Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Виж с нови очи истинската красота на Божия характер – СЪДБА: СЪЗНАНИЕ – Част осем – Тай Гибсън

Всички се насочваме към едно и също място – явна среща с Бог. Живей или умри, според случая.

В Библията срещаме странната идея, че има два вида смърт, не един. И двата са резултат от греха, но първата е временна и настъпва по чисто физически причини, като болест, трагичен случай или старост. Втората смърт не се случва просто на физиологично ниво, но повече на психологично и емоционално ниво. Това е вътрешна смърт.

Първата смърт, като смисъл, съвсем не е истинска смърт. Исус я нарече сън. Да помислим, например, за младото момиче, което Исус събуди от първата смърт-сън. Като наближи дома на момичето, след като беше помолен да дойде и я излекува, Исус каза на оплаквачите: “Не плачете; тя не е мъртва, но спи” (Лука 8:52).

Забележете Исус не каза само, че момичето беше заспало, но направи една стъпка по-нататък и заяви: “Тя не е мъртва” (Лука 8:53). Исус не отрече Своята диагноза. Той знаеше, че момичето беше умряло в смисъла на първата смърт. Но Той също знаеше, че тя не беше умряла от последната, втората смърт. За да демонстрира Своята гледна точка, Той се отправи да събуди момичето от нейната първа смърт- сън.

Да размислим за случая на Лазар. Обръщайки се към Своите ученици Исус каза: “Нашият приятел Лазар заспа; но Аз отивам да го събудя. За това учениците Му казаха, Господи, ако е заспал ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му; а те мислеха, че Той говори за почиване в сън. За туй Исус тогава им рече ясно, Лазар умря” (Йоан 11:11-14).

- Да, Лазар умря, – призна Исус, но Той неохотно я нарече смърт.Той предпочиташе да я нарича по-скоро сън. Изглежда Исус разбираше за смъртта нещо, което ние човеците обикновено не схващаме.

Момичето “не е мъртво”, настояваше Исус.

“Лазар заспа”.

Това наистина не е смърт, като че ли казва Той.

От първата смърт можем да се придвижим към библейското разбиране за втората смърт. Да започнем с недвусмисленото изявление на Исус:

“Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият, но по-скоро бойте се от онзи, който може и душата и тялото да погуби в пъкъла” (Мат. 10:28).

Тук Исус представя два различни вида смърт. Първата е само убиване на тялото. Това е всичко. Но втората смърт е вътрешно разрушаване, включваща тялото и душата.

Разбрах, че Библията използва другаде думата душа, като има предвид цялата личност: тяло, ум, емоции и т.н. Но тук Исус ясно използва думата като нещо различно, не отделно от тялото.Той казва, че втората смърт е разрушаване и на двете (две неща) душата и тялото. Така употребено, тялото е явно физическото вещество, което съставлява нашата плът. Душата е вътрешния човек и всичко, което включва – индивидуалността, личността, характера, ума и чуствата. Това Павел нарича “вътрешния човек” (Еф. 3:16). Няма съзнателна душа извън тялото, но има, въпреки това, /всичко/ вътрешно измерение на човешката природа, което надживява смъртта на тялото в първата смърт, но окончателно се разрушава при втората смърт.

Библията ясно казва, че когато някой умре от първата смърт, “праха (плътта) се връща в земята, където е била, а духът се връща при Бога, който го е дал” (Екл. 12:7). С други думи, тялото се разпада на пръст и вътрешен човек, животът или идентичността на индивида, се връща при Бога, който го е дал. Духът не съществува с Бога на каквото и да е ниво на съзнание в първата смърт, но е явно запазен от Създателя за бъдещото възкресение. Бог помни или съхранява доклада на уникалната персоналност или характер на всяка личност, която умира от първата смърт. Ето защо при възкресението, ние ще бъдем точно същите индивиди, каквито сме били преди да преминем в несъзнателната първа смърт-сън.

Тогава какво е втората смърт? Исус каза, че втората смърт е разрушаване и на двете, тялото и душата. С други думи, втората смърт има вътрешна природа и в нея няма запазване на характера или индивидуалността и няма надежда за възкресение от нея. Тя е смърт на нивото на душата, позната в Писанието като пълната “заплата на греха” (Римл. 6:23).

В последното време на Откровението, срещаме втората смърт със сурова, жива яснота. Глава двадесета описва съдбата на спасените, както и последното наследство на онези, които са избрали да отхвърлят спасението на Христос. За спасените казва: “Над такива втората смърт няма сила” (Откр. 20:6). Те са избавени от втората смърт: те са приели Христос като свой Избавител, което посочва, че Той трябва да е преминал през втората смърт за целия свят. А сега аз продължавам напред. По-нататък в двадесета глава на Откровение, отново срещаме загубените.

