Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Виж с нови очи истинската красота на Божия характер – СРЕЩА С БАЩА МИ – Част първа – Тай Гибсън

Да познаеш истинския характер на Бог, това е максимално освобождаване. В познаването на Неговата доброта и любов присъства пълна свобода. Можем да притежаваме всичко това чрез вяра.

Имаше период от време, когато, като дете, намирах прибежище на едно дърво. Оцелявах във високите му клони.

Всеки ден, както всички деца, се прибирах от училище вкъщи. Спирах се пред входната врата с нервното чуство от предишия ден, хвърлях учебниците и купичката от обяда на портата и се отправях към дървото в предния двор.Бях заковал три стратегически дъски за стеблото, за да се изкатеря по-бързо до долните клони.Като печелех височина с всяка маневра нагоре, аз се чуствах все по-добре и по-добре. Чуствах се сигурен.

Близо до върха на дървото имаше два здрави клона, които образуваха удобна люлка. Седях там, понякога с часове, като размишлявах. В действителност, повечето от времето беше прекарано в чуства, емоционални мисли, така че ми беше трудно да разсъждавам. Дори, в действителност, не знаех какво да мисля. Мислите ми бяха почти неопределени. Но моите чуства бяха много определени и много силни. Това бяха чуства на гняв. Чуства на омраза. Чуства на дълбоко желание нещата да се променят… в тази къща долу, за която се предполагаше, че е дом. Чуствах се добре на това дърво, в смисъл, това беше място, където срещах моята реалност с много силна болка. Най-после бях сам. Най-после бях далеч от онези гледки и звуци, които правеха живота ми почти непоносим.

Но като всички деца трябваше да ям и спя, и да помагам в домашната работа, така че винаги слизах от дървото.Мама щеше да ме извика и аз с неохота щях да сляза на земята, като си поема дълбоко дъх, преди да мина през вратата.

Понякога атмосферата беше весела. Но по-често не беше.Мама винаги се опитваше да изглежда щастлива, а татко винаги се опитваше да унищожи всякаква възможност за щастие. Картините са все още живи в ума ми, но рядко ги докосвам.

Всички седяхме около масата и вечеряхме. Постепенно, с всяка следваща глъдка водка Кеслер, напрежението върху малката компания нарастваше. Начина, по който беше приготвена храната. Как мама използва времето си. Сметките. Каквото и да е. Понякога той запазваше самообладание по време на яденето и изливаше гнева си по-късно през нощта. Понякога започваше да хвърля съдовете от масата или просто обръщаше цялата маса. и в края на краищата, всичко завършваше по един и същ начин. Той биеше мама, често до кръв или до безсъзнание. Ние четирите деца никога не бяхме докосвани от неговото насилие, но го чуствахме по кожата си, в сърцата си. Много нощи се блъскахме в едно легло, плачейки, докато изтощени заспивахме.

Тогава дойде денят на освобождението, поне за мен, поне до известна степен.

Съучениците ми бяха долу. Учителката извика мама и й обясни, че изглеждам разсеян и трудно се справям в училище. Г-жа Сандърс каза, че съм дете над средната интелигентност, което бях горд да чуя, но ще трябва да повторя втори клас, ако не започна да уча по-усърдно.

Мама се безпокоеше за мен.

Тя беше прекрасна дама! Тя беше единствения човек в този свят, който можеше да ме накара да се засмея. Ако имаше нещо, което знаех, това беше, че мама ме обичаше. Мразех баща си толкова много, защото обичах мама толкова много. Болката, която той й причиняваше, беше повече от това, което можех да понеса.Често исках той да не е мой баща.

Един ден мама ме повика от дървото:
- Тай, моля те, слез долу. Трябва да говоря с теб преди Чарли да се прибере.
“Странно”, помислих си аз. “Тя го нарече Чарли”. Обикновено, когато говореше на нас, децата, го наричаше татко. Имаше необикновена настойчивост в гласа й.

Бързо слязох от дървото и изтичах към къщата. Мама ме заведе в коптора??? зад къщата и затвори вратата. Бяхме сами. Тя започна да ми говори за училище. Тогава спомена, че аз съм най-голямото от децата. Разбирах, че иска да ми каже нещо.Може би това щеше да ме облекчи, предполагаше тя, така че трябваше да се съсредоточа в ученето. Или може би не разбирах и това щеше да направи нещата още по-трудни. Тя не беше сигурна.

- Мисля, че трябва да продължа и да ти кажа – каза тя.

Бях объркан.

“За какво говореше тя” – се чудех аз.

Тя се протегна , сложи прекрасните си млади ръце на моите колене и ме погледна право в очите.Спомням си чуството. Като че ли щеше да ми каже нещо много важно, нещо, което щеше да помогне.

И тя го направи.

- Чарли не е твой баща – гласът й секна със сдържана емоция.

- Какво? – измърморих аз.

Той беше единственият, когото познавах. Винаги го наричах татко.Бях объркан.

Тогава мама извади нещо от един плик. Това беше снимка на друг мъж. Не познавах лицето му.

