Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Давид призован на трона – 69 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Давид призован на трона – 69 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Давид призован на трона
Смъртта на Саул отстрани опасностите, направили Давид изгнаник. Сега
пътят му бе отворен да се върне в родината си. Когато жалейните дни за
Саул и за Йонатан свършиха, “Давид се допита до Господа, като каза: “Да
възляза ли в някой от Юдовите градове?” И Господ му каза: “Възлез.” Пак
рече Давид: “Где да възляза?” А той му каза: “В Хеврон” (виж 2 Царе 2-4
гл., 5:1-5).
Хеврон бе на 20 мили северно от Вирсавее и почти по средата между
Вирсавее и бъдещото място на Ерусалим. Първоначално той бе наречен
Кириат Арва – “градът на Арва”, бащата на Анак. По-късно бе наречен
Мамре и тук, в “пещерата Махпелах”, погребваха патриарсите. Хеврон бе
собственост на Халев и сега бе главен град на Юда. Той се намираше в
долина, обкръжена от плодородна хълмиста местност. Около него бяха
разположени най-красивите лозя на Палестина, както и многобройни
насаждения от маслини и други овощни дървета.
Давид и последователите му веднага се приготвиха да се подчинят на
полученото от Бога наставление. Шестстотинте въоръжени мъже с жените и
децата си, със стадата и чердите си скоро потеглиха към Хеврон. Юдовите
мъже очакваха да посрещнат Давид като бъдещ цар на Израил. Когато
керванът влезе в града, веднага направиха приготовления за коронацията
му “и помазаха там Давида за цар над Юдовия дом”. Но не бе направен опит
чрез сила да се наложи властта му над другите племена.
Едно от първите действия на току-що коронясания цар бе да изрази
благородното си отношение към смъртта на Саул и Йонатан. Научавайки за
смелите дела на явис-галаадските мъже, рискували да пренесат телата на
падналите водачи и да ги погребат достойно, Давид проводи пратеници до
Явис с вестта: “Благословени да сте от Господа, загдето показахте тая
благост към господаря си, към Саула, и го погребахте. Сега Господ нека
покаже и към вас милост и вярност. Така и аз ще ви въздам за тая
добрина…” И той съобщи за възкачването си на Юдовия трон, като покани
да се присъединят към него и всички, проявили такова искрено съчувствие.
Филистимците не се противопоставиха на действията на Юда за
възцаряването на Давид. Те бяха негови приятели по времето, когато бе
беглец, за да дразнят и отслабят Сауловото царство, и сега се надяваха,
че поради миналата си благосклонност към Давид разпростирането на
неговата власт ще бъде в края на краищата в тяхна полза. Но царуването
на Давид нямаше да бъде леко. С короноването му започна мрачният доклад
на заговори и бунт. Давид не седна на трона като предател. Бог го бе
избрал за израилев цар и нямаше причина за недоверие или опозиция срещу
него. Но тъкмо Юдовите мъже бяха признали авторитета му, когато в Израил
чрез влиянието на Авенир бе провъзгласен за цар Исвостей – синът на
Саул, и поставен на съпернически трон.
Исвостей бе немощен и невеж представител на Сауловото семейство, докато
Давид бе предварително подготвен да носи отговорностите на царството.
Авенир – главният инициатор за издигане на Исвостей на трона – по-рано
бе главен военачалник на Сауловата армия и най-достойният мъж в Израил.
Той знаеше, че Давид бе определен от Господа за израилевия трон, но след
като толкова дълго го бе гонил и преследвал, не желаеше Есеевият син да
възглави царството, управлявано от Саул.
