Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Голгота- 78 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Голгота- 78

Тази глава е основана на Матей 27:31-53; Марко 15:20-38; Лука 23:26-
46; Йоан 19:16-30.

Голгота

И когато стигнаха на мястото, наречено Лобно, там Го разпнаха.”
“За да освети людете чрез собствената Си кръв”, Христос “пострада вън
от градската порта” (Евр. 13:12). Заради престъпването на закона Адам и
Ева бяха изгонени от Едем. Христос – нашият заместник, трябваше да
пострада вън от пределите на Ерусалим. Той умря оттатък градските порти,
където биваха екзекутирани престъпниците и убийците. Дълбок е смисълът
на думите: “Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана
проклетия за нас” (Гал. 3:13).
Голямо множество хора последва Исус от съдебната зала до Голгота.
Новината за Неговото осъждане се бе пръснала по цял Ерусалим и народ от
всички класи и слоеве се стичаше към мястото на разпятието. Свещениците
и управниците се бяха обвързали с обещанието да не закачат
последователите на Христос, ако Той им бъде предаден, и учениците и
вярващите от града и околностите се присъединиха към тълпата, която
следваше Спасителя.
Когато Исус премина портата на Пилатовото съдилище, кръстът, който бе
приготвен за Варава, се положи на наранените Му и окървавени рамене.
Двама от другарите на Варава трябваше да претърпят същата смърт и по
същото време заедно с Исус. Затова и на тях бе поставен по един кръст.
Товарът върху раменете на Спасителя се оказа твърде тежък за Него, Който
бе отслабнал от многото страдания. От Пасхалната вечеря с учениците Той
не бе слагал в устата Си нито храна, нито вода. Бе издържал агонията в
Гетсиманската градина в борба със сатанинските сили. Преживял бе
голямата мъка и болка от предателството и бе видял как учениците Му Го
изоставят и се разбягват. Бе заведен при Анна, след това при Каяфа, а
после при Пилат. От Пилат бе изпратен при Ирод, а после отново при
Пилат. Върху Него се бяха изсипвали хула след хула, подигравка след
подигравка, два пъти бе бичуван – цялата тази нощ се бяха разигравали
такива сцени, които можеха да съсипят една човешка душа докрай. Но
Христос не съгреши. Той не изговори нито една дума, която да не е за
прослава на Бога. По време на целия този позорен фарс, наречен съдебен
процес, се бе държал твърдо и достойно. Но когато след второто бичуване
на гърба Му бе натоварен кръстът, човешкото Му естество не можа да го
понесе. Христос падна под тежестта на кръста.
Тълпата, която последва Спасителя, видя Неговата слабост и залитащите
Му стъпки, но никой не прояви съчувствие. Подиграваха Му се и Го
ругаеха, че не може да носи тежкия кръст. Товарът отново бе поставен на
раменете Му и Той отново падна на земята. Преследвачите Му видяха, че
няма да може да носи по-нататък тази тежест. Изпаднаха в доста
затруднено положение, понеже не можеше да се намери човек, който да
пренесе срамния товар. Самите евреи никога не биха сторили това, защото
подобно осквернение би им попречило да вземат участие в Пасхата. Нито
един от множеството, което Го следваше, не би се унизил да носи кръста.
В този момент един чужденец, Симон Киринеец, който идваше от
провинцията, срещна тълпата. Той чу хулите и подигравките. Чу често
повтаряните презрителни думи: “Направете път на юдейския цар!” Спря
изненадан от гледката. И тъй като изрази съчувствието си, го грабнаха и
натовариха кръста на раменете му.
Симон беше чувал за Исус. Синовете му вярваха в Спасителя, но самият
той не беше ученик. Отнасянето на кръста до Голгота, бе благословение за
него и до края на дните си бе благодарен за това провидение. Този случай
стана причина да вземе доброволно Христовия кръст и да го носи с радост
през целия си живот.
Сред тълпата, която следваше Невинния до мястото на Неговата смърт,
се намираха и немалко жени. Тяхното внимание е съсредоточено върху Исус.
Някои от тях са Го виждали и по-рано. Някои са водили при Него своите
болни и страдащи. Някои сами са били излекувани. Разказват им за
случилото се. Те се чудят на омразата на тълпата към Този, за Когото
сърцата им се топят и са готови да се пръснат. И въпреки държанието на
побеснялата тълпа и гневните думи на свещениците и управниците тези жени
дават израз на своето съчувствие. Когато Исус пада под тежестта на
кръста, те избухват в силен, жалостив плач.
