теми или да се прахосват силите му
за дребни неща. Тези, които не искат да паднат като плячка на сатанинските
измами, трябва да пазят добре пътищата към душата си. Трябва да избягват
четене, гледане или слушане на неща, подбуждащи нечисти мисли. Умът не
трябва да бъде оставян да се занимава с всякакъв предмет, който врагът на
душите може да му подхвърли. Сърцето трябва да бъде вярно опазвано да
не би външното зло да събуди вътрешното и душата да се лута в тъмнина.
“Затова препашете се през чреслата на вашите помисли – писа Петър. -
Бъдете въздържани и имайте пълна надежда за благодатта, която ще ви се
даде, когато се яви Исус Христос… не се съобразявайте с първите страсти,
които имахте във време на незнанието си, но както е свят Тоя, Който ви е
призовал, така бивайте святи и вие в цялото си държание. Защото е писано:
“Бъдете святи, понеже Аз Съм свят…”
“… прекарайте със страх времето на вашето престояване, като знаете,
че не с тленни неща – сребро или злато – сте изкупени от суетния живот,
предаден вам от бащите ви, но със скъпоценната кръв на Христа като на
агнец без недостатък и пречист, който наистина беше предопределен преди
създанието на света, но се яви в скончанието на времената за вас, които
чрез Него повярвахте в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му е дал
слава, така щото вярата и надеждата ви да бъдат в Бога.”
Ако със сребро и със злато можеше да се купи спасение за човека,
колко лесно щеше да бъде това за Оня, Който казва: “Среброто е Мое и
златото е Мое…” (Агей 2:8). Но престъпникът можеше да бъде изкупен само
със скъпоценната кръв на Божия Син. Планът на спасението беше запечатан
с жертва. Апостол Павел писа: “Защото знаете благодатта на нашия Господ
Исус Христос, че богат като бе, за вас стана сиромах, за да се обогатите вие
чрез Неговата сиромашия” (2Кор. 8:9). Христос даде Себе Си за нас, за да ни
изкупи от всяко нечестие. И като най-висше благословение на спасението
“Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ” (Римл. 6:23).
“Понеже сте очистили душите си, като сте се покорили на истината,
която докарва до нелицемерно братолюбие – продължи Петър, – обичайте се
един друг горещо, от сърце…” Божието слово – истината – е канал, чрез който
Бог изявява Своя дух и сила. Послушанието към Словото произвежда плод
от изискваното качество – “нелицемерно братолюбие”. Тази любов е родена
от небето и води към висши мотиви и несебелюбиви действия.
Когато истината стане ръководен принцип в живота, душата се
възражда “не от тленно семе, а от нетленно чрез Божието слово, което живее
и трае до века”. Това новорождение е резултат от приемането на Христос
като Божие слово. Когато чрез Светия Дух Божествените искания се
отпечатват върху сърцето, събуждат се нови представи и сили, спящи до
този момент, за да сътрудничат с Бога.
Така бе с Петър и с неговите съмишленици. Христос откри истината на
света. Чрез Него нетленното семе – Словото Божие – беше посято в сърцата
на хората. Открити им бяха много от най-скъпоценните уроци на Великия
учител, които те тогава не разбираха. Когато след Неговото възнесение
Светият Дух ги напомни на учениците, дремещите им чувства се събудиха.
Значението на тези учения проблясна в умовете им като ново откровение и
истината, чиста и неподправена, намери място в тях. Тогава чудната
опитност на Неговия живот стана тяхна. Словото свидетелстваше чрез тях -
хората, избрани от Него, и те провъзгласиха могъщата истина: “Словото
стана плът и пребиваваше между нас…, пълно с благодат и истина… приехме
от Неговата пълнота и благодат върху благодат” (Йоан 1:14,16).
Апостолът увеща вярващите да изследват писанията с ясно
разбиране, с което да могат да работят уверено за вечността. Петър осъзна,
че в духовния опит на всяка победила душа ще има моменти на трудности и
тежки изпитания. Но той знаеше също, че разбирането на писанията щеше да
направи способен изкушавания да си спомни обещанията, които биха
утешавали сърцето му и биха укрепвали вярата му във Всемогъщия.
“Всяка твар е като трева и всичката й слава като цвят от трева.
Тревата изсъхва и цветът й окапва, но Словото Божие трае до века.” И това е
Словото, което ви е благовестено. И тъй, като отхвърлите всяка злоба, всяка
лукавщина, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като
новородени младенци чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към
спасение, ако сте опитали, “че Господ е благ”.
Много от вярващите, към които Петър се обърна в писмата си, живееха
сред езичници и от това много зависеше да останат верни на високото
призвание на своята вяра. Апостолът подчерта тяхната привилегия като
последователи на Исус Христос. “Вие обаче сте избран род – писа той, -
царско свещенство, свят народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява
превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна
светлина: вие, които някога си не бяхте народ, а сега сте Божи народ, не
бяхте придобили милост, а сега сте придобили.
Възлюбени, умолявам ви като пришълци и чужденци на света да се
въздържате от плътски страсти, които воюват против душата; да живеете
благоприлично между езичниците, тъй щото относно това, за което ви
одумват като злодейци, да прославят Бога във времето, когато ще ги посети,
понеже виждат добрите ви дела.”
