Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

В съдилището на Пилат- 77 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – В съдилището на Пилат- 77

Тази глава е основана на Матей 27:2,11-31; Марко 15:1-20; Лука
23:1-25; Йоан 18:28-40, 19:1-16.

В съдилището на Пилат

Исус стоеше вързан като затворник в съдилището на Пилат – римския
управител. Около Него бе стражата от римски войници, а съдебната зала
бързо се пълнеше с народ. Точно отвън пред входа се намираха съдиите от
Синедриона, свещениците, управниците, старейшините и тълпата.
След осъждането на Исус съветът на Синедриона бе дошъл при Пилат, за
да получи потвърждението и изпълнението на произнесената присъда. Но
тези официални лица не искаха да влязат в римската съдебна зала. Според
техния церемониален закон това би ги осквернило и би им попречило да
вземат участие в празнуването на Пасхата. В своето заслепение те не
виждаха, че смъртоносната омраза бе осквернила вече сърцата им. Не
виждаха, че Христос е истинското пасхално Агне и че тъй като Го бяха
отхвърлили, великият празник бе загубил за тях своето значение.
Когато Спасителят бе въведен в съдебната зала, Пилат не Го погледна
с приятелски очи. Римският управител бе вдигнат от леглото и реши да си
свърши работата колкото е възможно по-бързо. Той се бе приготвил да
постъпи с подсъдимия с истинска съдийска строгост. Придавайки на лицето
си възможно най-строгото изражение, Пилат се обърна да види що за човек
е този, заради Чието разследване се нарушаваше почивката му в такъв
ранен час. Знаеше, че трябва да е някой, който еврейските власти искат
да бъде разследван и наказан много бързо.
Пилат погледна хората, които пазеха Исус, след това се загледа
изпитателно в самия Него. Бе имал работа с всякакви престъпници; но
никога не бе заставал срещу човек, от когото лъхаше такава доброта и
благородство, както при този затворник. Не забеляза по лицето му и следа
от вина, никакъв израз на страх, нито пък на дързост или
предизвикателство. Видя един човек със спокойно и благородно държание,
чието изражение не издаваше и следа на престъпник, но върху което личаха
отличителните черти на едно небесно същество.
Външният вид и изражение на Христос направиха благоприятно
впечатление на Пилат. Доброто в него се обади. Той бе чул за Исус и
делата Му. Съпругата му бе разказвала за удивителните неща, извършени от
този галилейски Пророк, Който лекувал болните и възкресявал мъртвите.
Всичко това сега оживя като сън в паметта на Пилат. Спомни си за
слуховете, които бе чул от различни източници, и реши да попита евреите
какви обвинения привеждат срещу този затворник.
“Кой е този Човек и защо Го доведохте? – каза той. – Какво обвинение
привеждате срещу Него?” Евреите се смутиха. Понеже знаеха, че няма да
могат да докажат обвиненията си срещу Христос, те не желаеха да бъдат
разпитвани публично. Отговориха, че Той е измамник, наречен Исус от
Назарет.
Пилат отново ги попита: “В какво обвинявате Тоя човек?” Свещениците
не отговориха на въпроса му, но с думи, които издаваха раздразнение,
казаха: “Ако не беше Той злодеец, не щяхме да Го предадем на тебе!”
Когато съставляващите Синедриона – първите хора на нацията, ти доведат
човек, за когото те смятат, че заслужава смърт, има ли нужда да търсиш
обвинение срещу него? Надяваха се да направят впечатление на Пилат с
високото си положение и по този начин да го накарат или да го подведат
да отстъпи пред тяхната молба, без да минава през много предварителни
разследвания. Силно желаеха присъдата им да бъде утвърдена; защото
знаеха, че хората, които бяха видели удивителните дела на Христос, биха
могли да разкажат една история, съвсем различна от фалшификацията, която
самите те сега разказваха.
Свещениците смятаха, че със слабия и колеблив Пилат ще могат да
прокарат своите планове без особени затруднения. Преди това той бе
потвърждавал набързо присъди, осъждащи на смърт хора, за които те
знаеха, че не заслужават такава участ. Според негова преценка животът на
един затворник нямаше особена стойност; нямаше значение дали е невинен
или виновен. Свещениците се надяваха, че и сега Пилат ще потвърди
смъртното наказание на Исус, без да Го изслуша. Те молеха за тази услуга
по случай техния национален празник.
Но в затворника имаше нещо, което възпираше Пилат да постъпи така. Не
посмя да го извърши. Той прочете желанието на свещениците. Спомни си как
не много отдавна Исус бе възкресил Лазар – един човек, който бе лежал
мъртъв в продължение на четири дни; и реши, преди да подпише смъртната
присъда, да узнае какви бяха обвиненията против Него и дали можеха да се
докажат.
“Ако вашият съд е достатъчен – каза той, – защо тогава довеждате
затворника при мене?” “Вземете го вие и го съдете според вашия закон.”
Притиснати така, свещениците отговориха, че вече са произнесли присъда
над него, но че за да бъде осъждането валидно, присъдата на Пилат трябва
да потвърди тяхната. “Каква е вашата присъда?” – запита Пилат. “Смъртна
- отговориха те, – но според закона ние нямаме право да осъждаме който и
да било човек на смърт.” Помолиха Пилат да повярва на думите им за
вината на Христос и да потвърди присъдата им. Щяха да носят отговорност
за последствията.
Пилат не беше нито справедлив, нито пък съвестен съдия; но колкото и
слаба да бе моралната му сила, той отказа да приеме това искане. Не
желаеше да осъди Исус, докато срещу Него не се приведе някакво
обвинение.