От всичко, което ставаше около Христос, това бе единственото нещо,
което привлече вниманието Му. Макар че сам страдаше силно, докато носеше
греховете на света, не бе безразличен към изразената скръб. Той погледна
жените с нежно съчувствие. Те не вярваха в Него. Той знаеше, че не Го
оплакваха като Такъв, Който е изпратен от Бога, а че бяха движени от
чувства на чисто човешко състрадание. Не презря съчувствието им, но то
предизвика в сърцето Му още по-голямо състрадание към тях: “Дъщери
ерусалимски – каза Той, – недейте плака за Мене, но плачете за себе си и
за чадата си.” От сцените, които се разиграваха сега, Христос погледна
напред към времето, когато Ерусалим щеше да бъде разрушен. По време на
онова ужасно събитие много от тези, които сега плачеха за Него, щяха да
загинат заедно с децата си.
От разрушаването на Ерусалим мислите на Исус се пренесоха към един
по-обширен съд. В разрушението на непокаяния град Той видя символ на
последното унищожение, което щеше да връхлети света. Каза: “Тогава ще
почнат да казват на планините: Паднете върху нас! И на хълмовете -
Покрийте ни. Защото ако правят това със суровото дърво, какво ще правят
със сухото?” Чрез зеленото дърво Исус представяше самия Себе Си -
невинния Изкупител. Бог позволи Неговият гняв към беззаконието да се
излее върху възлюбения Му Син. Исус щеше да бъде разпънат заради
греховете на хората. Какво страдание щеше да понесе тогава грешникът,
който продължаваше да живее в грях? Всички непокаяни и невярващи щяха да
изпитат страдание и мъка, каквито езикът не може да изрази.
Много от хората в тълпата, която следваше Спасителя към Голгота, Го
бяха приветствали с радостното “осанна” и с размахване на палмови клонки
при триумфалното Му влизане в Ерусалим. Но немалко от тях бяха и тези,
които викаха тогава “осанна”, защото това беше популярно, а сега
надаваха вика “Разпни Го! Разпни Го!”. Когато Христос влезе яздейки в
Ерусалим, надеждите на учениците бяха достигнали връхната си точка. Те
бяха наобиколили плътно своя Учител, защото чувстваха, че е голяма чест
да бъдеш свързан с Него. Но сега, при унижаването Му Го следваха
отдалеч. Бяха погълнати от скръб и превити от неосъществени надежди.
Колко верни бяха думите на Исус: “Всички вие ще се съблазните в Мене
тази нощ, защото е писано: ще поразя Пастира и овцете на стадото ще се
разпръснат” (Матей 26:31).
Като стигнаха на мястото на екзекуцията, затворниците бяха завързани
към инструментите за мъчение. Двамата крадци се бореха и противяха в
ръцете на екзекуторите, които ги поставяха на кръста, но Исус не се
съпротиви никак. Майка Му, поддържана от любимия Му ученик Йоан, също
придружаваше своя син до Голгота. Беше Го видяла да пада под тежестта на
кръста и бе пожелала да сложи ръка под наранената Му глава, за да я
подкрепи и да намокри лицето, което някога бе лежало на гърдите -. Но
тази печална привилегия – бе отказана. Заедно с учениците и тя все още
хранеше надеждата, че Исус ще прояви силата Си и ще се избави от ръцете
на враговете. Но от време на време сърцето – се свиваше, когато си
спомняше думите, с които Той бе предсказал точно сцените, разиграващи се
сега. Когато разбойниците бяха завързани за кръстовете, тя зачака с
мъчително напрежение. Дали Този, Който бе давал живот на мъртвите, ще се
остави да бъде разпънат? Щеше ли Божият Син да остави сам Себе Си да
бъде така жестоко умъртвен? Трябваше ли да престане да вярва, че Исус е
Месия? Ще трябва ли да гледа позора и скръбта Му, без да може да се
погрижи за Него в нещастието Му? Тя видя да разпъват ръцете Му на
кръста. Бяха донесени чук и гвоздеи. И когато шиповете започнаха да
пробиват Неговата нежна плът, съкрушените ученици отнесоха настрани от
жестоката сцена припадналото в ръцете им тяло на Исусовата майка.
Спасителят не издаде нито звук от страданието. Лицето Му остана
спокойно и ведро, но по челото Му избиха едри капки пот. Не се намери
милостива ръка, която да обърше смъртната роса от лицето Му, нито пък
някой, който със съчувствени думи и непоклатима вярност да подкрепи
човешкото Му сърце. Докато войниците извършваха ужасната си работа, Исус
се молеше за враговете Си: “Отче, прости им, защото не знаят какво
правят!” Мислите Му се пренесоха от Неговите страдания към греха на
гонителите Му и върху ужасното възмездие, което щеше да ги сполети.
Никаква клетва не бе произнесена над войниците, които така грубо се
отнасяха с Него. Никакъв призив към Небето не бе отправен за отмъщение
на свещениците и управниците, които злорадстваха над осъществяването на
целта си. Христос ги съжаляваше в тяхното невежество и вина. Произнесе
само един довод за опрощението им – “защото не знаят какво правят”.