Обстоятелствата, в които бе поставен Авенир, разкриха истинския му
характер и показаха неговата амбициозност и безпринципност. Той бе тясно
свързан със Саул и повлиян от духа на царя да презира човека, когото Бог
бе избрал да царува над Израил. Омразата му бе засилена от острия упрек
на Давид към него, когато бе заспал в лагера и Давид бе взел стомната с
вода и копието на Саул. Авенир си спомни как Давид бе извикал пред царя
и пред израилевия народ: “Не си ли ти доблестен мъж? И кой е подобен на
тебе между Израиля? Защо, прочее, не пазиш господаря си царя?… Не е
добро това, което стори ти; в името на живия Господ вие заслужавате
смърт, понеже не опазихте господаря си Господния помазаник” (1 Царе
26:15-16). Това изобличение бе отекнало мъчително в сърцето му и той
реши да постигне отмъстителното си намерение като създаде разцепление в
Израил, чрез което да бъде издигнат самият той. Използва представител на
предишния цар, за да постигне собствените си егоистични амбиции и
планове. Знаеше, че народът обичаше Йонатан. Споменът за него бе още жив
и войската още не бе забравила първите успешни походи на Саул. С
решителност, достойна за една по-добра кауза, този бунтовен водач се зае
да проведе кроежите си.
Маханаим, град на отсрещната страна на Йордан, бе избран за царска
резиденция, тъй като предлагаше най-голяма сигурност срещу нашествие
както от страна на Давид, така и от страна на филистимците. Тук стана
коронацията на Исвостей. Царуването му първо приеха племената на изток
от Йордан и накрая то се разпростря над целия Израил с изключение на
Юда. В продължение на две години Сауловият син се радваше на почестите
си в своята уединена столица. Но Авенир, възнамерявайки да разшири
властта си над целия Израил, се приготви за нападателна война и “войната
между Сауловия дом и Давидовия дом трая дълго време; и Давид непрестанно
се засилваше, а Сауловият дом непрестанно отслабваше”.
Най-накрая предателство съкруши трона, издигнат от омраза и амбиция.
Авенир се разяри срещу слабия и некомпетентен Исвостей и дезертира при
Давид с предложение да доведе при него всички израилеви племена. Царят
прие предложенията му и го облече с почест, за да изпълни намерението
си. Но добрият прием на този смел и прославен воин възбуди ревността на
Йоав – военачалника на Давидовата армия. Между Авенир и Йоав
съществуваше кръвна вражда, след като Авенир бе заклал Азаил – брата на
Йоав, по време на войната между Израил и Юда. Сега Йоав съзря възможност
да отмъсти за смъртта на своя брат и да се отърве от перспективния си
съперник. Подло използва случая, та издебна и уби Авенир.
Чувайки за това предателско нападение, Давид възкликна: “Невинен съм аз
и царството ми пред Господа довека за кръвта на Авенира, Нировия син.
Нека остане тя на Йоавовата глава и на целия му бащин дом.” Имайки
предвид неутвърденото още състояние на царството, както и властта, и
поста на убийците – защото Ависей, Йоавовият брат, се бе обединил с него
- Давид не можеше да накаже престъплението със справедлива отплата, но
публично изяви отвращението си от кръвопролитието. Погребението на
Авенир бе придружено с народни почести. Войската начело с Йоав трябваше
да участва в службите на оплакването облечена с разкъсани дрехи и
покрита с вретища. Царят показа своята скръб, като пости в деня на
погребението. Той вървеше след носилото като главен оплаквач и пред
гроба произнесе една елегия, която бе остро изобличение към убийците. “И
царят плака над Авенира, и каза:
“Трябваше ли Авенир да умре,
както умира безумен?
Ръцете ти не бяха вързани,
нито нозете ти турнати в окови.
Както пада човек пред тези,
които вършат неправда,
така падна ти.”
Великодушното отдаване на почит към човека, който бе негов голям
неприятел, спечели доверието на Давид и възхищението на целия Израил. “И
всичките люде се научиха за това и им стана угодно, както беше угодно на
всичките люде и все, що правеше царят. Защото в оня ден всичките люде и
целият Израил познаха, че не беше от царя да бъде убит Авенир, Нировият
син.” В кръга на най-близките си доверени съветници и придворни царят
говори за престъплението и призна собствената си неспособност да накаже
убийците, както желаеше, и ги остави на Божията справедливост: “Не
знаете ли, че велик военачалник падна днес в Израил? Днес аз съм слаб,
ако и да съм помазан за цар, а тия мъже, Саруините синове, са много
жестоки за мене. Господ да въздаде на злодееца според злодеянието му.”
