Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

В гробницата на Йосиф – 80 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – В гробницата на Йосиф – 80

В гробницата на Йосиф

Най-сетне Исус си почиваше. Дългият ден на позор и мъчения свърши.
Когато последните лъчи на залязващото слънце въведоха съботата, Божият
Син лежеше на спокойствие и тишина в Йосифовата гробница. След като
делото Му бе приключено, с ръце скръстени в мир, Той си почиваше през
святите часове на съботния ден.
В началото Отец и Синът си бяха починали в съботата, след като
приключи Тяхното дело по сътворението. Когато „се свършиха небето и
земята и цялото тяхно войнство” (Бит.; 2:1 Бит. 2:1), Създателят и
всички небесни същества съзерцаваха радостно славната гледка. „Звездите
на зората пееха заедно и всички Божии синове възклицаваха от радост”
(Йов;38:7 Йов 38:7). Сега Исус си почиваше от изкупителното дело; и сред
тези, които Го обичаха на земята, царуваше скръб, а на небето имаше
радост. Славно беше в очите на небесните същества обещанието за
бъдещето. Едно възстановено творение, една изкупена раса, която, веднъж
победила греха, никога повече не можеше да падне. Всичко това -
резултата от извършената от Христос работа, Бог и ангелите виждаха сега.
Денят, в който Исус почиваше, е свързан завинаги с тази сцена. Защото
„делата Му са съвършени” и „всичко, що прави Бог, ще бъде вечно” (32:4
Екл.; 3:14 Второзак. 32:4; Екл. 3:14). Когато дойде „времето, когато ще
се възстанови всичко, за което е говорил Бог от века чрез устата на
светите Си пророци” ( 3:21 Деян. 3:21), съботата на сътворението -
денят, в който Исус си почина в Йосифовата гробница, ще продължава да
бъде ден за почивка и радост. Небе и земя ще съединят хваленията си,
когато „от събота до събота” (66:23 Исая 66:23) народите на спасените
ще отиват да се покланят с радост на Бога и на Агнето.
В заключителните събития от деня на разпятието бе дадено ново
доказателство за изпълнението на пророчеството и ново доказателство за
божествеността на Христос. Когато мракът се вдигна от кръста и умиращият
Спасител издаде своя последен вик, незабавно се чу друг глас, който
каза: „Наистина, този беше Син на Бога!” (27:54 Матей 27:54).
Тези думи не бяха произнесени шепнешком. Всички очи се обърнаха да
видят откъде дойдоха те. Кой ги беше изговорил? Това бе центурионът,
стотникът, римският войн. Божественото търпение на Спасителя и
внезапната Му смърт с победния вик на устните Му бяха направили дълбоко
впечатление на този езичник. В нараненото и сломено тяло, висящо на
кръста, стотникът позна образа на Божия Син. Той не можеше да се сдържи
да не изповяда вярата си. Отново бе дадено доказателство, че нашият
Изкупител щеше да види плод от душевната Си мъка. В деня на Неговата
смърт трима души независимо един от друг заявиха открито своята вяра -
началникът на римската гвардия, онзи, който отнесе кръста на Спасителя,
и този, който умря на кръста от едната Му страна.
Когато наближи вечерта, над Голгота се спусна неземна тишина.
Повечето се завърнаха в Ерусалим с променено душевно състояние, съвсем
различно от сутрешното. Много хора се бяха стекли да гледат разпятието
от любопитство, а не от омраза към Христос. Но вярваха на обвиненията на
свещениците и гледаха на Него като на злодей. Попаднали под влиянието на
неестествена възбуда, те се бяха присъединили към тълпата и бяха хулили
Христос заедно с нея. Но когато мрак загърна земята и стояха там
обвинявани от собствената си съвест, тези хора почувстваха вина за
извършената неправда. Никаква подигравка или ироничен смях не се чуха от
ужасния мрак и когато той се вдигна, те се запътиха към домовете си
сериозни и мълчаливи. Убедиха се, че обвиненията на свещениците са
лъжливи, че Исус не беше измамник. И няколко седмици по-късно, когато
Петър проповядваше в деня на Петдесетницата, те бяха измежду хилядите,
които повярваха в Христос.