Свещениците се оказаха на кръстопът. Видяха, че трябва да прикрият
лицемерието си с най-дебелото покривало. Не трябваше да позволят да
проличи, че Христос е бил арестуван на религиозна основа. Ако това се
посочеше като причина, тяхното разследване не би имало никаква тежест
пред Пилат. Трябваше да излезе така, че Исус действа срещу обичайното
право; тогава Той би могъл да бъде осъден като политически престъпник.
Сред евреите възникваха постоянно бунтове и безредици срещу римското
управление. Римляните се справяха с тях много строго и бяха постоянно
нащрек, за да потушават всичко, което би могло да доведе до въстание.
Само няколко дни преди това фарисеите се бяха опитали да впримчат
Христос с въпроса: “Право ли е за нас да даваме данък на кесаря или не?”
Но Христос смъкна маската на тяхното лицемерие. Римляните, които
присъстваха, видяха пълното поражение на заговорниците и тяхното
смущение от Неговия отговор: “Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а
Божието на Бога” (20:22-25 Лука 20:22-25).
Сега свещениците смятаха да представят случая така, че все едно
Христос ги е учил на това, което те биха искали Той да учи. В
затруднението си извикаха на помощ лъжесвидетели, които “почнаха да Го
обвиняват, казвайки: Намерихме този, че развращава народа ни, забранява
да се дава данък на кесаря и казва за себе си, че е Христос, Цар”. Три
обвинения и всяко едно без основание. Свещениците го знаеха, но бяха
готови да лъжесвидетелстват, стига да могат да постигнат целта си.
Пилат разбра намеренията им. Той не повярва, че затворникът е правил
заговор против властта. Неговият кротък и скромен вид съвсем не
отговаряше на такова обвинение. Бе убеден, че е организиран таен
заговор, за да бъде погубен невинен човек, застанал на пътя на
еврейските сановници. Обръщайки се към Исус, той го запита: “Ти ли си
юдейският цар?” Спасителят отговори: “Ти право казваш.” И като изговори
това, лицето Му се освети, като че ли слънчев лъч светна над Него.
Щом чуха отговора Му, Каяфа и наобиколилите го призоваха Пилат да
потвърди, че Исус е извършил престъплението, в което бе обвинен. С шумни
викове свещениците, книжниците и управниците поискаха Той да бъде осъден
на смърт. Виковете бяха подхванати и от тълпата и ревът – стана
оглушителен. Пилат се смути. Понеже Исус не отговори на обвинителите Си,
той Му каза: “Нищо ли не отговаряш? Виж за колко неща Те обвиняват! Но
Исус нищо не отговори.”
Застанал зад Пилат пред очите на всички в съдебната зала, Христос чу
клеветата; но на всички лъжливи обвинения срещу Него Той не отговори
нито дума. Цялото Му държание доказваше, че съзнава своята невинност.
Стоеше непоклатим пред яростните вълни, които Го връхлитаха. Сякаш
вълните на гнева, издигащи се все по-високо и по-високо като вълни на
бушуващ океан, се разбиваха до Него, без да Го докосват. Стоеше
мълчалив, но мълчанието Му бе красноречиво. То бе като светлина, която
се излъчва от вътрешния човек към външния.
Пилат бе учуден от поведението на Исус. Дали този човек се отнася с
такова пренебрежение към процеса, понеже не Го е грижа за живота Му? -
се питаше той. Като Го гледаше как понася оскърбления и подигравки, без
да им отвръща, сметна, че Христос не би могъл да е толкова несправедлив
и неправеден, каквито бяха крещящите свещеници. Надявайки се да разбере
истината от самия Него и да избегне врявата на тълпата, Пилат отведе
Исус настрана и отново Го запита: “Ти юдейският цар ли си?”
Исус не отговори пряко на този въпрос. Той знаеше, че Светият Дух се
бори с Пилат и Му даде възможност да признае своето убеждение. “От себе
си ли казваш това – попита Той – или други са ти говорили за Мене?”, т.
е. какво е подтикнало Пилат да зададе този въпрос – обвинението на
свещениците или това бе желание да приеме светлина от Христос. Пилат
разбра значението на Христовите думи, но гордост се надигна в сърцето
му. Той не пожела да признае убеждението, което му се бе натрапило. “Че
аз юдеин ли съм?” – каза той. “Твоят народ и главните свещеници те
предават на мене, какво си сторил?”
Златният случай за Пилат бе отминал. И все пак Исус не го остави без
по-нататъшно осветление, макар и да не отговори направо на въпроса му.
Той изложи ясно Своята мисия. Даде на Пилат да разбере, че не се стреми
към земен престол.
“Моето царство не е от този свят – каза Той, – ако беше царството Ми
от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на
юдеите, а сега царството Ми не е от тук. Затова Пилат Му каза: Тогава ти
Цар ли си? Исус отговори: Ти право казваш, защото Аз Съм цар. Аз затова
се родих и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки,
който е от истината, слуша Моя глас.”
Христос потвърди, че Неговото слово бе само по себе си ключ, който би
могъл да отключи тайната пред готовите да я приемат. То съдържаше
препоръчителна сила и това бе тайната за разпространяването на Неговото
царство на истината. Исус желаеше Пилат да разбере, че само чрез
приемане и усвояване на истината можеше да бъде възстановено неговото
покварено естество.
