Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Даване закона на Израил – 27 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Даване закона на Израил – 27 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Даване закона на Израил
Скоро след като разположиха лагера при Синай, Мойсей бе повикан на
планината да се срещне с Бога. Сам изкачи стръмната и скалиста пътека и
се приближи до облака, който отбелязваше мястото на Божието присъствие.
Сега Израил трябваше да бъде доведен до близка и особена връзка с
Всемогъщия – да бъде обединен като църква и като народ под управлението
на Йехова. Вестта на Мойсей за народа бе:
“Вие видяхте що сторих на египтяните, как носих вас на орлови крила и
доведох ви при Себе Си. Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и
ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое
собствено притежание, защото Мой е целият свят; и вие още ще Ми бъдете
царство свещеници и свят народ” (виж Изх. 19 гл.).
Мойсей се върна в лагера и като събра израилевите старейшини, им повтори
Божествената вест. Те отговориха: “Всичко, което Господ е казал, ще
сторим.” Така те влязоха в тържествен завет с Бога, заклевайки се да Го
приемат като свой Управител, чрез което станаха в особен смисъл поданици
на Неговия авторитет.
Водачът на израилтяните отново се изкачи на планината и Господ му каза:
“Ето, Аз ида при теб в гъст облак, за да чуят людете, когато говоря с
тебе, и да те вярват вече завинаги.” Когато срещаха трудности по пътя,
те бяха склонни да недоволстват против Мойсей и Аарон и да ги обвиняват,
че са повели множествата от Египет, за да ги погубят. Господ искаше да
почете Мойсей пред тях, за да ги накара да се доверяват на поученията
му.
Бог възнамеряваше да изговори Своя закон в обстановка на страшно
величие, хармонираща на възвишения Му характер. Народът трябваше да бъде
убеден, че на всичко, свързано със службата на Бога, трябва да гледа с
най-голямо почитание. Господ каза на Мойсей: “Иди при людете, освети ги
днес и утре и нека изперат дрехите си. И нека бъдат готови за третия
ден, защото на третия ден Господ ще слезе на Синайската планина пред
очите на всичките люде.” През тези дни всички трябваше да използват
времето за тържествена подготовка, за да се явят пред Бога. Както от
тялото и душата, така и от облеклото трябваше да се премахне всяка
нечистота. И тъй като от Мойсей се изискваше да посочи греховете им, те
трябваше да се предадат на смирение, пост и молитва, за да очистят
сърцата си от нечестие.
Направени бяха приготовления според заповедта. И послушен на даденото му
по-нататъшно наставление, Мойсей нареди да се постави ограда около
планината, та нито човек, нито животно да не прекрачи святите граници.
Ако някой се осмелеше да се допре до нея, наказанието му щеше да бъде
незабавна смърт.
Сутринта на третия ден, когато очите на всички бяха обърнати към
планината, върхът й се покри с гъст облак. Колкото по-надолу слизаше,
толкова по-черен и по-гъст ставаше облакът, докато цялата планина се
покри с тъмнина и ужасна тайнственост. Тогава се чу звук на тръба,
призоваваща за среща с Бог и Мойсей доведе народа до подножието на
планината. От гъстия мрак пробляснаха огнени светкавици, а гръмове
отекваха отново и отново сред обкръжаващите върхове. “А Синайската
планина беше цяла в дим, защото Господ слезе в огън на нея; и димът й се
вдигаше като дим от пещ, и цялата планина се тресеше силно.” “Славата на
Господа бе като пояждащ огън на върха на планината” пред очите на
събраното множество. А “тръбният глас се усилваше”. Толкова страшни бяха
знаците за присъствието на Йехова, че израилевите множества потрепериха
от ужас и паднаха на лицата си пред Господа. Дори Мойсей възкликна:
“Много съм уплашен и разтреперан” (Евр. 12:21).