Но еврейските водачи не се промениха от събитията, на които бяха
свидетели. Омразата им към Исус не бе угаснала. Мракът, който обгърна
земята при разпятието, не бе по-гъст от този, който обвиваше умовете на
свещениците и управниците. При раждането на Исус звездата бе познала
Христос и бе завела мъдреците при яслата, в която лежеше Той. Небесните
множества Го бяха познали и Му бяха пели хвалебни песни над равнините на
Витлеем. Езерото бе познало гласа Му и се бе покорило на Неговата
заповед. Болестта и смъртта бяха признали силата Му и Му бяха върнали
своята плячка. Слънцето Го бе познало и при гледката на Неговата смъртна
агония бе скрило светлото си лице. Скалите Го бяха познали и се бяха
разтреперили и пръснали на парчета при звука на Неговия вик.
Неодушевената природа бе познала Христос и бе свидетелствала за Неговата
Божественост. Но свещениците и водачите на Израил не познаха Божия Син.
И все пак свещениците и водачите не бяха спокойни. Те постигнаха
целта си с умъртвяването на Христос, но не изпитаха онова чувство на
победа, което очакваха . Дори и в часа на тяхното явно тържество бяха
смущавани от съмнения за онова, което ще последва. Бяха чули вика:
„Свърши се!” , „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си” (19:30 23:46 Йоан
19:30; Лука 23:46). Бяха видели скалите да се разпукват. Усетили бяха
силното земетресение и сега бяха неспокойни и разтревожени.
Свещениците и управниците ревнуваха и завиждаха на Христовото
влияние над народа, докато Той бе жив; ревнуваха Го и Му завиждаха и при
смъртта Му. Плашеха се от мъртвия Христос много повече, отколкото се
бяха бояли от живия. Страхуваха се, че вниманието на народа ще бъде още
повече привлечено от събитията, които придружаваха Неговото разпятие.
Страхуваха се от последиците на извършеното през онзи ден дело. За нищо
на света не биха искали тялото Му да остане на кръста през съботния ден.
Съботата вече наближаваше и щеше да бъде нарушение на нейната святост,
ако телата останеха да висят на кръстовете. Така че, използвайки всичко
това, еврейските водачи поискаха Пилат да ускори смъртта на жертвите и
телата им да бъдат свалени, преди слънцето да залезе.
Пилат също не желаеше тялото на Исус да остане на кръста. След като
получиха съгласието Му, нозете на двамата разбойници бяха строшени, за
да се ускори смъртта им; но разбраха, че Исус бе вече умрял. Грубите
войници се бяха трогнали от онова, което бяха чули и видели, и се
въздържаха да пречупят Христовите глезени. Така при пожертването на
Божието Агне се изпълни законът на Пасхата: „Да не оставят от нея до
утрото, нито да трошат кост от нея; да я направят според всичките
повеления на Пасхата” (Числа; 9:12 Числа 9:12).
Свещениците и управниците се учудиха, когато разбраха, че Христос
вече е умрял. Смъртта на кръста бе бавен процес и мъчно можеше да се
определи спирането на живота. Нечувано бе разпънат на кръст човек да
умре за шест часа. Свещениците поискаха да се уверят в смъртта на Исус и
под тяхно въздействие един войник заби копието си в Спасителя. От така
отворената рана потекоха две обилни и отделни струи – едната от кръв, а
другата от вода. Това бе забелязано от всички наоколо и Йоан описва
случката много ясно. Той казва: „Обаче един от войниците прободе с копие
ребрата Му и веднага изтече кръв и вода. И тоя, който видя, свидетелства
за това и неговото свидетелство е вярно, и той знае, че говори истината,
за да повярвате и вие. Защото това стана, за да се изпълни написаното:
кост Негова няма да се строши. И пак на друго място Писанието казва: Ще
погледнат на Него, Когото прободоха” (19:34-37 Йоан 19:34-37).
След възкресението свещениците и управниците пръснаха мълвата, че
Исус не бил умрял на кръста, а само припаднал и след това бил съживен.
Друга мълва твърдеше, че тялото, което бе поставено в гробницата, не
било истинско тяло от плът и кости, а някакво подобие на тяло.
Постъпката на римските войници обаче опровергава тези лъжи. Те не
строшиха краката Му именно защото Той бе умрял. За да задоволят
свещениците, прободоха гърдите Му. Ако животът не бе вече престанал, то
тази рана щеше да причини внезапна смърт.