- Той се казва Джони. Това е твоят баща.

Тя продължи да ми разказва колко хубав мъж бил той. Забавен. Мил. Не избухвал. Но тя също ми каза, че когато съм се появил на белия свят, те били много млади и той не можел да си представи да изостави живота си на тийнейджърско парти. Така че тя неохотно го напуснала, след като отправяла предупреждения и отчаяни молби, че искала да живее “добър живот”. Тя искала нещо по-добро за нейното бебе… бебето Тай.

- Чарли не е твой баща – повтори тя. Мисля, че това ще ти помогне, защото зная, че не харесваш начина, по който той се отнася към майка ти.

Никога не разбрах защо не се е получило нищо с моя истински баща, но вътре в мен, от този ден, настъпи важна промяна.Отново и отново си повтарях: “Той не е мой баща.” Някак си се чуствах, до известна степен, свбоден, бях свободен; свободен да не се уеднаквявам с тази грозота; свободен да бъда някой друг, да не приличам на него.

Никога повече не нарекох Чарли татко. Бележките ми в училище се повишиха. Не се качих повече на дървото. Но моята детска свобода беше само слаба сянка на по-великата свобода, която предстоеше.

Накрая, след девет години ад на земята, мама се разведе с Чарли и рискува да опита да възпита четири деца съвсем сама. Разведена и сама тя работеше много, от сутрин до вечер, всеки ден със случайно свободни недели. Рядко я виждахме, но знаехме, че тя работеше за нас. Какво друго можеше да направи?

Имах много свободно време и улиците на големия град ме привличаха, улиците, по които минавах всеки ден за и от училище. Мисля, че видях много неща на тези улици. Много неправда. Много разбити сърца. Много страдание.

Зависимост от дрогата. Дрогирани бебета. Расова омраза. Банди на насилие. Малтретиране на деца. Всичко това съществуваше там и беше много страшно. Животът беше ужасно грозен, толкова грозен, че аз не можех да го проумея. И така станах циничен, защото не можах да стана безразличен, въпреки че се опитвах. Чуствах се свидетел на всяка трагедия против волята си. Защо някой не направи нещо да спре всичко това? Този въпрос винаги се въртеше в главата ми.

Но на кого говорех? Като че ли имаше някаква скрита реалност на доброта и правда някъде извън нашия свят.

Изобщо не включвах Бог. В действителност, не бях попаднал на тази идея в някаква конкретна форма. Съществуваше някаква неясна представа, че трябва да има някакво Висше Същество, но това не беше нищо друго, освен мъглявина. Бях чул други хора да говорят за такова Същество. Но точно кой или какво беше той или това, наистина нямах никаква представа.Съществуваше само тази “нелепа /абсурдна/ идея”, която някои хора имат, че Бог е личност, съмнително, че Той е добър и наистина обича хората.

“Как е възможно някой да вярва подобна глупост?” мислех с младежкия си търсещ ум.”Какво колосално струпване на ирационални трикове. Само погледни този свят. Всеки малоумен може да види, че ако има Бог, със сигурност не Го е грижа за това, което става тук долу.”

Определено, чуството на объркване и неудовлетвореност се задълбочаваше с течение на времето.

Тогава срещнах моя Баща. Не Джони, но Иехова.

Бях на седемнадесет и не можех да си намеря място.Мама стана християнка, като “усилие за емоциоално оцеляване,” мислех си аз. За да станат нещата по-лоши и приятелката ми също навлезе в това Божие нещо като изучаваше Библията с майка ми. Но аз бях непоклатим. Нямаше начин, държах се като си казвах, че Бог е такава личност, с която не бих искал да имам нищо общо. Случаят е приключен! Точка!

В действителност това не беше точка, а по-скоро въпросителен знак Някъде дълбоко в себе си исках да разбера истината, която се криеше зад цялата мъглява бъркотия от думи. Но нямаше начин просто да приема, със сляпа наивност, че Бог обича хората. Нуждаех се от смислени, логични отговори.

Майка ми помоли един млад пастор да се опита да ме посещава веднъж седмично, по време на груповото изучаване на Библията, което се провеждаше у дома. Те се бяха събрали във всекидневната, когато той дойде и почука на вратата на моята стая, където се криех, докато хората от църквата напуснеха нашата къща. Когато за пръв път влезе в моята стая, аз бях “аут” /шокиран/ от смелостта на този костюмиран, късо подстриган “ексцентрик”, опитващ се да ме заинтересува с религията си. Неговият кураж събуди в мен известно уважение. Имаше нещо в този приятел, което почти ме насили да го харесам.

След няколко седмици реших да се отърва от този заблуден човек. Визитите му ми се струваха безсмислени. И така аз си представих как го поставям на място, като му казвам прямо моето мнение за неговия Бог и неговата религия.

Като го изпращах от стаята си до външната врата, се приготвих да изкажа мислите си относно идеята Бог е любов. Това щеше да бъде първия път, когато на глас щях да изразя това, което съхранявах в главата си по този въпрос. Не бях сигурен какво ще кажа.