И ето, гръмотевиците престанаха. Тръбата вече не се чуваше, земята се
успокои. Известно време цареше тържествена тишина и тогава се чу Божият
глас. Изсред гъстата тъмнина, която Го покриваше, стоящ върху планината,
обкръжен от свита ангели, Господ изговори Своя закон. Описвайки сцената,
Мойсей казва: “Господ дойде от Синай и яви им се от Сиир; осия от
планината Фаран и дойде с десетки хиляди светии. От десницата Му излезе
огнен закон за тях. Ей, възлюби племената! Всичките Му светии са под
ръката Ти и седяха при нозете Ти, за да приемат думите Ти” (Второз.
33:2, 3).
Йехова се разкри не само със страшното величие на съдия и законодател,
но и като милостив страж на Своя народ. “Аз съм Йехова, твоят Бог, Който
те изведох из египетската земя, из дома на робството” (Изх. 20:2). Този,
Когото вече познаваха като свой водач и покровител, Който ги изведе от
Египет и проправи за тях път през морето, Който надви фараона и неговите
множества и така изяви Себе Си, че стои над египетските богове – Той
сега оповестяваше Своя закон.
В този момент законът не бе изговорен само за благословение на евреите.
Бог ги почете, като ги направи стражи и пазители на закона Му, но те
трябваше да го съхранят като свято поръчение към целия свят.
Предписанията на декалога са валидни за цялото човечество и бяха дадени
за поучение и напътствие на всички. Десет правила – кратки, всеобхватни
и авторитетни – обхващат дълга на човека към Бога и към неговия ближен.
И всичките са основани върху великия, основен принцип на любовта. “Да
възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с
всичката си сила и с всичкия си ум; и ближния си като себе си” (Лука
10:27; Втор. 6:4, 5; Лев. 19:18). В десетте заповеди тези принципи са
предадени в подробности и са приложими за човешките условия.
“Да нямаш други богове, освен Мене” (Изх. 20:3-17).
Йехова, Вечният, Самосъществуващият, Несътвореният, Който сам е Източник
и Поддържител на всичко, единствен има право на върховна почит и
поклонение. На човека се забранява да отдава първото място в своите
чувства или служба на какъвто и да е друг обект. Ако поддържаме нещо
толкова скъпо, което се стреми да отнеме от любовта ни към Бога или ни
попречи да Му отдаваме дължимата служба, ние си правим от него бог.
“Не си прави кумир или какво да било подобие на нещо, което е на небето
горе или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да
не им се кланяш, нито да им служиш.”
Втората заповед забранява поклонение на истинския Бог чрез образи или
подобия. Много езически народи твърдят, че техните изображения били
просто фигури или символи, чрез които отдавали поклонение на Божеството.
Но Бог е заявил, че такова поклонение е грях. Опитът да се представи
Вечния с материални предмети би понижил представата на човека за Бога.
Отклонен от безкрайното съвършенство на Йехова, умът би бил привлечен
по-скоро към творението, отколкото към Създателя. И колкото повече човек
снижава представите си за Твореца, толкова повече деградира.
“…Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив…” Близката и свята връзка на
Бога с Неговия народ е представена метафорично чрез брака.
Идолопоклонството, което е духовно блудство, предизвиква Божието
негодувание, представено подходящо като ревност.
“…Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и
четвъртото поколение на ония, които Ме мразят…” Неизбежно е децата да
страдат от последствията на родителските прегрешения, но те не биват
наказвани заради вината на родителите си, освен ако участват в греховете
им. Най-често обаче децата вървят по стъпките на своите родители. Чрез
наследствеността и примера на бащите си синовете стават съучастници в
греховете им. Порочните склонности, извратеният апетит и сниженият
морал, както и физическите болести или деградации се предават като
наследство от баща на син до трето и четвърто поколение. С тържествена
сила тази страшна истина трябва да въздържа хората от погрешно
поведение.
