Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Видях Исус да идва – 7 – Видях Исус да идва – Дуайт Нелсън

Имах цепещо главоболие и се въртях в усукания ми спален чувал, окалян и станал на парцали след нощите, прекарани на влажната горска земя. Да спя? Ако можете да наречете неспокойното ми мятане по буците и върху оня гаден корен, от който не можех да избягам – да, това беше сън. Но кой от нас, останалите сред гората, бе спал през последните дни и нощи? Подпрях се на лакът и погледнах към настъпващия мрак. Всички бяха тук – купчини, увити в спалните си чували и свити от нощния студ – съпругата ми, двете ни деца и няколко близки приятели. Бегълци, всички ние. Бездомни и преследвани.
Докато се опитвах да забравя болката в главата, протегнах ръка към радиото. Пъхнах си слушалката в ухото и завъртях скалата на къси вълни. Скоро глас с кристално ясен британски акцент повтори главните точки от световните новини на Би Би Си. След целия хаос в националните ни средства за масова информация и скорошното им поставяне под правителствен контрол Би Би Си се оказа най-надеждният електронен прозорец към света.
Свят, който бързо се разпада – обяви говорителят, свят попаднал в катаклизма на планетарен упадък. За унищожителните глобални бичове, поразили северното и южното полукълбо, сега се говореше като за нещо обикновено. Екологична катастрофа в океаните, по-страшна от червен прилив, е унищожила икономиките на страните с излаз на море. Била е последвана от пурпурната зараза на пресните води по земята и в резултат на сушата селското стопанство е почти унищожено, като това е довело до световен глад. Редовните предавания на Би Би Си сега представят доклади за кървави гладни бунтове в най-големите световни мега-центрове. Плячкосването и кланетата добавят последната краска към картината на граждански безредици.
Като последица от икономическия и екологичен колапс социално-политическите фибри на обществото се разпадат по-бързо, отколкото новинарите могат да докладват. Общоприетите някога ценности на човешко благоприличие и достойнство отдавна са били хвърлени на бушуващите ветрове на анархията. Обстановката в повечето градове може да бъде описана като бурна ярост. Като допълнение на дългия списък от мрачни заглавия се появява и всеобща епидемия – тайнствена болест, пред която всички лекари стоят безпомощни. Пристъпите на страх вече не са само епидемия, а глобална парализа. Напрегнатият глас на говорителят отразява тихия ужас, обхващащ ни след всяка новина, която успеем да чуем тук в планинското си убежище.
Всичко се случи толкова бързо! Гледах през сенките, където жена ми неспокойно се мяташе. Бяхме се надявали, че ще успокоим острите реакции в града спрямо съботянските ни разбирания. Всички знаехме, че президентът и конгресът, поддържани от набързо взетите решения на Върховния съд, скоро щяха да ратифицират националния закон за религиозна реформа. Новото християнско право бе станало най-мощната политическа коалиция в страната – най-влиятелната “група по интереси”. Бързата им “сватба” с Римската църква бе довела до създаване на ефективно лоби, което осигури реалната забрана на Хартата за граждански права – всичко, разбира се, в името на националните интереси и на моралното обновление.
Предполагам, че при икономическия колапс и моралната разруха на нацията съвсем не дойде като изненада изявлението на президента, направено в най-гледаното време. Благодарение на Си Ен Ен мрачният му външен вид се появи на телевизионните екрани по цял свят. (Спомням си изказването на Тед Търнър, че телевизионната мрежа ще излъчва предавания “до края на света”. Колко пророчески изглеждат сега думите му!)
Мелодичният глас на президента бе събрал американци от цялата велика страна да заявят в един глас пред всички народи на света, че Америка се е покаяла пред Бога и че ще стане световен водач в духовната вярност и поклонение пред Всемогъщия Бог – вярност подобна на тази, която някога са имали нашите отци-основатели.