Апостолът ясно посочи отношението, което вярващите трябва да имат
към гражданските власти: “Покорявайте се заради Господа на всяка човешка
власт – било на царя като върховен владетел, било на управителите като
пратеници от него, за да наказват злодейците и за похвала на
добротворците. Защото това е Божията воля – като правите добро, да
затуляте устата на невежите и глупави човеци; като свободни обаче,
неупотребяващи свободата за покривало на злото, но като Божии слуги.
Почитайте всички, обичайте братството, от Бога се бойте, царя почитайте”.
Слугите бяха посъветвани да се покоряват на своите господари “с
пълен страх, не само на добрите и кротките, но и на опърничавите, защото
това е благоугодно – обясни апостолът, – ако някой от съзнанието за Бога
претърпява оскърбления, като страда несправедливо. Защото каква похвала,
ако понасяте търпеливо, когато ви бият за престъпленията ви? Но когато
вършите добро и страдате, ако понасяте търпеливо, това е угодно пред Бога.
Защото и на това сте призовани, понеже и Христос пострада за вас и ви
остави пример да последвате по Неговите стъпки. Който грях не е сторил,
нито се е намерило лукавщина в устата Му, Който бидейки охулван, хула не
отвръщаше; като страдаше, не заплашваше, но предаваше делото Си на
Този, Който съди справедливо, Който сам понесе в тялото си нашите грехове
на дървото, тъй щото като сме умрели за греховете, да живеем за правдата,
с Чиято рана вие оздравяхте. Защото като овце блуждаехте, но сега се
върнахте при Пастира и Епископа на душите ви”.
Апостолът увеща вярващите жени да бъдат целомъдрени в говор и
скромни в облекло и поведение. “Вашето украшение – посъветва той – да не е
вънкашно, сиреч плетене косата, кичене със злато или обличане със скъпи
дрехи, но скришният в сърцето живот, с нетленното украшение на кротък и
тих дух, което е скъпоценно пред Бога.”
Този урок се отнася към вярващите от всички векове. “… от плодовете
им ще ги познаете” (Матей 7:20). Вътрешното украшение на кротък и смирен
дух е скъпоценно. В живота на истинския християнин външното украсяване е
винаги в хармония с вътрешния мир и святост. “Ако иска някой да дойде след
Мене – каза Христос, – нека да се отрече от себе си, нека дигне кръста си и
така нека Ме последва” (Матей 16:24). Себеотрицанието и жертвата ще
отбелязват християнския живот. Доказателства, че вкусът е променен, ще се
виждат в облеклото на всички, които ходят в пътеката, определена за
изкупените от Господа.
Хубаво е да се обича и да се желае красотата, но Бог иска ние да
обичаме и да се стремим първо към висшата красота, която е нетленна.
Никакво външно украшение не може да се сравни със стойността или
красотата на този “кротък и тих дух”, “бял и чист висон” (Откр. 19:14), който
всички светии от земята ще носят. Тези одежди ще ги направят красиви и
обичани тук, а после ще бъдат техният пропуск за двореца на Царя. Неговото
обещание е: “… и ще ходят с Мене в бели дрехи, защото са достойни” (Откр.
3:4).
Гледайки с пророчески поглед напред към опасните времена, в които
трябваше да навлезе Христовата църква, апостолът подтикна вярващите към
твърдост пред лицето на тежките изпитания и страдания. “Възлюбени – писа
той, – не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас…”
Изпитанието е част от възпитанието в училището на Христос,
предназначено да очисти Божиите чада от праха на земното. То идва, тъй
като Бог води Своите деца. Тежки изпитания и трудности са избраните от
Него методи на дисциплина и условия за успех. Този, Който чете в сърцата
на човеците, познава тяхната слабост по-добре, отколкото самите те
познават себе си. Вижда, че някои имат качества, които, ако бъдат правилно
насочвани, може да бъдат използвани за напредъка на делото Му. В Своя
промисъл Той довежда тези души в различни ситуации и обстоятелства, за
да открият незабелязаните дотогава дефекти. Дава им възможност да
победят тези си недостатъци и да се подготвят за служба. Често пуска огъня
на изпитанието да гори, за да ги пречисти.
Божията грижа за наследството Му е неспирна. Той не допуска върху
Неговите чада да дойде друго изкушение, освен същественото за тяхното
настоящо и вечно добро. Той ще очисти църквата Си, както Христос очисти
храма по време на земната Си служба. Всичко, което допуска до Своя народ
като изпитание, е, за да могат чадата Му да спечелят по-дълбоко
благочестие и по-голяма сила, за да продължат триумфа на кръста.
