Десятъци и приношения – 75 (1ва част) – Съкровищница от свидетелства Том 1 – Елена Вайт (Елън Уайт)

Мисията на Христовата църква е да спасява загиващи грешници, да известява Божията любов към човека и да го спечелва за Христос чрез силата си. Истината за това време трябва да бъде занесена в тъмните кътчета на земята, като се започне от дома. Последователите на Христос не бива да живеят себелюбиво, а изпълнени с духа Му, да работят в хармония с Него.
Има причини за днешната студенина и неверие. Любовта към света и житейските грижи отделят душата от Бога. Водата на живота трябва да бъде в нас и да блика от нас, извирайки за вечен живот. Ние трябва да изявяваме навън онова, което Бог извършва вътре в нас. Ако се радва на светлината на живота, християнинът нека умножава усилията си, за да довежда и други до познание на истината. Животът му нека е изпълнен със старание и жертви, за да прави другите добри. Тогава няма да изпитва чувство на незадоволство.
Ангелите неуморно се стараят да ощастливяват другите и това им доставя радост. Онова, което себелюбивите сърца биха считали за унизително – да слугуват на нечестивите и на по-нисшите както по характер, така и по чин – е работата на чистите, безгрешни ангели в царските небесни дворове. Духът на жертвоготовната любов е духът, който владее в небето и е най-съществената част от блаженството там.
Онези, които не са удовлетворени от стремежа си да служат за благословение на другите и от усилията, придружени със саможертва, да влияят на другите да станат по-добри, не притежават Христовия и небесния дух. Не участват в работата на ангелите и затова не могат да участват и в благословението, което им предлага тази възвишена радост. Христос е казал в Лука 15:7: „Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.“ Щом ангелите се радват, когато грешници се покайват, не трябва ли и самите грешници, спасени чрез Христовата кръв, да се радват със същата радост, виждайки други да се покайват и да се обръщат към Христос чрез тяхното посредничество? Когато работим в съгласие с Христос и святите ангели, ние ще изпитваме радост, която никъде не би могла да бъде изпитана, освен в тази блажена служба.
Принципът на Христовия кръст налага на всички вярващи, задължението да се отричат от личното Аз, да предават светлината на другите и да даряват от средствата си за разпространяването й. Ако поддържат връзка с Небето, те ще бъдат ангажирани в това дело в хармония с ангелите.
Светските хора се ръководят от принципа да вземат всичко, което могат, от временните неща на този живот. Себелюбивата любов към печалба е ръководното правило в живота им. Най-чистата радост обаче не може да се намери в богатството и там, където алчността царува, а само там, където удовлетворението и себеотрицателната любов са ръководните принципи. Хиляди хора преминават живота си с угрижени сърца и с единствения стремеж да задоволяват личното си Аз. В напразните си усилия да задоволят амбициите си да служат само на себе си те са се превърнали в жертви на себелюбието и недоволството. На лицето им обаче е изписано неудовлетворение, а зад тях се крие пустота, тъй като животът им не принася добри плодове.
Колкото повече Христовата любов изпълва сърцето и контролира живота ни, толкова по-леко ще бъдат превъзмогнати алчността, себелюбието и любовта към удоволствията. Тогава ще изпитваме удоволствие да вършим волята на Христос, на Когото претендираме да сме служители. Щастието ни в такъв случай ще бъде пропорционално на несебелюбивите дела, подбудени от Христовата любов.
Божествената мъдрост е вложила в плана на спасението закона за действието и противодействието, който прави делото на благотворителността във всичките му разклонения два пъти по-благословено. Който дава на нуждаещите се, благославя другите, но и себе си в още по-голяма степен. Бог би могъл да спасява грешниците и без помощта на човека, но Той знае, че човекът не би могъл да бъде щастлив, ако не извърши сам голяма част от работата, като по този начин култивира у себе си себеотрицание и благотворителност. За да не изгуби благословените резултати от благотворителността, нашият Изкупител състави плана за привличане на човешките същества като Негови съработници. Чрез цяла верига от обстоятелства, допуснати с цел да предизвикат човешкото милосърдие, Бог дарява на човека най-добрите средства, за да култивира у него щедрост и да го научи да раздава в помощ на бедните и за напредъка на Божието дело. От нас се изискват талант, средства и влияние, за да бъде представена истината, от която толкова много се нуждае този загиващ свят. Когато обърнем внимание на тези призиви и отговорим с дела на щедрост, ние се преобразяваме по образа на Онзи, който заради нас стана беден. Когато даряваме, ние благославяме другите, а по този начин събираме истински съкровища и за себе си.

