Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Възлюбеният Йоан – 53 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Възлюбеният Йоан – 53 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Йоан се отличава от другите апостоли като “ученикът, когото обичаше
Исус” (Йоан 21:20). Изглежда е имал предимството да бъде в по-голяма
степен приятел с Христос и получи много знаци за доверието и любовта на
Спасителя. Той бе един от тримата, на които бе позволено да станат
свидетели на Христовата слава на Планината на преображението и на
агонията Му в Гетсимания. На неговата грижа нашият Господ повери Своята
майка в последните мъчителни часове на кръста.
Възлюбеният ученик отговори на чувствата на Спасителя с всичката си
сила и преданост. Йоан се държеше за Христос, както лоза се държи за
величествен стълб. Заради Учителя си той пренебрегна опасностите на
съдебната зала, стоя близко до кръста и при вестите, че Христос е
възкръснал, забърза към гроба Му, изпреварвайки в радостта си дори
стремителния Петър.
Доверието, любовта и несебелюбивата преданост в живота и в
характера на Йоан представляват уроци с неизказана ценност за
християнската църква. По естество не притежаваше благ характер, какъвто
разкрива неговият живот в по-късните години. Имаше си сериозни
недостатъци. Бе не само горд, самоуверен и амбициозен за почести, но
невъздържан и негодуващ при оскърбление. Той и брат му бяха наречени
“синове на гърма”. Зъл нрав и желание за отмъщение, дух на критикарство -
всичко това притежаваше любимият ученик, но зад всичко това Божественият
Учител различи страстно, искрено, обичащо сърце. Исус изобличи неговото
самолюбие, разколеба амбициите му, изпита вярата му. Но и разкри на
ученика Си онова, за което копнееше душата му – красотата на светостта,
преобразяващата сила на любовта.
Недостатъците на Йоановия характер се изявиха особено в някои
случаи при личното му общуване със Спасителя. Веднъж Исус изпрати
вестители пред себе си в едно самарийско село да поискат от народа да
приготви храна за Него и за учениците Му. Но когато Спасителят приближи
града, се разбра, че пътува към Ерусалим. Това възбуди ревността на
самаряните и вместо да Го поканят да остане при тях, Му отказаха
гостоприемството, що биха отдали дори на обикновен пътник. Исус никога не
натрапва присъствието Си на някого и самаряните изгубиха
благословението, което биха получили, ако Го бяха поканили да бъде техен
гост.
Учениците знаеха, че Христос възнамеряваше чрез присъствието Си
да благослови самаряните и студенината, ревността и неуважението,
демонстрирани към техния Учител, ги изненада и възмути. Яков и Йоан
особено се разгневиха. Трябваше ли Този, Когото толкова високо почитаха,
да бъде третиран така? Това им изглеждаше твърде голям грях, за да бъде
отминат без незабавно наказание. В привързаността си те казаха: “Господи,
искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както стори
и Илия?”, като имаха предвид унищожаването на самарянските
предводители и техните войници, изпратени да доведат пророк Илия. Бяха
изненадани, че Исус се оскърби от думите им и още по-изненадани от укора
Му. “Вие не знаете на какъв сте дух, защото Човешкият Син не е дошъл да
погуби човешки души, но да спаси” (Лука 9:54-56).
Мисията на Христос не е да принуждава хората да Го приемат. Сатана
и хората, действащи чрез неговия дух, се стараят да насилят съвестта. Под
маската на ревност за правдата обединените със зли ангели хора
причиняват понякога страдания на ближните си, за да ги обърнат към своите
религиозни идеи. Но Христос винаги показва милост, винаги се старае да
спечели чрез разкриване на любовта Си. Той не може да приеме никакъв
съперник в душата, нито частична служба. Желае само доброволно служене,
искрено предаване на сърцето, подтикнато от любов.
При един друг случай Яков и Йоан представиха чрез майка си молба
да им бъде позволено да заемат най-високите почетни постове в Христовото
царство. Въпреки че Христос често им даваше наставления за естеството на
Своето царство, тези млади ученици още таяха надеждата си за един Месия,
Който да заеме Своя трон и царска власт в съгласие с желанията на хората.
Майката пожела заедно с тях почетното място за синовете си в това царство
и се помоли: “Заповядай тия мои два сина да седнат един отдясно Ти, а един
отляво Ти в Твоето царство”.
Но Спасителят отговори: “Не знаете какво искате. Можете ли да пиете
чашата, която аз имам да пия? И да се кръстите с кръщението, с което аз се
кръщавам?” Те си спомниха тайнствените Му думи за съд и страдания, но
въпреки това отговориха уверено: “Можем”. За тях щеше да бъде най-висока
чест да покажат верността си, като споделят всичко, което щеше да стане с
техния Господ.