В живота на Петър имаше време на желание да види кръста в делото
на Христос. Когато Спасителят извести на учениците за предстоящите Си
страдания и смърт, той възкликна: “Бог да Ти се смили, Господи; това никак
няма да стане с Тебе” (Матей 16:22). Самосъжалението, което кара човека да
се отдръпне от Христос в страдания, подбуди протеста му. Този случай бе за
ученика един горчив урок, който той научи бавно – урока, че пътеката на
Христос на земята минава през агония и смирение. Но трябваше да го научи
в пламъците на огнената пещ. Сега, когато активното му някога тяло бе
приведено под тежестта на годините и труда му, той можа да напише:
“Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за
да ви опита, като че ви се случва нещо чудно, но радвайте се, загдето с това
вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и
когато се яви Неговата слава”.
Обръщайки се към църковните старейшини относно тяхната
отговорност като помощник-пастири на Христовото стадо, апостолът писа:
“Пазете Божието стадо, което е между вас, надзиравайте го не с
принуждение, а драговолно, като за Бога; нито за гнусна печалба; но с
усърдие, нито като че господарувате над паството, което ви се поверява, а
като показвате пример на стадото. И когато се яви Пастиреначалникът, ще
получите венеца на славата, който не повяхва”.
Заемащите поста помощник-пастири трябва да работят прилежно и да
бдят над Божието стадо. Но тази бдителност не трябва да бъде диктаторска,
а стремеж да се поощрява, да се утвърждава и да се издига. Служенето
означава много повече от проповядване. То е сериозна лична работа.
Църквата на земята е съставена от грешащи мъже и жени, които се нуждаят
от търпеливи, мъчителни усилия, за да бъдат подготвени и дисциплинирани
да работят, за да бъде делото им прието в този живот и да бъде короновано
в бъдещия със слава и безсмъртие. Пастири са нужни – верни пастири, които
не ще ласкаят Божия народ, нито ще се отнасят към него грубо, но ще го
хранят с Хляба на живота – хора, които през живота си всеки ден са
чувствали преобразяващата сила на Светия Дух и които изпитват силна,
несебелюбива любов към работещите.
Помощник-пастирят има да извърши едно деликатно дело. Тъй като е
призован да се срещне в църквата с отчуждение, огорчение, завист и
ревност, той ще се нуждае в работата си от Христовия Дух, за да сложи
нещата в ред. Трябва да предава верни предупреждения, да изобличава
грехове, да изправя неправди не само чрез проповедническата работа от
амвона, но и чрез лична работа. Своеволни сърца може да се
противопоставят на вестта и Божият служител може да бъде погрешно
осъден или критикуван. Нека тогава да си спомни, че “мъдростта, която е
отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с
милост и добри плодове, примирителна, нелицемерна. А плодът на правдата
се сее с мир от миротворците” (Яков 3:17,18).
Делото на евангелския служител е да осветлява всичките в наредбата
относно тайната, която от векове е била скрита у Бога, Създателя на всичко
(по Еф. 3:9). Ако някой, започвайки своето дело, избере нещо по-малко от
саможертва, като се задоволява само с проповядване и оставя
извършването на личната служба на други, неговият труд няма да бъде
приет от Бога. Души, за които Христос е умрял, погиват поради липса на
целенасочена лична работа. Сгрешил е призванието си встъпващият в
своята проповедническа дейност, без желание да извърши работата,
изискваща се за грижата към “стадото.”
Духът на истинския пастир е да забрави напълно себе си. Той
престава да гледа собственото “аз”, за да може да работи Божията работа.
Като проповядва Словото и чрез личната си работа в домовете на хората,
той научава за нуждите и скърбите им, за тежките изпитания и като сътрудник
на великия Носител на бремето, споделя техните изкушения, утешава ги в
тревогите им, насища глада на душите им и спечелва сърцата им за Бога. В
това дело небесни ангели подпомагат проповедника и той е упътван и
осветляван в истината, която го прави мъдър за спасение.
В съветите си към хората на отговорни постове в църквата апостолът
подчерта някои общи принципи за спазване от всички, свързани в църковно
братство. По-младите членове на “стадото” бяха увещани да следват
примера на по-възрастните в християнско смирение: “Така и вие, по-млади,
покорявайте се на по-старите, да! Всички един на друг. Облечете
смирението, защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава
благодат. И тъй смирете се под мощната ръка на Бога, за да ви възвиси
своевременно, и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи
за вас. Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв
обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете се нему, стоейки твърди във
вярата”.
Така Петър писа на вярващите във време на особени изпитания за църквата.
Мнозина вече бяха станали съучастници в Христовите страдания и скоро
църквата трябваше да преживее период на ужасно преследване. В няколко
кратки години мнозина от учителите и водачите й трябваше да положат
живота си за евангелието. Скоро щяха да навлязат свирепи вълци, които
нямаше да жалят стадото. Но нито едно от тези неща не трябваше да
обезверява онези, чиито надежди бяха съсредоточени в Христос. С
окуражителни и бодри думи Петър насочи мислите на вярващите от
сегашните тежки изпитания и бъдещите страдания към “наследство
нетленно, неоскверняемо и което не повяхва”. “А Бог на всяка благодат -
ревностно се помоли той, – Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез
Христа Исуса, ще ви усъвършенства, утвърди, укрепи и направи
непоколебими, след като пострадате малко. Нему да бъде господството до
вечни векове. Амин.”

Тази глава е основана на Първо Петрово послание.