Светските интереси и небесните съкровища
Християнската щедрост липсва до голяма степен в църквата. Онези, които са имали най-голяма възможност да допринесат за напредъка на Божието дело, са извършили нищожно малко. Бог милостиво е довел много хора до познание на истината, за да разберат неоценимата й стойност в сравнение със земните съкровища. Исус е казал на тези хора „Следвайте Ме.“
Той ги проверява с една покана за вечерята, която е приготвил. Наблюдава ги, за да види какви характери ще развият и дали собствените им себелюбиви интереси ще бъдат по-ценни от вечните богатства. Мнозина от тези мили братя чрез действията си още сега съчиняват оправданията, записани в притчата в Лука 14:16-21.
Тази притча представя вярно състоянието на мнозина, изповядващи, че вярват в истината за това време. Господ им е изпратил по една покана за вечерята, приготвена за тях, която Му е струвала много скъпо, но светските интереси като че ли са по-важни от небесното съкровище. Те са поканени да участват в неща с вечна стойност, но стопанството, добитъкът и грижите за домакинството, са изглежда по-важни от приемането на тази покана. Те побеждават всеки стремеж към Божественото и земните грижи се представят като оправдание за непослушанието им към небесната заповед: „Елате, защото всичко е готово.“ Тези братя следват сляпо примера на хората, представени в притчата. Поглеждат към земните си притежания и казват: „Не, Господи, не мога да Те последвам. Извини ме, моля Те.“
Благословенията, които Бог е дал на тези хора, за да ги изпита дали ще Му върнат Неговото, те използват като оправдание за това, че не могат да последват изискванията на истината. Вкопчили са се в земните си съкровища и си казват:“ Аз трябва да се грижа за всичко това. Не мога да пренебрегна нещата на този живот. Моя собственост са“. По този начин сърцето им закоравява и става като каменист отъпкан път. То се затваря за небесния Пратеник, Който ги умолява: „Ела, защото всичко е готово“, и се отваря широко за покорилите го светски товари и грижи в работата, а Исус хлопа, за да бъде допуснат, но напразно.

Мъчителното иго на себелюбието
Изпълнени с грижите на този живот, сърцата на такива хора са обрасли като с тръни и небесните истини не могат да намерят място в тях. Исус кани отрудените и тежко обременените с обещания за почивка, ако пожелаят да дойдат при Него. Кани ги да заменят мъчителното иго на себелюбието и алчността, които ги превръщат в роби на мамона, с Неговото иго, което е благо, и с Неговия товар, който е лек. Той казва: „Вземете Моето иго върху си и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си“ (Матей 11:29). Той би отстранил от тях тежкия товар на светските грижи и безпокойства и би поставил Своето иго на себеотрицанието и жертвата за другите. Този товар няма да се окаже тежък. Който отказва да приеме облекчението, предлагано от Христос, ще продължава да носи мъчителната тежест на себелюбието, натоварвайки до крайност душата си с планове за трупане на пари за себелюбиво задоволяване. Той няма да може да изпита мира и почивката, заложени в Христовото иго и в товарите на себеотрицанието и безпристрастната благотворителност, които самият Христос е носил заради тях.
Когато любовта към света завладее сърцето и стане водеща страст, не остава вече място за поклонение на Бога, тъй като по-висшите сили на ума се подчиняват на мамона и не могат да задържат мислите за Бога и за небето. Умът губи склонността си да бъде постоянно насочен към Бога и се принизява, като се занимава единствено с въпроса как да натрупа повече пари.

Поради себелюбието и любовта към света тези хора губят все повече и повече чувството си за величието на делото в тези последни дни. Те не са възпитали умовете си да служат на Бога и нямат духовен опит в това отношение. Материалните неща са погълнали всичките им чувства и са затъмнили величието на спасителния план. В старанието си да осъществят и усъвършенстват светските си планове не забелязват необходимостта от разширяване и засилване на Божието дело. Влагат средствата си във временни, а не във вечни неща. Сърцата им са изпълнени с амбицията за повече пари. Бог ги е поставил пазители на закона Си, за да предадат светлината, която така милостиво им е дадена, и на другите. Те обаче са затънали толкова дълбоко в грижи и безпокойства, че не им остава време да благославят другите с влиянието си, да разговарят със съседите си, да се молят заедно с тях и за тях и да се стремят да ги доведат до познание на истината.
