Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Вест на предупреждение и настоятелна молба – 29 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Вест на предупреждение и настоятелна молба – 29 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Първото послание към коринтяните бе написано от апостол Павел в
края на престоя му в Ефес. Към никои други не бе чувствал такъв дълбок
интерес и не бе полагал такива неуморни усилия, както за вярващите в
Коринт. В продължение на година и половина бе работил сред тях,
показвайки им разпнатия и възкръснал Спасител като единственото средство
за спасение и увещавайки ги да се доверяват изключително на
преобразяващата сила на Неговата благодат. Преди да бъдат приети за
църковни членове, той внимаваше да им даде особени наставления за
привилегиите и задълженията на вярващия в Христос и се стараеше упорито
да им помогне да бъдат верни на своето кръщелно обещание.
Павел имаше остро чувство за конфликта със силите на злото, през
който трябваше да премине всяка душа. Тези агенти се опитваха постоянно
да мамят и да поставят клопки и апостолът работи неуморно, за да затвърди
и укрепи младите във вярата. Настойчиво ги умоляваше да се отдадат
напълно на Бога, защото знаеше, че когато душите не се отдадат, грехът не
се изоставя. Апетитите и страстите още се борят за върховенство и
изкушенията смущават съвестта.
Отдаването трябва да бъде пълно. Всяка слаба, бореща се душа,
която се отдава напълно на Господа, влиза в пряк досег със сили, правещи я
способна да победи. Небето е близо до нея и тя има подкрепата и помощта
на ангелите на милостта във всяко тежко изпитание и нужда.
Членовете на Коринтската църква бяха заобиколени от
идолопоклонство и чувствени наслади под най-изкусителна форма. Докато
апостолът беше с тях, тези влияния имаха малка сила върху вярващите.
Твърдата вяра на Павел, неговите ревностни молитви и сериозни
наставления и преди всичко неговият благочестив живот им помагаха да
отхвърлят “аз”-а заради Христос, вместо да се наслаждават на греховни
удоволствия.
След отпътуването на Павел възникнаха неблагоприятни условия.
Бурените, посети от неприятеля, поникнаха сред пшеницата и не след дълго
започнаха да дават злите си плодове. За Коринтската църква настъпи време
на жестоко изпитание. Апостолът не беше вече при тях да ги окуражава и да
им помага в старанието да живеят в хармония с Бога. Постепенно мнозина
станаха безгрижни и безразлични, позволиха на естествения вкус и
наклонности да ги завладеят. Този, който така често ги бе увещавал към
високи идеали на чистота и правда, не беше вече с тях и не малко от
отхвърлилите злите си навици при обръщането във вярата се върнаха към
низките грехове на езичеството.
Павел бе писал на църквата кратко, увещавайки вярващите да не
общуват с членове, упорстващи в срамна неморалност, но мнозина от
вярващите изопачиха смисъла на думите му, започнаха да спорят за
значението им и да си намират оправдание за пренебрегване на неговите
съвети.
От църквата му изпратиха писмо, молейки го за съвет по някои
въпроси, без да споменават нищо за тежките грехове, които съществуваха
сред тях. Апостолът обаче, силно повлиян от Светия Дух, имаше
убеждението, че истинското състояние на църквата е укрито и че това писмо
е опит да се извлече от него необходимото за собствените намерения на
онези, които му пишеха.
По това време в Ефес дойдоха някои от Хлоиното домочадие, членове
на християнско семейство на голяма почит в Коринт. Павел ги разпита за
състоянието на нещата и те му казаха, че църквата се раздира от
разногласия. Разколът, който бе взел връх по времето на посещението на
Аполос, се бе засилил особено много. Фалшиви учители учеха членовете да
презират Павловите наставления. Ученията и наредбите на евангелието
бяха преиначени. Гордост, идолопоклонство и чувствени наслади бяха
сграбчили здраво ревностните по-рано в християнския живот.
Като му представиха тази картина, Павел разбра, че най-лошите му
страхове се бяха оправдали. Но не това го накара да мисли, че делото е в
упадък. С мъка в сърцето и с много сълзи той потърси съвет от Бога. С
радост би посетил Коринт веднага, ако това беше най-мъдрото в случая. Но
знаеше, че в сегашното си състояние вярващите нямаше да извлекат полза
от труда му и затова изпрати Тит да приготви пътя за посещение по-късно.
Тогава, като остави настрана личните си чувства към онези, чието поведение
бе така извратено, и като пазеше душата си в близост с Бога, апостолът
написа на Коринтската църква едно от най-богатите, най-поучителните и най-
силните си писма.
Със забележителна яснота той се зае да отговори на различните
въпроси, възникнали в църквата, и да установи главните принципи, които, ако
се спазват, биха я издигнали на по-високо духовно равнище. Коринтяните
бяха в опасност и той не би понесъл мисълта, че може да пропусне този
критичен момент, за да достигне до сърцата им. С вярност ги предупреди за
опасностите и ги укори за греховете им. Показа им отново Христос и се опита
отново да разпали жарта на по-раншното им посвещение.