Но нито забитото копие, нито болките на кръста причиниха смъртта на
Исус. Оня вик, изтръгнал се „със силен глас” (27:50 23:46 Матей 27:50;
Лука 23:46) в момента на смъртта, струята кръв и вода, която изтече от
тялото Му, свидетелстваха, че Той е умрял от разрив на сърцето. Сърцето
Му бе разбито от душевна мъка. Убит бе от греха на света.
Заедно със смъртта на Христос загинаха и надеждите на Неговите
ученици. Те гледаха затворените Му клепачи и отпуснатата Му глава,
сплъстената Му от кръв коса, прободените ръце и нозе и мъката им бе
неописуема. До последния момент не допускаха, че Той ще умре, а и сега
почти не вярваха, че наистина е мъртъв. Покрусени от скръб, не си
спомняха думите Му, които предсказваха точно тази сцена. Нищо от онова,
което им бе казвал, не им идваше сега на ум, за да се утешат. Те виждаха
само кръста и окървавената на него Жертва. Бъдещето им изглеждаше мрачно
и безнадеждно. Вярата им в Исус бе изчезнала, но никога не бяха обичали
своя Господ толкова много, както сега. Никога по-рано не бяха Го ценили
тъй много и не бяха чувствали такава голяма нужда от Неговото
присъствие.
Даже и мъртво, Христовото тяло бе много скъпо за учениците. Те искаха
да Му устроят подобаващо погребение с почести, но не знаеха какво да
направят. Предателство спрямо римското управление – това бе
престъплението, за което Исус бе осъден. И престъпниците, екзекутирани
за такова престъпление, подлежаха на погребване в специално приготвено
за тях гробище. Ученикът Йоан и жените от Галилея останаха край кръста.
Те не смееха да оставят тялото на своя Господ в ръцете на
коравосърдечните войници, за да бъде погребан в позорен гроб. Но не
можеха и да попречат. От еврейските власти не можеха да очакват услуги,
а нямаха никакво влияние и пред Пилат.
В този критичен час в помощ на учениците дойдоха Йосиф от Ариматея и
Никодим. И двамата бяха членове на Синедриона и се познаваха с Пилат. И
двамата бяха богати и влиятелни. Те бяха решили да устроят на Исусовото
тяло погребение с почести.
Йосиф отиде смело при Пилат и поиска тялото на Исус. Тогава за първи
път Пилат научи, че Исус наистина е умрял. До него бяха достигнали разни
противоречиви слухове за събитията, които придружаваха разпятието, но
нарочно не му бяха известили за смъртта на Христос. Свещениците и
управниците бяха предупредили Пилат, че е възможно учениците да извършат
някаква измама с тялото на Христос. Затова, като чу молбата на Йосиф,
Пилат изпрати да повикат стотника, който ръководеше разпятието, и от
него научи, че Той действително е мъртъв. Изтръгна и доклад за събитията
на Голгота, който потвърди свидетелството на Йосиф.
Пилат изпълни молбата. Докато Йоан се безпокоеше за погребението на
своя Господ. Йосиф пристигна със заповед от Пилат да му бъде предадено
тялото на Христос. Пристигна и Никодим, който носеше около 50 килограма
скъпоструваща смес от смирна и алое за Неговото балсамиране. И най-
знатните хора в Ерусалим не можеха да получат при смъртта си по-големи
почести от тези. Учениците се изумиха, като видяха тези богати управници
да се интересуват от погребението на Господа като тях самите.
Нито Йосиф, нито Никодим бяха приели открито Спасителя, докато бе
жив. Те знаеха, че такава стъпка би ги изключила от Синедриона и се
надяваха да Го закрилят с влиянието си на заседанията. За известно време
сякаш успяха да го сторят, но лукавите свещеници, като видяха тяхната
благосклонност към Христос, осуетиха плановете им. Исус бе осъден и
предаден на разпятие в тяхно отсъствие. Затова сега, когато Той бе вече
мъртъв, не намираха повече за нужно да прикриват своята привързаност към
Него. Докато учениците се страхуваха да покажат открито, че са Негови
последователи, Йосиф и Никодим им дойдоха смело на помощ. Поддръжката на
тези богати и почитани хора бе изключително нужна точно сега. Те можеха
да направят за своя мъртъв Учител онова, за което бедните ученици нямаха
възможност. А и богатството и влиянието им ги закриляше до известна
степен от злобата на свещениците и управниците.