Пилат имаше желание да узнае що е истина. Умът му бе объркан. Той
жадно се хвана за тези думи на Спасителя и сърцето му се развълнува от
силния копнеж да разбере какво всъщност представляваше истината и как би
могъл да се сдобие с нея. “Що е истина?” – запита той, но не дочака
отговор. Врявата отвън му напомни за неговите интереси и задължения в
момента, защото свещениците крещяха за незабавно действие. Излизайки
навън при евреите, той заяви категорично: “Аз не намирам никаква вина в
Него.”
Тези думи, излезли от устата на един езически съдия, бяха
унищожителен укор против вероломството и лъжовността на израилевите
управници, които обвиняваха Спасителя. Когато свещениците и старейшините
чуха всичко това от Пилат, разочарованието и гневът нямаха граници.
Толкова дълго време бяха кроили планове и бяха чакали този случай.
Усетили, че има изгледи Исус да бъде освободен, се ожесточиха още
повече, сякаш бяха готови да Го разкъсат на парчета. Шумно оспориха
изявлението му и го заплашиха с неодобрението на римската власт.
Обвиниха го, че отказва да осъди Исус, Който според техните твърдения се
е надигнал против кесаря.
Прозвучаха гневни викове, които заявяваха, че размирното влияние на
Исус е добре известно из цялата страна. Свещениците казаха: “Той вълнува
людете, понеже поучава по цяла Юдея, като е почнал от Галилея и е
следвал даже до тук.”
До този момент Пилат нямаше намерение да осъди Исус. Той знаеше, че
евреите Го обвиняваха поради омраза и предразсъдъци. Знаеше
задълженията си. Правосъдието изискваше Христос да бъде освободен
незабавно. Но Пилат се уплаши от зложелателството на народа. Ако
откажеше да предаде Исус в ръцете им, можеше да се вдигне голям шум, а
той се страхуваше точно от това. Когато чу, че е бил от Галилея, той
реши да Го изпрати на Ирод, управителя на тази провинция, който по това
време се намираше в Ерусалим. С тази си постъпка Пилат смяташе да снеме
от себе си отговорността по делото и да я прехвърли на Ирод. Смяташе
също така, че това е и един добър случай да излекува старата вражда
между него и Ирод. Точно така и стана. Двамата съдии се сприятелиха
покрай процеса на Спасителя.
Пилат отново предаде Исус на войниците и сред подигравките и
оскърбленията на тълпата набързо бе отведен в съдебната зала на Ирод. “А
Ирод, като видя Исус, много се зарадва.” Никога преди това не бе виждал
Спасителя, но “много се зарадва, защото отдавна желаеше да Го види,
понеже бе слушал за Него и надяваше се да види някое знамение от Него”.
Това бе същият Ирод, чиито ръце бяха опетнени от кръвта на Йоан
Кръстител. Когато чу за първи път за Исус, той бе поразен от ужас и
каза: “Това е Йоан, когото аз обезглавих, той е възкръснал от мъртвите”
“и затова тия сили действат чрез него” ( 6:16 14:2 Марко 6:16; Матей
14:2). И все пак Ирод желаеше да види Исус. Сега му се отдаваше случай
да спаси живота на този пророк и царят се надяваше по този начин да
заличи завинаги от ума си спомена за онази кървава глава, поднесена на
блюдо. Той желаеше също така да задоволи и любопитството си и си
помисли, че ако на Христос се обещае свобода, Той би направил всичко,
което би се поискало от Него.
Голяма група свещеници и старейшини бяха придружили Христос до Ирод
и когато Спасителят бе въведен вътре, тези сановници, говорейки всички
много възбудено, представиха своите обвинения. Но Ирод обърна малко
внимание на обвиненията. Той заповяда да млъкнат, желаейки да му се даде
възможност да разпита Христос. Заповяда да свалят белезниците Му, като
същевременно осъди обвинителите, че са се отнесли така грубо с Него.
Поглеждайки състрадателно спокойното лице на Спасителя на света, прочете
там само мъдрост и чистота. И Ирод като Пилат бе доволен, че обвинението
срещу Христос се дължеше само на злоба и завист.
Ирод зададе на Христос много въпроси, но през цялото време Спасителят
запазваше дълбоко мълчание. По заповед на царя бяха докарани немощни и
сакати хора и на Христос бе заповядано да докаже възможностите Си, като
извърши чудо. “Хората казват, че можеш да лекуваш болни” – каза Ирод. -
Нетърпелив съм да видя, че тази твоя тъй широко разпространена слава не
е лъжа.” Исус не отговори, но Ирод продължи да настоява: “Щом можеш да
вършиш чудеса за другите, направи сега за себе си и това ще ти послужи
за добро.” И той пак заповяда: “Покажи ни знак, че ти действително
притежаваш тази сила, която мълвата ти приписва.” Но Христос се държеше
така, като че ли не чуваше и не виждаше нищо. Божият Син бе приел
човешко естество. Той трябваше да постъпва така, както трябва да
постъпва човек при подобни обстоятелства. Затова не искаше да върши
чудо, за да Си спести страданието и унижението, които човек трябва да
понася, когато бъде поставен в същото положение.
Ирод обеща, че извърши ли някакво чудо в негово присъствие, Христос
ще бъде освободен. Христовите обвинители бяха виждали със собствените си
очи великите дела на Неговата сила. Те Го бяха чули да заповядва на
гроба да върне своите мъртви. Бяха видели мъртвите да излизат от
гробовете си послушни на Неговия глас. Сега ги обхвана страх да не би
Той наистина да извърши чудо. От всичко най-много се плашеха от
проявяването на Неговата сила. Това щеше да бъде смъртен удар за техните
планове, а може би щеше да им струва и живота. Силно обезпокоени,
свещениците и управниците отново започнаха да настояват на своите
обвинения против Исус. Повишавайки гласове, те заявиха, че Той е
предател и богохулник и върши чудесата Си чрез силата, дадена Му от
Веелзевул, княза на дяволите. Залата се превърна в сцена на голямо
безредие, като едни викаха едно, други – друго.
