Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Да се не смущава сърцето ви!- 73 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Да се не смущава сърцето ви!- 73

Тази глава е основана на Йоан 13:31-38, 14-17 гл.

“Да се не смущава сърцето ви!”

Поглеждайки към учениците Си с Божествена любов и с най-нежно
съчувствие, Христос каза: “Сега се прослави Човешкият Син; и Бог се
прослави в Него.” Юда бе напуснал горницата и Христос бе останал насаме
с единадесетте. Той щеше да им говори за приближаващата се раздяла с
тях, но преди това искаше да им посочи великата цел на Своята служба.
Това бе постоянната Му мисъл. Радваше се, че Неговото смирение и
страданията Му щяха да прославят името на Отец. В тази посока насочи
най-напред вниманието на учениците Си.
След това, назовавайки ги с нежното обръщение “дечица”, Той каза:
“Още малко съм с вас. Ще Ме търсите и както рекох на юдеите, така и вам
казвам сега, гдето отивам Аз, вие не можете да дойдете.”
Учениците не можеха да се зарадват, когато чуха това. Обзети от
страх, те заобиколиха още по-близо Спасителя. Техният Учител и Господ,
техният любим Приятел – Той им бе по-скъп от живота! На Него се бяха
надявали за помощ във всичките си трудности, за утеха в скърбите и
разочарованията си. А сега щеше да ги остави – една самотна, зависима
група. Мрачни предчувствия изпълниха сърцата им.
Но думите на Спасителя бяха пълни с надежда. Той знаеше, че
неприятелят ще ги нападне и че Сатана успява най-много срещу такива,
които са притиснати от трудности. Затова отклони мислите им от
“видимите” и ги насочи към “невидимите, вечни” неща (4:18 2Кор. 4:18).
“Да се не смущава сърцето ви – каза Той. – Вие вярвате в Бога,
вярвайте и в Мене. В дома на отца Ми има много обиталища. Ако не бе
така, Аз щях да ви кажа. Защото отивам да ви приготвя място. И като
отида и ви приготвя място, ще дойда пак и ще ви взема при Себе Си, тъй
щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие. Вие знаете за къде отивам, и пътя
знаете.” “Заради вас дойдох Аз на света. Заради вас действам Аз. Когато
Си замина, пак за вас ще действам усърдно. Дойдох на света, за да ви Се
открия, та да повярвате. Отивам при Отца Си, за да Му съдействам за
вас.” Целта на Христовото заминаване бе точно обратното на онова, от
което учениците се страхуваха. Тя не означаваше окончателна раздяла.
Отиваше да им приготви място, за да може да дойде отново и да ги вземе
при Себе Си. Докато им градеше жилища, те трябваше да градят характери
по Божие подобие.
Но учениците все още бяха объркани и неспокойни. Тома, който винаги
биваше смущаван от съмнения, каза: “Господи, не знаем къде отиваш, а как
знаем пътя? Исус му каза: Аз Съм пътят, истината и животът; никой не
дохожда при Отца, освен чрез Мене. Ако бяхте познали Мене, бихте познали
и Отца Ми. Отсега Го познавате и сте Го видели.”
Няма много пътища за небето. Не може всеки да си избере свой
собствен път и да тръгне по него. Христос каза: “Аз Съм пътят- Никой не
дохожда при Отца, освен чрез Мене.” Откакто бе произнесена първата
евангелска проповед, когато в Едемския рай бе заявено, че потомството на
жената ще смаже главата на змията, Христос е бил въздиган като Път,
Истина и Живот. Той бе Пътят, когато Адам живееше, когато Авел поднесе
на Бога кръвта на закланото агне, символизираща кръвта на Изкупителя.
Христос бе Пътят, чрез Който се спасяваха патриарсите и пророците. Той е
единственият Път, чрез Когото и ние можем да имаме достъп до Бога.
“Ако бяхте познали Мене – каза Христос, – бихте познали и Отца Ми. И
отсега Го познавате, и сте Го видели.” Но учениците още не разбираха.
“Господи, покажи ни Отца – възкликна Филип – и достатъчно ни е.”
Учуден от бавното разбиране, Христос запита с болка и изненада:
“Толкова време съм с вас и не познаваш ли Ме, Филипе?” “Как е възможно
да не си видял Отец в делата, които Той върши чрез Мене? Не вярваш ли,
че Аз дойдох, за да свидетелствам за Отец?” “Как казваш ти: Покажи ми
Отца?” “Който е видял Мене, видял е Отца.” Христос не престана да бъде
Бог, когато стана човек. Макар че Се смири, като прие човешки образ,
качествата на Божеството бяха все още Негово притежание. Единствено
Христос можеше да представлява Отец пред човечеството. И учениците имаха
привилегията да наблюдават това в продължение на повече от три години.
“Вярвайте Ме, че Аз съм в Отца, и че Отец е в Мене; или пък вярвайте
Ме поради самите дела.” Тяхната вяра със сигурност можеше да се основава
върху доказателството, дадено чрез Христовите дела – дела, които никой
човек не бе извършил, нито пък би могъл да извърши. Христовите дела
свидетелстваха за Неговата Божественост. Чрез Него се разкриваше Отец.