Ако те знаеха, че подлагат на мъчение Този, Който е дошъл, за да
спаси грешната раса от вечна гибел, щяха да бъдат обхванати от страшно
угризение и ужас. Но незнанието им не оправдаваше вината, защото имаха
привилегията да опознаят и приемат Исус като техен Спасител. Някои от
тях след известно време щяха да осъзнаят греха си и да се покаят. А
други, със своята непокаяност, щяха да попречат да се изпълни за тях
Христовата молитва. Но така или иначе Божията цел достигаше своето
изпълнение. Исус печелеше правото Си да стане Ходатай на човеците в
присъствието на Отца.
Тази Христова молитва за враговете Му обхваща целия свят. Тя включва
всеки грешник, който е живял или ще живее от началото на света до края
на вековете. Всички са виновни за разпъването на Божия Син. На всички се
предлага даром опрощение. “Който иска”, може да се примири с Бога и да
наследи вечен живот.
Щом Исус бе прикован, кръстът бе вдигнат от здрави мъже и с голяма
сила бе забит на приготвеното място. Това причини страшна болка на Божия
Син. Тогава Пилат написа надпис на еврейски, гръцки и латински и го
постави на кръста, над главата на Исус. Той гласеше: “Исус Назарянин,
юдейският Цар.” Думите в него раздразниха евреите. В съдилището на Пилат
те бяха викали: “Разпни Го! Нямаме друг цар освен кесаря” (19:15 Йоан
19:15). Бяха заявили, че който признава някакъв друг цар, е предател.
Пилат написа точно мисълта, която те бяха изразили. Не се споменаваше за
някакво друго нарушение освен това, че Исус е цар на евреите. Надписът
представляваше действително признание за верността на евреите към
римската власт. Той обявяваше всъщност, че всеки, който претендираше да
бъде цар на Израил, щеше да бъде осъден от тях на смърт. Свещениците
бяха надминали себе си. Когато правеха заговор за убиването на Христос,
Каяфа бе заявил, че е по-добре да умре един човек, за да се спаси цялата
нация. Сега тяхното лицемерие бе разкрито. За да погубят Христос, те
бяха готови да жертват дори и националното си съществуване.
Свещениците разбраха какво са направили и помолиха Пилат да промени
надписа. Те казаха: “Недей писа: юдейски Цар, но: самозваният юдейски
цар.” Но Пилат, ядосан на себе си за слабостта, която бе проявил при
съдебния процес, отвърна с презрение на завистливите и хитри свещеници и
управници, като им каза студено: “Каквото писах, писах!”
Една по-висша сила от Пилат или евреите бе ръководила поставянето на
този надпис над главата на Исус. По Божие провидение той бе предназначен
да буди размисъл и желание за изследване на Писанията. Мястото, където
Христос беше разпънат, бе близо до града. По това време хиляди хора от
всички страни се намираха в Ерусалим. И такъв един надпис, който
заявяваше, че Исус от Назарет е Месия, щеше да привлече тяхното
внимание. Той бе живата истина, написана от направлявана от Бога ръка.
С Христовите страдания на кръста бе изпълнено пророчеството. Векове
преди разпятието сам Спасителят бе предсказал мъчението, което щеше да
претърпи. Той бе казал: “Кучета Ме обиколиха, тълпа от злодейци Ме
обкръжи, прободоха ръцете Ми и нозете Ми. Мога да преброя всичките Си
кости. Хората се взират в Мене и Ме гледат. Разделиха си дрехите Ми и за
облеклото Ми хвърлиха жребие” (Пс. 22:16-18). Пророчеството относно
дрехите Му се изпълни без съвета или намесата на приятелите или
враговете на разпнатия. Облеклото Му бе дадено на войниците, които Го
бяха издигнали на кръста. Христос чуваше препирнята на мъжете, които си
поделяха дрехите Му. Неговата туника бе изтъкана изцяло от горе до долу,
без да бъде шита. Затова те казаха: “Да не я раздираме, а да хвърлим
жребие за нея чия да бъде.”
В друго пророчество Спасителят бе заявил: “Укор съкруши сърцето Ми и
Съм много отпаднал, и чаках да Ме пожали някой, но нямаше никой, и
утешители, но не намерих. И дадоха Ми жлъчка за ядене, и в жаждата Ми Ме
напоиха с оцет” (Пс. 69:20,21). На тези, които умираха на кръст, бе
позволено да се дава упоително питие, за да се притъпи чувството на
болка. Такова питие се поднесе и на Исус, но когато го вкуси, Той отказа
да го изпие. Не искаше да приеме нищо, което би замъглило ума Му. Вярата
Му трябваше да се държи здраво за Бога. В това се състоеше единствената
Му сила. Ако притъпеше чувствата Си, би дал предимство на Сатана.