Съвестта на Ирод сега бе далеч по-малко чувствителна от времето,
когато потрепери от ужас пред искането на Иродиада за главата на Йоан
Кръстител. Известно време той бе чувствал силни угризения на съвестта за
своето ужасно дело. Но моралните му възприятия се притъпяваха все повече
и повече от порочния му начин на живот. Сърцето му вече беше закоравяло
дотолкова, че можеше да се хвали дори с наказанието, което бе наложил на
Йоан, дръзнал да го изобличи. И сега нищо не му пречеше да сплаши Исус,
като няколко пъти Му заяви, че има власт да Го освободи или да Го осъди.
Но Исус не даде никакъв признак, че чува и дума от онова, което Му се
казва.
Мълчанието ядоса Ирод. То като че ли показваше пълно безразличие към
неговия авторитет. За суетния и надут цар явният упрек би бил по-малко
оскърбителен, отколкото да бъде игнориран по този начин. Той гневно
заплаши Исус, Който все още продължаваше да стои спокоен и мълчалив.
Мисията на Христос в този свят не се състоеше в това да задоволява
празно любопитство. Дойде, за да лекува съкрушените сърца. Ако трябваше
да изговори някоя дума, за да излекува раните на болни от греха души,
Той нямаше да мълчи. Но за тези, които само биха потъпкали истината под
несвятите си нозе, нямаше никакво слово.
Христос би могъл да каже на Ирод думи, които биха пронизали ушите на
закоравелия цар. Можеше да го смрази от ужас и да го накара да се
разтрепери от страх, като открие пред него всичките нечестия в живота
му, както и ужаса от предстоящата му участ. Но Христовото мълчание бе
най-строгият укор, който Той би могъл да отправи. Ирод бе отхвърлил
истината, представена му от най-великия от пророците и нямаше да получи
повече никаква друга вест. Небесното Величество нямаше за него ни една
дума. Същото това ухо, което бе винаги отворено за вопъла на човешките
неволи, не бе отворено за заповедите на Ирод. Очите, които със
състрадателна, прощаваща любов отправяха взор към каещия се грешник, не
можеха да дарят на Ирод и един поглед. Устните, които бяха изговаряли
най-внушителните истини, които с най-нежна молба бяха подканяли и най-
грешните, и най-ниско падналите, бяха затворени за надменния цар, не
чувстващ никаква нужда от Спасител.
Лицето на Ирод потъмня от ярост. Като се обърна към тълпата, той
гневно обяви Исус за измамник. След това Му каза: “Ако не дадеш някакво
доказателство в подкрепа на твоите твърдения, ще те предам на войниците
и на народа. Те може да успеят да те накарат да проговориш. Ако си
измамник, смъртта от техните ръце е единственото, което заслужаваш; ако
си Син на Бога, спаси се, като извършиш чудо!”
Едва бяха изговорени тези думи и тълпата от хора се втурна към
Христос. Като диви зверове се нахвърлиха те върху плячката си. Дърпаха
Го насам-натам, като и Ирод се присъедини към тях, мъчещите се да унизят
Божия Син. Ако римските войници не се бяха намесили и не бяха отблъснали
побеснялата тълпа, Спасителят щеше да бъде разкъсан на парчета.
“Но Ирод с войниците си, презирайки Го, след като Му се поруга,
облече Го във великолепна дреха.” Римските войници взеха участие в това
унизително третиране. Всичко, което тези безверни, покварени войници,
подпомогнати от Ирод и еврейските сановници, можаха да измислят, бе
стоварено върху Спасителя. Но въпреки това Той не изгуби Своето
Божествено търпение.
Христовите гонители измерваха характера на Спасителя със своя. Те Го
бяха представили подъл, каквито бяха самите те. Но зад цялата тази
видима картина се натрапи и една друга – сцената, която един ден ще
видят в цялата – слава. Имаше някои, които потрепериха от Христовото
присъствие. Докато грубата тълпа Му се покланяше подигравателно, някои
от онези, които идваха по-напред със същите намерения, се дръпваха
назад, изплашени и онемели. Ирод се почувства изобличен и осъден.
Последните лъчи на Божията милост грееха над закоравялото му от грях
сърце. Той усети, че това не бе обикновен човек, защото Божеството
проблясваше през човешкия образ. В същото време, когато Христос бе
заобиколен от подигравачи, блудници и убийци, царят почувства, че гледа
един Бог на Своя престол.
Колкото и да беше закоравял, Ирод не посмя да потвърди осъждането на
Христос. Той поиска да се освободи от тази страшна отговорност и Го
изпрати обратно в римската съдебна зала.
Пилат се разочарова и му стана много неприятно. Когато евреите се
завърнаха със своя затворник, той ги запита нетърпеливо какво искат да
направи. Напомни им, че вече беше разпитал Исус и не бе намерил в Него
никаква вина. Каза им, че повдигат обвинения против Него, но не могат да
докажат нито едно от тях. Изпратил ги бе при Ирод – тетрарха на Галилея,
техен сънародник, но и той също не бе намерил в Него нещо достойно за
смърт. “И тъй, като Го накажа – рече Пилат, – ще Го пусна.”
Тук Пилат показа своята слабост. Той бе заявил, че Исус е невинен и
въпреки това пожела да Го бичува, за да усмири гонителите Му. Пожела да
пожертва справедливостта и принципа, за да направи компромис с тълпата.