Нежно и внимателно самите те свалиха тялото на Исус от кръста.
Сълзите им на съчувствие и любов се стичаха при вида на нараненото Му и
изтерзано тяло. Йосиф притежаваше своя гробница, изсечена в скала.
Пазеше я за себе си, но тъй като се намираше близо до Голгота, сега я
приготви за Исус. Тялото заедно с благовонията, донесени от Никодим, бе
увито внимателно в ленен чаршаф и Изкупителят бе положен в гробницата.
Там тримата ученици изправиха изкривените крайници и скръстиха
наранените ръце върху бездиханните гърди. Галилейските жени дойдоха, за
да се погрижат да бъде направено всичко необходимо за безжизненото тяло
на техния любим Учител. След това те видяха как тежкият камък затваря
входа на гробницата и Спасителят бе оставен да си почива. Жените бяха
последни на кръста, последни и край гроба. Мария Магдалина и другите
Марии се маеха около мястото за почивка на своя Господ и ронеха горчиви
сълзи над участта на Този, Когото толкова много обичаха. „И като се
върнаха… в съботата си почиваха според заповедта” (23:56 Лука
23:56).
Това беше незабравима събота за скърбящите ученици, а също и за
свещениците, управниците, книжниците и народа. Вечерта на подготвителния
ден, при залязването на слънцето, тръбите затръбиха, известявайки
началото на съботата. Пасхата се отпразнува така, както бе празнувана
през вековете, а Този, на Когото тя сочеше, бе убит от нечестни ръце и
поставен в Йосифовия гроб. В събота дворовете на храма бяха препълнени с
поклонници. От Голгота първосвещеникът бе отишъл там, облечен във
великолепните си свещенически одежди. Свещеници с бели чалми на главите
изпълняваха енергично своята служба. Но някои от присъстващите не бяха
спокойни, когато се принасяше кръвта от юнци и овни за греховете. Те не
съзнаваха, че символът се бе срещнал със своята същност – една безкрайна
жертва, принесена за греховете на света. Те не знаеха, че вече няма
никакъв смисъл в изпълнението на ритуалната служба. И все пак, никога
по-рано тази служба не е била съпровождана с толкова противоречиви
чувства. Тръбите, музикалните инструменти и гласовете на певците звучаха
силно и ясно както обикновено. Но всички бяха завладени от странно
чувство. Шепнеха си един на друг и се питаха за странното събитие, което
бе станало. Дотогава Светая Светих – най-святото място в храма, бе зорко
пазена от външен поглед. Сега обаче тя бе открита за очите на всички.
Тежката завеса, изтъкана от чист лен и красиво извезана със злато,
червено и мораво, бе раздрана от горе до долу. Мястото, където Йехова се
бе срещал с първосвещеника, за да прояви славата Си и да общува с него,
бе открито за всяко око – място, което Господ не признаваше вече за
Свое. С тъмни предчувствия свещениците служеха пред олтара. Откриването
на свещената тайна на пресвятото място ги изпълваше със страх от някаква
предстояща беда.
Много умове бяха заети с мисли, породени от разигралите се на Голгота
сцени. От разпятието до възкресението много безсънни очи се ровеха
постоянно в пророчествата – някои, за да си изяснят пълното значение на
многократно празнувания дотогава празник, други, за да намерят
доказателство, че Исус не е бил това, което претендираше че е, а трети с
покрусени от скръб сърца се стремяха да си докажат, че Той е истинският
Месия. Макар че изследваха пророчествата с различни цели, всички бяха
убедени в една и съща истина – в събитието от изтеклите няколко дни е
изпълнено пророчеството и Разпнатият е Изкупителят на света. Много от
участващите тогава в службата никога повече не взеха участие в
пасхалните ритуали. Даже доста от свещениците се убедиха в истинския
характер на Исус. Изследването на пророчествата не бе напразно и след
Неговото възкресение те Го признаха за Божи Син.