Реакцията на народа граничеше с масова истерия. Странно съживление завладя цялата страна с почти хипнотична бързина. Малцината, издигнали самотни гласове срещу погазването на конституцията и обединяването на църква и държава, бяха заплашени и набързо смълчани. Когато една сутрин се събудихме и видяхме заплашителен червен кръст, надраскан върху вратата на гаража, разбрахме, че е дошло време за нашата – така казахме на съседите – “кратка ваканция извън града”.
Ето ни сега тук на 400 мили в североизточна посока. Усамотени в края на голяма горска поляна в планините, където често бяхме идвали на къмпинг в по-щастливите дни. Как го беше казал древният пророк? “Крепостите на канарите ще бъдат мястото на защитата му. Хлябът му ще му се даде, водата му няма да липсва” (Исая 33:16). И наистина Бог не ни изостави. Странно, но близкото поточе, покрай което лежахме, не се бе превърнало в пурпурна боя, както радиото бе докладвало. В горската почва намерихме достатъчно храна, която да ни спаси от гладна смърт.
Храна и вода като за бежанци.
Сега обаче сърцата ни се бяха свили, потънали в мрачни предчувствия, че въпреки всички изумителни изпълнения на Апокалипсиса, изразяващи се в отрезвяващите новини по пращящото радио – дори след всичко това вярата ни в Бога би могла да се поклати и плахата ни надежда в Исус да изчезне. Какво би станало, ако Го изоставим точно накрая? Тревожните въпроси бяха още една причина, поради която никой не можеше да заспи на подгизналата земя. През нощта често се събирахме един до друг, коленичили на мръсните си джинси, станали кафяви по колената от честите молитви към Бога, царуващ някъде отвъд звездите. Ех да можеше – както направи през онази нощ с Яков – да ни каже няколко думи на прощение, милост, спасение и надежда, простираща се извън очевидната предстояща смърт.
Вече както късовълновите станции, така и местните програми тръбяха за новия международен указ. Оформен от съюз на правителства и религии, чиито нунции и посланици се бяха събрали в Рим, в указа се обявяваше недвусмисленото и бързо изкореняване на всички “духовни тумори, които застрашават човечеството”. Имаха се предвид такива “дисиденти” като нас. Бе гласувано точно в полунощ да бъдат убити тези, които упорито и безсмислено упорстват в отхвърляне на колективната воля на света.
Това, което се случи после, стана със зашеметяваща бързина. Тъкмо бях извадил слушалката от ухото си, когато чух далечен грохот. Като че ли високопроходни машини се качваха нагоре към горската поляна. След това гласове и резки команди. Скривалището ни беше намерено!
В този миг на ужас се втурнахме нагоре по планинския склон в среднощната тъмнина. Внезапно като че ли времето спря. “И седмият ангел изля чашата си върху въздуха; и из храма излезе силен глас от престола и каза: Сбъдна се. И произлязоха светкавици и гласове и гръмове, и стана силен тръс, небивал откак съществуват човеци на земята, такъв тръс толкоз силен” (Откр. 16:17,18).
Земята под нозете ни се разтвори като разцепена диня. За миг цялата планета завря и всичко се срути като Оукландския мост по време на земетресението в Сан Франциско. “Небето биде преместено като свитък, когато се свива; и всички планини и острови се вдигнаха от местата си” (Откр. 6:14).
Като че ли природата полудяваше. Внезапно се появи ослепително слънце – и то в полунощ! Планински канари се свличат по склоновете, смазват гори и взривяват равнините, размазвайки всичко по пътя си. Все още червеният океан ври, избухвайки в чудовищни вълни от цунами – вълни убийци заливат цели островни вериги. Въздухът в разкъсаните небеса гори на бели и жълти мълнии, поразяващи прашната земя и разпалващи милиони пожари. Нощта се превръща в страшен ден.