Ако учениците вярваха на тази жизнена връзка между Отца и Сина,
вярата им не би угаснала, когато видяха страданията на Христос и
Неговата смърт за спасението на загиващия свят. Христос се стараеше да
ги издигне от ниското състояние на тяхната вяра до опитността, която
биха преживели, ако съзнаваха какъв бе Той – Бог в човешка плът. Желаеше
те да осъзнаят, че вярата им трябва да ги води нагоре към Бога и там да
бъде “закотвена”. С какво усърдие и постоянство нашият състрадателен
Спасител се старае да подготви учениците Си за бурята на изкушението,
която скоро щеше да се разрази над тях! Той искаше да ги скрие със Себе
Си в Бога.
Докато Христос говореше тези думи, Божията слава озаряваше лицето Му
и всички присъстващи слушаха словата с увлечение и свято благоговение.
Сърцата им бяха притеглени още по-близо до Него. И така, привлечени към
Христос с по-голяма любов, бяха привлечени и един към друг. Те
почувстваха, че небето е много близо и че думите, които слушат, са вест
до тях от техния небесен Отец.
“Истина, истина ви казвам: Който вярва в Мене, делата, които върша
Аз, и той ще ги върши!” Спасителят силно желаеше учениците Му да
разберат целта, с която Неговото Божествено естество се бе свързало с
човечеството. Той дойде на света, за да открие Божията слава, та да бъде
човекът въздигнат чрез нейната възобновителна сила. Бог бе изявен в
Него, за да може Той да бъде изявен в тях. Исус не прояви никакви
качества и не използва никаква сила, която хората не биха могли да имат
чрез вяра в Него. Всичките Му последователи могат да постигнат същото
съвършено човешко естество, каквото Той притежаваше, ако пожелаят да се
подчинят на Бога така, както Той се подчиняваше.
“И по-големи дела от тези ще върши, защото Аз отивам при Отца Си.” С
тези думи Христос не искаше да каже, че делото на учениците Му ще има
по-възвишен характер от Неговото, но че то ще се разшири повече. Тук Той
не говори просто за вършенето на чудеса, но за всичко онова, което щеше
да бъде извършено под действието на Светия Дух.
След възнесението на Господа учениците осъзнаха изпълнението на
Неговото обещание. Сцените на разпятието, възкресението и възнесението
на Христос станаха за тях действителност. Те видяха, че пророчествата са
се изпълнили буквално. Изследваха Писанията и приеха техните учения с
вяра и решителност, каквито не познаваха дотогава. Разбраха и се
увериха, че Божественият Учител е всичко онова, което сам Той твърдеше,
че е. Когато разказваха преживяното и възвеличаваха Божията любов,
сърцата на хората се стопяваха и покоряваха и цели множества повярваха в
Исус.
Обещанието на Спасителя към учениците Му е обещание и към Неговата
църква до края на времето. Бог не възнамеряваше Неговият удивителен
изкупителен план да постигне незначителни резултати. Всички, излизащи на
работа за Бога, без да се уповават на онова, което могат да извършат
сами, но се уповават на онова, което Бог може да извърши за и чрез тях,
неминуемо ще изпитат изпълнението на Неговото обещание: “И по-големи
дела от тези ще върши – заяви Той, – защото Аз отивам при Отца Си.”
Дотогава учениците все още не познаваха неограничените източници на
сила и мощ, с които Спасителят разполагаше. Той им каза: “Досега нищо не
сте искали в Мое име” (16:24 Йоан 16:24). Обясни им, че тайната на
успеха се състои в искането на сила и благодат в Негово име. Той ще бъде
пред Отца Си, за да измолва такива милости за тях. Христос представя
молитвата и на най-скромния молител като Свое собствено желание. Всяка
искрена молитва е чута в небето. Тя може да не е произнесена
красноречиво, но ако в нея е вложено сърце, ще се издигне до
светилището, където служи Исус, и Той ще я представи на Отец без
несръчна или колеблива дума, а красива и благоухаеща от тамяна на
Неговото лично присъствие.
Пътят на искреността и правдивостта не е свободен от препятствия, но
във всяка трудност ние трябва да виждаме зов за молитва. Няма жив човек,
чиято сила да не е получена от Бога, а източникът, от който излиза тази
сила, е достъпен и за най-слабото човешко същество. “Ако поискате нещо в
Мое име – каза Исус, – ще го сторя, за да се прослави Отец в Сина. Ако
поискате нещо в Мое име, това ще сторя.”
“В Мое име” – заръча Христос на учениците Си да се молят. В Негово
име трябва да застават пред Бога Неговите последователи. Чрез стойността
на направената за тях жертва те получават висока цена в очите на
Господа. Поради вменената Христова правда те са смятани за скъпоценни.
Заради Христос Господ опрощава онези, които Му се боят. В тях Той не
вижда нечестивостта на грешника, а разпознава подобието на Своя Син, в
Когото те вярват.
Господ е разочарован, когато Неговият народ се подценява. Желае
избраните Му наследници да се оценяват според цената, която Той им даде.
Бог чувстваше нужда от тях, иначе не би изпратил Сина Си да изпълни
такова скъпо поръчение, за да ги изкупи. Той има работа за тях и много
се радва, когато те настоятелно искат от Него средства, за да прославят
името Му. И могат да очакват от Него велики неща, ако имат вяра в
обещанията.
Но да се молиш в Христовото име означава твърде много. Това означава
да приемаме Неговия характер, да изявяваме Неговия Дух и да вършим
Неговите дела. Обещанието на Спасителя е дадено под условие: “Ако Ме
обичате – каза Той, – пазете заповедите Ми.” Той спасява човеците не в
греха, но от греха. И тези, които Го обичат, ще проявяват любовта си
чрез послушание.