“…показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и
пазят Моите заповеди.” Като забранява поклонение на фалшиви богове,
втората заповед внушава поклонение на истинския Бог. А на верните в
Неговата служба е обещана милост, за разлика от гнева, с който са
заплашени мразещите Го, не само до трето и четвърто, а до хиляди
поколения.
“Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да
счита безгрешен онзи, който изговаря напразно името Му.”
Тази заповед не само забранява фалшиви клетви и обикновено ругаене, но
ни забранява да употребяваме Божието име по лек и небрежен начин, без да
имаме предвид страхотното Му значение. Ако небрежно споменаваме Бога в
обикновен разговор, ако се позоваваме на Него за незначителни неща, ако
често и безсмислено повтаряме името Му, ние го безчестим. “Свято е,
преподобно е Неговото име” (Пс. 111:9). Всички трябва да разсъждават за
Неговото величие, чистота и святост, за да бъдат сърцата им изпълнени с
чувството за възвишения Му характер, и святото Му име да бъде
споменавано с почитание и тържественост.
“Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш
всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог,
да не вършиш никаква работа ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата
ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре
вратите ти. Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и
всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина. Затова Господ
благослови съботния ден и го освети.”
Съботата не е въведена като нова институция, тя бе установена при
сътворението. Трябва да я помним и пазим в памет на делото на Създателя.
Тя посочва Бога като Творец на небесата и земята и отличава истинския
Бог от фалшивите богове. Всички, които пазят седмия ден, показват с този
си акт, че са поклонници на Йехова. Така Съботата е знак за верността на
човека към Бога дотогава, докато на земята има хора, които да Му служат.
Четвъртата заповед единствена от всичките десет споменава и името, и
титлата на Законодателя. Тя единствена показва чрез чий авторитет е
даден законът. Така тя съдържа Божия печат върху Неговия закон и доказва
автентичността и задължителната му сила.
Бог е дал на хората шест дни, в които изисква да работят и да вършат
личните си дейности. Дела на помощ и милост се допускат в събота. За
болните и страдащите трябва да се грижим по всяко време, но в събота
неналежащата работа трябва стриктно да се избягва. “Ако отдръпнеш ногата
си в събота, за да не вършиш своята воля в святия Ми ден, и наречеш
събота наслада, свята на Господа, почитаема и Го почиташ, като не
следваш в нея своите си пътища и не търсиш своето си удоволствие…”
Забраната не свършва тук: “…и не говориш своите си думи…” – казва
пророкът. На хора, които в събота обсъждат делови въпроси или съставят
делови планове, Бог гледа като на действително извършващи делова работа.
За да пазим съботата свято, не трябва дори да допускаме умовете ни да се
занимават с неща от светски характер. А заповедта включва всички хора,
които се намират отвътре вратите ни. По време на святите часове
обитателите на дома трябва да оставят настрана светските си, делови
работи. Всички трябва да се обединят, за да почетат Бога, отдавайки Му с
готовност служба в Неговия свят ден.
“Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята,
която ти дава Господ, твоят Бог.”
Родителите имат право на такава любов и уважение, каквито човек не дължи
на никое друго лице. Самият Бог, Който им е възложил отговорност за
поверените на тяхната грижа човешки души, е наредил в ранните години от
живота на децата си родителите да бъдат за тях вместо Бога. И който
отхвърля законния авторитет на родителите си, отхвърля Божия авторитет.
Петата заповед изисква децата не само да отдават уважение на родителите
си и да ги слушат, но също да им оказват любов и нежност, да облекчават
грижите им, да пазят репутацията им и да ги подпомагат и утешават на
старини. Тя включва и уважение към проповедници, управници и всички
други, на които Бог е дал авторитет.
Апостолът казва, че това е “първата заповед с обещание” (Еф. 6:2). За
Израил, който очакваше скоро да влезе в Ханаан, тя беше обещание към
послушните за дълъг живот в тази добра земя. Но в по-широк смисъл в нея
се включва обещание към целия Божи Израил за вечен живот в земята,
когато бъде освободена от проклятието на греха.