Когато Никодим видя Исус издигнат на кръста, спомни си думите, които
Спасителят му бе казал през нощта на тяхната среща на Елеонския хълм:
„Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат
Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има
вечен живот” (3:14,15 Йоан 3:14,15). През онази събота, когато Христос
лежеше в гроба, Никодим имаше време за размисъл. Сега по-ясна светлина
огря ума му и думите, които Исус му бе говорил, не бяха вече така
тайнствени. Той съзна, че бе изгубил много, задето не се бе присъединил
към Спасителя, докато бе жив. Сега си припомняше събитията, разиграли се
на Голгота. Молитвата на Христос за Неговите убийци и отговорът Му към
молбата на умиращия разбойник затрогнаха дълбоко сърцето на учения
съветник. Той отново отправи мислите си към Спасителя в Неговата агония,
отново чу онзи последен вик: „Свърши се!” , прозвучал като вик на
победител. Отново видя разлюляната земя, потъмнелите небеса, раздраната
завеса, треперещите пропукани скали и вярата му се затвърди завинаги.
Събитието, унищожило надеждата на учениците, убеди Йосиф и Никодим в
Божествеността на Исус. Страховете им бяха победени от смелостта на
твърда и непоклатима вяра.
Никога преди това Христос не бе привличал вниманието на множеството
така, както сега, когато лежеше в гроба. Според обичая си народът доведе
своите болни и страдащи в дворовете на храма и питаше: „Кой ще ни каже
къде е Исус от Назарет?” Мнозина бяха дошли отдалеч, за да намерят
Този, Който лекуваше болните и възкресяваше мъртвите. Отвсякъде се
чуваше викът: „Искаме Христос, Целителя!” При такива случаи свещениците
преглеждаха всички, които имаха съмнителни признаци за проказа. Мнозина
бяха принудени да слушат как техните съпрузи, съпруги или деца, обявени
за прокажени и обречени да напуснат домовете и приятелите си,
предупреждават странниците със смразяващия вик: „Нечист! Нечист!”
Приятелските ръце на Исус от Назарет, които никога не отказваха да
докоснат с изцелителна сила някой прокажен, стояха скръстени на гърдите
Му. Устата, които бяха отговаряли с утешителните думи: „Искам, бъди
очистен!” ( 8:3 Матей 8:3), сега не издаваха нито звук. Мнозина
помолиха главните свещеници и управници, за съчувствие и помощ, но
напразно. Очевидно хората искаха живият Исус да бъде между тях. С
настойчива сериозност те питаха за Него. Не искаха да се върнат назад. А
бяха изгонвани от дворовете на храма и на вратите бяха поставени
войници, за да не позволяват да бъдат въвеждани вътре болни и умиращи.
Страдалците, дошли, за да бъдат излекувани от Спасителя, потънаха в
своето разочарование. Улиците се изпълниха с опечалени хора. Болните
умираха поради липсата на целебното Исусово докосване. Напразно лекарите
даваха съветите си. Никой не притежаваше умението на Този, Който лежеше
в Йосифовата гробница.
Печалните викове на страдащите доказаха на хиляди, че светът се е
лишил от една голяма светлина. Без Христос земята беше черна и мрачна.
Много от тези, които бяха викали: „Разпни Го! Разпни Го!” , осъзнаха
сега каква голяма беда ги е постигнала. И също така настоятелно биха
ревнали: „Дайте ни Исус!” , ако Той беше още жив.
Когато народът научи, че свещениците са предали Исус на смърт, всички
се заинтересуваха да узнаят причината. Подробностите по съдебния процес
бяха скрити много старателно, но по времето, когато Той беше в гроба,
името Му се произнасяше от хиляди уста и мълвата за недостойния начин на
разследването, както и за нечовешкото поведение на свещениците и
управниците се пръсна навсякъде. Свещениците и управниците бяха повикани
от хора с висок интелект, за да обяснят пророчествата на Стария завет за
Месия и докато се опитваха да скалъпят някакъв фалшив отговор, бяха като
побъркани. Не можеха да обяснят пророчествата, които посочваха
Христовите страдания и смърт. Така че много от питащите се убедиха, че
писанията са се изпълнили.
Свещениците мислеха, че отмъщението ще им донесе наслада, но
започваха вече да вкусват неговата горчивина. Те разбраха, че срещат
презрението на народа. Разбраха, че същите тези хора, които бяха
подстрекавали срещу Исус, сега се ужасяваха от своето срамно дело.