Всяко истинско послушание идва от сърцето. Христос работеше от
сърце. Ако сме съгласни, Той ще се уеднакви с нашите мисли и цели и така
ще съчетае сърцата и умовете ни и ще ги слее в послушание спрямо
Неговата воля, че когато Го слушаме и Му се покоряваме, ние просто ще
изпълняваме собствените си подбуди. Волята, облагородена и осветена, ще
намира най-голяма наслада, като извършва Неговата служба. Когато
познаваме Бога така, както имаме радостта да Го познаваме, животът ни ще
бъде живот на постоянно послушание. Оценяването на Христовия характер и
близостта ни с Бога ще ни накарат да намразим греха.
Както Христос изпълняваше закона в човешкото Си естество, така можем
да го изпълняваме и ние, ако поискаме сила от Силния. Не трябва да
възлагаме на други отговорността за нашия дълг и да чакаме те да ни
кажат какво да правим. Не трябва да сме зависими за съвет от човек.
Господ ще ни научи на нашия дълг със същата готовност, с каквато би
научил всеки друг. Ако се обръщаме към Него с вяра, Той лично ще ни
разкрие Своите тайни. Често ще се случва сърцата ни да горят, когато
чувстваме, че Бог се приближава, за да общува с нас както с Енох.
Решилите да не вършат нищо, което би оскърбило Бога, ще знаят как да
постъпват, след като са представили случая си пред Него. И ще получават
не само мъдрост, но и сила. Ще им бъде дадена сила за послушание и за
служба, както Христос е обещал. Всичко, което бе дадено на Христос -
всички “неща”, за да снабдява нуждите на падналото човечество – Му бе
дадено като на глава и представител на човечеството. “И каквото и да
поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това,
що е угодно пред Него” ( 3:22 1Йоаново 3:22).
Преди да отдаде Себе Си като свята жертва, Христос надари
последователите Си с най-необходимия и съвършен дар – дар, който би им
дал достъп до неизчерпаемите източници на благодат. “Ще поискам от Отца
- каза Той – и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до
века – Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не
вижда, нито Го познава; вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и
във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас.” (14:16-18
Йоан 14:16-18)
Преди това Духът е бил на света. Още от самото начало на
изкупителното дело Той е движел човешките сърца. Но докато Христос беше
на Земята, учениците Му не се нуждаеха от помощта на другиго. Едва
лишени от Неговото присъствие, щяха да почувстват нуждата от Духа. И
тогава Той щеше да дойде.
Светият Дух е представител на Христос, но не в човешко естество и
независим от него. Възпрепятстван от човешкото естество, Христос не
можеше да бъде навсякъде лично. Затова в техен интерес бе Той да отиде
при Отца и да изпрати Духа като Свой заместник на Земята. Тогава никой
не би имал някакво предимство поради мястото, където се намира или
поради личния си контакт с Христос. Но Духът на Спасителя щеше да бъде
достъпен за всички. В този смисъл Той щеше да бъде по-близо до тях,
отколкото, ако не беше се възнасял.
“Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще
явя Себе Си нему.” Исус четеше бъдещето на Своите ученици. Той видя един
на ешафода, друг на кръста, трети в изгнание пред самотни морски скали,
други пък преследвани и убивани. Окуражи ги с обещанието, че при всяко
изпитание ще бъде с тях. Това обещание не е загубило от силата си.
Господ знае всичко за верните Си служители, които заради Него лежат в
затвор или са в изгнание на усамотени острови. Той ги утешава със Своето
присъствие. Когато заради истината вярващият застане на подсъдимата
скамейка пред несправедливи съдии, до него стои и Христос. Всички укори,
които се хвърлят върху му, падат и върху Христос. Той бива осъждан
отново и отново в лицето на своите ученици. Когато някой е в тъмничната
килия, Христос изпълва сърцето му със Своята любов. Когато някой умира
заради Него, Христос казва: “Аз Съм- живият; бях мъртъв и ето, живея до
вечни векове, и имам ключовете на смъртта и на ада” (Откр.; 1:18 Откр.
1:18). “Животът, който е пожертван заради Мене, се запазва за вечна
слава.”
По всяко време и на всяко място, във всяка скръб, във всички
нещастия, когато изгледите са тъмни и бъдещето объркано, когато се
чувстваме сами и безпомощни, Утешителят ще ни бъде изпратен в отговор на
нашата молитва с вяра. Обстоятелствата може да ни разделят от земен
приятел, но няма обстоятелство, няма разстояние, които може да ни
раздели от небесния ни Утешител. Където и да сме, където и да отиваме,
винаги от дясната ни страна е Той, за да ни подкрепя, поддържа, извисява
и окуражава.
Учениците все още не успяваха да разберат духовния смисъл на
Христовите думи и затова Спасителят отново им обясни тяхното значение.
Каза, че чрез Духа ще им изявява Себе Си. “Утешителят, Светият Дух,
Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко.” Няма вече
да казвате: “Не мога да разбера.” Няма вече да виждате мътно като през
огледало. Вие “ще разберете заедно с всичките светии що е широчината и
дължината, височината и дълбочината и ще познаете Христовата любов,
която никое знание не може да обгърне, за да се изпълните в цялата Божия
пълнота” ( 3:18,19 Еф. 3:18,19).
Учениците трябваше да свидетелстват за живота и делото на Христос.
