Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Давид в Сиклаг – 68 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Давид в Сиклаг – 68 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Давид в Сиклаг
Давид и мъжете му не взеха участие в битката между Саул и филистимците,
макар че отидоха с филистимците до бойното поле. Когато двете войски се
приготвиха да започнат битката, Есеевият син се намери в извънредно
объркана ситуация. Очакваха да се бие на страната на филистимците. Ако
изоставеше определения за него пост в битката, и се отдръпнеше от
бойното поле, щеше да бъде заклеймен не само като страхливец, но и като
неблагодарник и предател към Анхуз, който го бе защитил и му имаше
доверие. Такава постъпка щеше да хвърли срам върху името му и да го
изложи на гнева на неприятели, по-страшни от Саул. Но Давид нито за миг
не помисли да се бие срещу Израил. Ако стореше това, щеше да стане
предател на своята страна – враг на Бога и на Неговия народ. Такова
действие завинаги щеше да отреже пътя му към трона на Израил и ако Саул
бъдеше убит в сражението, за смъртта му щяха да обвинят него.
Давид бе принуден да почувства, че е загубил пътя си. Много по-добре
беше да се приюти в могъщата Божия крепост на планините, отколкото сред
заклетите врагове на Йехова и на народа Му. Но в голямата Си милост
Господ не наказа слугата Си за тази грешка, нито го изостави сам в
бедствието и объркаността му. Защото, макар Давид да пусна ръката на
Божествената Сила, да се поклати и отклони от пътищата на стриктното
благочестие, сърцето му все още възнамеряваше да бъде искрено към Бога.
Докато Сатана и множествата му бяха заети да помагат на Божиите
противници – израилевите врагове, в съставяне на планове против един
цар, оставил Бога, Господните ангели действаха за избавянето на Давид от
опасността, в която попадна. Небесни вестители подбудиха филистимските
князе да протестират срещу участието на Давид и войската му наред с
тяхната армия в приближаващата битка.
“Що търсят тука тия евреи?” – извикаха филистимските големци,
упражнявайки натиск върху Анхус. А той, нежелаейки да се раздели с
толкова важен съюзник, отговори: “Това не е ли Давид – слугата на
израилевия цар Саула, който е бил с мене през тия дни или години? И аз
не съм намерил в него никаква грешка, откакто е преминал откъм мене до
днес.”
Но князете гневно настояваха на искането си: “Изпрати този човек и нека
се върне на мястото, което си му определил, и да не слиза с нас в
битката, да не би в боя да ни стане противник. Защото как би се примирил
този с господаря си, ако не с главите на тия мъже? Той не е ли Давид, за
когото пееха ответно в хороигранията, като казваха:
“Саул порази хилядите си,
а Давид – десетките си хиляди?”
Убийството на известния им юнак и тогавашната победа на Израил още бяха
живи в паметта на филистимските големци. Те не повярваха, че Давид ще се
бие против собствения си народ и ако той в огъня на битката се насочеше
срещу тях, можеше да докара на филистимците много по-голяма загуба,
отколкото би докарала цялата Саулова войска.
Така Анхус бе принуден да отстъпи. Повика Давид и му каза: “В името на
живия Господ ти си бил честен и излизането ти и влизането ти с мене във
войската е угодно пред очите ми, защото не съм намерил зло в тебе от
деня, когато си дошъл при мене до днес. Обаче началниците не са добре
разположени към тебе. Сега, прочее, върни се, та си иди с мир, да не би
да причиниш незадоволство у филистимските началници.”
Боейки се да не издаде истинските си чувства, Давид отвърна: “Но що съм
сторил? И що си намерил ти в слугата си, откак съм пред тебе до днес, та
да не мога да ида да воювам против неприятелите на господаря си царя?”