“Не убивай”
Всички дела на несправедливост, които целят да съкратят живота, духът на
омраза и отмъщение или отдаването на някаква страст, която води до дела,
увреждащи другите, или дори ни кара да им желаем злото (защото, “който
мрази брата си, е човекоубиец”); самолюбивото пренебрегване на грижите
за нуждаещите се и страдащите, всякакво себеугаждане или ненужно
лишение, или пък прекалена работа, която води до увреждане на здравето -
всичко това в по-голяма или в по-малка степен нарушава шестата заповед.
“Не прелюбодействай”
Тази заповед забранява не само нечисти действия, но и чувствени помисли
и желания или каквато и да е практика, която води до възбуждането им.
Чистота се изисква не само във външния живот, но и в тайните намерения и
чувства на сърцето. Христос, Който поучаваше за далеч простиращата се
задължителност на Божия закон, заяви, че злата мисъл или злият поглед са
също така грях, както и беззаконното действие.
“Не кради”
Тази забрана включва грехове в обществения и в личния живот. Осмата
заповед осъжда отвличането на хора и поробването им, забранява
завоевателни войни. Осъжда кражбата и грабежа. Изисква стриктно
благочестие в най-малките подробности на житейските дела. Забранява
алчността в търговията и изисква честно изплащане на дългове или
заплати. Тя заявява, че всеки опит да се извлече полза от нечие
невежество, слабост или нещастие се отбелязва в небесните книги като
измама.
“Не свидетелствай лъжливо против ближния си”
Говоренето на неверни неща от каквото и да е естество; всеки опит или
намерение за измама на нашия ближен са включени тук. И намерението да се
измами съдържа лъжа. С поглед, с движение на ръката, с израз на лицето
може да се излъже също така сполучливо, както и с думи. Всяко съзнателно
преувеличаване, всеки намек или инсинуация, предназначени да създадат
погрешно или преувеличено впечатление, дори изтъкването на факти по
начин, който заблуждава, са лъжа. Това предписание забранява всяко
усилие да увредим репутацията на нашия ближен с фалшиво представяне или
зла догадка, с клевета или клюка. Дори преднамереното прикриване на
истината, от което могат да настъпят вреди за другите, е нарушение на
деветата заповед.
“Не пожелавай къщата на ближния си; не пожелавай жената на ближния си,
нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито
какво да е нещо, което е на ближния ти.”
Десетата заповед удря в самия корен на всички грехове – забранява
егоистичното пожелаване, от което произлиза грешното действие. Който в
послушание към Божия закон се въздържа да се отдава дори на грешно
пожелаване на нещо, което принадлежи на друг, няма да бъде виновен за
грешна постъпка към ближните си.
Такива бяха святите предписания на декалога, изговорени сред гръм и
пламъци и с чудна изява на силата и величието на славния Законодател.
Бог възвести Своя закон сред сцени на сила и слава, които Неговият народ
никога да не забрави. Божиите люде трябваше да бъдат убедени в
необходимостта от дълбока почит към Автора на закона, Създателя на
небето и земята. Той желае да покаже и на всички хора светостта,
важността и непреходността на Своя закон.
Народът на Израил бе поразен от ужас. Страхотната сила, с която бяха
изговорени Божиите думи, изглеждаше по-голяма, отколкото треперещите им
сърца можеха да понесат. Защото, когато великото Божие мерило за правото
бе представено пред тях, те осъзнаха както никога досега оскърбителния
характер на греха и вината си пред очите на един свят Бог. Отдръпнаха се
от планината в страх и благоговение. Множеството извика към Мойсей: “Ти
говори на нас и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем”
(Изх. 20:19). Водачът отговори: “Не бойте се; Бог дойде да ви опита и да
има всред вас страх от Него, та да не съгрешавате.” Народът обаче остана
на разстояние, наблюдавайки с ужас гледката, докато Мойсей “се приближи
при мрака, гдето беше Бог.”