Тези вярващи са отговорни за доброто, което биха могли да направят, но не правят, оправдавайки се със земните грижи и товари, поглъщащи ума и чувствата им. Хората, за които Христос умря, биха могли да бъдат спасени чрез личните усилия и набожния пример на вече повярвалите. Скъпоценни души загиват за светлината, която Бог е дал на хора, за да я отразяват по пътя на другите. Безценната светлина се скрива под шиник и не свети за тези, които са в къщата.

Притчата за талантите
Всеки човек е Божи домоуправител. Господ е поверил Свои средства на абсолютно всеки, но човекът ги смята за свои собствени. Христос казва в Лука 19:13: „Търгувайте с това, докле дойда“. Идва време, когато Той ще получи своето с лихвите, ще каже на всеки домоуправител: „Дай сметка за твоето настойничество.“ Онези, които са заровили парите на своя Господ в земята, вместо да ги използват, а и онези, които са ги похарчили за ненужни неща, вместо да ги вложат за олихвяване в Неговото дело, няма да бъдат одобрени от Господа, а със сигурност ще бъдат осъдени.
Безполезният слуга в притчата върна едничкия талант на Господа и каза: „Господарю, аз те знаех, че си строг човек; жънеш, гдето не си сял и събираш, гдето не си пръскал“. Господарят му отговори: „Зли и лениви слуго! Знаел си, че жъна, гдето не съм сял, и събирам, гдето не съм пръскал. Ти, прочее, трябваше да внесеш парите ми на банкерите и когато си дойдех, щях да взема своето с лихва“ (Матей 25:24-27).
Божиите планове не бяха чужди за този слуга, но той твърдо бе решил да осуети Божията цел, като обвини Бога в несправедливостта да изисква проверка на поверените таланти. По същия начин се оплакват и негодуват много заможни християни, които изповядват, че вярват в истината. И те като неверния слуга се боят, че нарастването на талантите, които Бог им дава на заем, ще бъде изисквано за напредъка и разпространяването на истината. Затова ги влагат в земни съкровища и ги заравят в света. По този начин средствата стават негодни за употреба и те не разполагат с нищо, което да дадат за Божието дело. Заровили са Божиите средства, страхувайки се, че Бог може да вземе една част от печалбата за Себе Си. Когато Господ поиска да дадат отчет за поверената им сума, те започват да представят най-различни неправдоподобни извинения за невнесените за олихвяване Божии средства, влагайки ги за разпространение на Божието дело.
Всеки, който укрива Божиите дарове, губи не само дадения му на заем от Бога талант, но и вечния живот. За такива вярващи е казано: А тоя безполезен слуга хвърлете във външната тъмнина“ (Матей 25:30). Верният слуга, който внася парите си в Божието дело за спасяване на човешки души и ги употребява за прослава на Бога, ще получи Неговото одобрение: „Хубаво, добри и верни слуго!“ Над малкото си бил верен, над многото ще те поставя; влез в радостта на Господаря си“ (Матей 25:22). Каква ли ще бъде тази радост на нашия Господ? Тя ще бъде предизвикана от гледката на спасените в царството на славата човешки души (Евр. 12:2).
Идеята за настойничеството трябва да намери практическо приложение за целия Божи народ. Правилно разбрана, притчата за талантите ще бъде една преграда срещу алчността, наречена от Бога идолопоклонство. Практическата благотворителност ще влее духовен живот у хиляди вярващи, които изповядват истината формално и скърбят за тъмнината, в която живеят. От алчни поклонници на мамона тя би ги превърнала в сериозни и верни съработници за спасението на грешниците.

