Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

В РОЧЕСТЪР – 42 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

В РОЧЕСТЪР
През април 1859 г., при най-обезкуражаващи обстоятелства се преместихме в Рочестър, щата Ню Йорк. При всяка стъпка се налагаше да вървим чрез вяра. Бяхме все още спъвани от бедността и принудени да практикуваме най-строга икономия и себеотрицание. Искам да ви представя кратък откъс от едно писмо до семейството на брат Хауланд с дата 16 април 1852 г.:
“Току-що се установихме в Рочестър. Наехме стара къща за 175 долара годишно. В къщата имаме печатница. Ако не беше това, трябваше да плащаме 50 долара всяка година за канцелария. Сигурно ще се усмихнеш, ако би могъл да ни погледнеш и да видиш мебелите ни. Купихме две стари легла за по 25 цента. Съпругът ми донесе вкъщи шест стари стола общо за 1 долар, от които нямаше дори два еднакви. Скоро след това донесе още четири по-стари, без седалки, за които платил 62 цента. Рамките са здрави и аз им направих седалки от габардин. Маслото е толкова скъпо, че не си купуваме. Не можем да си позволим и картофи. Употребяваме млечен сос вместо масло и цвекло вместо картофи. Отначало готвехме на огнище, направено от два празни варела от брашно. С готовност търпим лишения, стига Божието дело да напредва. Вярваме, че Божията ръка ни е накарала да дойдем на това място. Тук има голямо поле за работа, но работниците са малко. Миналата събота събранието беше чудесно. Господ ни освежи с присъствието Си.”

Смъртта на Робърт Хармън
Наскоро след като семейството ни се установи в Рочестър, получихме писмо от майка ми, която ни съобщаваше за опасното заболяване на моя брат Робърт, който живееше с родителите ми в Горъм, щата Мейн. Когато новината стигна до нас, сестра ми Сара реши да отпътува незабавно за Горъм.
По всичко изглеждаше, че брат ми ще живее само още няколко дни. Но противно на очакванията на всички, живя още шест месеца в големи страдания. Сестра ми бдя вярно над него до края. Имахме възможността да по посетим, преди да умре. Беше трогателна среща. Брат ми се беше променил много, но отслабналото му лице светеше от радост. Радостната надежда за бъдещето го крепеше постоянно. Често се молехме в неговата стая и Исус изглеждаше много близо. Трябваше да се разделим с нашия обичан брат, като не очаквахме вече да го видим на тази земя до възкресението на праведните. Скоро след това той заспа в Исус с пълната надежда, че ще участва в първото възкресение.

Ход напред
Трудът ни в Рочестър бе придружен с много проблеми и обезсърчения. В града пламна холера и, докато върлуваше, цяла нощ чувахме трополенето на колите, които извозваха мъртвите до гробището “Маунт Холп”. Болестта поваляше не само хората от низшите класи, но вземаше жертви от всеки слой на обществото. Най-способните лекари бяха повалени и отнесени на “Маунт Холп”. Когато минавахме по улиците на Рочестър, на почти всеки ъгъл виждахме коли, натоварени с евтини чамови ковчези за мъртвите.
Нашият малък Едсън получи пристъп и ние го заведохме при Великия Лекар. Взех го в ръцете си и в името на Исус заповядах на болестта да се махне. Той веднага почувства облекчение и когато една сестра започна да моли Господ да го излекува, малкото 3-годишно момченце я погледна учудено и каза: “Не е нужно да се молите повече, защото Господ ме излекува”. Беше още много слаб, но болестта не се разви повече. Въпреки това обаче все още нямаше сили. Вярата ни все още биваше изпитвана. В продължение на три дни не яде нищо.

Писане и пътуване
Имахме ангажименти за следващите два месеца, започвайки от Рочестър, щата Ню Йорк, до Бенгър, щата Мейн. Трябваше да пътуваме с нашата покрита кола и с добрия ни кон Чарли, подарен ни от братята във Върмонт. Не смеехме да оставим детето в такова критично състояние, но решихме да отидем, ако не настъпи някаква промяна към по-лошо. След два дни решихме да тръгнем, за да стигнем навреме за първото събрание. Представихме случая пред Господа, като приехме, че ако детето получи апетит, ще дръзнем да тръгнем. Първия ден нямаше никаква промяна към по-добро. То не беше в състояние да приеме никаква храна. На другия ден около обяд поиска супа и тя го подкрепи.
Започнахме пътуването си още същия следобед. Около четири часа поставих болното си дете на възглавница и пропътувахме 20 мили. През нощта то беше много неспокойно. Не можеше да спи и аз го държах в ръцете си почти цялата нощ.
На следващата сутрин се посъветвахме дали да се върнем в Рочестър, или да продължим. Семейството, което ни беше подслонило, ни заяви, че ако продължим, ще погребем детето по пътя. По всичко изглеждаше, че ще стане така. Но аз не смеех да се върна в Рочестър. Вярвахме, че болестта на детето е работа на Сатана, за да ни попречи да пътуваме. Затова не смеехме да му се поддадем. Казах на съпруга си: “Ако се върнем, очаквам детето да умре. Ако продължим, може и да оцелее. Нека продължим пътуването си, уповавайки се на Господа.”
Предстоеше ни да пропътуваме от около 100 мили, което трябваше да направим за два дни. Но вярвахме, че Господ ще ни помага по време на пътуването. Много бях изтощена и се страхувах, че ще заспя и детето ще падне от ръцете ми. Затова го поставих на скута си и го привързах около кръста си. Така и двамата спахме този ден през по-голямата част от пътя. Детето се съвзе и силите му продължиха да се възстановят през цялото пътуване, така че го заведохме вкъщи доста укрепнало. Господ богато ни благослови в пътуването до Върмонт.
Съпругът ми имаше много грижи и работа. По време на различните конференции той проповядваше през по-голямата част от времето, продаваше книги и се трудеше за разпространението на списанието. Щом приключеше една конференция, бързахме за следващата. По обед хранехме коня край пътя и самите ние обядвахме. След това съпругът ми вземаше хартия и я слагаше върху капака на нашето сандъче за хранене или върху шапката си и започваше да пише статии за “Ривю” и за “Инстръктър”.