Отговорът на Анхус може би е внесъл в сърцето на Давид вълнение от срам
и угризения на съвестта при мисълта колко недостойни за един слуга на
Йехова измами се унижи да допусне. “Зная, че си угоден пред очите ми
като Божи ангел – каза царят. – Все пак обаче филистимските военачалници
рекоха: “Да не отива той с нас в битката.” Сега, прочее, стани утре рано
със слугите на господаря си, които дойдоха с тебе; и като станете утре
рано, щом се развидели, идете си.” Така се разби клопката, в която бе
въвлечен Давид, и той бе освободен.
След тридневно пътуване Давид и четата му от шестотин мъже се приближиха
до Сиклаг – филистимския си дом. Но очите им съзряха сцена на
опустошение. Амаличаните, възползвали се от отсъствието на Давид и
войската му, си бяха отмъстили за набезите му в тяхна територия. Бяха
изненадали оставения без охрана град и го бяха разграбили и изгорили,
след което бяха избягали, отвеждайки всичките жени и деца в плен и
отнасяйки много плячка.
Смаяни и онемели от ужас, Давид и момците му за момент погледнаха
безмълвно почернелите и тлеещи развалини. И обхванати от чувство на
безнадеждност, закоравелите войни “плакаха с висок глас, докато не им
остана вече сила да плачат”.
Тук Давид отново бе наказан за липсата на вяра, която го бе накарала да
се установи сред филистимците. Той има възможност да види каква
несигурност може да има сред враговете на Бога и на Неговия народ.
Давидовите последователи обвиниха него за нещастието си. Той бе
предизвикал отмъщението на амаличаните с нападението си срещу тях, но
прекалено доверчив в безопасността сред неприятелите си, бе оставил
града неохраняван. Полудели от мъка и гняв, войниците му сега бяха
готови на всякакви отчаяни действия и заплашваха дори да убият водача си
с камъни.
Давид изглеждаше изоставен от всяка човешка подкрепа. Всичко, което му
бе скъпо на земята, му бе отнето. Саул го бе изгонил от собствената му
родина, филистимците го бяха отблъснали от лагера, амаличаните бяха
оплячкосали града му, жените и децата бяха отвлечени в плен, най-
близките му приятели се съюзиха против него и дори го заплашваха със
смърт. В този час на най-голяма беда Давид не остави ума си да се
занимава с мъчителните обстоятелства, а потърси сериозно помощ от Бога.
Той “се укрепи в Господа, своя Бог”. Спомни си своя изпълнен със събития
минал живот. Беше ли го изоставил някога Господ? Душата му се освежи,
като си спомни многобройните доказателства за Божията благосклонност.
Със своето недоволство и нетърпение последователите на Давид направиха
злощастието си двойно по-мъчително, но Божият човек, който имаше дори
по-голяма причина от тях да скърби, се държа твърдо. “Когато съм в
страх, на Тебе ще се уповавам” (Пс. 56:3) – говореше сърцето му. Макар
че самият той не можеше да прозре някакъв начин за изход от бедата, Бог
можеше и желаеше да го поучи какво да стори.
Изпрати да повикат свещеника Авиатар, сина на Ахимелех. “Да преследвам
ли тоя полк? Ще ги стигна ли?” Отговорът бе: “Преследвай, защото без
друго ще ги стигнеш и непременно ще отървеш всичко!” (1 Царе 30:8).
При тези думи брожението, предизвикано от мъката и възбудата, престана.
Давид и войниците му веднага се впуснаха в преследване на бягащите си
врагове. Преходът им бе така бърз, че като стигнаха потока Восор, който
се влива в Средиземно море близо до Газа, двеста души от четата бяха
принудени да останат назад от изтощение. Но Давид с останалите
четиристотин побърза смело нататък.
Напредвайки, настигнаха един роб египтянин, явно грохнал до смърт от
глад и умора. Но като го подкрепиха с храна и вода, той се посъживи и от
него научиха, че бил оставен да умре от жестокия си господар -
амаличанин, числящ се към армията на нашествениците. Той разказа за
внезапното нападение и оплячкосване, а след като получи обещание, че
няма да бъде убит или предаден на господаря му, се съгласи да заведе
четата на Давид до стана на неприятелите.
