Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

В далечни страни – 21 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

В далечни страни – 21 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Дошло бе време да се проповядва евангелието извън пределите на
Мала Азия. Беше приготвен пътят Павел и неговите сътрудници да влязат в
Европа. В Троада – на границата на Средиземно море, “яви се на Павла
нощем видение: един македонец стоеше, та му се молеше, казвайки: Дойди в
Македония и помогни ни”.
Призивът беше императивен, недопускащ отлагане. “И като видя
видението – заявява Лука, който придружаваше Павел, Сила и Тимотей при
пътуването към Европа, – веднага потърсихме случай да отидем в
Македония, като дойдохме до заключението, че Бог ни призовава да
проповядваме благовестието. И тъй, като отплувахме от Троада, отправихме
се право към Самотрак, на следващия ден в Неапол и оттам във Филипи,
който е главният град на оная част от Македония и римска колония.”
“А в събота – продължава Лука – излязохме вън от портата край една
река, гдето предполагахме, че става молитва, и седнахме, та говорехме на
събраните там жени. И някоя си богобоязлива жена на име Лидия от град
Тиатир, продавачка на морави платове, слушаше и Господ отвори сърцето
й…” Лидия прие истината с радост. Тя заедно с дома си бе обърната във
вярата и кръстена, и настоя апостолите да останат в нейния дом.
Когато вестителите на истината се готвеха да проповядват, една жена,
обхваната от вещателен дух, вървеше след тях, викайки: “Тия човеци са
слуги на Всевишния Бог, които ви проповядват път за спасение. Това тя
правеше много дни наред”.
Жената беше особен посредник на Сатана и донасяше на господарите
си голяма печалба чрез гадаене. Нейното влияние бе допринесло да се
засили идолопоклонството. Сатана знаеше, че царството му беше в опасност
и по такъв начин се опитваше да се противопостави на Божието дело,
надявайки се да смеси своите фини измами с истините, проповядвани от
носителите на евангелската вест. Думите на препоръка, изричани от жената,
бяха във вреда на истината. Те отклоняваха ума на народа от учението на
апостолите и хвърляха сянка върху евангелието. Мнозина повярваха, че
хората, които говореха с Духа и Божията сила, бяха движени от същия дух,
подбуждащ и тази пратеничка на Сатана.
За известно време апостолите издържаха това противопоставяне.
После под вдъхновението на Светия Дух Павел заповяда на злия дух да
напусне жената. Тя тутакси бе смълчана и така засвидетелства, че
апостолите бяха служители на Бога, че и демонът ги бе признал за такива и
се бе подчинил на заповедта им.
Освободена от злия дух и възстановена към нормален разум, жената
избра да стане последователка на Христос. Тогава господарите й се
обезпокоиха за печалбата си. Угасна надеждата им да получат пари от
нейните гадания и предсказания. Ако на апостолите се позволеше да
продължат делото на благовестието, този източник на доходи скоро щеше да
пресъхне напълно.
Мнозина в града имаха интерес да печелят пари чрез сатанински
измами и боейки се от влиянието на силата, която можеше така успешно да
възпре делото им, надигнаха силен вик против Божиите служители. Те
заведоха апостолите при магистратите с обвинението: “Тия човеци са юдеи и
смущават града ни, като проповядват обичаи, които не е позволено на нас
като римляни да приемаме или да пазим”.
Възбудено до ярост, множеството се надигна срещу учениците. Духът
на тълпата надви и повлия на властите, които разкъсаха горните дрехи на
апостолите и заповядаха да бъдат бити. “И като ги биха много, хвърлиха ги в
тъмница и заръчаха на тъмничния началник да ги варди здраво, който, като
получи такава заповед, хвърли ги в по-вътрешната тъмница и стегна добре
нозете им в клада.”
Апостолите страдаха мъчително в състоянието, в което бяха оставени,
но не се оплакваха. Напротив, в непрогледната тъмнина и в пустотата на
затвора се окуражаваха един друг с думи на молитва и пееха хвала на Бога,
защото ги бе сметнал за достойни да понесат опозоряване заради Него.
Сърцата им бяха окуражени от дълбока и силна любов към делото на техния
Изкупител. Павел си спомни за преследването срещу учениците на Христос,
което бе насърчавал, и се зарадва, че очите му са се отворили да види и
сърцето да почувства силата на славните истини, които по-рано бе презирал.