Това го постави в неблагоприятно положение. Тълпата се възползва от
неговата нерешителност и ревна още по-силно. Ако Пилат от самото начало
бе застанал твърдо, отказвайки да осъди човек, когото намира за невинен,
той би строшил онази фатална верига, която щеше да го омотае и да му
причини измъчващите го до края на живота му угризения и чувство за вина.
Ако бе останал верен на своите убеждения за правото, евреите нямаше да
имат смелостта да му диктуват. Христос пак щеше да бъде умъртвен, но
вината нямаше да падне върху него. Пилат обаче изнасили съвестта си
стъпка по стъпка. Той потърси извинение за себе си да не съди
справедливо и безпристрастно и сега се намери почти безпомощен в ръцете
на свещениците и управниците. Неговата колебливост и нерешителност се
оказаха гибелни.
Но дори и сега Пилат не бе оставен да действа сляпо. Една вест от
Бога го предупреди да не извършва делото, което щеше да извърши. В
отговор на Христовата молитва жената на Пилат бе осияна от небесен ангел
и в сън тя видя Спасителя и говори с Него. Жената на Пилат не бе
еврейка, но когато погледна Исус в съня си, тя нямаше вече никакви
съмнения относно Неговия характер или мисия. Позна Го като Божи княз.
Видя Го на процеса в съдебната зала. Видя ръцете Му, вързани здраво като
ръцете на престъпник. Видя Ирод и неговите войници да вършат своето
ужасно дело. Чу как свещениците и управниците, изпълнени със завист и
злоба, Го обвиняваха като обезумели. Чу думите: “Ние имаме закон и по
нашия закон Той трябва да умре.” Тя видя Пилат да предава Исус на
бичуване, след като бе заявил: “Не намирам никаква вина в Него.” Чу
произнесената от него присъда и го видя да предава Исус на убийците.
Видя издигнатия на Голгота кръст. Видя земята, обвита в мрак и чу
тайнствения вик: “Свърши се!” Но тя видя и друга сцена: Христос седнал
на голям бял облак, докато Земята се олюлява в пространството, и
убийците Му бягат от Неговата слава. Събуди се със страшен вик и
незабавно написа на Пилат предупредително писмо.
Докато Пилат се колебаеше какво да направи, един вестител бързо си
проби път през тълпата и му връчи писмо от съпругата му, което гласеше:
“Не струвай нищо на този праведник, защото днес много пострадах
насъне за Него.”
Пилат пребледня. Той се обърка от собствените си противоречиви
чувства, но докато се бавеше, свещениците и управниците продължаваха все
повече и повече да разпалват страстите на народа. Пилат се принуди да
действа. Сега той си спомни за един обичай, с който можеше да си
послужи, за да освободи Исус. Станало бе традиция на този празник да се
пуска на свобода някой от затворниците, когото народът би избрал.
Обичаят бе езически. В него нямаше и сянка от справедливост, но много се
ценеше от евреите. По това време римските власти бяха задържали един
затворник на име Варава, който бе осъден на смърт. Този човек
претендираше, че е Месия. Той твърдеше, че има власт да установи нов,
съвсем различен порядък на нещата, за да постави ред в света. Изпаднал
под влиянието и заблудата на Сатана, твърдеше, че всичко, което може да
придобие чрез кражба и грабеж, е негово собствено. Извършил бе
удивителни неща чрез сатанинските сили, спечелил бе последователи сред
народа и бе подстрекавал към бунт срещу римската власт. Прикрит под
булото на религиозен ентусиаст, той бе закоравял и непоправим
престъпник, склонен към размирие и жестокост. Като предложи на народа да
избере между този човек и невинния Спасител, Пилат се надяваше да
възбуди у тях чувство на справедливост. Надяваше се да спечели тяхната
симпатия на страната на Исус против свещениците и управниците. Затова,
като се обърна към тълпата, каза много сериозно: “Кого от двамата искате
да ви пусна – Варава или Исус, наречен Христос?”
Отговорът на тълпата долетя като рев от диви зверове: “Пусни ни
Варава!” По-силно и по-силно се разрастваше викът: “Варава, Варава!”
Мислейки, че не са разбрали въпроса му, Пилат запита отново: “Искате ли
да ви пусна юдейския цар?” Но те пак извикаха: “Махни този и пусни ни
Варава!” “Тогава какво да правя с Исус, наречен Христос?” – запита
Пилат. Бушуващото множество изрева отново, сякаш ревяха демони. Всъщност
в тълпата присъстваха истински демони в човешки образ, така че какво
друго би могло да се очаква, освен отговорът: “Да бъде разпнат!”
Никак не допускаше, че ще се стигне дотам. Потръпна от идеята да
предаде един невинен човек на най-позорната и жестока смърт, която би
могла да бъде наложена на някого. След като ревът на гласовете утихна,
той се обърна пак към народа, казвайки: “Че какво зло е сторил?” Но
нещата бяха отишли вече много далеч, за да се привеждат аргументи. Ясно
бе, че не се искаха доказателства за Христовата невинност, а Неговото
осъждане.
И все пак Пилат все още се опитваше да Го спаси. “А той трети път им
каза: Че какво зло е сторил Той? Аз не намирам в Него нищо, за което да
заслужава смърт. И тъй, като Го накажа, ще Го пусна.” Но самото
споменаване за освобождаването Му предизвика у народа десетократно по-
голяма ярост. “Разпни Го! Разпни Го!” – викаха. Все по-силно и по-силно
ревеше бурята, която нерешителността на Пилат бе предизвикала.