Себеотрицание и жертвоготовност
Спасителният план бе основан върху жертвата. Исус напусна царските дворове и стана беден, за да можем ние чрез бедността Му да станем богати. Всички участници в осъщественото за тях спасение чрез неоценимата жертва на Божия Син ще последват примера на истинския Образец. Христос беше главният крайъгълен камък и ние трябва да стоим върху тази основа. Необходимо е всеки да притежава дух на себеотрицание и жертвоготовност. Земният живот на Христос не бе себелюбив, а изпълнен със смирение и желание за саможертва. Ще откаже ли човекът, участник в донесеното от Христос велико небесно спасение, да последва своя Господ и да сподели Неговото себеотрицание и жертвоготовност? Христос каза в Йоан 12:2, 5: „Защо не се продаде това миро за триста динара, за да се раздадат на сиромасите?“ Истинският жизнен принцип е като сока, който тече в лозата и подхранва клонките, за да могат да цъфтят и да дават плод. По-голям ли е слугата от Господаря си? Ще живеят ли членовете на Божия народ само за себе си, след като заради тях Изкупителят на света се отказа от всичко и пожертва живота си? Себеотрицанието е най-важното условие, за да бъдем негови ученици (Матей 16:24). „Бих желал да ви въведа в пътеката на себеотрицанието. Нищо друго не очаквам от вас, последователи мои, освен онова, за което Аз, вашият Господ, ви дадох пример с живота Си.“
Спасителят на света победи Сатана в пустинята на изкушението. Победи го, за да покаже на човека как и сам той може да победи. Исус извести в назаретската синагога (Лука 4:18, 19): „Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите; да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господня година.“
Великото дело, за което Христос заяви, че е дошъл на земята, се повери на Неговите последователи. Като наш Глава, Той ни води към великото спасително дело и ни кани да следваме примера Му. Дарил ни е с всемирна власт и тази истина трябва да се разгласи на всеки народ, език и племе. Силата на Сатана трябваше да бъде сломена и той да бъде победен от Христос и от Неговите последователи. Води се една велика борба със силите на тъмнината, но за нея са нужни средства. Божието намерение не е да изпраща средства директно от небето, а да поверява в ръцете на Своите последователи таланти и възможности за провеждането й.

Десятъчна система
Бог е поверил на народа Си план, чрез който да се събират достатъчно средства за издръжка на делото. Божият замисъл за десятъчната система е съвършен, защото е основан на принципа на справедливостта и равенството. Той може да се прилага от всички с вяра и дръзновение, защото има Божествен произход. В него са съчетани простота и полезност и не се изискват специални познания, за да може човек да го разбира и прилага. Всеки може да се чувства участник в издръжката на скъпоценното спасително дело. Всеки мъж, жена или младеж могат да станат вносители за Господа и посредници в посрещане нуждите на делото. Апостолът казва в 1Коринт. 16:2: „В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си, за да не стават събирания, когато дойда“.
Системата спомага за осъществяването на велики цели. Ако бъде усвоена от всички, всеки вярващ би станал мъдър и верен вносител за Бога и средствата, необходими за осъществяването на великото дело – разпространението на последната вест за предупреждение на света, нямаше да липсват. Ако всички приемат тази система, съкровищницата ще бъде пълна, а дарителите няма да обеднеят. Всеки влог ще ги обвързва все повече и повече с делото на истината за това време……………… Така те ще „събират за себе си имот, който ще бъде добра основа за в бъдеще, за да се хванат за истинския живот“ (1Тимотей 6:19) ………………………
Когато пестеливите Божии служители започнат редовно да внасят средства в делото и разберат, че целта на благотворителните им усилия е да подхранват любов към Бога и към ближните, личните им усилия ще бъдат полезни в много сфери и те ще почувстват от опит огромното благословение да бъдеш съработник на Христос. Християнската църква като цяло е отхвърлила напълно Божиите изисквания към нея да дава милостиня от всичко, което притежава, за да подкрепя битката срещу моралното затъмнение, спускащо се над света. Божието дело никога няма да напредне така, както би трябвало, ако Христовите последователи не станат активни и ревностни съработници.
Всеки християнин в църквата трябва да чувства, че истината в него е една реалност. Всеки е призован да стане безпристрастен Божи служител. Някои от по-богатите вярващи се изкушават да роптаят срещу разширяването на Божието дело и увеличаването на нуждата от средства. Според тях търсенето на пари просто няма край. Постоянно, един след друг възниквали обекти, а всичко това изисквало средства. На такива вярващи бихме заявили, че нашата надежда е Божието дело така да се разпространява, че призивите за събиране на средства за продължаването му да се умножават и все повече да станат още по-чести и настоятелни.
Ако всеки вярващ се включи в плана на системната благотворителност*(ЗАБЕЛЕЖКА ПОД ЧЕРТА: * Виж забележката към гл. „Лаодикийската църква“, подзаглавие „Причина за духовната слепота“.) и този план се реализира съгласно Божиите изисквания, съкровищницата ще разполага с постоянни запаси и приходите ще постъпват като непрекъснат поток, попълван неуморно от вливащите се в него изворчета на щедрост. Даването на милостиня е съществена част от евангелската религия. Няма ли да вземем под внимание безграничната цена, платена от нашия Изкупител и да поемем тържествената финансова отговорност и задължението да посветим всичките си средства и сили на Божието дело?