“Моята чаша наистина ще пиете и с кръщението, с което Аз се
кръщавам, ще се кръстите – заяви Христос и очите Му съзряха не трон, а
кръст, от двете страни на който висяха двама злодеи. Яков и Йоан трябваше
да станат участници в страданията на своя Учител – единият щеше да загине
преждевременно от меч, а другият – най-дълго от всички ученици да работи
за своя Господ, подложен на укори и преследване, но да седнете отдясно Ми
и отляво Ми не е Мое да дам, а ще се даде на ония, за които е било
приготвено от Отца Ми” – продължи Той (Матей 20:21-23).
Исус разбра подбудата на тази молба и укори гордостта и амбицията
на двамата ученици така: “… управителите на народите господаруват над тях
и големците им властват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който
иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде
пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да
Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина” (Матей 20:25-
28).
В Божието царство постът не се спечелва чрез привилегия, нито се
извоюва, нито се получава чрез произволно даване. Той е резултат от
характера. Короната и тронът са знаци на постигнато състояние – знаци на
победа над себе си чрез благодатта на нашия Господ Исус Христос.
След много време, когато Йоан съчувстваше на Спасителя в Неговите
страдания, Господ Исус Христос му разкри какво представлява състоянието
на близост до царството Му. “На този, който победи – каза Христос, – ще дам
да седне с Мене на Моя престол, както и аз победих и седнах с Отца Си на
Неговия престол” (Откр. 3:21). Най-близо до Христос ще стои този, който е
пропит най-дълбоко от Неговия дух на себеотрицателна любов, любов, която
“не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло” (1Кор.13:5),
любов, която движи ученика, както движеше и нашия Господ, да даде всичко,
да живее, да работи и да се жертва дори до смърт за спасението на
човечеството.
Веднъж в Своето земно евангелизаторско дело Яков и Йоан срещнаха
човек, който, макар че не бе признат за последовател на Христос, изгонваше
демони в Неговото име. Учениците забраниха на човека да работи и смятаха,
че са прави в това, но когато разказаха случая на Исус, Той ги упрекна с
думите: “Недейте му запрещава; защото няма никой, който да извърши
велико дело в Мое име и да може скоро след това да Ме злослови” (Марко
9:39). Никой, показващ по някакъв начин приятелство към Христос, не биваше
да бъде отблъскван. Учениците не трябваше да се наслаждават на
ограничен в тесни рамки дух, но да изразяват същото далеч достигащо
съчувствие, което бяха видели в своя Господ. Яков и Йоан бяха помислили,
че възпирайки този човек, правят нещо за честта на Господа. Но те започнаха
да разбират, че това бе израз на егоистична ревност. Признаха грешката си и
приеха упрека.
Христовите уроци изтъкваха кротостта, смирението и любовта като
съществени за растежа в благодатта и за способността да се работи в
Неговото дело. Най-висока стойност имаха те за Йоан. Той оценяваше високо
всеки урок и постоянно се опитваше да съгласува своя живот с Божествения
образец. Бе започнал да вниква в славата на Христос – не в светска
помпозност и власт, за които го бяха научили да се надява, но “слава като на
единородния от Отца, пълно с благодат и истина” (Йоан 1:14).
Не дълбочината и силата на Йоановите чувства към неговия Господ
бяха причина за любовта на Христос, а резултатът от тази любов. Йоан
желаеше да стане като Спасителя и под преобразяващото влияние на
Христовата любов стана благ и смирен. Неговото “аз” се скри в Исус. Повече
от всички свои приятели той се отдаде на силата на този чуден живот. И каза:
“… животът се яви и ние видяхме и свидетелстваме, и ви възвестяваме
вечния живот, който беше у Отца и се яви нам”. “Защото ние всички приехме
от Неговата пълнота и благодат върху благодат…” (1Йоаново 1:2; Йоан 1:16).
Йоан познаваше Спасителя от личен опит. Неговите уроци се запечатаха в
душата му. Когато свидетелстваше за благодатта на Господа, простият му
език бе красноречив, защото любовта обладаваше цялото му естество.
Дълбоката любов на Йоан към Христос подбуждаше желанието му да
бъде винаги близо до Него. Спасителят обичаше и дванадесетте, но Йоан бе
с най-възприемчив дух. Бе по-млад от другите и с детско доверие отвори
сърцето си за Исус. Така се изпълни с любов към Него, и чрез Йоан Христос
предаде на народа най-дълбокото Си духовно учение.
Исус обича всички, които представят Отца, а Йоан можеше да
разговаря за любовта на Отца, както никой друг от останалите ученици. Той
разкриваше на ближните си онова, което чувстваше с душата си, показвайки
чрез своя характер Божиите качества. Славата на Господа бе изразена на
лицето му. Красотата на преобразилата го святост грееше на лицето му
подобно на Христовото излъчване. Той съзерцаваше Спасителя с обожание
и любов, докато подобието на Христос и общуването с Него станаха
единственото му желание и в характера му се отрази характерът на неговия
Господ.
“Вижте каква любов е дал нам Отец, да се наречем Божии чада, а такива и
сме …Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще
бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще
Го видим както е” (1Йоаново 3:1,2).