Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Грехът и покаянието на Давид – 71 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Грехът и покаянието на Давид – 71 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Грехът и покаянието на Давид
Библията отделя малко място за възхвала на човеци. Малко говори за
добродетелите дори на най-добрите от тях, живели някога. Това мълчание
не е случайно. То има за цел да ни научи нещо. Всички добри качества,
които хората притежават, са дар от Бога. Добрите им дела са извършени от
Божията благодат чрез Христос. Тъй като дължат всичко на Бога, славата
на онова, което представляват и което правят, се полага единствено на
Него. Те са само инструменти в ръцете Му. И още нещо – както ни учат
всички уроци на библейската история – опасно е да се възхваляват и
въздигат човеци, защото ако някой бъде повлиян да пренебрегне цялостната
си зависимост от Бога и се довери на собствената си сила, падението му е
сигурно. Човекът се сражава с врагове, които са по-силни от него.
“Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу
властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Еф.
6:12). Невъзможно е да водим борбата със собствени сили. Това, което
отклонява ума от Бога, което води към себеиздигане или към себеупование,
със сигурност подготвя пътя към нашето поражение. Библията се стреми да
вдъхне недоверие в човешката сила и да подкрепи доверието в Божествената
сила.
Духът на самодоволство и себевеличаене подготви пътя за падението на
Давид. Ласкателството, подлата съблазън на властта и разкоша оказаха
влиянието си върху него. Общуването с околните народи също подейства за
зло. Обичаят на повечето източни владетели бе да толерират
престъпленията на царя. За разлика от извършеното от поданиците,
монархът не бе длъжен да упражнява същото себевладение, както поданикът.
Всичко това притъпи Давидовото чувство за изключителната порочност на
греха. И вместо смирено да уповава в силата на Йехова, той започна да се
доверява на собствената си мъдрост и мощ. Веднага щом Сатана успее да
отдели душата от Бога, единственият източник на сила, той ще се старае
да възбуди несвятите желания на плътското човешко естество. Действието
на врага не е светкавично. Не започва внезапно и изненадващо. То
представлява тайно превземане на крепостите на принципа. Започва с
очевидно малки неща – пренебрегване на верността към Бога и липса на
пълно упование в Него, предразположение към светски обичаи и постъпки.
Преди да завърши войната с амонците, Давид остави ръководството на
войската в ръцете на Йоав и се върна в Ерусалим. Сирийците вече бяха
подчинени от Израил и пълният разгром на амонците изглеждаше сигурен.
Давид бе обграден от плодовете на победата и от почестите на мъдрото си
и способно управление. Сега, докато бездействаше и не пребъдваше в
молитва, изкусителят издебна възможност да завладее ума му. Фактът, че
Бог бе довел Давид в близка връзка със Себе Си и бе показал толкова
голямо благоволение към него, трябваше да бъде за Давид най-силен подтик
да опази характера си неосквернен. Но когато в бездействие и увереност в
собствената си безопасност се пусна от Бога, той се предаде на Сатана и
опетни с вина душата си. Определеният от небето водач на народа, избран
от Бога да изпълнява закона Му, сам потъпка неговите предписания. Този,
който трябваше да всява ужас у злосторниците, укрепи ръцете им чрез
собствената си постъпка.
Сред опасностите на досегашния си живот Давид можеше чрез съзнателно
благочестие да повери случая си на Бога. Ръката на Господа го бе водила
безопасно през безброй уловки, поставени за нозете му. Но сега, виновен
и непокаян, той не потърси помощ и ръководство от Небето, а се опита сам
да се измъкне от опасностите, в които го въвлече грехът. Витсавее, чиято
фатална красота послужи за примамка на царя, бе жена на хетееца Урия -
един от най-смелите и най-верни офицери на Давид. Никой не можеше да
предскаже какъв щеше да бъде резултатът, ако престъплението се разчуе.
Божият закон осъждаше прелюбодееца на смърт, а войникът с гордия дух,
срещу когото бе извършено такова срамно престъпление, можеше да си
отмъсти, като отнеме живота на царя или подбуди народа към бунт.
Всяко усилие на Давид да скрие вината си остана безрезултатно. Той сам
се предаде във властта на Сатана. Опасността го обкръжаваше. Безчестие,
по-горчиво от смъртта, бе пред него. Изглежда имаше само един изход и в
отчаянието си прибърза, като добави към прелюбодейството си и убийство.