Чрез тяхното слово Той щеше да говори на всички народи по лицето на
земята. Но при смирението и смъртта на Христос те трябваше да претърпят
тежко изпитание. Щяха да изживеят голямо разочарование. За да бъдат
думите им точни след това преживяване, Исус обеща, че Утешителят ще им
напомни всичко, което им е казал (14:26 виж Йоан 14:26).
“Имам още много неща да ви кажа – продължи Той, – но не можете да ги
понесете сега. А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упъти на
всяка истина; защото няма да говори от Себе Си, но каквото чуе, това ще
говори и ще ви извести за идните неща. Той Мене ще прослави, защото от
Моето ще взема и ще ви известява.” Исус бе открил пред учениците Си
голяма част от истината. Но най-трудното за тях беше да правят разлика
между Неговите уроци и преданията и максимите, наложени от книжниците и
фарисеите. Бяха възпитани да приемат учението на равините като Божи глас
и то все още имаше власт над умовете им и определяше чувствата им.
Земните идеи, временните неща все още заемаха голяма част от мислите им.
Не разбираха духовното естество на Христовото царство, макар Той да им
го бе обяснявал често. Умовете им бяха объркани. Не схващаха истинската
стойност на текстовете от Писанията, които Христос им представи. Много
от Неговите уроци бяха дадени сякаш напразно. Исус виждаше, че не
схващат истинското значение на думите Му. Той състрадателно им обеща, че
Светият Дух ще им припомни всичко. Но остави неизказани толкова много
неща, които учениците нямаше да разберат. Те също щяха да им бъдат
открити чрез Духа. Той щеше да съживи умовете им, за да могат да
оценяват правилно небесните неща. “Когато дойде Онзи, Духът на истината
- каза Исус, – ще ви упъти на всяка истина.”
Утешителят е наречен “Духът на истината”. Неговата работа е да
определя и поддържа истината. Най-напред Той започва да живее в сърцето
като Дух на истината и така става Утешител. В истината има утеха и мир,
а в лъжата не може да има истински мир или утеха. Точно чрез фалшиви
теории и предания Сатана спечелва надмощие над ума. Като насочва хората
към фалшиви образци, той обезобразява характера. Чрез писанията Светият
Дух говори на ума и запечатва истината в сърцето. По този начин Той
разкрива заблудата и я прогонва от душата. Христос покорява Своя избран
народ именно чрез Духа на истината, Който действа посредством Божието
слово.
Описвайки на учениците Си службата на Светия Дух, Исус се постара да
им вдъхне радостта и надеждата, които въодушевяваха собственото Му
сърце. Радваше се заради изобилната помощ, която беше в състояние да
достави на църквата Си. Светият Дух бе най-възвишеният от всички дарове,
които можеше да измоли от Отца Си за въздигането на Своя народ. Светият
Дух бе даден като животворящо средство, без което жертвата на Христос би
била напразна. Силата на злото се бе укрепявала и засилвала през
вековете и покорството на човечеството на това пленничество на Сатана бе
просто изумително. Грехът можеше да бъде отблъснат и победен само чрез
мощното посредничество на третото лице на Божеството, което щеше да
дойде не с умерена сила, а в пълнотата на Божията мощ. Духът осъществява
извършеното от световния Изкупител. Чрез Духа се очиства сърцето. Чрез
Духа вярващият става участник в Божието естество. Христос е дал Духа Си
като Божествена сила за побеждаване на унаследените и придобитите
склонности към зло, както и за отпечатване на Неговия характер върху
църквата Му.
За Духа Исус каза: “Той Мене ще прослави.” Спасителят дойде да
прослави Отец чрез изявяването на Неговата любов; така и Духът трябваше
да прослави Христос, като разкрие пред света Неговата благодат. Образът
на Бога трябваше да бъде възпроизведен в човечеството. В
усъвършенстването на характера на Божия народ е включено прославянето на
Бога и прославянето на Христос.
“И Той (Духът на истината), когато дойде, ще обвини света за грях, за
правда и за съдба.” Проповядването на Словото няма да има никаква сила
без постоянството и помощта на Светия Дух. Той е единственият учител на
божествената истина. Само когато истината бъде придружена в сърцето от
Светия Дух, ще може да пробуди съвестта и да преобрази живота. Човек
може да е много вещ, когато разкрива буквата на Божието слово, може да е
запознат с всички негови заповеди и обещания; но ако Светият Дух не
вложи истината в сърцето, никоя душа не може “да падне върху скалата и
да се разбие” (20:18 виж Лука 20:18). Никакво образование, колкото и
висше да е то, никакви предимства, колкото и големи да са те, не могат
да направят човека проводник на светлина без съдействието на Божия Дух.
Посяването на евангелското семе няма да има успех, ако то не бъде
събудено за живот от небесната роса. Преди още да бе написана и една
книга от Новия завет, преди още да бе произнесена и една-единствена
евангелска проповед след възнесението на Христос, Светият Дух слезе над
молещите се апостоли. И тогава свидетелството на техните врагове беше:
“Изпълнили сте Ерусалим с учението си!” ( 5:28 Деян. 5:28).