С удивление другите затворници се вслушваха в гласа на молитвите и
пеенето, идващо от вътрешната тъмница. Бяха свикнали да слушат писъци и
стенания, проклятия и клетви да нарушават тишината на нощта. Никога
преди не бяха чували от тази тъмна килия да се възнасят думи на молитва и
възхвала. Пазачите и затворниците се чудеха и се питаха кои ли са тези
мъже, които в студ, в глад и в мъчения могат още де се радват.
През това време магистратите се прибраха по домовете си, доволни от
незабавните и решителни мерки, с които бяха предотвратили едно народно
вълнение. Но из пътя чуха по-нататъшни подробности за характера и делото
на мъжете, които бяха осъдили на малтретиране и затвор. Видяха жената,
освободена от сатанинското влияние, и бяха изненадани от промяната в
израза и в поведението й. В миналото тя бе предизвиквала много тревоги в
града. Сега беше тиха и спокойна. Като осъзнаха, че по всяка вероятност са
наложили жестокото наказание, изисквано от римския закон на двама
невинни, се почувстваха недоволни от себе си и решиха сутринта да
заповядат апостолите да бъдат тайно освободени и да напуснат града,
съпроводени далеч от насилието на тълпата.
Но докато хората бяха жестоки и отмъстителни или престъпно
небрежни към важните отговорности, които им бяха поверени, Бог не бе
забравил да прояви милост към Своите слуги. Цялото небе се интересуваше
от мъжете, които страдаха заради Христос. И бяха изпратени ангели да
посетят затвора. При тяхното идване земята потрепери. Тежко залостените
затворнически врати се отвориха. Веригите и белезниците паднаха от ръцете
и краката на двамата мъже и ярка светлина обля затвора.
Надзирателят бе слушал с почуда молитвите и песните на
затворените апостоли. Когато ги въвеждаха, бе видял подутите им и кървящи
рани и сам бе заповядал краката им да бъдат стегнати в клади. Очакваше да
чуе от тях стенания и проклятия, но вместо това чу песни на радост и хвала.
С тези звуци в ушите си тъмничарят се унесе в сън, от който го събуди
земетресението и разтърсването на затворническите стени.
Скочи разтревожен и видя с удивление, че всички затворнически врати
бяха отворени. Порази го страх, че затворниците са избягали. Спомни си с
каква изрична заповед Павел и Сила бяха поверени на неговата грижа
вечерта и беше уверен, че смъртта ще бъде наказанието за явната му
неизпълнителност. В огорчението на духа си той почувства, че е по-добре да
умре от собствената си ръка, отколкото да бъде позорно екзекутиран. Извади
ножа си и бе готов да се самоубие, когато чу гласа на Павел с ободряващите
думи: “Недей струва никакво зло на себе си, защото всички сме тука”. Всички
бяха на мястото си, задържани от силата на Бога, употребена чрез един
техен събрат-затворник.
Жестокостта, с която тъмничарят се бе отнесъл към апостолите, не бе
възбудила тяхната отмъстителност. Павел и Сила имаха Христовия дух, а не
духа на отмъщението. В сърцата им, изпълнени с любов към Спасителя,
нямаше място за омраза към преследващите ги.
Тъмничарят пусна ножа си и като извика да запалят светлина, побърза
към вътрешната тъмница. Искаше да види какви са тези хора, които се бяха
отплатили с доброта за жестокостта, с която бяха третирани. Достигна
мястото, където бяха апостолите, коленичи пред тях и помоли за прощение.
Тогава, извеждайки ги на открито, запита: “Господа, що трябва да сторя, за да
се спася?”
Тъмничарят се бе разтреперил, когато видя Божия гняв, показан чрез
земетресението. Помислил, че затворниците са избягали, бе готов да умре от
собствената си ръка. Но сега всички тези неща изглеждаха нищожни в
сравнение с новата странна заплаха, вълнуваща ума му, и с желанието да
притежава спокойствието и куража, показани от апостолите при страданията
и охулването. Видя лицата им, озарени от небесна светлина. Позна, че Бог
се бе намесил по чуден начин, за да спаси живота им и си припомни с
особена сила думите на обзетата от дух жена: “Тия човеци са слуги на
Всевишния Бог, които ви проповядват път за спасение”.
С дълбоко смирение помоли апостолите да му покажат пътя на
живота. “Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш, ти и домът ти -
отговориха те.- И говориха Господнето учение на него и на всички, които бяха
в дома му.” Тогава тъмничарят изми раните на апостолите и им
прислужваше, след което беше кръстен от тях с цялото си домочадие.