Умовете на народа, заслепени и покварени от робство и езичество, не бяха
подготвени напълно да оценят далеч стигащите принципи на десетте Божи
заповеди. За да бъде по-добре разбрана задължителността на десетте Божии
заповеди и за да бъдат по-добре прилагани, бяха дадени допълнителни
наредби, илюстриращи и прилагащи принципите на закона. Тези наредби бяха
наречени “съдби”, защото изразяваха безкрайна мъдрост и управниците
трябваше да раздават справедливост в съответствие с тях. За разлика от
десетте заповеди те бяха дадени лично на Мойсей, а той трябваше да ги
предаде на народа.
Първата от тези наредби бе свързана с робите. В древността престъпниците
понякога биваха продавани в робство от съдиите. В някои случаи длъжници
биваха продавани от кредиторите си, а бедността често караше някои да
продават себе си или децата си. Но един евреин не можеше да бъде
продаден като роб за цял живот. Срокът на неговото служене бе ограничен
до шест години. На седмата трябваше да бъде освободен. Отвличането на
хора, преднамереното убийство и бунтът против родителския авторитет се
наказваха със смърт. Държането на роби, неизраилтяни по рождение, се
допускаше, но техният живот и личност бяха стриктно пазени. Убиецът на
роб се наказваше. Щетата, нанесена на някого от господаря му, макар и
оценяваща се на не повече от загуба на един зъб, даваше право на роба да
получи свободата си.
До неотдавна израилтяните сами бяха роби и сега, когато те щяха да имат
роби, трябваше да внимават да не таят дух на жестокост и придирчивост,
от какъвто бяха страдали при своите египетски надзиратели. Споменът за
собственото им горчиво робство трябваше да ги подтиква да се поставят на
мястото на роба, като ги учи да бъдат милостиви, състрадателни, да се
отнасят с него така, както биха желали да се отнасят другите към тях.
Правата на вдовиците и сираците бяха особено защитени и към безпомощното
им състояние се препоръчваше милостиво отношение. “Защото, ако ги
угнетите някак и те извикат към Мене, непременно ще послушам вика им -
заяви Господ – и гневът Ми ще пламне и ще ви избия с нож; и вашите жени
ще бъдат вдовици, и вашите чада – сирачета” (Изх. 22:23, 24).
Чужденците, които щяха да се присъединят към Израил, се изискваше да
бъдат закриляни от неправда или потисничество. “И да не угнетяваш
чужденеца, защото вие знаете що има на сърцето на чужденеца, понеже и
вие сте били чужденци в египетската земя” (Изх. 23:9).
Да се вземе лихва от бедните, бе забранено. Дрехата на бедния или
завивката му, взета в залог, трябваше да се върне привечер. Виновният в
кражба връщаше двойно. Изискваше се уважение към началници и управници,
а съдиите биваха предупреждавани да не изкривяват присъдата в подкрепа
на фалшива кауза и да не приемат подкупи. Злословието и клеветата бяха
забранени, а дела на милост се изискваха дори спрямо лични врагове.
На народа отново бе напомнена святата задължителност на съботата. Бяха
посочени годишните празници, когато всички мъже от народа трябваше да се
събират пред Господа, донасяйки Му своите благодарствени приноси и
първите плодове от Неговите щедри дарове. Изтъкната бе целта на всички
тези наредби: те не бяха израз на своеволен стремеж към върховенство;
всички бяха дадени за доброто на Израил. Господ каза: “Бъдете Ми святи
човеци” (Изх. 22:31) – достойни да бъдат признати за свои от един свят
Бог.
Тези предписания трябваше да бъдат записани от Мойсей и внимателно
пазени като основа на националното право. Заедно с десетте заповеди,
които илюстрираха, те бяха условие за изпълнение на Божиите обещания към
Израил.