Свещениците се бяха опитали да повярват, че Исус е измамник, но
напразно. Някои от тях бяха стояли край гроба на Лазар и бяха видели
мъртвия да излиза жив оттам. Те потрепериха от страх при мисълта, че
Христос би могъл сам да възкръсне от гроба, да възкръсне от смъртта, да
възкръсне от мъртвите и отново да се яви пред тях. Бяха Го чули да
заявява, че има власт да даде живота Си и да си го вземе пак. Помнеха,
че бе казал: „Разрушете този храм и за три дни ще го издигна!” (2:19
Йоан 2:19). Юда им бе предал думите, които Исус бе казал на учениците Си
при последното пътуване до Ерусалим: „Ето, възлизаме за Ерусалим и
Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и книжници и те ще
Го осъдят на смърт; и ще Го предадат на езичниците, за да Му се
поругаят, да Го бият и Го разпнат; и на третия ден ще бъде възкресен”
(20:18,19 Матей 20:18,19). Когато бяха чули тези думи, те се подиграха,
но сега си спомниха, че всички Христови предсказания до момента се бяха
изпълнили. Той бе казал, че на третия ден ще възкръсне. И кой можеше да
каже, че и това нямаше да се сбъдне? Как им се искаше да се освободят от
тези мисли, но не можеха! И те като баща си, дявола, вярваха и
трепереха.
Сега, когато силната възбуда бе утихнала, образът на Христос се
натрапваше в умовете им. Те Го виждаха застанал спокоен и величествен
пред враговете Си, без да се оплаква, безропотно понасящ техните
оскърбления и унизителни постъпки. Всички събития, свързани с процеса и
разпятието, изпъкваха отново в съзнанието им така живо и с такава сила,
че не можеха да устоят на убеждението, че Той е Божи Син. Чувстваха, че
кога да е, може да застане пред тях, обвиненият да стане обвинител,
осъденият да ги осъди, убитият да изиска справедливата смърт на своите
убийци.
Те не можаха да си починат много в събота. Макар през този ден и да
не посмяха да преминат прага на някой езически дом от страх да не се
осквернят, все пак свикаха съвет, за да решат какво да правят с тялото
Христово. Смъртта и гробът трябваше да задържат Този, Когото те бяха
разпнали. И на следващия ден, който бе денят след приготовлението за
празника, главните свещеници се събраха при Пилат и казаха: „Господарю,
спомнихме си, че оня измамник приживе рече: След три дни ще възкръсна.
Заповядай прочее гробът да се пази здраво до третия ден, да не би
учениците Му да дойдат и да Го откраднат и кажат на народа: Възкръсна от
мъртвите! Така последната измама ще бъде по-лоша от първата. Пилат им
рече: Вземете стража, идете, вардете Го, както знаете” (27:62-65 Матей
27:62-65).
Свещениците дадоха нареждания да се осигури запечатването на
гробницата. Пред отвора 210 бе поставен грамаден камък. Напреко на
камъка прекараха въжета и с римския печат закрепиха здраво краищата им
за солидната скала. Камъкът не можеше да помръдне, без да се счупят
печатите. След това около гробницата бе поставена стража от сто войници,
за да се предотврати всякакво външно вмешателство. Свещениците направиха
всичко, което можеха, за да задържат Христовото тяло там, където бе
положено. Той бе запечатан сигурно в Неговата гробница, като че щеше да
остане там вечно.
Така се съветваха и планираха слабите човеци. Малко разбираха тези
убийци безполезността на всички свои усилия. Но чрез постъпките им Бог
се прослави. Мерките, които те взеха, за да попречат на Христовото
възкресение, се превърнаха в най-силните аргументи за Него. Колкото по-
голям бе броят на войниците, поставени край гробницата, толкова по-силно
щеше да бъде свидетелството, че Той е възкръснал. Стотици години преди
смъртта на Христос Светият Дух бе заявил чрез псалмиста: „Защо се
разяряват народите и племената намислюват суета? Опълчват се земните
царе и управниците се наговарят заедно против Господа и против Неговия
Помазаник… Тоя, Който седи на небесата, ще се смее, Господ ще им се
поругае” ( 2:1-4 Пс. 2:1-4). Римските стражи и римските оръжия бяха
безсилни да задържат в гроба Господаря на живота. Часът на Неговото
освобождение бе наближил.