Исус бе взет и премалял от умора и покрит с рани бе бит пред очите на
множеството. “И войниците Го заведоха вътре в двора, т. е. в преторията,
и свикаха цялата дружина и облякоха Му морава мантия, оплетоха и венец
от тръни и го положиха на главата Му. И започнаха да Го поздравяват със:
Здравей, царю юдейски! И заплюваха Го, и коленичейки, кланяха Му се.” От
време на време някоя нечестива ръка грабваше тръстиката, която бе
поставена в ръката на Исус, и удряше трънената корона на челото Му, така
че тръните се забиваха в слепоочията, а по лицето и брадата потичаха
струи кръв.
Чудете се, о, небеса! Стъписай се, о, земьо! Погледнете насилника и
потиснатия! Една обезумяла тълпа е обкръжила Спасителя на света.
Подигравки и хули се смесваха с груби клетви и богохулства. Скромният Му
произход и смиреният Му вид се подмятаха от уста на уста сред
безчувствената тълпа. Осмиваха Го за твърдението Му, че е Божи Син, и от
уста на уста се понасяха оскърбителни подигравки и вулгарни жестове.
Сатана бе, който водеше жестоката тълпа в гаврата – със Спасителя.
Неговата цел бе да Го провокира, ако е възможно, да отвърне със същото
или да Го принуди да извърши чудо, за да се освободи и по този начин да
осуети спасителния план. Само едно петно върху Неговия човешки живот,
само един неуспех на човешкото Му естество да издържи на страшния изпит
и Божият Агнец би се превърнал в една несъвършена жертва, а изкуплението
на човека би се провалило. Но Този, Който само с една своя заповед бе в
състояние да извика на помощ небесното войнство, Този, Който можеше да
накара тълпата да се разбяга ужасена само ако малко проблеснеше Неговото
Божествено величие, се предаде със съвършено спокойствие и на най-
грубите оскърбления и безчинства.
Христовите врагове бяха поискали да видят чудо като свидетелство за
Неговата божественост, но те имаха доказателство много по-голямо от
доказателствата, които търсеха. Както жестокостта принизи мъчителите Му
под човешкия образ до подобието на Сатана, така и кротостта и търпението
на Исус Го възвисиха над човешкото и доказаха сродството Му с Бога.
Кървавите капки пот, Неговата агония, които се стичаха от наранените Му
слепоочия по лицето и брадата Му, бяха залогът за помазването Му с “миро
на радост” (Евр.; 1:9 Евр. 1:9) като наш велик Първосвещеник.
Голяма бе яростта на Сатана, когато виждаше, че всички оскърбления и
малтретиране, хвърлени върху Спасителя, не Го принудиха да отрони и най-
малкото роптание. Макар че бе приел човешко естество, Той бе подкрепян
от богоподобна издръжливост и не се отклони ни най-малко от волята на
Своя Отец.
Когато Пилат предаде Исус на бичуване и подигравки, той смяташе с
това да възбуди съчувствието в събралото се множество. Надяваше се, че
ще сметнат наказанието за достатъчно. Даже и злобата на свещениците -
мислеше си той, сега би била удовлетворена, но със своята остра
проницателност евреите схванаха слабостта на Пилат да наказва човека,
който е обявен за невинен. Разбираха, че се опитва да спаси живота на
затворника, и решиха твърдо да не допуснат Исус да бъде освободен. “За
да ни угоди и задоволи, Пилат го бичува – мислеха си те – и сега, ако
продължаваме да настояваме на нашето решение, сигурно ще постигнем целта
си.”
Пилат изпрати да доведат Варава в съда. След това изправи двамата
затворници един до друг и посочвайки Спасителя, каза със сериозен,
умоляващ глас: “Ето човека!” “Извеждам ви Го, за да разберете, че не
намирам у Него никаква вина.”
Там стоеше Божият Син, облечен с дреха за подигравка и с венец от
тръни на главата. Разсъблечен до кръста, по гърба Му личаха дълги следи
от жестоките удари, от които обилно струеше кръв. Лицето Му бе в кръв и
носеше белезите на изтощение и болка, но то никога досега не бе
изглеждало по-красиво. Образът на Спасителя не бе загрозен пред
враговете Му. Всяка черта изразяваше благородство, смирение и най-нежно
състрадание към жестоките Му врагове. В държанието Му не проличаваше
малодушие или слабост, а силата и достойнството на дълготърпението.
Поразителен бе контрастът между Него и затворника. Всяка бръчка от
лицето на Варава говореше, че е закоравял престъпник. Контрастът бе
красноречив за всеки присъстващ. Някои от зрителите плачеха, като
гледаха Исус, сърцата им преливаха от съчувствие. Даже свещениците и
управниците се убедиха, че Той действително е това, което твърдеше, че
е.
Не всички от римските войници, които заобикаляха Христос, бяха
закоравели. Някои от тях сериозно се взираха в лицето Му, за да открият
поне един белег, от който да проличи, че Той е престъпник или опасен
човек. От време на време те се обръщаха и хвърляха презрителен поглед
към Варава. Нямаше нужда от някаква дълбока проницателност, за да се
схване какъв е той, и после пак се обръщаха към подсъдимия. Гледаха
Божествения Страдалец с чувство на дълбоко състрадание. Безмълвното
смирение на Христос така дълбоко запечата тази сцена в паметта им, че те
никога нямаше да могат да я изтрият, докато не Го признаят за Христос
или пък не Го отхвърлят, като по този начин решаваха собствената си
участ.