Духовното обръщане и покаянието на главния майстор на печатницата
Докато отсъствахме от Рочестър по време на пътуването си на изток, главният майстор на печатницата се разболял от холера. Той беше непокаян млад човек. Хазяйката, при която се хранеше на пансион, умряла от същата болест, също и дъщеря й. След това и самият той се разболял и никой не се решавал да го гледа, страхувайки се от заразата. Работниците от печатницата се грижеха за него, докато болестта им се стори овладяна, след което го доведоха в нашата къща. Но болестта го повтори. Един лекар го посещаваше и положи крайни усилия, за да го спаси. Накрая обаче му призна, че случаят му е безнадежден и няма да преживее дори нощта. Онези, които се интересуваха от младия човек, не можеха да го видят да умира без надежда. Молеха се край него, докато той страдаше в голяма агония. Той също се помоли Господ да има милост и да му прости греховете. Но въпреки това не получи облекчение. Продължи да страда от спазми и непрекъснато се мяташе неспокойно от болки. Братята продължиха да се молят животът му да бъде пощаден, за да може да се покае от греховете си и да живее събразно Божиите заповеди. В края изглеждаше, че се е посветил на Бога и обеща, че ще пази съботата Му и ще Му служи. Скоро почувства облекчение.
На следващата сутрин лекарят пак дойде и с влизането си каза: “Тази нощ към 1 ч. казах на жена ми, че по всяка вероятност младият човек вече се е отървал от болките си”. Казано му беше, че младежът е жив. Лекарят се изненада и веднага се втурна по стълбите към стаята му. Когато провери пулса му, прошепна: “Млади човече, вие сте по-добре! Кризата е преминала! Но не моето умение те е спасило, а висша сила. С добро гледане ще се оправиш.” Майсторът се съвзе бързо и скоро зае мястото си в печатницата като покаян човек.

Натаниел и Анна Вайт
След като се върнахме от нашето пътуване на изток, беше ми показано, че сме в голяма опасност да поемаме на себе си бреме, което Бог не е изисквал да носим. Имахме известна роля в Божието дело и не трябваше да уголемяваме грижите си, като увеличаваме семейството си, за да задоволяваме желанията на някои хора. Мислех, че за да спасяваме души, трябва охотно да носим товари. Затова бяхме решили да дадем възможност братът на моя съпруг Натаниел и неговата сестра Ана да дойдат да живеят с нас. И двамата бяха болни, но ние им бяхме отправили сърдечната покана да дойдат в нашия дом. Те бяха приели.
Веднага щом видяхме Натаниел, се уплашихме, че туберкулозата го е белязала за гроба. На бузите му имаше болезнена руменина, но ние се надявахме и се молехме Господ да го пощади, та талантът му да бъде употребен за Божието дело. Господ обаче бе намерил за добре да нареди друго.
Натаниел и Ана навлязоха в истината предпазливо, но с разбиране. Претегляха доказателствата в полза на нашето становище и решиха по съвест да застанат на страната на истината.
На 6 май 1853 г. приготвихме вечерята на Натанаел, но скоро той се оплака, че му прилошава. Знаеше със сигурност, че умира. Изпрати да ме повикат. Щом влязох в стаята, разбрах, че умира. Казах му: “Натаниел, мили, уповавай се на Бога. Той те обича и ти Го обичаш. Довери Му се както дете се доверява на родителите си. Не се тревожи. Господ няма да те остави.” Той каза: “Да, да”. Помолихме се и той отговори: “Амин, слава на Бога!” Не изглеждаше да изпитва някаква болка. Не изстена нито веднъж, нито се мъчи и дори мускул не трепна на лицето му. Само започна да диша все по-кратко и кратко, докато накрая заспа на 22-годишна възраст.