Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА ИЗДАТЕЛСКАТА РАБОТА – 41 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ВЪЗОБНОВЯВАНЕ НА ИЗДАТЕЛСКАТА РАБОТА
От Осуего* *Виж края на главата “Посещаване на разпръснатото стадо”/ отидохме в Сентърпорт заедно с брат и сестра Едсън и се установихме да живеем в дома на брат Харис. Там издавахме месечно списание, наречено АДВЕНТ РИВЮ**Списанието “Адвент ривю”, печатано в Осбърн, щата Ню Йорк, през лятото на 1850 г., не трябва да се смесва с “Адвент ривю енд сабат херълд”, чийто първи брой е издаден в Парис, щата Мейн, през май 1850 г. “Адвент ривю” било издавано между 10 и 11 брой от “Настоящата истина”. За целите на списанието старейшината Джеймс Вайт писал на първата страница на въведението си към брошурата (т.е. към състоящото се от 48 стр. под формата на брошура издание на “Адвент ривю”): “Намерението ни е чрез това списание да насърчим и да окуражим искрения вярващ, като посочим изпълнението на пророчествата в удивителното Божие дело, изразяващо се в призоваването и отделянето от света и от формалните църкви на един народ, който очаква Второто пришествие на Спасителя.”/

Усилията на Сатана да пречи
Здравето на детето ми се влоши**Виж края на главата “Посещаване на разпръснатото стадо”./ и три пъти дневно се молехме за него. Понякога биваше благославяно и положението му се подобряваше; след това вярата ни биваше тежко изпитана, когато симптомите на болестта ставаха силно обезпокоителни.
Бях много потисната духом. Смущаваха ме въпроси като: защо Бог не иска да чуе нашите молитви и да възстанови здравето на детето? Сатана, винаги готов със своите изкушения, ни внушаваше, че това е защото не сме били в ред с Бога. Не можех да си спомня за нищо специално, с което да съм Го оскърбила, но въпреки това сякаш смазваща тежест притискаше духа ми, довеждайки ме до пълно отчаяние. Съмнявах се в своята опитност с Бога и не можех да се моля. Нямах дори толкова кураж, че да вдигна очи към небето. Изпитвах такава силна душевна мъка, че мъжът ми потърси Господа в молитва заради мен. И не престана, докато и моят глас не се съедини заедно с неговия в молба за избавление. Благословението дойде и аз започнах да се надявам. Треперещата ми вяра се хвана здраво за Божиите обещания.
Тогава Сатана дойде под друга форма. Съпругът ми се разболя тежко. Симптомите бяха много обезпокоителни. Отвреме навреме имаше спазми и страдаше от много силна болка. Крайниците му изстиваха. Аз ги разтривах, докато останех без сила. Брат Харис беше далече на няколко мили по работа. Сестра Харис и Бонфи, както и сестра ми Сара, бяха единствените присъстващи и аз просто събирах сили за смелостта да вярвам в Божиите обещания. Ако съм чувствала някога слабост, то това бе тогава. Знаехме, че нещо трябва да се направи незабавно. С всеки момент състоянието на съпруга ми ставаше все по-критично. Ясно беше, че това е холера. Той поиска да се помолим и не дръзнахме да откажем. В голяма слабост коленичихме пред Господа. С дълбоко чувство за собственото си недостойнство положих ръцете си на главата му и помолих Господ да изяви силата Си. Незабавно настъпи промяна. Възвърна се естественият цвят на лицето му и небесна светлина го осия. Всички бяхме изпълнени с неизразима благодарност. Никога не сме били свидетели на по-забележителен отговор на молитва.
Този ден трябваше да отидем до Порт Байрън, за да прочетем коректурните листове на списанието, което се печаташе в Осбърн. Струваше ми се, че Сатана се опитва да попречи на публикуването на истината, която така се трудехме да поставим в ръцете на хората. Чувствахме, че трябва да вървим напред само с вяра. Съпругът ми каза, че ще отиде до Порт Байрън за коректурите. Помогнахме му да впрегне коня и аз го придружих. Господ го укрепи по пътя. Получи коректурите и една бележка, която съобщаваше, че вестникът ще бъде свален от печатната машина на другия ден и трябва да бъдем в Осбърн, за да го получим.
Същата нощ бяхме събудени от писъците на нашия малък Едсън, който спеше в стаята над нас. Беше около полунощ. Нашето малко момче се вкопчваше в сестра Бонфи, след това удряше въздуха с ръце и викаше в ужас: “Не, не!” И се притискаше, вкопчвайки се в нас. Знаехме, че са усилия на Сатана, за да ни безпокои и коленичихме в молитва. Съпругът ми смъмра злия дух в името на Господа и Едсън спокойно заспа в ръцете на сестра Бонфи, като си отпочина добре през останалата нощ.
След това съпругът ми получи нов пристъп. Изпитваше силни болки. Коленичих пред него и помолих Господ да укрепи нашата вяра. Знаех, че Бог действа за него и смъмрих болестта. Не можехме да се молим за онова, което беше вече направено, но молехме Господа да продължи Своето действие. Повтаряхме следните думи: “Ти чуваш молитви. Действаш. Вярваме без съмнение. Продължи делото, което си започнал!” Така в продължение на два часа умолявахме Господа. И докато се молехме, съпругът ми заспа и си отпочина добре до зори. Когато се събуди, беше все още много слаб, но ние не гледахме на външния вид.