- Слушай, велико нещо е, че ти обичаш Бога и че мислиш, че Той те обича, но аз съвсем не желая да купувам. Просто не се покрива /не пасва/ с реалността. Искам да кажа, че 2+2=4, не 56. И реалният свят на страдание не се покрива с концепцията Бог е любов.

Той мълчеше и слушаше с искрен интерес това, което казвах. Така че аз продължих с напълно доказаните си аргументи.

- Аз не съм Бог и не претендирам да обичам някого както , според теб прави Той, но ако аз видя някой да измъчва детето си, ще се намеся. Ако видя гладни до смърт деца, ще ги нахраня. Ако видя мъж да бие жена си, ще го спра. Не съм Бог и не претендирам, че обичам всички, но ако имам сила да сложа край на всички мъки в този объркан свят, ще го направя. Така че не ми казвайте, че Бог обича хората. Реалността е много по-убедителна от религията.

Какво облекчение. Добре беше да облека в думи чуствата, които кипяха в мен от години. И всичко беше много смислено. Логиката ми беше несломима или поне аз мислех така.

Младият пастор нямаше отговор за мен.Но той имаше нещо много по-важно в този момент. Той притежаваше честност, честност да се съгласи. Той просто ме погледна с очи, които отразяваха болката, която чуствах и каза:

- Да, съгласен съм, не пасва. Трудно е да разберем как Бог може да стои отстрана и да ни наблюдава как страдаме.

Разбира се аз очаквах да чуя нещо от рода на готовите клишета: “Бог го казва и аз вярвам и това ме устройва”. За културния християнин, роден и израстнал в църквата, отговори като този може би могат да бъдат значими; но не и за хора, които не са сигурни, че Бог съществува. И понеже той не ми даде такъв отговор, уважението ми към него нарастна много.

Преди да излезе, той каза нещо за финал.

- Ще ми направиш ли услуга? Би ли прочел само първата глава от тази книга – ме предизвика той, посочвайки ми дебелия почти осем сантиметра том на масата на мама. – Не цялата книга, само първата глава. Може би там е отговорът.

- Добре, ще я прочета.

Поглеждайки назад, се очудих, че казах Да. Чуствах като че ли някой друг каза Да с моите устни преди да мога да кажа Не.

Тази вечер, седемнадесет годишен и напълно скептичен, седнах да изпълня обещанието си. Прочетох първата глава от книгата. Главният предмет на главата беше Божият характер в светлината на човешкото страдание. Не разбрах много от това, което прочетох, но нещо много важно се зароди в ума ми. Като че ли някой запали лампа в мен.Само за няколко мига, в мен настъпи пълна умствена и емоционална революция. Макар книгата да не го изразяваше със същите думи, една проста, /пълна, проницателна, дълбока/ картина на реалността се оформи в ума ми:

Любовта повелява свобода; свободата създава риск; но любовта заслужава риска.

При това положение разбрах, че любовта изисква контрол.Ако Бог наистина беше същество на любов и доброта, Той просто не трябваше да позволява на злото да съществува. И ако то някога се опиташе да надигне грозната си глава, Той незабавно да я смаже. Най-малкото, което би могъл да направи сега , откакто злото вече се е развило, трябваше да бъде да унищожи всички лоши хора и да започне отново само с добрите.

Но сега виждах съвсем различна картина на Божията любов. Можех да видя тази любов чрез истинската й природа, която изисква Бог да даде свобода и че пълният контрол би ограничил капацитета за любов в нашите сърца. И ето, свободата е риск. Същата любов, която направи възможна любовта, направи възможен и бунта.

Всичко, което можех да направя, беше да седна слисан пред простичката /елементарната/ красота на логиката, която променяше моите мисли и чуства. Чуствах се като събуден от сън, роден за реалността такава, каквато е. Тази вечер аз осъзнах, че “Бог е любов.”(1 Йоан 4:8) и че Неговата любов е така истинска и дълбока, че Той няма друг избор освен да ни позволи, в отговор, да Го обичаме или не. И ако не Го обичаме, единствената алтернатива на любовта е себичността, която неминуемо води до неправда и страдание.

Внезапно Бог ми изглеждаше красив. Можех да Го видя. Не лице, но личност, характер съставен от качества, които отдавна желаех да съществуват.

Като че ли отново бях на осем години, седящ пред мама и чувах гласа й: “Той не е твой баща; твоят баща е добър и мил”. Грозната картина на Бога, която виждах в ума си, сега отстъпи на съвсем нова картина. Аз срещнах моя небесен Баща и обикнах Личността, в която Той се превърна. Бях свободен. Имах на Кого да гледам, Баща , на Когото си струва да подражаваш.

Споделям този портрет на следващите страници.

НЕБЕСНИ ОТЧЕ: Ако Ти не беше Се представил днес пред мен, не зная какво щеше да стане с мен. Но зная, че нямаше да е добро. Благодаря Ти, че ме намери в тъмнината и ме заведе в светлината. Ти си толкова велик. С нетърпение очаквам да Те видя лице в лице. Помолих Ти се в името на Исус Христос. Амин.