Христос е обещал да даде на църквата Си дара на Светия Дух. Това
обещание принадлежи и на нас, както принадлежеше на първите ученици. Но
както всяко друго обещание и то е дадено с известни условия. Има много
хора, които вярват и претендират за това обещание на Господа; те говорят
ЗА Христос и ЗА Светия Дух, но не се ползват от Тях. Не предават душата
си, за да бъде ръководена и управлявана от Божиите сили. Ние не можем да
служим на Светия Дух. Светият Дух си служи с нас. Чрез Него Бог работи в
Своя народ така, че ние да желаем това и да го изработваме според
Неговото благоволение (Филип.; 2:13 виж Филип. 2:13). Но много хора не
желаят да се покорят на Божието ръководство. Искат сами да се
управляват. Тази е причината, поради която те не получават небесния дар.
Духът се дава само на онези, които чакат смирено пред Бога и търсят
Неговото водителство и благодат. Божията сила очаква да бъде поискана и
приета. Когато това обещано благословение се изиска с вяра, то донася
всички останали благословения. То се дава според богатствата на
Христовата благодат и Христос е готов да даде на всяка душа според
възможността – да приема.
В разговора Си с учениците Исус не показа и намек на оплакване заради
страданията и смъртта, които Го очакваха. Последното Му завещание към
тях бе завещание на мир. Той каза: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз
не ви давам, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се
бои!”
Преди да напуснат горницата, Спасителят запя песен на хваление, към
която се присъединиха и учениците Му. Но Той не пееше някаква тъжна,
траурна песен, а веселата, пасхалната:
“Хвалете Господа, всички народи, славословете Го, всички
племена!Защото милостта Му към нас е голямаи верността Господна трае до
века.Алилуя (хвалете Господа) !” (117 Пс. 117).
След като изпяха химна, те излязоха. Пробивайки си път през
многолюдните улици, минаха през градската порта и се запътиха към
Елеонския хълм. Вървяха бавно, всеки потънал в собствените си мисли.
Когато започнаха да се изкачват по хълма, Исус каза с глас, изпълнен с
дълбока тъга: “Вие всички ще се съблазните в Мене тая нощ; защото е
писано: Ще поразя пастира и овците на стадото ще се разпръснат” (26:31
Матей 26:31). Учениците слушаха със скръб и удивление. Те си спомниха
как в синагогата в Капернаум, когато Христос приказваше за Себе Си като
за хляба на живота, много хора се почувстваха засегнати и се отдръпнаха
от Него. Но дванадесетте останаха верни. Тогава Петър, говорейки от
името на братята си, бе заявил своята вярност към Христос. След това
Спасителят бе казал: “Не аз ли избрах дванадесетте? И един от тях е
дявол” (6:70 Йоан 6:70). В горницата Исус разкри, че един от
дванадесетте ще Го предаде и че Петър ще се отрече от Него. Но сега
думите Му включваха всички тях.
Тогава се чу гласът на Петър, протестиращ разгорещено: “Ако и всички
да се съблазнят, аз обаче – не!” В горницата той бе заявил: “Ако стане
нужда, и ще умра с Тебе!” Исус го бе предупредил, че същата тази нощ той
ще се отрече от своя Спасител. Сега Христос повтори предупреждението:
“Истина ти казвам, че днес, тая нощ, преди да пее петелът дваж, ти три
пъти ще се отречеш от Мене.” Но Петър още по-разпалено отговори: “Ако
стане нужда и да умра с Тебе, пак няма да се отрека от Тебе. Същото
казваха и другите” (14:29-31 Марко 14:29-31). В своята самонадеяност те
отрекоха повторното изявление на Този, Който знае всичко. Не бяха
подготвени за изпитанието; когато ги връхлетеше изкушението, тогава щяха
да разберат слабостта си.
Когато каза, че ще последва своя Господ и в затвор, и на смърт,
Петър бе искрен и бе готов да изпълни всяка изречена дума; но той не
познаваше себе си. Скрити в сърцето му се спотайваха съставки на злото,
готови да се съживят от обстоятелствата. Ако не осъзнаеше опасността, в
която се намираше, те щяха да станат причина за вечната му гибел.
Спасителят виждаше в него себелюбие и самонадеяност и те щяха да
надделеят дори и над любовта му към Христос. Животът му разкриваше много
негови недостатъци, неумъртвени грехове, небрежност на духа, неосветен
характер и безразсъдство пред изкушението. Тържественото предупреждение
на Христос бе призив към внимателно сърдечно себеизпитване. Петър
трябваше да се освободи от самонадеяността и доверието в себе си и да
задълбочи вярата си в Христос. Ако бе приел смирено това предупреждение,
щеше да замоли Пастира на стадото да опази овцете Си. Когато на
Галилейското езеро бе започнал да потъва, извика: “Господи, избави ме!”
(14:30 Матей 14:30). Тогава Христос протегна ръката Си, за да хване
неговата. Така и сега, ако бе извикал към Исус: “Избави ме от самия
мен!”, той щеше да бъде опазен. Но Петър помисли, че Исус му няма
доверие. И това му се стори много жестоко. Той вече се беше обидил и
стана още по-настойчив в самонадеяността си.
Исус гледаше учениците Си с голямо състрадание. Не можеше да им
спести изпитанието, но не ги остави безутешни. Увери ги, че ще строши
веригите на гроба и че любовта Му към тях няма да отпадне. “А след като
бъда възкресен, ще ви изпреваря в Галилея” (26:32 Матей 26:32). Преди да
се бяха отрекли от Него, те получиха уверението, че им прощава. След
Неговата смърт и възкресение знаеха, че Христос им е простил и че са
мили на сърцето Му.