Докато Христос висеше на кръста, враговете Му изразяваха яростта си
над Него. Свещеници, управници и книжници се бяха присъединили към
тълпата, която осмиваше умиращия Спасител. При кръщението, както и при
преображението, бе чут Божият глас, който обявяваше Христос за Негов
Син. И пак след това, тъкмо преди Христос да бъде предаден, Отец бе
засвидетелствал Неговата божественост. Но сега гласът от небето мълчеше.
Не се чу никакво свидетелство в полза на Христос. Той сам понасяше
оскърбленията и подигравките от грешните човеци.
“Ако си Син Божий – казваха те, – слез от кръста!” “Нека избави Себе
Си, ако Този е Божият Христос, Неговият избраник!” В пустинята на
изкушението Сатана бе заявил: “Ако си Божий Син, заповядай на тези
камъни да станат хлябове!” “Ако си Божий Син, хвърли се долу” от крилото
на храма (Матей 4:3,6). Сатана бе при кръста със своите ангели в човешки
образ. Този архидемон и неговите множества съдействаха на свещениците и
управниците. Учителите на народа бяха подстрекавали невежата тълпа да
произнесе присъда над Един, Когото мнозина от тях никога не бяха виждали
до момента, когато бяха накарани да свидетелстват против Него.
Свещеници, управници, фарисеи и закоравялата тълпа се бяха обединили
заедно в жестока и сатанинска ярост. Религиозните водачи се бяха
съединили със Сатана и неговите ангели. Те изпълняваха нарежданията му.
Исус, страдащ и умираш, чуваше всяка дума, когато свещениците
казваха: “Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави. Той е
израилевият цар, нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него.”
Христос можеше да слезе от кръста. Но точно защото не пожела да Се
спаси, грешникът може да се надява на прошка и благоволение пред Бога.
С подигравките си над Спасителя хората, които изповядваха, че са
тълкувателите на пророчествата, повтаряха думите, които боговдъхновеното
слово бе предсказало, че ще изговорят при този случай. Но в слепотата си
те не виждаха, че изпълняват пророчеството. Тези, които подигравателно
бяха изговорили думите: “Уповава се на Бога, нека Го избави сега, ако Му
е угоден; понеже каза: Божий Син Съм”, едва ли допускаха, че това тяхно
свидетелство ще звучи през вековете. Но макар и изговорени
подигравателно, тези думи станаха причина някои хора да изследват
писанията така, както не бяха правили дотогава. Разумните чуха,
потърсиха, размислиха и се молиха. Имаше такива, които не се успокоиха,
докато, сравнявайки текст след текст от писанията, не схванаха
значението на Христовата мисия. Никога по-рано Христос не бе ставал
предмет на подобно всеобщо внимание и опознаване, както когато висеше на
кръста. В сърцата на много от тези, които видяха сцената на разпятието и
чуха Христовите думи, изгряваше светлината на истината.
В разгара на голямата агония на кръста до Исус дойде лъч на утеха.
Това бе молитвата на каещия се разбойник. Двамата мъже, които бяха
разпънати заедно с Исус, отначало сипеха ругатни върху Него, а единият
от тях, поради силното страдание, ставаше все по-отчаян и нападателен.
Но не бе така с неговия другар. Този човек не беше закоравял престъпник.
Той се бе отклонил от правия път поради лоши другари, но беше далеч по-
малко виновен от много други, които стояха при кръста и ругаеха
Спасителя. Той бе виждал и чувал за Исус и бе слушал поученията Му, но
свещениците и управниците го бяха отклонили от Него. Стараейки се да
заглуши съвестта си и да потуши убеждението си, той се хвърляше все по-
дълбоко и по-дълбоко в грях, докато бе арестуван, разследван като
престъпник и осъден да умре на кръст. В съдебната зала и по пътя към
Голгота бе близо до Исус. Чу Пилат да заявява: “Не намирам никаква вина
у Него” (Йоан 19:4). Забеляза богоподобното държание и милостивото
прощение към мъчителите. От кръста той видя много религиозни водачи да
се кривят и плезят с презрение и да осмиват Господ Исус. Видя клатещите
се със закана глави, чу неприличните думи, изречени от неговия другар по
съдба: “Нали си ти Христос, избави Себе Си и нас!” Сред минувачите чу
много хора, които защитаваха Исус. Чу ги как повтарят Неговите думи и
разказват за делата Му. В сърцето на престъпника се възвърна
убеждението, че това е Христос. Обръщайки се към своя другар, другия
престъпник, той каза: “Ни от Бога ли се не боиш ти, който си под същото
осъждение?” Умиращите разбойници нямаше защо да се страхуват повече от
човеци. Но единият от тях бе завладян от убеждението, че има един Бог,
от Когото трябва да се страхува, както и едно бъдеще, което го кара да
трепери. И сега, както е цял опетнен от грях, скоро ще завърши своята
земна история. “И ние справедливо сме осъдени – изстена той, – защото
получаваме заслуженото от това, което сме сторили, а Този не е сторил
нищо лошо.”