Пилат се чудеше на безропотното търпение на Спасителя. Той бе
сигурен, че когато евреите видят този Човек до Варава, ще се смилят над
Него. Но той нямаше и представа за фанатичната омраза на свещениците към
Този, Който като светлина на света бе направил да се покаже тяхната
тъмнина и заблуда. Те бяха накарали тълпата да изпадне в луда ярост,
така че отново и свещеници, и управници, и народ нададоха страшния вик:
“Разпни Го! Разпни Го!” Най-сетне, като загуби всякакво търпение поради
неразумната им жестокост, Пилат извика отчаяно: “Вземете Го вие и
разпнете Го, защото аз не намирам вина у Него!”
Римският управител, макар и свикнал да гледа жестоки сцени, бе
изпълнен от съчувствие към страдащия затворник, който осъден и бичуван,
с окървавено чело и набразден гръб, все още имаше държането на цар на
Своя престол. Но свещениците заявиха: “Ние си имаме закон и по този
закон Той трябва да умре, защото направи Себе Си Божи Син!”
Пилат се стресна. Той нямаше правилна представа за Христос и Неговата
мисия, но имаше неясна вяра в Бога и в същества, по-висши от хората.
Една мисъл, която преди му бе минавала през ума, сега му се натрапи с
още по-голяма сила. Питаше се дали пред него не стои Божествено
същество, облечено в червената дреха за подигравка и увенчано с трънена
корона.
Той пак влезе в съдебната зала и каза на Исус: “Ти откъде си?” Но
Исус не му отговори. Спасителят бе говорил ясно, като му бе обяснил
Своята мисия като свидетел на истината. Пилат не зачете тази светлина.
Той злоупотреби с високата си служба на съдия, като отстъпи от
принципите и авторитета си, за да угоди на тълпата. Исус нямаше повече
светлина за него. Нервиран от мълчанието Му, Пилат каза надменно:
“На мене ли не говориш? Не знаеш ли, че имам власт да Те пусна и имам
власт да Те разпна?”
Исус отговори: “Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не бе ти
дадена отгоре, затова по-голям грях има онзи, който Ме предаде на тебе.”
Така милостивият Спасител в най-голямото Си страдание и скръб извини,
доколкото бе възможно, постъпката на римския управник, който Го предаде
на смърт. Каква картина! Връчена на света за вечни времена! Каква
светлина пръска тя върху характера на Онзи, Който е Съдията на цялата
земя!
“Онзи, който Ме предаде на тебе – каза Исус, – има по-голям грях.”
Христос имаше предвид Каяфа, който като първосвещеник представляваше
еврейската нация. Евреите познаваха принципите, ръководещи римските
власти. Те имаха и светлината на пророчествата, които свидетелстваха за
Христос, имаха също и светлината от Неговите собствени учения и чудеса.
Еврейските съдии бяха получили непогрешимо доказателство за
Божествеността на Този, Когото те осъждаха на смърт. Така че щяха да
бъдат съдени според светлината, която притежаваха.
Най-голямата вина и най-тежката отговорност падаше върху заемащите
най-високите постове в нацията – пазителите на святите истини, предавани
сега по най-долен начин. Пилат, Ирод и римските войници сравнително
малко познаваха Исус. Подлагайки Го на изтезание, искаха да угодят на
свещениците и управниците. Не притежаваха светлината, която евреите бяха
получили в такова голямо изобилие. Ако същата тази светлина бе дадена на
войниците, те нямаше да третират Христос така жестоко, както направиха.
Пилат отново предложи да освободи Спасителя. “Юдеите обаче викаха,
казвайки: Ако пуснеш Тогова, не си кесарев приятел!” Така тези лицемери
се представиха като бранещи авторитета на кесаря. От всичките противници
на римската власт евреите бяха най-непримиримите. Когато не ги
заплашваше нищо, те налагаха най-тиранично своите национални и
религиозни изисквания, но когато желаеха да постигнат някаква висока
цел, възвеличаваха властта на кесаря. За да постигнат погубването на
Христос, бяха готови да проявят вярност към чуждата власт, която
мразеха.
“Всеки, който прави себе си цар – продължиха те, – е противник на
кесаря!” Това засягаше слабото място на Пилат. Той не се ползваше с
доверието на римската власт и знаеше, че едно такова донесение би го
погубило. Бе уверен, че ако осуети плановете на евреите, яростта им ще
се излее върху него. Те щяха да опитат всичко, за да си отмъстят. Това
се потвърждаваше от настойчивостта, с която изискваха живота на Този,
Когото мразеха безпричинно.
Тогава Пилат седна на съдийския престол и пак представи Исус на
народа, казвайки: “Ето вашия цар!” Отново се чу бесният вик: “Махни Го!
Махни Го! Разпни Го!” С глас, който се чу наблизо и далеч, Пилат попита:
“Вашия цар ли да разпна?” Но от нечисти, богохулни устни се изтръгнаха
думите: “Ние нямаме друг цар освен кесаря!”
Така чрез избирането на един езически владетел еврейската нация се
отказа от теокрацията. Евреите отхвърлиха Бога като свой цар. Отсега
нататък те нямаше да имат избавител. Нямаха друг цар освен Цезар -
кесаря. Ето, дотам доведоха народа свещениците и учителите. За това
състояние с всичките страшни резултати, които последваха, бяха отговорни
те. Грехът и гибелта на една нация се дължаха на религиозните водачи.