Исус и учениците Му бяха на път за Гетсимания в подножието на
Елеонския хълм – уединено място, което Спасителят често посещаваше, за
да размишлява и се моли. Христос бе обяснил на учениците Своята мисия в
света и духовната връзка, която трябваше да поддържат с Учителя си. Сега
Той искаше да илюстрира този урок. Луната светеше ясно и осветяваше една
цъфтяща лоза. Насочвайки вниманието им към нея, Той я използва като
символ.
“Аз съм истинската лоза” – каза Той. Вместо да си послужи с
грациозната палма, високия кедър или здравия дъб, Исус взе лозата с
нейните висящи и закрепващи се здраво мустачки, за да представи Себе Си.
Палмовото дърво, кедърът и дъбът стоят сами. Те не изискват подкрепа. Но
лозата се увива около пръчките и така се изкачва към небето. По същия
начин и Христос в човешкия Си образ бе зависим от божествена сила. “Аз
не мога да върша нищо от Себе Си” – заяви Той (5:30 Йоан 5:30).
“Аз съм истинската лоза.” Според евреите лозата винаги е била най-
благородното от всички растения и символ на всичко мощно, превъзходно и
плодоносно. Израил бе представен като лоза, която Господ бе насадил в
обещаната земя. Евреите основаваха надеждата си за спасение върху факта,
че са свързани с Израил. Но Исус каза: “Аз съм истинската лоза. Не
мислете, че чрез връзката си с Израил можете да станете участници в
Божия живот и наследници на Неговото обещание. Чрез Мене единствено се
получава духовният живот.”
“Аз съм истинската лоза и отец Ми е земеделецът.” Нашият небесен Баща
бе насадил на Палестинските хълмове тази добра Лоза и сам Той бе
Лозарят. Мнозина биваха привличани от красотата – и признаваха Нейния
Божествен произход. Но за водачите на Израил тя изглеждаше като корен,
израсъл от суха земя. Взеха растението, прекършиха го и го стъпкаха под
несвятите си нозе. Намерението им бе да го унищожат завинаги. Но
небесният Лозар никога не изпусна от погледа Си Своето растение. След
като хората помислиха, че са го унищожили, Той го взе и го насади отново
от другата страна на стената. Стволът нямаше да се вижда повече. Той
щеше да бъде скрит от грубите нападки на хората. Но пръчките на лозата
висяха над стената. Занапред те трябваше да я представляват. Чрез тях
все още можеше да се присаждат нови пръчки. От тях се получи плод.
Лозата роди плод, от който минувачите си късаха.
“Аз съм лозата, вие сте пръчките” – каза Христос на учениците Си.
Макар че Той скоро щеше да им бъде отнет, тяхната духовна връзка с Него
трябваше да остане непроменена. “Връзката на клонката с лозата
представлява отношението, което вие трябва да поддържате с Мене.”
Пръчката се присажда на живата лоза и влакно по влакно, жилка по жилка
се враства в ствола -. Животът на лозата става живот на клонката. Така и
мъртвата в престъпление и грехове душа получава живот чрез връзката си с
Христос. Това свързване става чрез вяра в Него като личен Спасител.
Грешникът съединява своята слабост с Христовата сила, своята празнота с
Христовата пълнота, своята немощ с Христовата трайна мощ. И тогава той
разсъждава като Христос. Човешкото естество на Христос се свързва с
нашето естество и нашето човешко естество се свързва с Неговото
Божествено естество. Така посредством Светия Дух човек става участник в
Божественото естество. Той бива приет от Възлюбения.
Тази връзка с Христос, веднъж образувана, трябва и да се поддържа.
Христос каза: “Пребъдвайте в Мене и Аз във вас. Както пръчката не може
да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не
можете, ако не пребъдете в Мене.” Това не е случайно допиране, от време
на време поддържана връзка. Пръчката става част от живата лоза. Животът,
силата и плодовитостта се предават от корена към клонките
безпрепятствено и постоянно. Отделена от лозата, пръчката не може да
живее. “Така и вие – каза Исус – не можете да живеете отделени от Мене.
Животът, който сте получили от Мене, може да бъде запазен само чрез
постоянната връзка с Мене. Без Мене вие не можете да победите нито един-
единствен грях, нито пък да се противопоставите на някое изкушение.”
“Пребъдвайте в Мене и Аз във вас.” Пребъдването в Христос означава
постоянно да се приема Неговият Дух, живот на безрезервно посвещение на
Неговата служба. Съобщителната линия между човека и неговия Бог трябва
да е постоянно отворена. Както лозовата пръчка смуче постоянно сок от
живата лоза, така и ние трябва да се държим за Исус и да приемаме от
Него чрез вяра силата и съвършенството на характера Му.
Коренът изпраща своите хранителни сокове през пръчките и до най-
малкото клонче. Така и Христос предава потока на духовната сила до всеки
вярващ. Докато душата е свързана с Христос, няма опасност да увехне или
да изгние.
Животът на лозата ще се прояви чрез сочния, ароматен плод на
клонките. “Който пребъдва в Мене – каза Исус – и Аз в него, той дава
много плод; защото отделени от Мене не можете да сторите нищо.” Когато
живеем чрез вяра в Божия Син, в нашия живот ще могат да бъдат забелязани
плодовете на Духа; няма да липсва нито един от тях.