Сега вече нямаше повече въпроси, нямаше повече съмнения, нямаше
повече укори. Когато се осъди за престъплението си, разбойникът изгуби
надежда и се отчая. Но в същото време в него се породиха някакви
странни, трогателни, добри мисли. Той си припомни всичко, което бе чул
за Исус, как бе лекувал болните и бе прощавал грехове. Чул бе и думите
на вярващите в Исус, които Го бяха придружили до Голгота плачещи. Бе
видял и бе прочел титлата, поставена над главата на Спасителя. Чул бе
минувачите да я прочитат – някои със скръб и треперещи устни, а други с
насмешка и подигравки. Светият Дух освети ума му и малко по малко
веригата на доказателството се скачи. В ранения, подиграван и висящ на
кръста Исус той видя Божия Агнец, Който взема греха на света. Гласът му
издаде надежда, примесена с голямата душевна мъка на безпомощната,
умираща душа, която се хвърля в обятията на умиращия Спасител: “Спомни
си за мене, когато дойдеш в царството Си!”
Отговорът дойде незабавно. Тонът бе мек и мелодичен, думите пълни с
любов, състрадание и сила: “Истина ти казвам днес, Пунктуацията в
Библията е нанесена през 17 в. В християнския свят има спор за мястото
на запетаята – преди или след думата “днес”. ще бъдеш с Мене в рая!”
През дългите часове на агония до ушите на Исус достигаха само ругатни
и подигравки. Докато висеше на кръста, към Него продължаваха да долитат
насмешки и клетви. С копнеещо сърце Той очакваше учениците Му да изразят
вярата си, но чу само печалните думи: “А ние се надявахме, че Той е
Онзи, Който ще избави Израиля!” И тогава, колко приятни за Спасителя
бяха тези думи на вяра и любов от устните на умиращия разбойник! Докато
еврейските водачи Го отричаха, а дори и учениците Му се съмняваха в
Неговата Божественост, бедният разбойник, стъпил на границата на
вечността, назова Исус Господ. Много хора бяха готови да Го нарекат
Господ, когато вършеше чудеса и възкръсна от мъртвите, но никой не Го
призна, когато висеше умиращ на кръста, освен покаяният разбойник, който
се спаси в единадесетия час.
Стоящите наблизо доловиха думите, когато разбойникът нарече Исус
Господ. Тонът на каещия се човек привлече вниманието им. Онези, които в
подножието на кръста се бяха препирали за дрехата на Христос и бяха
хвърлили жребие за нея, млъкнаха и се ослушаха. Гневните им гласове
утихнаха. Със затаен дъх те погледнаха нагоре към Христос и зачакаха
отговора от издъхващите устни.
Когато Исус изрече обещаващите думи, тъмният облак, който сякаш
обвиваше кръста, бе пронизан от ясна и жива светлина. До каещия се
разбойник достигна съвършеният мир, знак, че Бог го приема. Христос бе
прославен в унижението Си. Този, Който в очите на всички други
изглеждаше победен, бе победител. Признат бе за носител на греха. Човеци
могат да упражняват власт над Неговото човешко тяло. Могат да прободат
святите слепоочия с трънен венец. Могат да свалят дрехата Му и да се
препират как да я разделят. Но не могат да Му отнемат силата да прощава
грехове. Умирайки, Той засвидетелства Своята Божественост и славата на
Отец. Ухото Му не е престанало да чува, нито ръката Му се е скъсила, та
да не може да спасява. Негово царско право е да спасява напълно онези,
които идват при Бога чрез Него.
Истина ти казвам днес, ще бъдеш с Мене в рая! Христос не обеща на
разбойника, че в същия този ден ще бъде с Него в рая. Сам Той не отиде
там в същия ден. Той спа в гроба, а в утрото на възкресението каза: “Още
не съм се възнесъл при Отца” (Йоан 20:17). Но обещанието бе дадено в
деня на разпятието, в деня на привидното поражение и мрак. “Днес -
докато умира на кръста като злодей, Христос уверява бедния грешник: ще
бъдеш с Мене в рая!”
Разпнатите заедно с Исус разбойници бяха поставени по един “от едната
и от другата страна, а Исус посред”. Това бе направено по нареждане на
свещениците и управниците. Христовото положение между тях трябваше да
показва, че от тримата Той е най-големият разбойник. Това бе изпълнение
на Писанието: “И към престъпници биде причислен” (Исая 53:12). Но
свещениците не схванаха пълното значение на този акт. Както Исус,
разпнатият с разбойниците, бе поставен в средата, така Неговият кръст е
поставен в средата на умиращия в грях свят. И думите за прошката, казани
към каещия се разбойник, запалиха светлината, която щеше да освети
земята до най-далечните – краища.