Авенир бе искрен в предложенията си и в представянето си пред Давид, но
мотивите му бяха подли и егоистични. Той упорито се бе противопоставял
на определения от Бога цар, очаквайки да придобие почести за себе си.
Гневът, наранената гордост и бушуващите чувства го бяха накарали да
изостави делото, на което толкова дълго бе служил. Като дезертира при
Давид, се надяваше да получи най-висок почетен пост. Ако бе успял в
намерението си, неговите таланти и амбиция, голямото му влияние и липса
на набожност щяха да поставят в опасност и трона на Давид, и мира, и
благополучието на народа.
“А когато чу Исвостей, Сауловият син, че Авенир умрял в Хеврон, ръцете
му отслабнаха и всичките израилтяни се смутиха.” Очевидно царството не
можеше да се крепи още дълго. Скоро друга предателска постъпка щеше
окончателно да довърши безславния цар. Исвостей бе подло убит от двама
свои пълководци, които отрязаха главата му и побързаха да я занесат на
Юдовия цар, надявайки се да се облагодетелстват от неговата
благосклонност.
Те се явиха пред Давид с кървавото свидетелство за престъплението си,
казвайки: “Ето главата на Исвостея – син на врага ти Саула, който
търсеше живота ти; днес Господ въздаде на Саула и на потомците му за
господаря ни царя.” Но Давид, чийто трон сам Бог бе установил и когото
Бог бе избавил от враговете му, не пожела да утвърди властта си с
предателство. Той разказа на тези убийци съдбата, постигнала убиеца,
похвалил се, че е погубил Саул: “…а колко повече – добави той, -
когато нечестиви мъже са убили праведен човек в собствената му къща, на
леглото му, не ще ли изискам сега кръвта му от ръката ви и ви изтребя от
земята!” Тогава Давид заповяда на момците си и те ги убиха… А главата
на Исвостея взеха, та я заровиха в Авенировия гроб в Хеврон.”
След смъртта на Исвостей водещите мъже в Израил пожелаха Давид да стане
цар на всичките племена. “Тогава всичките израилеви племена дойдоха при
Давида в Хеврон и говориха, казвайки: “Ето, твоя кост и твоя плът сме
ние.” Заявиха: “…ти беше, който извеждаше и въвеждаше Израиля; и на
тебе рече Господ: “Ти ще пасеш людете Ми, Израиля, и ще бъдеш вожд над
Израиля.” И така всичките израилеви старейшини дойдоха при царя в Хеврон
и цар Давид направи завет с тях пред Господа в Хеврон.” Така Божието
провидение откри пътя за възкачването му на трона. Той нямаше амбиция за
лично облагодетелстване, защото не се стремеше към почестите, които му
бяха дадени.
Повече от осем хиляди потомци на Аарон и левити очакваха Давид.
Промяната на народните чувства бе забележителна и решителна. Революцията
бе тиха и достойна, съответстваща на великото дело, което се извършваше.
Почти половин милион бивши поданици на Саул се събраха в Хеврон и
околностите му. Самите хълмове и долини се оживиха от множеството народ.
Часът на коронацията бе определен. Човекът, изгонен от Сауловия дворец,
който бе бягал по планини, хълмове и земни пещери, за да опази живота
си, щеше да получи най-високата чест, която може да бъде поверена на
човек от човеци. Свещеници и старейшини, облечени в одеждите,
отбелязващи святата им служба, служители и войници с блестящи копия и
шлемове и чужденци от далечни места застанаха, за да видят короноването
на избрания цар. Давид бе облечен в царската одежда. Първосвещеникът
помаза челото му със свещеното масло, тъй като извършеното от Самуил
помазване бе само пророчество за това, което се изпълни сега при
заемането на царския трон. Времето бе дошло и Давид бе посветен с
тържествен ритуал в службата си като Божи пълномощник. Скиптърът бе
сложен в ръцете му, заветът на неговото праведно управление бе написан и
народът се закле във вярност. На главата му бе поставена корона и
церемонията свърши. Израил имаше Божествено определен цар. Този, който
бе чакал търпеливо Господа, видя изпълнението на Неговото обещание.
“Така Давид преуспяваше и ставаше по-велик; и Господ Бог на Силите беше
с него” (2 Царе 5:10).