Този, който бе подтикнал Саул към гибел, се опитваше да доведе до
падение и Давид. Макар и различни, изкушенията на двамата си приличаха
по това, че водеха към престъпване на Божия закон. Давид разсъждаваше,
че ако Урия бъде убит в битка от ръката на враговете, вината за смъртта
му не можеше да бъде хвърлена върху него – така Витсавее щеше да бъде
свободна да му стане жена. По този начин щяха да се избягнат
подозренията и да се запази царската му чест.
Урия бе накаран да носи собствената си смъртна присъда. Чрез неговата
ръка бе изпратено писмо до Йоав с царската заповед: “Поставете Урия там,
гдето сражението е най-люто; сетне се оттеглете от него, за да бъде
ударен и да умре” (виж 2 Царе 11, 12 гл.). Йоав, опетнен вече с вината
за едно безнравствено убийство, не се поколеба да изпълни указанията на
царя и Урия падна от сабята на амонците.
Делата на малцина монарси можеха да се сравнят с доклада за управлението
на Давид до този момент. За него е написано, че “съдеше всичките си люде
и им раздаваше правда” (2 Царе 8:15). Добродетелността му бе спечелила
доверието и предаността на народа. Обаче когато отстъпи от Бога и се
предаде на лукавия, той стана за известно време служител на Сатана. Но
все още заемаше поста и имаше авторитета, който Бог му бе дал. И затова
изиска послушание, поставящо в опасност живота на този, който трябваше
да изпълнява заповедите му. И Йоав, чиято вярност бе насочена първо към
царя, а после към Бога, престъпи Божия закон, защото царят му заповяда
това.
Властта на Давид бе дадена от Бога, но само за да я упражнява в хармония
с Божествения закон. Когато наредеше нещо противно на Божия закон,
изпълнението му представляваше грях. “…колкото власти има, те са
отредени от Бога” (Римл. 13:1). Но ние не трябва да им се подчиняваме,
ако са в противоречие с Божия закон. Апостол Павел, пишейки до
коринтяните, изтъква принципа, от който трябва да се ръководим. Той
казва: “Бивайте подражатели на мене, както съм и аз на Христа.”
До Давид бе изпратен доклад за изпълнението на заповедта, но така
внимателно нагласен, че да не изложи нито Йоав, нито царя. Йоав
“заповяда на вестителя, казвайки: “Когато разкажеш на царя всичко, що се
е случило във войната, ако пламне гневът на царя… Тогава ти кажи:
“Умря и слугата ти, хетеецът Урия.” И така, вестителят замина и като
дойде, извести на Давида всичко, за което Йоав го беше изпратил”.
Отговорът на царя бе: “Да те не смущава това нещо, защото мечът пояжда
някога едного и някога другиго. Засили още повече нападението си против
града и съсипи го.”
Витсавее спази обичайните дни на жалеене за съпруга си и когато те
свършиха, “Давид прати, та я взе у дома си и тя му стана жена”. Този,
чиято чувствителна съвест и високо чувство за чест не му позволиха дори
когато бе в опасност за живота си, да вдигне ръка срещу Господния
помазаник, падна толкова ниско, че ощети и уби един от най-верните и
най-смелите си войни, а и се надяваше да се наслаждава необезпокояван на
наградата за греха си. Уви! Как бе потъмняло чистото злато! Как се бе
променило най-чистото злато!
Още от началото Сатана представяше на човеците каква печалба ще извоюват
с престъплението си. Така подмами ангели, така изкуси Адам и Ева да
съгрешат, така все още води множества далеч от послушанието към Бога.
Той представя пътя на престъплението желан; “но краят му е пътища към
смърт” (Пр. 14:12). Щастливи са хората, които, дръзнали да тръгнат по
този път, научават колко горчиви са плодовете на греха и се отказват от
тях навреме. Бог в милостта Си не остави Давид да бъде омаян до пълна
гибел от измамната печалба на греха.
Нужно беше Бог да се намеси и заради Израил. С течение на времето грехът
на Давид спрямо Витсавее се разчу и се възбуди подозрение, че той бе
планирал смъртта на Урия. Господ бе обезславен. Той бе показал
благосклонност към Давид и го бе издигнал, а грехът на царя представи
фалшиво Божия характер и хвърли упрек върху Божието име. Той доведе до
снижаване на набожността в Израил, до притъпяване на отвращението към
греха в умовете на мнозина, а онези, които не обичаха Бога и не се бояха
от Него, бяха окуражени да грешат.
На пророк Натан бе наредено да занесе на Давид изобличителна вест. Това
бе вест, ужасна със своята суровост. На малко владетели можеше да се
предаде такова разобличение, освен с цената на сигурна смърт за
посредника. Натан предаде Божествената присъда непоклатимо, но с такава
родена от небето мъдрост, че да спечели сърцето на царя, да събуди
съвестта му и да изтръгне от устните му смъртна присъда за самия него.