“Отец Ми е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той
я отрязва.” Докато отвън присадката изглежда съединена с лозата,
възможно е между двете да не съществува жизнена връзка. Тогава няма да
има нито растеж, нито плод. Така че може да съществува външна, привидна
връзка с Христос, без в действителност да съществува истинско единство
чрез вяра. Хората влизат в църквата въз основа на това, което изповядват
устно, но характерът и поведението показват дали те действително имат
връзка с Него. Ако не принасят плод, те са фалшиви клонки. Отделянето от
Христос ще им донесе пълно погубване – точно такова, каквото е
представено чрез мъртвата пръчка. “Ако някой не пребъде в Мене – каза
Христос, – той бива изхвърлен навън като пръчка и изсъхва. И събират ги
и ги хвърлят в огъня, и те изгарят.”
“И всяка, що дава плод, очистя я, за да дава повече плод.” От
избраните дванадесет, които бяха последвали Исус, един щеше да бъде
изхвърлен като изсъхнала пръчка; останалите трябваше да бъдат подрязани
от ножа на тежко изпитание. Със сериозна нежност Исус обясни целта на
лозаря. Подрязването причинява болка, но Отец е, Който борави с ножа.
Той не работи с невнимателна ръка или с безразлично сърце. Има клонки,
които са плъзнали по земята и са се закрепили за нея. Те трябва да бъдат
откъснати от там. Трябва да се протегнат нагоре към небето и да намерят
своята опора в Бога. Излишната шума, която отвлича животворния сок от
плода, трябва също да се очисти. Излишните израстъци и клончета трябва
да се окастрят, за да дадат място на целителните лъчи на Слънцето на
правдата. Лозарят окастря вредните израстъци, за да бъде плодът по-сочен
и по-изобилен.
“В това се прославя Отец Ми – каза Исус, – да принасяте много плод.”
Бог желае да изяви чрез вас светостта, благотворителността и
състрадателността на Своя характер. Но Спасителят не заръчва на
учениците да се трудят, за да принасят много плод. Той им казва да
пребъдват в Него: “Ако пребъдвате в Мене, и думите Ми пребъдват във вас,
искайте каквото и да желаете и ще ви бъде.” Чрез Словото Христос
пребъдва в Своите последователи – тази е жизнената връзка, която е
представена с яденето на Неговата плът и пиенето на Неговата кръв.
Христовите думи са дух и живот. Когато ги приемете, вие приемате живота
на Лозата. Живеете “чрез всяко слово, което излиза от Божиите уста”
( 4:4 Матей 4:4). Животът на Христос във вас произвежда същия плод,
както и в Него. Като живеете в Христос, като се придържате в Христос,
като бъдете поддържани от Христос, като смучете хранителен сок от
Христос, вие принасяте плод по подобието на Христос.
Най-голямото желание, което Спасителят изрази пред учениците Си в
тази последна среща с тях, бе да се обичат помежду си, както Той ги бе
възлюбил. Много пъти им бе напомнял: “Това е Моята заповед – да се
любите един другиго.” Първият Му съвет, когато бяха насаме в таванската
стая, бе: “Нова заповед ви давам: да се любите един другиго: както Аз ви
възлюбих, така и вие да се любите един другиго.” Заповедта беше нова за
учениците, защото те не се обичаха така, както Той ги обичаше. Христос
видя, че трябва да ги завладеят нови идеи и да бъдат ръководени от нови
импулси; че трябва да практикуват нови принципи; чрез Неговия живот и
смърт трябваше да получат нова представа за любовта. Заповедта да се
обичат доби в светлината на саможертвата Му съвсем ново значение. Цялото
дело на благодатта представлява постоянна служба от любов, служба на
себеотричане и себежертва. През всеки час от Христовия живот на земята
Божията любов се изливаше от Спасителя в неудържими потоци. Всички,
пропити от Неговия Дух, ще обичат така, както Той обичаше. Същият
принцип, който движеше Христос, ще движи и тях в отношенията им един към
друг.
Тази любов е доказателство, че те са Негови ученици. “По това ще
познаят всички, че сте Мои ученици – каза Исус, – ако имате любов
помежду си.” Когато хората са свързани не по силата на някакви лични
интереси, но от любов, те показват, че в тях действа нещо, което стои
над всяко друго земно влияние. Там, където това единство съществува, то
е доказателство, че Божият образ се възстановява в човешките същества,
че е всаден нов принцип на живот. То показва, че в Божественото естество
има сила, противостояща на свръхестествените сили на злото и че Божията
благодат подчинява вроденото в естественото сърце себелюбие.
Когато тази любов се прояви в църквата, със сигурност ще възбуди
гнева на Сатана. Христос не начерта пред учениците Си лесен път. “Ако
светът ви мрази – каза Той, – знайте, че Мене преди вас е намразил. Ако
бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но
Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете думите, които ви
казах: Слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще
гонят; ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят. Но всичко това ще
ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.”
Проповядването на евангелието ще се осъществява чрез агресивна борба,
при опозиция, с опасност, загуби и страдания. Но които ще вършат това
дело, просто следват стъпките на своя Учител.
Като Изкупител на света Христос постоянно срещаше привиден неуспех.