В този миг гордите земни бастиони на съпротивата – морските градове на света – биват пометени в отмъщаващото си море. Храмове от стъкло, стомана, и камък, някога горди с иконите си на човешкото изкуство и бунт, се сгромолясват като картонени кули пред тресящата се, гърчеща се земя, страдала достатъчно дълго под железния юмрук на човешката експлоатация. Сякаш за да се отърве от смъртоносен вирус, тя се надига и бълва подобно на пияница, хванал се за улична лампа. В нощта реват далечни сирени на опасността, които са били използвани за предизвестяване на торнадо, ураган, ядрена война. Зловещите им стонове се издигат в сгъстяващото се небе над тях и се присъединяват към бушуващата какофония на унищожението “като демони, тръгнали на унищожителна мисия” (“Великата борба”). Катерим се все по-нависоко по планинския склон. Никой вече не е сигурен дали е нощ или ден. Небето отгоре е притъмняло от тъмен пушек, издигащ се подобно на ядрен облак от долината под нас. Всички червени, черни и оранжеви пушеци от кувейтските запалени петролни кладенци не могат да се сравнят с гъстата и воняща смрад на унищожението, извираща от смачканата земя. Малки червени и сини точици проблясват диво през пушека над далечните градове – превозни средства за бърза помощ, които не могат да спрат последния кръвоизлив на Земята.
Внезапно някой извиква. Сърцата ни спират да бият. От каменния склон можем да го видим – знака, за който безброй поколения са говорили на децата си – сигурното знамение, че най-смелите човешки мечти ще се сбъднат: “На изток малък черен облак с големината на около половин човешка длан…” (“Великата борба”).
С тържествено страхопочитание очите ни се заковават в растящия облак. Все още черен, но вече позлатен по краищата си, той се придвижва от изток и изглежда пулсира на разширяващи се вълни. Все по-близо и по-близо – все по-ярък и по-ярък. Черното е само сянка, защото сега, разширявайки се в небето, облакът става бял – огнено бял и светещ като слънце по пладне. На изток и запад, север и юг пламтящият огън се носи и заема всяко кътче от небето.
Тогава въпреки грохота на земята чуваме музика. Облакът е жив! “Божиите колесници са двадесет хиляди, дори хиляди по хиляди. Господ е всред тях” (Пс. 68:17). Светещи същества. Високи и благородни. Пеещи величествена рапсодия, от която ни побиват тръпки. Въпреки че не можем да разберем думите, там на високите скали душите ни започват да пригласят на рефрена.
Но ние подемаме собствения си хвалебствен химн, когато очите ни поглеждат още по-нагоре. Там сред огненото ядро Е ТОЙ! “Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше записано име, което никой не знаеше, а само той. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието слово… И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: Цар на царете и Господ на господарите” (Откр. 19:12,13,16).
Някой успява да прошепне: “Това е Исус!” Като отпусната на воля мелодия екстатичните ни викове се качват към небето. “Този същият Исус” най-накрая е дошъл за нас! Плачейки от радост и смеейки се през сълзи, инстинктивно се прегръщаме. “Ето, тоя е наш Бог. Чакахме Го и той ще ни спаси. Тоя е Господ; чакахме Го. Ще се възрадваме и развеселим в спасението Му” (Исая 25:9).
Приближава все повече и повече. И тогава настъпва мигът, който никога няма да бъде забравен. Небесният Княз протяга прободените Си ръце и с вик подобен на гръм казва: “Събудете се вие, които спите в пръста!” Най-накрая се случва и това! Високо в нагънатото небе се чува ясния звук на тръба. Само за миг прашните гробове на милиарди легла се отварят и спящите Божии приятели се събуждат. Едва прозвучал пронизителният звук на тръба и около нас настава раздвижване. Инстинктивно се обръщаме към гордите небесни воини. Сгушени в ръцете им виждаме усмихнатото личице на малката ни дъщеря, която погребахме преди много време на един далечен хълм. С замъглени от сълзи очи усещаме, че най-после животът ни е изцерен.