Когато съзряха стана, пред очите им се откри сцена на пиршество.
Победилото множество празнуваше. “…те бяха разпръснати по цялата
местност, та ядяха, пиеха и се веселяха поради всичките големи користи,
които бяха взели от филистимската земя и от Юдовата земя”. Давид даде
заповед за незабавна атака и преследвачите се втурнаха неудържимо към
плячката си. Амаличаните бяха изненадани и смутени. Битката продължи
през цялата нощ и през следващия ден, докато бе избито почти цялото им
множество. Само една група от четиристотин мъже, възседнали на камили,
успя да избяга. Господнето слово се изпълни. “Така Давид отърва всичко,
що бяха взели амаличаните, също и двете си жени отърва Давид. Не им се
изгуби нищо, ни малко, ни голямо, ни синове, ни дъщери, ни корист, ни
какво да било нещо, което бяха заграбили от тях; Давид върна всичко.”
Когато бе правил набези в територията на амаличаните, Давид бе покосявал
със сабята си всички попадали в ръцете му жители. И ако не бе
въздържащата ръка на Бога, амаличаните щяха да си отмъстят и да погубят
народа на Сиклаг. Бяха решили да пощадят пленниците. Желаеха да направят
още по-голяма честта от победата си, като отведат в дома си голям брой
от тях, а по-късно ги продадат като роби. Така, без да съзнават,
изпълниха Божието намерение, опазвайки пленниците невредими, за да бъдат
върнати на съпрузите и бащите им.
Всички земни сили са под контрола на Всемогъщия. И на властния
управител, и на жестокия потисник Той казва: “Дотук ще дохождаш, но не
по-нататък…” (Йов 38:11). Божията сила действа непрекъснато, за да
противостои срещу служителите на злото. Бог винаги работи между хората
не за унищожението им, но за поправлението и опазването им.
С голяма радост победителите се запътиха обратно към дома. Стигайки до
останалите назад свои другари, по-самолюбивите и по-буйните от
четиристотинте започнаха да настояват, че те не били участвали в битката
и не трябвало да вземат от плячката, че било достатъчно да получат само
жените и децата си. Но Давид не се съгласи с това. “Не бива да постъпите
така, братя мои, с ония неща, които ни даде Господ, Който ни опази и
предаде в ръката ни полка, що бе дошъл против нас… – каза той. – Но
какъвто е делът на участващия в боя, такъв ще бъде делът и на седещия
при вещите. Поравно ще се делят користите помежду им.” Въпросът бе решен
така и по-късно в Израил стана правило всички, свързани с военния поход,
да споделят користите наравно с участвалите в самата битка.
Освен че си върнаха всичката плячка, взета от Сиклаг, Давид и четата му
плениха много стада и добитък на амаличаните. Те бяха наречени “Давидови
користи” и връщайки се в Сиклаг, Давид изпрати от тях подаръци на
старейшините от своето Юдово племе. Разпределяйки по този начин
плячката, Давид си спомни за всички, които се бяха отнесли приятелски
към него и към последователите му в планинските земи, когато бе принуден
да бяга за живота си от място на място. Така преследваният беглец се
отплати щедро за любезността и съчувствието им, толкова скъпоценни за
него.
Вече бе трети ден, откакто Давид и войните му се бяха върнали в Сиклаг.