Обръщайки се към Давид като към Божествено избран страж на правата на
народа му, пророкът повтори историята на безчестие и потисничество,
изискваща отплата.
“В един град имаше двама човека – каза той, – единият богат, а другият
сиромах. Богатият имаше овце и говеда твърде много, а сиромахът нямаше
друго освен едно малко женско агне, което бе купил и което хранеше; и то
бе пораснало заедно с него и чадата му. От залъка му ядеше, от чашата му
пиеше и на пазухата му лежеше; и то му беше като дъщеря. И един пътник
дойде у богатия; и нему се посвидя да вземе от своите овци и от своите
говеда да сготви за пътника, който бе дошъл у него, но взе агнето на
сиромаха, та го сготви за човека, който бе дошъл у него.”
Царят се разгневи и възкликна: “В името на живия Господ човекът, който е
сторил това, заслужава смърт; и ще плати за агнето четверократно, понеже
е сторил това дело и понеже не се е смилил” (2 Царе 12:5, 6).
Натан спря погледа си върху царя. Тогава, издигайки дясната си ръка към
небето, тържествено заяви: “Ти си тоя човек”… “Защо презря ти словото
на Господа, та стори зло пред очите Му?” Виновните може да се опитват,
както направи Давид, да крият престъпленията си от хората. Може да се
опитат да погребат злото дело завинаги от човешкия поглед или от
човешкото знание, но “всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на
Когото има да отговаряме” (Евр. 4:13). “…няма нищо покрито, което не
ще се открие, и тайно, което не ще се узнае” (Матей 10:26).
Натан заяви: “Така казва Господ, израилевият Бог: “Аз те помазах за цар
над Израиля и те избавих от Сауловата ръка… Защо презря ти Словото на
Господа, та стори зло пред очите Му? Ти порази с меч хетееца Урия и си
взе за жена неговата жена, а него ти уби с меча на амонците. Сега,
прочее, няма никога да се оттегли меч от дома ти… Ето, отсред твоя дом
ще подигна против тебе злини и ще взема жените ти пред очите ти, та ще
ги дам на ближния ти… Защото ти си извършил това тайно, но Аз ще
извърша туй нещо пред целия Израил и пред слънцето.”
Изобличението на пророка докосна сърцето на Давид. Съвестта му се
събуди. Той осъзна огромната величина на вината си. Душата му се
преклони в покаяние пред Бога. С треперещи устни каза: “Съгреших
Господу.” Цялото зло, сторено на други, представлява съгрешаване пред
Бога. Давид бе извършил тежък грях към Урия и Витсавее и остро почувства
това. Но грехът му против Бога бе безкрайно голям.
Макар че не можеше да се намери в Израил човек, който да изпълни
смъртната присъда над Божия помазаник, Давид потрепери да не би както бе
виновен и неопростен, да бъде поразен от бързата Божия съдба. Но му бе
изпратена вест чрез пророка: “И Господ отстрани греха ти; няма да
умреш.” Но справедливостта трябваше да бъде опазена. Смъртната присъда
бе пренесена от Давид към детето на греха му. Така на царя бе дадена
възможност да се покае, докато за него страданието и смъртта на детето,
като част от собственото му наказание, бяха много по-горчиви, отколкото
можеше да бъде собствената му смърт. Пророкът каза: “Но понеже чрез това
дело ти си дал голяма причина на Господните врагове да хулят, затова
детето, което ти се е родило, непременно ще умре.”
Когато детето му се разболя, Давид пости и се смири дълбоко, молейки се
за живота му. Свали царските си одежди и короната и нощ след нощ лежа на
пода, изпълнен със съкрушителна мъка, застъпвайки се за невинното
същество, страдащо поради греха му. “И старейшините на дома му станаха и
дойдоха при него, за да го дигнат от земята, но той отказа…” Когато
биваха произнасяни съдби върху личности или градове, често смирението и
покаянието отклоняваха опасността и винаги Милостивият, бърз да прощава,
изпращаше вестители на мир. Окуражен от тази мисъл, Давид продължи
упорито да представя своята молба, докато детето бе живо. Когато научи,
че е умряло, той веднага се подчини на Божията заповед. То бе първата
жертва на отмъщението, за което сам бе заявил, че е справедливо, но,
доверявайки се на Божията милост, Давид не остана безутешен.