Само за един миг всичко се сбъдва. Внезапно те се материализират около нас – ангелите-хранители, които през целия ни живот са стояли невидими до нас. С блестящи очи и махащи ни за добре дошли те ни вземат за ръце и със скоростта на звездния елеватор ни издигат нагоре и все по-нагоре към вече изстуденото небе. И не само нашата малка група. Със страхопочитание оглеждаме пурпурното и бяло небе. Заобиколени сме от милиони други мъже, жени, момчета, момичета, бебета и юноши, приятели, семейства и непознати – всички те с миловидни лица и издигащи се нагоре, идващи от празните гробове, от морските дълбини, от земята, от дупки и затвори. Милиарди светещи лица от всеки народ, език и племе. Погледите им не се отклоняват от лицето на Исус, от веещата се бяла коса и младежко изражение, от прободените Му ръце, протегнати за прегръдка. Блестящите Му тъмни очи говорят тихо и с усмивка: “Казах ви, че ще се върна за вас!”
Все по-високо и по-високо в космоса по посока към небесния облак. Синьозелената топка отдолу, толкова дълго била наш дом, се смалява под нас. Казват, че домът е там, където е сърцето. Гледайки Исусовото лице, всяка фибра от тялото ни крещи: “Най-после сме у дома!”
______________________________________________
“Амин! Дойди, Господи Исусе!”

ПОСЛЕСЛОВ
И така, къде ще отидем оттук? “Някой бе писал: “От тук до вечността.” Разбира се, това не е лоша идея – имам предвид вечността. Сигурно е, че сърцето на всеки читател на Апокалипсиса винаги ще съхранява огнената надежда за скоро идващия Спасител. Наистина вечност! И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Но за да не помислим, че единствената алтернатива в този морално банкрутирал и бързо пропадащ свят е да го напуснем и да избягаме по планините, очаквайки Господа там, искам да ви напомня, че първата църква също се надявала на скорошното Исусово идване. Как живеели според надеждата си? Не провъзгласявали ли вестта сред собственото си западащо общество?
Петър, Мария, Павел, Йоан, Лука, Тома, Марко и Рода – книгата “Деяния” свети от блясъка на личното им свидетелство за Исус и публичното провъзгласяване на Неговата истина. По булеварди и кръстопътища на големите градски центрове, по политическите форуми, както и в частни срещи проповядвали вечното благовестие от Апокалипсиса.
Не трябва ли да бъде така и с последната църква? Не е ли дошло време да тръгнем по кървавите им стъпки и да живеем според свидетелството на първата църква в сегашните апокалиптични времена? Не е ли това мисията ни – мисията на хора, които толкова лесно се плашат чрез глупавата си гордост: “Какво ще си помислят съседите за мене?” Не е ли време да попитаме: “Какво мислят за Исус?” Не е ли дошло време да изоставим изисканите си съмнения и да заработим така, че този свят да опознае истината за Бога?
Какво значение има мнението им за нас? Хвърляните от огъня сенки по разпадащия се хоризонт на времето са доказателство, че ако сега не споделяме това, което сме открили в Исус, може би няма да имаме друга възможност! Бог не ни призовава да тръгнем по хълмовете. Апелира към нас да отидем по пътищата и кръстопътищата на човечеството в този час на предупреждение – последния спринт към финиша.
Изправени пред смаляващата се купчина време, имаме нужда от ново посвещение на Духа. “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене… до края на Земята” (Деяния 1:8). “Ще приемете.” Няма “ако” или “но” в Исусовото обещание, дадено преди 2000 години – дара на Светия Дух, от който толкова отчаяно се нуждаем в навечерието на Христовото идване. И така, нека искаме – да искаме, да искаме и пак да искаме.
Защото към вас и за мен – читатели на Апокалипсиса и последователи на Господа – е отправен настоятелният призив: Вървете! Отидете в умиращия свят и му дайте жива надежда. Вървете! Това е тържественото поръчение на нашия апокалиптичен Господ. Вървете! Дори никой друг да не отиде. Вървете! Дошло е време да тръгнем.
“И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20).