Той, вестителят на милост за нашия свят, като че вършеше само малка част
от онова, що копнееше да извърши за издигането и спасяването на
човечеството. Сатанински влияния действаха постоянно, за да Му се
противопоставят. Но не се обезсърчаваше. Чрез пророчеството на Исая Той
заявява: “Напразно съм се трудил, за нищо и напусто съм изнурявал силата
Си. Все пак обаче правото Ми е у Господа и наградата Ми е у Моя Бог- И
за да се събере Израил при Него (защото съм почтен в очите на Господа и
Моят Бог Ми стана сила).” На Христос бе дадено обещанието: “Така казва
Господ, Изкупителят на Израиля и Светият Негов, на онзи, когото човек
презира, на онзи, от когото се гнуси народът- Така казва Господ- Ще Те
опазя и ще Те дам за завет на людете, за да възстановиш земята, за да ги
направиш да завладеят запустелите наследства, като кажеш на вързаните:
Излезте. На ония, които са в тъмнината: Явете се.- Няма да огладнеят,
нито да ожаднеят, не ще ги удари нито жега, нито слънце; защото Оня,
Който се смилява за тях, ще ги води и при водни извори ще ги заведе”
(49:4,5,7-10 Исая 49:4,5,7-10).
За тези думи се държеше Исус и не даваше на Сатана никакво
предимство. Когато Христос трябваше да предприеме последните стъпки към
смирението, когато най-тежка скръб обхващаше душата Му, Той каза на
учениците Си: “Иде князът на този свят, той няма нищо в Мене.” “Князът
на тоя свят е осъден.” “Сега той ще бъде изхвърлен вън” (14:30 16:11
12:31 Йоан 14:30, 16:11, 12:31) С пророческо око Христос проследи
сцените, които щяха да се разиграят при последната Му велика борба. Той
знаеше, че когато ще извика: “Свърши се!”, цялото небе ще тържествува.
Ухото Му долови далечната музика и победните викове в небесните дворове.
Знаеше, че тогава ще прозвучи погребалният звън на сатанинската империя
и името Христово ще се възвестява и прославя от свят на свят из цялата
вселена.
Христос се радваше, че може да направи за последователите Си много
повече, отколкото те биха могли да помислят. Говореше с увереност,
защото знаеше, че още преди създаването на света бе издаден всемогъщ
указ. Той знаеше, че истината, въоръжена с всемогъществото на Светия
Дух, ще победи в борбата със злото; и че окървавеното знаме ще се развее
победоносно над Неговите последователи. Знаеше, че животът на
уповаващите се в Него ученици ще бъде като Неговия – поредица от
непрекъснати победи, които не изглеждат такива тук, но които ще бъдат
признати във великото бъдеще.
“Това ви казах – заяви им Той, – за да имате в Мене мир. В света
имате скръб, но дерзайте: Аз победих света!” Христос не отпадна духом,
нито се обезсърчи. И Неговите последователи трябва да проявяват същата
устойчива вяра. Те трябва да живеят така, както Той живя, и да работят
така, както Той работи, понеже зависят от Него и се уповават на Него
като на свой велик Учител. Те трябва да притежават кураж, енергия и
постоянство. Макар в пътя им да се явяват непреодолими пречки, те трябва
да преминат чрез Неговата благодат и да вървят напред. Вместо да се
оплакват от трудностите, призвани са да ги преодоляват. Не бива да се
отчайват от нищо, но винаги да се надяват. Христос ги е свързал с Божия
престол чрез златната верига на Своята несравнима любов. Неговата цел е
да притежават най-възвишеното влияние във вселената, произлизащо от
източника на всяка сила. Щяха да имат силата да се противопоставят на
злото – сила, която не ще може да бъде победена ни от земя, ни от смърт,
ни от пъкъл; сила, която щеше да ги направи способни да побеждават така,
както Христос побеждаваше.
Той имаше намерение в Неговата църква на земята да съществува
небесният ред, небесният план за управление, небесната Божествена
хармония. По този начин Исус бива прославен чрез Своя народ. Чрез него
Слънцето на правдата се изявява пред този свят с непомрачен блясък.
Христос е дал на църквата Си в изобилие подходящи способности и
благоприятни условия, за да придобие слава от Своите изкупени създания.
Надарил е Своя народ със способности и благословения, за да може той да
представя Неговата пълнота. Църквата, надарена с Христовата правда, е
хранилището Му, в което трябва да се видят в пълно съвършенство
богатствата на Неговата милост, на Неговата благодат и на Неговата
любов. Той гледа на Своя народ, на чистотата и съвършенството Му като
награда за Своето смирение и като добавка за Своята слава – Христос,
великият център, от Когото се излъчва всяка слава.
Със силни, обнадеждаващи думи Спасителят завърши наставленията Си.
След това изля душата Си в молитва за учениците. Вдигайки поглед към
небето, Той каза: “Отче, настана часът! Прослави Сина Си, за да Те
прослави и Синът Ти, според както си Му дал власт да даде вечен живот на
всички, които си Му дал. А това е вечен живот: да познаят Тебе,
единствения, истинен Бог и Исус Христос, Когото си изпратил.”
Христос бе свършил делото, което Му бе дадено да извърши. Той бе
прославил Бога на земята, изявил бе името на Отца. Събрал бе
продължителите на Неговото дело между хората. И каза: “Аз се прославям в
тях. Не съм вече на света, а тия са на света и Аз ида при Тебе, Отче
Свети, упази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както
сме и Ние.” “И не само за тях се моля, но и за ония, които биха
повярвали в Мене чрез тяхното учение- Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат
съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си
възлюбил тях, както си възлюбил Мене.”
Така с езика на Един, Който има Божествен авторитет, Христос дава
избраната Си църква в ръцете на Отец. Като посветен Първосвещеник Той се
застъпва за Своя народ. Като верен Пастир събира стадото Си под сянката
на Всемогъщия в здравото и сигурно убежище. А на Него Му предстои
последната борба със Сатана и Той тръгва, за да я посрещне.