Победители чрез вяра
Уповавахме се на Божието обещание и решихме да ходим напред само чрез вяра. Същия ден ни очакваха в Осбърн, за да получим коректурите на вестника. Вярвахме, че Сатана се опитва да ни пречи и съпругът ми реши да тръгне, доверявайки се на Господа. Брат Харис приготви колата, а сестра Бонфи ни придружи. Трябваше да помогнем на съпруга ми да се качи в колата, но с всеки изминат километър силата му се увеличаваше. Насочвахме мислите си само към Бога и упражнявахме непрекъснато вяра. Продължихме да пътуваме мирно и щастливо.
Когато получихме вестника напълно готов и тръгнахме обратно за Сентърпорт, бяхме уверени, че вървим по пътя на дълга. Божиите благословения почиваха над нас. Сатана се бе опитал да ни порази жестоко, но чрез Христос, Който ни подкрепяше, бяхме излезли победители. Взехме със себе си големия пакет, съдържащ скъпоценната истина за Божия народ.
Детето ни се възстановяваше и на Сатана не бе позволено отново да го атакува. Работихме от ранни зори до късна вечер. Понякога не си позволявахме дори да седнем на масата, за да се нахраним. С храната пред себе си едновременно ядяхме и работехме. Поради крайното напрягане на силите при сгъването на големите листове си докарах силна болка в раменете, която не ме напусна в продължение на години.
Планирахме пътуване на изток и детето ни бе отново достатъчно добре, за да може да пътува. Взехме парахода за Ютика и там се разделихме със сестра Бонфи, със сестра ми Сара и с детето. Ние продължихме на изток, а брат Аби ги заведе в дома си. Трябваше да направим тази жертва, като се отделим от онези, които бяха така нежно свързани с нас. Сърцата ни бяха особено привързани към малкия Едсън, чийто живот толкова често е бил в опасност. След това отпътувахме за Върмонт и проведохме конференция в Сътън.

“Ривю енд херълд”
През ноември 1850 г. изданието излезе от печат в Парис, щата Мейн. Тук бе разширено и името му бе променено на “Адвент ривю енд сабат херълд” (“Адвентен преглед и съботна вест или вестител”).
Установихме се да живеем в семейството на брат А. Искахме да живеем евтино, за да можем да осигурим издаването на списанието. Приятелите на делото бяха малцина и бедни на земни блага, а и ние все още бяхме принудени да се борим с бедност и обезсърчения. Имахме много грижи и често стояхме до късно през нощта, а понякога до 2 или 3 ч. сутринта, за да четем коректурите.
Неимоверният труд, грижите и тревогите, липсата на подходяща и питателна храна, както и постоянното излагане на студ при дългите ни зимни пътувания – всичко това се оказа прекалено много за моя съпруг и той падна под тежкия товар. Отслабна толкова, че едва можеше да стигне до печатницата. Вярата ни бе изпитана до крайност. Понасяхме доброволно лишения, труд и страдания, а подбудите ни бяха криво тълкувани и ни гледаха с недоверие или завист. Само малцина от онези, за чието добро бяхме страдали, изглежда, оценяваха нашия труд.
Бяхме толкова неспокойни, че не можехме нито да спим, нито да си почиваме. Часовете, през които трябваше да спим, за да се ободрим, често пъти бяха прекарвани в отговаряне на дълги писма, предизвикани от завист. Докато другите спяха, ние прекарвахме много часове в душевна мъка, плач и скръб пред Господа. Накрая съпругът ми каза: “Безсмислено е да се борим повече. Тези неща ме смазват и скоро ще ме отведат в гроба. Не мога да продължавам повече. Написах бележка до списанието, че няма да го издавам повече.” Докато той излизаше от вратата, за да занесе бележката до печатницата, припаднах. Върна се и се помоли за мен. На молитвата му бе отговорено и аз се съвзех.
На следната сутрин, докато се бяхме събрали на семейна молитва, бях взета във видение и получих наставления по тези въпроси. Видях, че съпругът ми не трябва да се отказва от списанието, защото Сатана се опитва да го накара да предприеме точно тази стъпка и действа чрез свои инструменти за постигането на целта си. Беше ми показано, че трябва да продължаваме да издаваме и Господ ще ни поддържа.
Скоро получихме настоятелни покани да провеждаме конференции в различни щати и решихме да посетим общите събрания в Бостън, щата Масачузетс, Роки Хил, щата Кънектикът, Канден и Уест Милтън, щата Ню Йорк. Това бяха все събрания, свързани с голяма работа и труд, но се оказаха много полезни за нашите разпръснати братя.

Преместване в Саратога Спрингс
Задържахме се в Боулстън Спа няколко седмици, докато се реши въпросът с книгоиздаването в Саратога Спрингс. След това наехме къща и изпратихме да повикат брат и сестра Стивън Белден и сестра Бонфи, които по това време бяха в Мейн и се грижеха за малкия Едсън. Започнахме нашето домакинство с взети назаем мебели. Тук съпругът ми издаде втората годишнина на “Адвент ривю енд сабат херълд”.
Сестра Ани Смит, която сега спи в Исус, дойде да живее с нас и да ни помага в работата. Нейната помощ се оказа много необходима. Съпругът ми изразява чувствата си от онова време в писмо до брат Хауланд от 20 февруари 1852 г.: “Всички сме много добре с изключение на мен. Не мога да издържам дълго време на толкова работа, пътувания и грижи по публикуването. В сряда през нощта работихме до 2 ч. сутринта – сгъвахме и опаковахме брой 12 от “Ривю енд херълд”. След това се опитах да си почина и кашлях до сутринта. Молете се за мен! Делото прави чуден напредък. Може би Господ няма да има дълго време нужда от мен и ще ме положи да си почина в гроба. Надявам се да се освободя от грижите по списанието. Издържал съм в крайно неблагодарни обстоятелства; и сега, когато приятелите на това издание са много, чувствам се свободен да го оставя, щом се намери друг да го поеме. Надявам се пътят ми да бъде разчистен. Дано Бог ръководи!”