Сега бе дадена вестта от Йехова: “Ето, изпращам ангел пред тебе да те
пази по пътя и да те заведе на мястото, което Съм ти приготвил.
Внимавайте на него и слушайте гласа му; не го предизвиквайте, защото той
няма да прости престъпленията ви; понеже Моето име е в него. Но ако
слушаш внимателно гласа му и вършиш всичко, каквото говоря, тогава Аз ще
бъда неприятел на твоите неприятели и противник на твоите противници”
(Изх. 23:20-22). При всички скитания на Израил Христос бе негов водач
чрез облачния и огнения стълб. Докато бяха дадени символи, сочещи към
един бъдещ Спасител, с народа бе и един настоящ Спасител, Който чрез
Мойсей прогласи заповеди за народа и стоеше пред Израил като единствен
проводник на благословение.
Слизайки от планината, “Мойсей дойде, та каза на людете всичките думи на
Господа и всичките Му съдби. И всичките люде едногласно отговориха,
казвайки: “Всичко, което е казал Господ, ще вършим” (виж Изх. 24 гл.).
Това обещание заедно с думите на Господа, които си дадоха дума да
изпълняват, Мойсей записа в една книга.
Тогава последва утвърждаването на завета. В подножието на планината бе
издигнат олтар и до него – дванадесет стълба “според дванадесетте
израилеви племена”, като свидетелство че са приели завета. Тогава
избрани за тази служба младежи принесоха жертвите.
След като олтарът бе поръсен с кръвта на жертвите, Мойсей “взе книгата
на завета и я прочете, като слушаха людете”. Така условията на завета
бяха повторени тържествено и всички имаха свободата да изберат дали да
се съобразяват с тях или не. Най-напред бяха обещали да слушат Божия
глас и бяха чули да се провъзгласява закона Му, но сега принципите му
бяха изложени подробно, за да знаят какво включва този завет. Народът
отново отговори в един глас: “Всичко, каквото е казал Господ, ще
вършим…” “Защото, след като Мойсей изговори всяка заповед от закона
пред всичките люде, взе кръвта…, та поръси… и всичките люде и
казваше: “Това е кръвта, проляна при завета, който Бог е заръчал спрямо
вас” (Евр. 9:19, 20).
Сега трябваше да се дадат нареждания, които напълно да установят
избрания народ под ръководството на Йехова като техен Цар. Мойсей бе
получил заповедта: “Възкачете се към Господа – ти и Аарон, Надав и Авиуд
и седемдесет от израилевите старейшини и поклонете се отдалеч; само
Мойсей ще се приближи при Господа…” Докато народът се покланяше в
подножието на планината, тези избрани мъже бяха призовани да се изкачат
на върха. Седемдесетте старейшини трябваше да помагат на Мойсей в
управлението на Израил; Бог сложи върху тях Своя Дух и ги почете с
възможността да видят Неговата сила и величие. “И видяха Израилевия Бог:
под нозете Му имаше като настилка от сапфир, чиято бистрота беше също
като небе.” Те не видяха Божеството, а славата на Неговото присъствие.
Преди това не можеха да понесат такава гледка; но изявяването на Божията
сила благоговейно ги бе смирило до покаяние; бяха съзерцавали Неговата
слава, чистота и милост, докато можаха да се доближат по-близо до Този,
Който бе обектът на тяхното съзерцание.
Мойсей и “неговият слуга Исус” бяха призовани сега да се срещнат с Бога.