Когато злите обкръжават новия Ерусалим, Йоан казва: “Огън падна от Бога, от небето и ги изпояде” (Откр. 20:9). Огънят от небето не е цялата картина на втората смърт. Затова пророкът подкрепя даването на подробни описания на това, което ще се случи преди огънят да пояде злите. Помнете, че втората смърт не е само смърт на тялото. По-скоро тя включва и тялото и душата. Буквалният огън, който пояжда плът и кости е по-малката част на втората смърт. Той е, фактически, милостив край на втората смърт.

Забележете, че Йоан, като пророк, който описва втората смърт, казва:

“След това видях един голям бял престол и оногова, който седеше на него, от чието лице побягнаха земята и небето, че не се намери място за тях. Видях и мъртвите, големи и малки, стоещи пред престола; и едни книги се разгърнаха; разгърна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите” (Откр. 20:11,12).

Разгледайте внимателно този пасаж от Писанието. Тук, за нашето разбиране, се открива сериозната реалност на втората смърт. Тя е повече, много повече от само физическа смърт на тялото. Всъщност, физическата смърт, причинена от буквалния огън, изглежда като сладък отдих от страданието, съдържащо се във втората смърт. Откровение двадесета глава ни представя три измерения на втората смърт.

1. Съзнанието за Божията правда и любов. Втората смърт е въведна /открита/ чрез пълното откриване на Всемогъщия Бог, седящ на “бял престол” с “лице” напълно открито за всички удивени погледи. Павел нарича това събитие “денят на гнева и …праведната съдба на Бога” (Римл. 2:5). Гневът се съдържа в светлината на “откровението”. Откровението произлиза от Бога и приема формата на себереализация, в онези, които го виждат.

Невероятно е, че всяко създание среща своя Създател. В този смисъл, последната съдба на всеки , вярващ и невярващ, е еднаква. Всички сме напълно привързани????/обречени, длъжни/, за открита среща с Бога. Всички ще застанат пред Неговия трон и ще видят Неговото лице. Божественото изражение ще бъде еднакво към всички, но не всички ще виждат едно и също нещо като го погледнат. Всички няма да имат едни и същи мисли и чуства като се срещнат с незамъглената реалност на Божия характер.

Онези, които са се доверявали на Исус, като истински образ на Бога ще видят безкрайната любов и милост в лицето на Бога. Те ще чустват прегръдката на неподправената Му любов. Но злите, на небето и земята, падналите ангели, както и хората, ще бъдат заставени /принудени/ от техните разрушени от греха души да избягат надалеч от Бог като този. Те ще чустват в себе си неудържим импулс да избягат и се скрият, не защото в Божието лице виждат враждебност, но защото то блести от любов, която те не могат да понесат. Това е непоносимо, от гледна точка на тяхната разклатена перспектива, но не се дължи на някаква промяна в характера на Бога.

Непоносимо е, защото те са отхвърляли тази зовяща любов отново и отново.

Непоносимо е, поради постоянния контраст между Божията непроменима любов и тяхната себичност, а това е повече от това, което могат да понесат.

Непоносимо е, защото са формирали характер, толкова противоположен, мисли и чуства ,толкова обратни, че любовта на техния Създател изглежда за тях като осъждане /проклятие/.

Те не могат да Го видят по друг начин. Техните сърца, мрачни от греха /затъмнени от грях/ завинаги са ослепяли за красотата на божествения характер. Психологически и емоционално те чустват единствено осъждане. Всичко в тях се стреми да избяга от Единствения, който беше така добър към тях, докато те Го мразеха. Виновната съвест не може да издържи присъствието на Този, който даде Своя живот за тях, докато те живееха за себе си. Вечната любов, чрез своята истинска природа, е крайното осъждане на греха и себичността. Божията правда е разрушителна за греха чрез контраст, не чрез еднаквост.????

Докато Бог не осъжда грешника, Неговата праведност и любов осъждат греха. Тези, които окончателно са се идентифицирали с греха и са много близки с него, така че не могат да се отделят от него, ще загинат в неговото осъждане. Бог няма да унищожи непокаяните грешници като промени любовта Си към тях, но по-скоро като поддържа славната цялост на Своята любов без колебание. Откриването на Божията съвършена правда и любов ще унищожи злите.

2. Съзнанието за раздяла: “И не се намери място за тях” (Откр. 20:11).Това са едни от най-ужасните думи в човешкия език. Втората смърт е пълна самота, дълбоко вътрешно чуство на пълна непринадлежност. Злите, стоящи пред Божия престол, загледани в израза на лицето Му, осъзнават напълно, че са извън хармонията на универса, че изобщо няма “място за тях”.