Мнозина, четейки историята на Давидовото падение, са се питали: “Защо
този доклад бе направен обществено достояние? Защо Бог намери за нужно
да отвори пред света тази тъмна страница от живота на човека, така
високо почетен от Небето?” В изобличението си към Давид пророкът бе
заявил за греха му: “…чрез това дело ти си дал голяма причина на
Господните врагове да хулят…” През следващите поколения невярващите
сочеха характера на Давид, опозорен с това тъмно петно, и възкликваха
победно и с подигравка: “Това е човекът по сърцето на Бога!” Така бе
нанесен укор върху религията. Бог и Неговото Слово бяха похулени, много
човешки души се закоравиха в неверието си, а други се одързостиха да
съгрешават под одеждата на благочестие и набожност.
Но историята на Давид не подкрепя греха. Когато ходеше по съвета на
Бога, той бе наречен “човек по сърцето на Бога”. Когато съгреши,
престана да бъде искрен към Господа, докато чрез покаяние не се върна
при Него. Словото Божие ясно заявява: “Делото, което Давид бе сторил,
беше зло пред Господа” (2 Царе 11:27). А Господ каза на Давид чрез
пророка: “Защо презря ти Словото на Господа, та стори зло пред очите
Му?… Сега, прочее, няма никога да се оттегли меч от дома ти, понеже ти
Ме презря.” Макар че се покая за греха си и бе опростен и приет от
Господа, Давид пожъна пагубната жетва от семето, което сам пося. Съдбите
върху него и върху дома му свидетелстват за отвращението на Бога от
греха.
Досега Божието провидение бе пазило Давид от заговорите на неприятелите
му и се бе намесвало пряко, за да задържа Саул. Но Давидовото
престъпление промени връзката му с Бога. Господ не можеше по никакъв
начин да одобри нечестието. Той не можеше да упражни силата си, за да
защити Давид от резултатите на греха му, както го закриляше от враждата
на Саул.
В самия Давид настъпи голяма промяна. Духът му се съкруши, защото той
осъзна греха си и далеч стигащите му резултати. Почувства се унижен в
очите на подчинените си. Влиянието му отслабна. Досега отдаваха успеха
му на неговото съзнателно послушание към Господните заповеди. Но сега
поданиците му, знаейки за неговия грях, щяха да бъдат повлияни да грешат
още по-свободно. Авторитетът в собствения му дом, неговото изискване към
синовете му за уважение и послушание бе отслабено. Чувството за вина го
караше да мълчи, когато трябваше да осъди греха. То правеше ръката му
немощна да раздава справедливост в неговия собствен дом. Лошият пример
повлия на синовете му и Бог не се намеси да предотврати резултата. Той
щеше да допусне нещата да поемат естествения си път. И така Давид бе
наказан сурово.
В продължение на цяла година след падението си Давид живя в безопасност.
Нямаше никакви видими доказателства за Божието неодобрение. Но
Божествената присъда тегнеше над него. Бързо и сигурно приближаваше
денят на съд и разплата, който никакво покаяние не можеше да отклони,
мъка и срам щяха да помрачат целия му земен живот. Онези, които,
посочвайки примера на Давид, се опитват да омаловажат вината за греха
си, трябва да научат от библейския доклад, че пътят на престъплението е
тежък. Макар че като Давид те биха се върнали от лошите си пътища,
резултатът от греха дори в този живот ще бъде горчив и мъчен за
понасяне.
Бог възнамеряваше историята на Давидовото падение да послужи като
предупреждение, че дори онези, към които Той е показал най-голяма
благосклонност, не трябва да се чувстват в безопасност и да пренебрегват
бдението и молитвата. И така тя послужи на хората, стараещи се със
смирение да научат урока, който Бог възнамеряваше да им предаде. От
поколение на поколение хиляди са били водени така да осъзнаят колко
застрашени са от силата на изкусителя. Падението на Давид – човек така
зачетен от Господа – събуждаше в тях недоверие към себе си. Те
чувстваха, че само Бог може да ги опази чрез Своята сила чрез вяра.
Знаейки, че в Него бе тяхната сила и безопасност, те се страхуваха да
предприемат първата стъпка на сатанинска почва.
Още преди да беше произнесена Божествената присъда срещу Давид, той
започна да жъне плодовете на престъплението си. Съвестта му нямаше
покой. Мъката, която изпитваше, е изразена в 32-ия псалм:
“Блажен оня, чието престъпление е простено,
чийто грях е покрит.
Блажен оня човек, комуто Господ не вменява беззаконие,
и в чийто дух няма измама.
Когато мълчах, овехтяха костите ми
от охкането ми всеки ден.
Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене,
влагата ми се обърна на лятна суша.”