Тъй като трябваше да отсъстват известно време, водачът посочи за свои
заместници Аарон и Ор, подпомагани от старейшините. “Тогава Мойсей се
изкачи на планината и облакът покриваше планината. И Господнята слава
застана над Синайската планина…” В продължение на шест дни облакът
покриваше планината като знак за Божието специално присъствие; но нямаше
никакво откровение от Него или изявление на волята Му. През това време
Мойсей остана в очакване да бъде повикан на среща пред Всевишния. Беше
му наредено: “Ела горе при Мене на планината и стой там.” И въпреки че
неговото търпение и послушание бяха подложени на изпитание, той не се
умори да бди и не напусна поста си. Този период на очакване бе за него
време на подготовка, на дълбоко себеизпитване. Дори този любим слуга на
Бога не можеше веднага да се приближи до Неговото присъствие и да
издържи изявлението на славата Му. Бяха му необходими шест дни, в които
да се посвети на Бога с изпитване на сърцето, размисъл и молитва, за да
се приготви за пряко общуване със Създателя.
На седмия ден, който бе събота, Мойсей бе призован в облака. Гъстият
облак бе пред очите на целия Израил и славата на Господа се показа като
пояждащ огън. “И тъй Мойсей влезе всред облака и се възкачи на
планината. И Мойсей стоя на планината четиридесет дена и четиридесет
нощи.” Четиридесетте дни, прекарани на планината, не включваха шестте
дни на подготовка. По време на шестте дни Исус Навиев беше с Мойсей и те
заедно ядоха манната и пиха от “извора, който бликна от планината”. Но
Исус не влезе с Мойсей в облака. Той остана извън него и докато очакваше
връщането на Мойсей, продължи да яде и пие всеки ден. А Мойсей пости
през всичките 40 дни.
По време на престоя си на планината Мойсей получи наставления за
изграждането на светилище, в което по особен начин да се изявява
Божественото присъствие. “И да Ми направят светилище, за да обитавам
между тях” (Изх. 25:8) – бе заповедта от Бога. За трети път бе наредено
спазването на съботата. “То е знак между Мене и израилтяните завинаги” -
заяви Господ, – “за да знаете, че Аз съм Господ, Който ви освещавам.
Прочее, да пазите съботата, защото ви е свята…, който работи в нея,
тоя човек да се изтреби изсред людете си” (Изх. 31:17, 13, 14). Току-що
бяха дадени наставления за незабавно издигане на светилище за служба на
Бога и сега народът би могъл да заключи, че понеже обектът, който
трябваше да се гради е за Божия слава, а също поради това, че имаха
голяма нужда от място за богослужение, те са оправдани, ако работят по
строежа в събота. Дори светостта и неотложността на това особено дело за
Бога не трябваше де ги кара да нарушават Неговия свят ден за почивка.
Отсега нататък народът щеше да бъде почетен с пребъдващото присъствие на
своя Цар. “И ще обитавам между израилтяните, и ще им бъда Бог”, “и това
място ще се освещава със славата Ми” (Изх. 29:45, 43) – това бе
уверението, дадено на Мойсей. Като символ на авторитета на Бога и
въплъщение на Неговата воля на Мойсей бе връчен Декалога, написан от
пръста на самия Бог върху две каменни плочи (Второз. 9:10; Изх. 32:15,
16). Те трябваше да бъдат съхранени и свято тачени в светилището, което,
щом станеше готово, трябваше да бъде за народа видим център на
поклонение.
От род на роби израилтяните бяха издигнати над всички народи като
особено съкровище на Царя на царете. Бог ги отдели от света, за да им
повери една свята задача. Той ги направи пазители на Неговия закон и
възнамеряваше чрез тях да запази сред хората познанието за Себе Си. Така
небесната светлина трябваше да огрее един свят, потънал в мрак, и да се
чува един глас, призоваващ всички народи да се обърнат от своето
идолопоклонство, за да служат на живия Бог. Ако бяха верни на своето
призвание, израилтяните щяха да бъдат сила в света. Бог щеше да бъде
тяхна защита и да ги въздигне над всички други народи. Неговата светлина
и истина щяха да бъдат разкрити чрез тях и под мъдрото Му и свято
управление те щяха да изпъкнат като пример за това колко по-превъзходно
от всяко идолопоклонство е поклонението пред Него.