С удивление гледаха ангелите безпределната любов на Исус, Който,
страдащ от крайна душевна и физическа мъка, мислеше само за другите и
насърчи каещата се душа да повярва. В униженото Си положение Той се
обърна към ерусалимските дъщери като Пророк; като Свещеник и Ходатай
замоли Отец да прости на Неговите мародери; като любещ Спасител прости
греховете на разкаялия се разбойник.
Докато погледът на Исус се рееше над множеството край Него, една
фигура привлече вниманието Му. В подножието на кръста стоеше майка Му,
подкрепяна от ученика Йоан. Тя не можеше да издържи дълго да бъде далече
от Сина си; и Йоан, като знаеше, че краят ще настъпи скоро, пак я бе
довел пред кръста. В предсмъртния Си час Христос си спомни за Своята
майка. Вглеждайки се в покрусеното – от скръб лице и след това в
Йоановото, Той – каза: “Жено, ето син ти!” След това каза на Йоан: “Ето
майка ти!” Йоан разбра Христовите думи и прие поверената му майка. Той
веднага я заведе у дома си и оттогава се грижеше нежно за нея. О,
милостив, любвеобилен Спасител – в най-големите Си физически и душевни
мъки Той помисли и се погрижи за Своята майка! Той нямаше пари, с които
да – осигури сносен живот; но бе в олтара на Йоановото сърце и затова му
повери майка Си като скъпо завещание. Така Той – осигури онова, от което
тя най-много се нуждаеше – нежното съчувствие на човек, който я обича,
защото тя обичаше Исус. Като я прие като най-скъпо нещо, поверено от
Христос, Йоан прие едно голямо благословение. Напомняше му постоянно за
неговия любим Учител.
Съвършеният пример на Христовата синовна любов свети с непомрачен
блясък сред мъглата на вековете. В продължение на тридесет години Исус
бе помагал с ежедневен труд в носене на тежестите на дома. И сега даже в
последната Си агония Той не забрави да се погрижи за скърбящата Си,
овдовяла майка. Същият дух ще се проявява във всеки ученик на нашия
Господ. Христовите последователи ще смятат за част от своята религия да
уважават родителите си и да се грижат за тях. От сърце, запазило
Неговата любов, бащата и майката могат да очакват само разумни грижи и
нежно съчувствие.
И сега Господ на славата умираше като откуп за човечеството. Но
когато предаваше скъпоценния Си живот, Христос не бе подкрепян от
триумфираща радост. Всичко наоколо бе потискащ мрак. Но не страхът от
смъртта, която тегнеше над Него, нито болката и позорът на кръста бяха
причина за неизказаната Му агония. Той бе най-големият страдалец.
Неговото страдание произлизаше от чувството за зловредността на греха,
от съзнанието, че поради доближаването и фамилиарниченето си с греха
човекът е бил заслепен, та да не вижда неговата чудовищност. Христос
знаеше каква голяма сила има грехът над човешкото сърце и колко малко
хора ще пожелаят да се освободят от неговата власт. Знаеше, че без помощ
от Бога човечеството ще загине. И Той видя да загиват цели множества,
които имаха на разположение изобилна помощ.
На Христос като наш заместник и застъпник бе възложено нечестието ни.
Той бе сметнат за престъпник, за да може да ни изкупи от присъдата на
закона. Вината на всеки Адамов потомък тежеше на сърцето Му. Божият гняв
против греха, страшното изявление на Неговото неодобрение към нечестието
изпълваха душата на Божия Син с ужас. През целия Си живот Христос бе
проповядвал на един паднал свят добрата вест за милостивата и опрощаваща
любов на Отца. Спасение и за най-големия грешник – това бе Неговата
тема. Но сега, когато носеше ужасната тежест на вината, Той не можа да
види милостивото лице на Отца. Оттеглянето на Божественото присъствие от
Спасителя в този час на агония прониза сърцето Му с такава мъка, която
никога не може да бъде разбрана от човеците. Тази агония бе толкова
силна, че физическата болка бе трудно доловима.
Сатана със страшните си изкушения разкъсваше сърцето на Исус.
Спасителят не можеше да погледне зад портите на гроба. Надеждата не му
разкриваше, че ще излезе от гроба като победител, нито пък, че жертвата
Му ще бъде приета от Отца. Той се побоя да не би грехът, който е така
оскърбителен за Бога, да Го раздели завинаги от Него. Христос изпитваше
същата душевна мъка, която ще изпита и грешникът, когато милостта се
оттегли и не ще има вече кой да пледира за провинената раса. Чувството
за грях, довеждащо до гнева на Отца над Него като заместник на човека -
това бе, което направи чашата, която Той пиеше, толкова горчива. И тя
сломи сърцето на Божия Син.