Освещаващо влияние се разпръсна сред обитателите на затвора и умовете
на всички се отвориха да чуят истините, говорени от апостолите. Бяха
убедени, че Бог, на когото тези мъже служеха, ги беше освободил от оковите
по чуден начин.
Гражданите на Филипи бяха силно ужасени от земетресението и когато
сутринта служителите на затвора казаха на магистратите какво се бе случило
през нощта, те се разтревожиха и пратиха да освободят апостолите. Но
Павел заяви: “Биха ни публично, без да сме били осъдени, нас, които сме
римляни, и ни хвърлиха в тъмница; и тайно ли ни извеждат? То не става; но
те нека дойдат и ни изведат”.
Апостолите бяха римски граждани. Не беше законно да се бие
римлянин, освен за най-отвратително престъпление, или да се отнема
свободата му без справедлив съд. Павел и Сила бяха затворени публично и
сега отказаха да бъдат освободени тайно без подобаващо обяснение от
страна на магистрите.
Когато тези думи стигнаха до ушите им, властите се разтревожиха, че
апостолите ще се оплачат на императора. Отидоха веднага в затвора и се
извиниха на Павел и Сила за несправедливостта и жестокостта към тях.
Лично ги съпроводиха на излизане от затвора, уговаряйки ги да си отидат от
града. Магистратите се бояха от влиянието на апостолите сред народа,
бояха се и от Силата, намесила се в полза на тези невинни мъже.
Като действаха според указанието, дадено от Христос, апостолите не
натрапиха присъствието си там, където бе нежелано, но “като излязоха от
тъмницата, влязоха у Лидини и като видяха братята, увещаха ги и си
заминаха”.
Апостолите не смятаха, че трудът им във Филипи е напразен.
Срещнаха силна опозиция и преследване, но намесата на Провидението в
тяхна полза и обръщането на тъмничаря и неговото домочадие към вярата
бяха повече от отплата за претърпените хули и страдания. Вестта, че
незаконно са били хвърлени в затвора, а след това чудно освободени, се
разнесе по цялата област и стана причина делото им да бъде забелязано от
много хора, които иначе нямаше да бъдат достигнати.
В резултат от труда на Павел във Филипи бе установена църква, чието
членство нарастваше бързо. Неговото старание и преданост и преди всичко
готовността му да страда заради Христос направиха дълбоко и трайно
впечатление на новоповярвалите. Те оцениха скъпоценните истини, за които
апостолите бяха пожертвали толкова много, и се предадоха от цяло сърце на
делото на своя Изкупител.
Тази църква не избегна преследване, за което се чете в писмото на
Павел към тях: “… вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате
за Него, като имате същата борба, каквато сте видели, че аз имам…” Такава
бе тяхната твърдост във вярата, че той заявява: “Благодаря на моя Бог…
винаги, във всяка моя молитва, като се моля за всички вас с радост за
вашето участие в делото на благовестието от първия ден дори досега”
(Филип. 1:29-30, 3-5).
Ужасна битка се води между силите на доброто и злото във важните
центрове, където са призвани да работят вестителите на истината. “Защото
нашата борба не е срещу кръв и плът – заявява Павел, – но срещу
началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в
небесните места” (Еф. 6:12). До края на времето ще има конфликт между
църквата на Бога и ония, които са под контрола на злите ангели.
Ранните християни често бяха призовавани да се срещат лице в лице
със силите на тъмнината. Чрез фини измами или преследване врагът се
опитваше да ги отклони от истинската вяра. Днес, когато краят на всички
земни неща бързо наближава, Сатана прави отчаяни усилия да улови света в
капан. Измисля много планове как да привлече умовете и да отклони
вниманието от съществените за спасението истини. Във всеки град
сътрудниците му са заети да организират противопоставящите се на Божия
закон. Архиизмамникът действа, за да предизвика объркване и бунт и да
разпали усърдие, което не идва от познание.
Злото достига върхове, никога недостигани досега, но въпреки това мнозина
служители на евангелието викат: “Мир и безопасност”. Но Божиите верни
вестители трябва твърдо да напредват в своето дело. Облечени в небесното
си всеоръжие, те трябва да вървят напред безстрашно и победно, като
никога не прекратяват битката, докато всяка душа, която е в близост с тях, не
получи вестта на истината за това време.
Тази глава е основана на Деяния 16:7-40