“И тъй, Пилат, като видя, че никак не помага, а напротив, че се
повдига размирие, взе вода, уми си ръцете пред народа и каза: Аз съм
невинен за кръвта на тоя Праведник, вие гледайте!” Със страх и
себеосъждане Пилат погледна Спасителя. Сред цялото това море от вирнати
лица само Неговото излъчваше спокойствие и мир. Около главата Му
изглеждаше, че сияе мека светлина. Пилат каза в сърцето си: “Той е Бог!”
Обръщайки се към множеството, заяви: “Аз съм чист от Неговата кръв. Вие
Го вземете и Го разпнете. Но чуйте вие, свещеници и управници, аз Го
обявявам за праведник. Дано Този, Когото Той счита за Свой Баща, осъди
вас, а не мене за това, което се извърши днес!” След това той каза на
Исус: “Прости ми за тази постъпка. Не мога да те избавя.” И след като
пак предаде Исус на бичуване, остави Го да бъде разпнат.
Пилат силно желаеше да избави Исус. Но разбра, че не може да стори
това и същевременно да запази своята служба и чест. За да не загуби
властта си, предпочете да пожертва невинен живот. Колко много хора, за
да избягнат загуби или страдания, жертват принципа по същия начин!
Съвестта и дългът посочват един път, а личният интерес – друг. Човешката
мисъл клони към погрешна посока, така че този, който прави компромиси
със злото, бива завлечен в гъстия мрак на виновността.
Пилат отстъпи пред исканията на тълпата. За да не рискува поста си,
той предаде Исус да бъде разпънат. Но въпреки всичките си предпазни
мерки, по-късно му се случи точно това, от което се плашеше.
Впоследствие почестите му бяха отнети и той бе изхвърлен от високия си
пост, измъчван от угризенията на съвестта и от наранената си гордост. Не
много време след разпятието той завърши своя живот. По същия начин
всички, които правят компромиси с греха, ще спечелят само скръб и гибел.
“Има път, който се вижда прав на човека, но краят му е пътища към смърт”
(14:12 Пр. 14:12).
Когато Пилат заяви, че е невинен за кръвта на Христос, Каяфа
отговори предизвикателно: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни!”
Тези страшни думи бяха подети от свещениците и управниците и проехтяха в
тълпата с нечовешки рев от гласове. Цялото множество отговори: “Кръвта
Му нека бъде на нас и на чадата ни!”
Израилевият народ бе направил своя избор. Посочвайки Исус, евреите
бяха казали: “Не този човек, но Варава.” Варава, разбойникът и убиецът,
бе представителят на Сатана. Христос беше представителят на Бога.
Христос бе отхвърлен, Варава бе избран. Тогава те щяха да имат Варава. С
този свой избор те приеха онзи, който още отначало бе лъжец и убиец.
Сатана бе техният водач. Като нация те щяха да действат под неговия
диктат. Неговите дела щяха да вършат. Неговото управление трябваше да
понасят. Този народ, който избра Варава на мястото на Христос, трябваше
да изпитва жестокостта на Варава до края на човешката история.
Гледайки поразения Божи Агнец евреите бяха извикали: “Кръвта Му да
бъде на нас и на чадата ни!” Този ужасен вик се издигна до Божия
престол. Тази присъда, която те сами произнесоха над себе си, се записа
в Небето. Тази молитва се чу там. Кръвта на Божия Син падна върху чадата
им и върху чадата на чадата им – едно постоянно проклятие.
Присъдата се осъществи по най-ужасен начин при разрушаването на
Ерусалим. Много страшно се е изпълнявала тя за еврейската нация в
продължение на осемнадесет века – една клонка, отсечена от лозата, една
мъртва, безплодна пръчка, за събиране и хвърляне в огъня. От страна на
страна по целия свят, от век на век мъртви, мъртви в престъпления и
грехове!
Страшно ще бъде изпълнена тази молитва и във великия съден ден.
Когато Христос дойде пак на Земята, но не вече като затворник,
заобиколен от долната тълпа, всички хора ще Го видят. Тогава ще Го видят
като небесен Цар. Христос ще дойде в Своята слава, в славата на Своя
Отец и в славата на святите ангели. Десетки хиляди по десетки хиляди и
стотици хиляди по стотици хиляди ангели, красивите и тържествуващи
синове на Бога, притежаващи прелест и слава, които нямат равни на себе
си, ще Го придружават по Неговия път. Тогава Той ще седне на престола на
Своята слава и пред Него ще се съберат всички народи. Тогава ще Го види
всяко око, а също и тези, които Го прободоха. Вместо трънен венец Той ще
носи корона на слава – корона в корона. Вместо тази стара пурпурна дреха
ще бъде облечен в най-белите одежди, “каквито никакво белило на земята
не може да избели” ( 9:3 Марко 9:3). И на дрехата Му, и на облеклото Му
ще бъде написано името: “Цар на царете и Господ на господарите”
(Откр.;19:16 Откр. 19:16). Там ще бъдат и тези, които Му се подиграваха
и Го удряха. Свещениците и управниците ще видят отново сцената в
съдебната зала. Всяко обстоятелство ще се появи пред погледа им като
написано с огнени букви. Тогава тези, които молеха: “Кръвта Му да бъде
на нас и на чадата ни!”, ще получат отговора на молитвата си. Тогава
целият свят ще узнае и ще разбере. Тогава ще осъзнаят срещу Кого са се
борили те – бедни, слаби, смъртни човешки същества. В страшна агония и
ужас ще викат към планините и скалите: “Паднете върху нас и скрийте ни
от лицето на седящия на престола и от гнева на Агнето, защото дошъл е
великият ден на Неговия гняв и кой може да устои?” (Откр.; 6:16,17 Откр.
6:16,17).