Голямата любов на апостола към коринтските вярващи е разкрита в
неговия мил поздрав към църквата. Той спомена за преживяното обръщане
от идолопоклонството към поклонение и служба на истинския Бог. Напомни
им за дарбите на Светия Дух, които бяха получили, и им показа, че тяхна
привилегия е постоянно да напредват в християнския живот и да се стремят
към чистота и святост в Христос. “Че се обогатихте чрез Него във всичко -
писа той, – в пълна сила да говорите за Него, по който начин се потвърди
свидетелстването за Христа между вас, така щото вие не оставате назад в
никоя дарба, като чакате явлението на нашия Господ Исус Христос, Който и
докрай ще ви утвърждава, та да бъдете безупречни в деня на нашия Господ
Исус Христос” (1Кор.1:5-8).
Павел говори ясно за разкола, възникнал в Коринтската църква, и
увеща членовете й да спрат борбите си: “Моля ви се, братя – писа той, – за
името на нашия Господ Исус Христос всички да говорите в съгласие и да
няма раздори между вас, но да бъдете съвършено съединени в един ум и в
една мисъл.”
Апостолът почувства, че можеше да спомене как и чрез кого е бил
информиран за разделението в църквата. “Защото някои от Хлоините
домашни ми явиха за вас, братя мои, че между вас имало разпри.”
Павел беше боговдъхновен апостол. Истините, на които учеше
другите, бе получил “чрез Духа”. Но Бог не му беше открил направо
истинското състояние на народа Си. В този случай онези, на които беше скъп
успехът на Коринтската църква и които бяха видели прокрадването на злото
в нея, представиха въпроса пред апостола и той бе подготвен да съди за
характера на тези явления от Божествените откровения, които по-рано бе
получил. Въпреки че Господ не му беше дал ново откровение за това особено
време, истински стремящите се към светлината приеха вестта му като
Божествен съвет. Бог му бе показал трудностите и опасностите, които щяха
да възникнат в църквите, и апостолът осъзна какво значение биха имали тези
злини, ако се развиеха. Трябваше да защити църквата. Трябваше да бди за
душите като човек, който е длъжен да даде отчет пред Бога. А не беше ли по-
добре и правилно да си направи заключения от докладите за анархията и
разделенията сред тях? Да, наистина беше така, и укорът, който им изпрати,
бе написан под вдъхновението на Божия Дух, както бяха написани и другите
му послания.
Апостолът не спомена за фалшивите учители, които се опитваха да
унищожат плода на труда му. Поради тъмнината и разделението в църквата
той прояви мъдрост и се въздържа да не ги подразни, като им говори със
страх да не отблъсне някого изцяло от истината. Призова вниманието им към
личната си работа сред тях като “мъдър майстор-строител”, който бе
поставил основите, върху които други трябваше да градят. Но чрез това не
издигна себе си, тъй като заяви: “Защото сме съработници на Бога” (1Кор.
3:9). Той не твърдеше, че има собствена мъдрост, а призна, че само
Божествената сила го е направила способен да представи истината по начин,
угоден на Бога. Обединен с Христос – най-великия от всички учители, Павел
беше в състояние да сподели уроците на Божествена мъдрост, които
задоволяваха нуждите на всички класи и трябваше да се прилагат във всички
времена, на всички места и при всички обстоятелства.
Една от най-сериозните злини, развили се сред коринтските вярващи,
беше връщането на мнозина към низките обичаи на езичеството. Един
християнин беше така дълбоко затънал в порок, че неговият развратен живот
бе нарушение дори на ниското равнище на морала, поддържан от езическия
свят. Апостолът помоли църквата да отстрани “нечестивия човек” (1Кор.5:13).
“Не знаете ли – увеща ги той, – че малко квас заквасва цялото тесто?
Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, тъй като сте безквасни”
(1Кор.5:6,7).
Друга тежка злина бе възникнала в църквата – братята бяха тръгнали
да се съдят един друг. За разрешаване на трудностите помежду им бе
дадена изобилна светлина. Самият Христос беше дал ясни наставления как
да бъдат разрешавани такива въпроси. “И ако ти съгреши брат ти – беше
съветвал Спасителят, – иди, покажи вината му между тебе и него самия. Ако
те послуша, спечелил си брата си. Но ако не те послуша, вземи със себе си
още един или двама и от устата на двама или трима свидетели да се
потвърди всяка дума. И ако не послуша тях, кажи това на църквата; че ако не
послуша и църквата, нека ти бъде като езичник и бирник. Истина ви казвам,
каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото
развържете на земята, ще бъде развързано на небесата” (Матей 18:15-18).