Те не пасват на универса, управляван от абсолютното правило на несебичната любов. Те не могат да съществуват между или да взеимодействат с обществото от същества, които живеят изцяло за другите. Те дори не могат да разберат такова общество. Красивите приливи и отливи на давай и получавай, без каквото и да е намерение да вземаш, е отвъд тяхната възможност да одобряват или да се ангажират. Грехът беше оставил празнота в сърцата им, ограбил капацитета им за любов. Бунтът беше повредил нежните емоционални импулси на душата. Себелюбието беше унищожило човешката им чуствителност.

Втората смърт противопоставя злите на голата реалност на крайното безсмислие, защото няма смисъл в живота отделен от Автора.Това, което могат да чустват е пълна самота, защото не съществуват отношения на удовлетворение, отделно от Онзи, с когото сме най-тясно свързани. Чуство на пълно недостойнство изпълва душите им, защото не съществува истинско чуство за лично достойнство, отделно от вътрешното отражение на Бога, който създаде нашите морално-етични стандарти по Свой образ.

Да живееш само за себе си води до себеомраза. Себичността, в своята същност, е изолация от всички други; тя открадва от душата възприятнията и емоциите, необходими да дават и получават любов.В универса, чийто главен животоподдържащ принцип е несебелюбивата любов, “не се намери място за тях”. Те потъват отвратени от себе си, за съжаление, обхванати от чуство на пълна изоставеност.

3.Съзнание за грях:“Книгите се отвориха….и мъртвите бяха съдени според делата си, по написаното в книгите” (Откр. 20:12).

Втората смърт довежда душата лице с лице с пълната, грозна реалност на греха, несмекчена с Божията милост. Грехът, извършен веднъж, е съществуваща реалност в ума. Той е отбелязан в нашата съвест и трябва да се ликвидира или чрез прощение, или чрез страдание. Прощението е възможно само чрез Божията милостива любов. Страданието е единствената алтернатива на прощението, и това е причината Бог да може да прости само изтърпявайки в себе Си страданието, което грехът причинява.

Тежестта на ужасната присъда на греха изтисква живителната сила на душата. Всички човешки същества са грешници. Затова всички са под осъждане. Това осъждане , рано или късно, ще натрапи непоносим срам на онези, чиито умове отказват да видят истинското изцеление на Божията прощаваща любов. Съзнателното разбиране на Божията любов и приемането й, е единствената сила, способна да неутрализира силата на греха и да предпази душата от унищожение.

За да проумеем това, което Библията иска да ни каже с думите: “книгите се разгърнаха…..и мъртвите бидоха съдени”, да се опитаме да си представим невъобразимото. Опитай се да си представиш какво щеше да стане, ако си създаден с пълното съзнание за всеки грях, който си извършил – всяка грешна мисъл и чуство, и дело; пълно усещане за всичко наведнъж, с всички грозни подробности крещящи в твоята душа, без начин да се отървеш. Тогава към ужасяващата картина прибави липса на милост – никаква идея за прощение; никакво чуство за близост; никакъв образ на Бог, който безрезервно и с готовност прощава всеки грях.

Какъв би бил такъв момент за теб? Зная какво би бил за мен. Няма подходящи думи, които да изразят съсипващото ума изпитание. Такава е природата на тази смърт, която е пълната цена, платена за греха. Единствената причина, за да не видим никога ясно пълната мощ на нашата вина е, че планът на спасението, поставен в действие от нашия любящ Спасител, вдига завесата на милостта в човешката съвест, за да действа като буфер и да ни предпази от всички последици на греха. Той държи на разстояние нашите страдания като ни прощава с цената на Собствените Си страдания в Христос Исус.

Откровение глава 20 ни представя грешниците събрани заедно около Божия трон. Те са съдени или съзнанието им е пробудено чрез книгите, които са съхранили всеки грях, извършен някога. Чрез метод избран от Бога, може би голям видео-екран като панорама, прострян през небето, всеки закоравял бунтовник ще види ролята, която е играл във великата борба между доброто и злото. Всяко дело на техния живот ще бъде показано ясно на умствените им очи с огнени букви. Ослепителната светлина на безкрайната любов ще се сблъска с грозната тъмнина на греха в тяхната душа. Поразителният контраст ще гори с вътрешен огън по-силен и по-ужасен от всеки истински пламък докосващ плътта.

Сега следва жизненоважният въпрос, изпълнен с умствена насоченост: коя смърт, първата или втората, изстрада Исус, за да спаси човешкия род? Побързай към следващата глава преди нашият екранът да се замъгли в твоя ум.

МИЛИ ГОСПОДИ: Какво издържа Исус заради мен? Дали Той наистина преживя /изпита/ пълната заплата на греха и тази на целия човешки род? Моля просветли ума ми и ми помогни да разбера истината за това. Искам да видя пълната мярка на Твоята любов, изявена в жертвата на Твоя Син. Дай ми нещо повече от моето човешкото разбиране. Амин.