С удивление ангелите наблюдаваха отчаяната агония на Спасителя.
Небесните същества покриха лицата си, за да не видят ужасната гледка.
Неодушевената природа също изрази своето съчувствие към нейния оскърбен
и умиращ Създател. Слънцето отказа да гледа ужасната картина. То
огряваше земята със своите изобилни, светли обедни лъчи и изведнъж сякаш
се загуби. Пълен мрак като погребален воал обви кръста. “Настана мрак по
цялата земя до деветия час.” В момента нямаше нито слънчево затъмнение,
нито друга природна причина, на която да се дължи тази непрогледност,
която приличаше на най-гъстата среднощна тъмнина без луна и звезди. Това
бе чудотворно свидетелство, дадено от Бога, за да бъде затвърдена вярата
на всички следващи поколения.
Божието присъствие се криеше в гъстата тъмнина. Бог прави мрака Свое
покривало, с което закрива славата Си от човешките очи. До кръста стояха
Бог и Неговите святи ангели. Бог Отец бе със Своя Син. Но Той не разкри
присъствието Си. Ако славата Му блеснеше от облака, всяко човешко
същество, което я видеше, би било унищожено. Но в този страшен час
Христос не трябваше да бъде утешен с присъствието на Своя Отец. Той сам
изтъпка жлеба и никой от човешките синове не бе с Него.
Бог прикри в гъстия мрак последната човешка агония на Своя Син.
Всички, които видяха Христос в страданието Му, се увериха в Неговата
Божественост. Това лице, зърнато от човешко същество, никога вече нямаше
да бъде забравено. Както лицето на Каин изразяваше вината му на убиец,
така и лицето на Христос разкриваше невинност, спокойствие,
доброжелателство – образа на Бога. Но обвинителите Му не искаха да
обърнат внимание на небесния отпечатък. В продължение на дългите часове
на агония Христос бе наблюдаван от подиграващото се множество. Сега бе
милостиво скрит с Божията мантия.
Сякаш гробна тишина падна над Голгота. Неописуем ужас обхвана
тълпата, която се бе събрала около кръста. Ругатни и подигравки останаха
недоизречени. Мъже, жени и деца се проснаха на земята. От време на време
от облака блясваха ярки светкавици и осветяваха кръста и разпънатия
Изкупител. Свещеници, управници, книжници, екзекутори и тълпата – всички
мислеха, че за тях е настъпил часът на отмъщението. След известно време
някои започнаха да шепнат, че сега Христос ще слезе от кръста. Други се
опитваха слепешком да намерят обратния път за града, като удряха гърдите
си и ридаеха от страх.
В деветия час мракът се оттегли от народа, но все още обгръщаше
Спасителя. Той бе символ на агонията и ужаса, които тежаха на сърцето
Му. Никое око не можеше да проникне през тъмнината, която обвиваше
кръста, и никой не можеше да проникне в по-дълбокия мрак, който обвиваше
страдащата душа на Христос. Гневните светкавици сякаш бяха хвърлени по
Него, както висеше на кръста. Тогава “Исус извика със силен глас и каза:
Или, Или, лама савахтани? Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?”
Когато външният мрак обви Спасителя, много хора извикаха: “Небесното
отмъщение е насочено към Него. Светкавиците на Божия гняв са насочени
към Него, защото Той претендира, че е Божият Син.” Мнозина от вярващите
в Него чуха отчаяния Му вик. Надеждата им се стопи. Щом Бог бе изоставил
Исус, на какво можеха да се надяват Неговите последователи?
Когато мракът се оттегли от угнетения дух на Христос, Той почувства
отново физическото си страдание и извика: “Жаден съм!” Един от римските
войници се смили над Него, като видя изсъхналите Му устни, взе гъба,
надяната на тръстика и като я натопи в съд с оцет, я предложи на Исус.
Но свещениците се подиграха на агонията Му. Когато мракът покри земята,
те се сковаха от ужас. А когато страхът попремина, се побояха, че Исус
може да им убегне. Неговите думи: “Или, Или, лама савахтани?”
изтълкуваха криво. Със силно презрение и желание за оскърбление казаха:
“Той вика Илия!” Отхвърлиха и последната възможност да облекчат
страданията Му. “Да видим – казаха те – дали ще дойде Илия да Го
избави!”
Непорочният Божи Син увисна на кръста с наранена от бичуване плът.
Същите ръце, които тъй често се бяха протягали, за да благославят, бяха
приковани на дървените греди. Нозете, които тъй неуморно ходеха, за да
служат и вършат услуги от любов, бяха забити с шипове за дървото.