Като работеха, за да възстановят разрушените си домове, те очакваха с
нетърпеливи сърца вести от битката между Израил и филистимците, за която
знаеха. Внезапно в града влезе вестител “с раздрани дрехи и пръст на
главата си” (виж 2 Царе 1:2-16). Той бе заведен веднага при Давид, пред
когото се поклони с почитание, изразявайки признание към него като към
могъщ княз, чиято благосклонност желаеше да придобие. Давид нетърпеливо
го попита как е минала битката. Беглецът разказа за поражението и
смъртта на Саул и за смъртта на Йонатан. Но отиде и по-нататък от
простото изреждане на фактите. Явно предполагайки, че Давид таи в
сърцето си вражда против непримиримия си преследвач, странникът се
надяваше да придобие почит за самия себе си като убиец на царя. Със
самохвален тон продължи да разказва как по време на битката намерил
израилевия цар ранен и притиснат от враговете му и по собствената му
молба той го убил. Короната от главата на Саул и златните гривни от
ръката му беглецът носеше на Давид. Очакваше голяма награда за
постъпката си, надявайки се, че тези вести ще бъдат посрещнати с радост.
Но “Давид хвана дрехите си, та ги раздра. Така направиха и всичките
мъже, които бяха с него. И жалиха, и плакаха, и постиха до вечерта за
Саула и за сина му Йонатана, и за Господните люде, и за Израилевия дом,
загдето бяха паднали от меч”. След като мина първият удар от ужасните
вести, мислите на Давид се върнаха към чужденеца вестител и към
престъплението, за което според собствените му думи той бе виновен.
Военачалникът попита младежа: “Отгде си ти?” А той отговори: “Аз съм син
на един чужденец амаличанин.” И рече му Давид: “Ти как се не убоя да
дигнеш ръка да убиеш Господния помазаник?” Саул бе попадал в ръцете му
два пъти, но когато го увещаваха да го убие, Давид бе отказвал да вдигне
ръка срещу човека, посветен по Божия заповед да управлява Израил. А
амаличанинът не се боеше да се хвали, че бе убил израилевия цар. Сам
обвини себе си в достойно за смърт престъпление и наказанието го
настигна веднага. Давид каза: “Кръвта ти да бъде на главата ти; защото
устата ти свидетелства против тебе, като рече: “Аз убих Господния
помазаник.”
Скръбта на Давид за смъртта на Саул бе искрена и дълбока, разкриваща
великодушието на един благороден характер. Той не се зарадва за падането
на неприятеля си. Премахната бе пречката, преграждала достъпа му до
трона на Израил, но това не го радваше. Смъртта заличи спомена му за
недоверието и жестокостта на Саул и сега той не се досещаше за нищо от
тази история освен за благородното и царственото. Името на Саул бе
свързано с това на Йонатан, чието приятелство бе толкова искрено и
несебелюбиво.
Песента, с която Давид даде израз на сърдечните си чувства, стана любима
на неговия народ и на Божия народ през всички следващи векове:
“Славата ти, о, Израилю,
е застреляна на опасните места на полето ти.
Как паднаха силните.
Не възвестявайте това в Гет,
не го прогласявайте по улиците на Аскалон,
за да не се зарадват филистимските дъщери,
за да не се развеселят дъщерите на необрязаните.
Хълми Гелвуиски, да няма роса, нито дъжд на вас,
нито ниви, доставяйки първи плодове за жертви;
защото там бе захвърлен щитът на силните,
щитът на Саула, като да не е бил той помазан с миро.
От кръвта на убитите, от лоя на силните
лъкът Йонатанов не се връщаше назад
и мечът Саулов не се връщаше празен.
Саул и Йонатан бяха любезни и рачителни в живота си
и в смъртта си не се разделиха;
по-леки бяха от орлите,
по-силни от лъвовете.
Израилеви дъщери, плачете за Саула,
който ви обличаше в червено с украшения,
който туряше златни украшения по дрехите ви.
Как паднаха силните всред боя!
Йонатан, поразен на опасните места на полето ти.
Преоскърбен съм за тебе, Йонатане, брате мой!
Рачителен ми беше ти;
твоята любов към мене беше чудесна,
превъзхождаше любовта на жените.
Как паднаха силните
и погинаха бойните оръжия!
(2 Царе 1:19-27).