(Пс. 32:1-4)
А петдесет и първият псалм е израз на Давидовото покаяние, когато узна
изобличителната вест от Бога:
“Смили се за мене, Боже, според милосърдието Си;
според множеството на благите Си милости
изличи беззаконията ми.
Измий ме съвършено от беззаконието ми
и очисти ме от греха ми.
Защото престъплението си аз признавам
и грехът ми е винаги пред мене. (…)
Поръси ме с исоп и ще бъда чист,
измий ме и ще стана по-бял от сняг.
Дай ми да чуя радост и веселие,
за да се зарадват костите, които си строшил.
Отвърни лицето Си от греховете ми.
И всичките ми беззакония изличи.
Сърце чисто сътвори в мене, Боже,
и дух постоянен обновявай вътре в мене,
да не ме отхвърлиш от присъствието Си,
нито да отнемеш от мене святия Си Дух.
Повърни ми радостта на спасението Си
и освобождаващият Дух нека ме подкрепи.
Тогава ще науча престъпниците на Твоите пътища
и грешници ще се обърнат към Тебе.
Избави ме от виновността за кръвта, Боже,
Боже на спасението ми;
и езикът ми ще пее високо за Твоята правда.”
(Пс. 51:1-14)
Това е една свята песен, която трябваше да се пее на публичните събрания
на Неговия народ в присъствието на свещеници и съдии, князе и воини – тя
щеше да запази за бъдещите поколения съзнанието за неговото падение. В
нея царят на Израил разкри греха си, покаянието си и надеждата си за
опрощение чрез Божията милост. Вместо да се опита да скрие вината си,
той желаеше другите да се поучат от тъжната история на падението му.
Давидовото покаяние бе искрено и дълбоко. То не бе усилие да се смекчи
престъплението. Никакво желание да избегне заплашващата го съдба не
вдъхновяваше молитвата. Но той видя колко огромно бе престъплението
против Бога, разбра, че бе опетнил душата си. Отврати се от греха си.
Молеше се не само за прощение, а за чистота на сърцето. Давид не се
отказа отчаяно от борбата. В Божието обещание към каещите се грешници
той видя доказателство за своето прощение и приемане.
“Защото не щеш да Ти принеса жертва;
всеизгаряния не Ти са угодни.
Жертви на Бога са дух съкрушен,
сърце съкрушено и разкаяно, Боже,
Ти няма да презреш.”
(Пс. 51:16, 17)
Макар че Давид бе паднал, Бог го вдигна. Сега той бе в по-пълна хармония
с Бога и повече съчувстваше на ближните си, отколкото преди. В радостта
от прощението си той пя:
“Признах греха си пред Тебе
и беззаконието си не скрих.
Рекох: “Ще изповядам Господу престъпленията си”;
и Ти прости вината на греха ми.
За това нещо нека Ти се моли всеки благочестив,
на време, когато може да се намери то;
наистина, когато големите води преливат,
те няма да стигнат до него.
Ти си прибежище мое;
Ти ще ме пазиш от скръб.
С песни на избавление ще ме окръжаваш.”
(Пс. 32:5-7)
Мнозина са недоволствали за това, което наричат Божия несправедливост,
изразена в помилването на Давид, чиято вина беше толкова голяма, след
като Бог бе отхвърлил Саул за по-малко очебийни според тях грехове. Но
Давид се смири и призна греха си, докато Саул презря изобличението и
ожесточи сърцето си в непокаяност.
Тази страница от историята на Давид е пълна с поучение за каещия се
грешник. Тя ни е дадена като една от най-силните илюстрации за битките и
изкушенията на човека, за истинското признаване на греха пред Бога и за
вярата в нашия Господ Исус Христос. През всички векове тя е била
източник на окуражение за падалите в грях души, които са се борили под
бремето на вината си. Хиляди Божии деца, предадени в греха, на ръба на
отчаянието са си спомняли как искрената изповед на Давид бе приета от
Бога, независимо че той пострада от престъплението си. Те се окуражаваха
да се покаят и се опитваха отново да тръгнат по пътя на Божиите
заповеди.
Който смири душата си при Божието изобличение с признание и покаяние,
както стори Давид, може да бъде сигурен, че има надежда за него. Който с
вяра приеме Божиите обещания, ще намери прощение. Господ никога не ще
отхвърли истински покаялата се душа. Той е дал това обещание: “…нека
се хване за силата Ми, за да се примири с Мене! Да! Нека се примири с
Мене!” (Исая 27:5). “Нека остави нечестивият пътя си и неправедният
помислите си. Нека се обърне към Господа и Той ще се смили за него, и
към нашия Бог, защото Той ще прощава щедро” (Исая 55:7).