Царствената Му глава бе прободена от трънения венец. От треперещите Му
устни се изтръгна плачевен вик и всичко това, което понесе – кървавите
капки, стичащи се от главата Му, от ръцете Му, от нозете Му, агонията,
разтърсила тялото Му, и неизказаната мъка, изпълнила душата Му, когато
Отец Му се скри от Него, заявяват на всеки човек: заради тебе Божият Син
се съгласи да понесе товара на вината, заради тебе Той разруши царството
на смъртта и разтвори вратите на рая. Този, Който усмири разярените
вълни и ходи по бурното море, Който принуждаваше демоните да треперят и
болестите да напускат жертвите си, Който отваряше очите на слепите и
възвръщаше мъртвите към живот, принесе Себе Си на кръста като жертва, и
то от любов към тебе. Той, Носителят на греха, понесе гнева на Божията
справедливост и заради тебе Сам стана грях.
Присъстващите наблюдаваха с мълчание края на ужасната сцена. Слънцето
светна пак, но кръстът все още бе в мрак. Свещеници и управници
погледнаха към Ерусалим и ето, гъстият облак се бе спрял над града и над
равнините на Юдея. Слънцето на правдата, Светлината на света оттегляше
лъчите Си от привилегирования някога град Ерусалим. Страшните светкавици
на Божия гняв бяха насочени срещу осъдения град.
Изведнъж тъмнината се вдигна от кръста. И с ясен, подобен на тръба
глас, който сякаш проехтя над цялото творение, Исус извика: “Свърши се!
Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.” Светлина огря кръста и лицето на
Спасителя блесна със славата на Слънцето. След това склони глава на
гърдите Си и издъхна.
В ужасния мрак, наглед изоставен от Бога, Христос изпи и последните
капки от чашата на човешкото окаянство. През онези страшни часове Той
разчиташе на доказателството, което Му бе давано досега, че е приет от
Своя Отец. Той познаваше характера на Отца. Разбираше Неговата
справедливост, Неговата милост и Неговата велика любов. Чрез вяра се
остави в ръцете на Този, на Когото винаги с радост бе послушен. И когато
покорно се предаде на Бога, се освободи от чувството, че благоволението
на Отца е загубено. Чрез вяра Христос стана победител.
Никога преди това земята не е била свидетел на такава сцена.
Множеството стоеше като парализирано и със затаен дъх се взираше в
Спасителя. Отново мрак покри земята и като тежък гръм се разнесе страшен
тътен. Стана силно земетресение. Хората бяха разтърсени и нахвърляни
един върху друг. Последва безумно смущение и вцепенение. От околните
планини се откъсваха скали и падаха с трясък в равнините. Отвориха се
гробове и мъртвите бяха изхвърлени от тях. Сякаш творението бе
разтърсено до най-малките си частици. Свещеници, управници, войници,
екзекутори и народ, онемели от ужас, лежаха проснати на земята.
Когато от Исусовите уста се изтръгна силният вик: “Свърши се!”,
свещениците служеха в храма. Беше часът за вечерната жертва. Агнето,
представляващо Христос, бе донесено, за да бъде заклано. Облечен в
многозначещото си и красиво облекло, свещеникът стоеше с вдигнат нож,
както бе направил Авраам, когато щеше да заколи сина си. Народът го
следеше с напрегнат интерес. Но земята се разтърси и се заклати, защото
сам Господ приближаваше. Изведнъж храмовата завеса се раздра с шум от
горе до долу от една невидима ръка и остави открито за погледите на
множеството онова място, което някога се изпълваше с Божието присъствие.
Това бе място, където Шекината бе обитавала. Там Бог бе изявявал Своята
слава над умилостивилището. Никой човек, освен първосвещеникът, не бе
вдигал някога завесата, която отделяше отделението от останалата част на
храма. Той влизаше там веднъж в годината, за да прави умилостивение за
греховете на народа. И ето, тази завеса сега се раздра на две. Най-
святото нещо на земното Светилище вече не бе свято.
Всички бяха обхванати от ужас и смущение. Свещеникът тъкмо щеше да
заколи жертвата, но ножът падна от разтрепераната му ръка и агнето
побягна. Символът срещна своята същност в смъртта на Божия Син. Великата
жертва бе вече принесена. Пътят към най-святото място бе открит. Нов и
жив път бе отворен за всички. Не бе нужно повече грешното и скърбящо
човечество да чака влизането на първосвещеника. Отсега нататък
Спасителят трябваше да служи като свещеник и застъпник в небето на
небесата. Сякаш жив глас каза на поклонниците там: “Настъпи краят на
всички жертви и приноси за грях. Божият Син дойде според думата Си:
“Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да изпълня Твоята
воля, о, Боже.” “Със собствената Си кръв” Той влезе “веднъж в
светилището” “и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 10:7, 9:12).