На коринтските вярващи, които бяха забравили този разбираем съвет,
Павел писа с ясни изрази на увещание и укор. “Когато някои от вас има нещо
против другиго – попита той, – смее ли да се съди пред неправедните, а не
пред светиите? Или не знаете, че светиите ще съдят света? Ако прочее вие
ще съдите света, не сте ли достойни да съдите ни най-малките работи? Не
знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейски работи. Тогава,
ако имате житейски тъжби, поставяте ли за съдии ония, които от църквата се
считат за нищо? Казвам това, за да ви направя да се засрамите. Истина ли е,
че няма между вас ни един мъдър човек, който би могъл да отсъди между
братята си, но брат с брата се съди, и то пред невярващите?! Даже преди
всичко е голям недостатък у вас, гдето имате тъжби помежду си. Защо по-
добре не оставате онеправдани?… А напротив, вие сами онеправдавате и
ограбвате, и то братя” (1Кор.6:1-8).
Сатана постоянно се опитва да въведе недоверие, отчуждение и злоба
сред Божия народ. Ние често ще бъдем изкушавани да чувстваме, че
правата ни са нарушени, дори когато няма истински основания за това.
Онези, чиято любов към самите тях е по-силна от любовта към Христос и
Неговото дело, поставят собствените си интереси на първо място и правят
всичко възможно да ги опазят и поддържат. Гордост и чувство за собствено
достойнство спъват мнозина на вид съзнателни християни да не отидат
лично при тези, които според тях грешат, за да разговарят в Христовия дух и
да се помолят заедно един за друг. Когато се смятат ощетени от братята си,
някои дори отиват пред съд, вместо да последват правилото на Спасителя.
Християните не трябва да се обръщат към граждански съдилища, за да
се разрешават спорове, възникнали между църковни членове. Такива
спорове трябва да бъдат разрешавани от самите тях или от църквата в
съгласие с Христовото наставление. Дори ако бъде извършена неправда,
последователят на кроткия и смирен Исус ще се остави по-скоро “да бъде
онеправдан”, отколкото да открие пред света греховете на братята си от
църквата.
Съдебни дела между братя са укор за делото на истината. Християни,
които отиват да се съдят, излагат църквата на подигравките на нейните
неприятели и стават причина силите на тъмнината да триумфират. Те
нараняват отново Христос и Го излагат на публичен срам, като пренебрегват
авторитета на църквата и показват пренебрежение към Бога, който й го е дал.
В писмото си към коринтяните Павел се постара да им покаже
Христовата сила, която ще ги опази от злото. Той знаеше, че ако бяха се
съобразявали с така изложените принципи, щяха да бъдат укрепени в силата
на Всемогъщия. Като средство, което да им помогне да разкъсат робството
на греха и да усъвършенстват светостта си в страх от Господа, Павел им
напомни изискването на Този, на Когото бяха посветили живота си по
времето на своето обръщане във вярата. “Или не знаете, че вашето тяло е
храм на Светия Дух – заяви той. – И вие не сте свои си, защото сте били с
цена купени; затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са
Божии (1Кор.6:19,20).
Апостолът ясно подчерта резултата след обръщането от живот на
чистота и святост към покварените обичаи на езичеството. “Недейте се лъга -
писа той. – Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците,
нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито
сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да
наследят Божието царство.” Той ги увеща да контролират низките страсти и
апетити. “Или не знаете – попита той, – че вашето тяло е храм на Светия Дух,
който е във вас, когото имате от Бога?”
Павел притежаваше висока интелектуална дарба, а животът му
откриваше силата на рядко срещана мъдрост. Тя му даваше ясен поглед и
съчувстващо сърце и го довеждаше до близка връзка с другите, като го
правеше способен да въздига тяхното по-добро естество и да ги вдъхновява
да се стремят към един по-висш живот. Сърцето му бе изпълнено с искрена
любов към коринтските вярващи. Копнееше да види как развиват своята
вътрешна набожност, която щеше да ги укрепи против изкушенията. Знаеше,
че на всяка стъпка в християнския път щяха да им се противопоставят от
сатанинската синагога, че трябваше да издържат на всекидневни конфликти.
Трябваше да се пазят от измамното прокрадване на неприятеля, усилващ
старите навици и естествени наклонности, и винаги да бдят в молитва. Павел
знаеше, че най-висшата християнска цел може да се постигне само чрез
много молитви и постоянно бдение и се опита да им го обясни. Но знаеше
също, че чрез разпнатия Христос им беше предложена сила, достатъчна да
преобрази душата, и предвидливо ги приготвяше да устоят на изкушенията
на злото. Въоръжили се с вяра в Бога и взели в ръце за оръжие Неговото
Слово, те щяха да получат вътрешна сила, която да ги направи способни да
отблъснат атаките на неприятеля.
Коринтските вярващи се нуждаеха от по-дълбоко преживяване на Божиите
неща. Те не знаеха напълно какво означава да се съзерцава Неговата слава
и да бъде променен един характер в друг. Бяха видели само първите лъчи от
ранната зора на тази слава. Желанието на Павел беше да бъдат изпълнени
с цялата Божия пълнота, за да познават Този, Чийто възход се подготвя като
утринта, и продължи да ги поучава за Него, докато получат пълната светлина
на съвършената евангелска вяра.
Тази глава е основана на Първото послание към коринтяните