Когато след време Бог каже: „Дай сметка за настойничеството си“ (Лука 16:2), ние ще трябва да изплатим дълга си. Ако вярващите предпочетат да отхвърлят Божиите изисквания и да задържат всичко, което Бог им дава, ограбвайки Го по този начин, въпреки това Той ще продължава да поддържа мира Си и да ги изпитва, като увеличава непрекъснато даровете Си и оставя благословенията Му свободно да се изливат върху тях. Възможно е тези хора да продължават да получават почит от своите ближни и да не бъдат порицавани от църквата, но след време Той ще им каже: „Дай сметка за настойничеството си“. Христос каза: „Доколкото сте направили това, на едного от тези най-малки Мои братя, на Мене сте го направили“ (Матей 25:45). „Вие не сте свои си, защото сте с (курсив)цена купени и сте задължени да прославяте Бога с телата си и душите си, които са Негови. Вие сте купени с цена, не с тленни неща като сребро и злато, а със скъпоценната кръв на Христос.“ Той желае да Му върнем една част от даренията, които ни е поверил, за да подпомогнем делото за спасението на човешките души. Дал е кръвта Си, а в замяна иска нашето сребро. Неговата бедност ни е направила богати. Ще откажем ли да Му върнем собствените Му дарове?

Съработници на Бога
Бог не е зависим от човека за издръжката на Своето дело. Той би могъл да изпрати средства директно от небето, за да попълни съкровищницата Си, ако провидението Му би преценило, че така е най-добре за човека. Би могъл да предвиди средства, за да бъдат изпращани ангели да известяват истината в света без посредничеството на човека. Би могъл да напише истината на небесата и да извести на света изискванията Си спрямо човека и неговия характер. Бог не е зависим от човешкото злато или сребро (Пс. 50:10, 12). Ако нашата помощ е нужна за напредъка на Божието дело, то това Бог е наредил за наше добро. Превръщайки ни в Свои съработници, Той ни удостоява с особена почит. Нуждата от сътрудничеството на хората е определена от Него, за да развиват те своята щедрост.
В Своето мъдро провидение Бог е допуснал сред нас винаги да има бедни, за да бъдем изпитвани, проверявани и като гледаме различните форми на нужда и страдание в света, да изградим християнски характер, да развием истинско християнско съчувствие и любов.
Грешници, които загиват поради липса на знание, ще останат в невежество и тъмнина, ако вярващите не им занесат светлината на истината. Бог няма да изпрати ангели от небето да извършат работата, която е определил за човека. Той е наредил всеки да извърши едно дело, за да го изпита и той да разкрие истинския си характер. Христос постави бедните сред нас като Негови представители. „… огладнях – казва Той – и не Ме нахранихте; ожаднях и не Ме напоихте.“ Уеднаквява се със страдащото човечество в лицето на отрудените човешки чада. Приема техните нужди като Свои и понася скърбите им дълбоко в сърцето Си. Поради моралната тъмнина на този отпаднал свят християните се уморяват да полагат лични усилия, както и да даряват средствата и влиянието си, за да се преобразят по образа на Онзи, Който притежава неизброими богатства и въпреки това понесе бедността заради нас. Духът на Бога не може да пребъдва у хора, които са получили вестта за Неговата истина, но допускат увещания, за да разберат дълга си да бъдат Христови съработници. Апостолът поставя дълга за даряването на много по-високо стъпало, отколкото човешкото съчувствие. Съгласно установения от Бога принцип ние сме длъжни да работим несебелюбиво с единствената цел да Го прославим.
Писанието представя пред християните изискването да осъществят един план на активна благотворителност, който да поддържа у техните събратя постоянен интерес към спасението. Моралният закон изискваше съблюдаването на съботата, което не беше товар, освен в случаите, когато той беше нарушаван и хората се спъваха чрез наказанията, допуснати като резултат от нарушаването на четвъртата заповед. Десятъчната система не тежеше на онези, които не се отклоняваха от плана. Заповядана на евреите, тя не беше отменена или смекчена от нейния Законодател. Вместо да бъде анулирана, тя трябваше още по-пълно и по-стриктно да се практикува, така както и спасението чрез Христос като единствен Спасител трябваше да бъде още по-пълно разбрано и изяснено в християнския век.
Исус направи всичко възможно законникът да разбере, че условието да получи вечен живот е да се изпълняват в живота специалните изисквания на закона, които се състоят в това да обичаме Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум и ближния като себе си. Когато сянковите приношения престанаха със смъртта на Христос, първоначалният закон, изписан на каменните плочи, остана непроменен, запазващ изискванията си към човека за всички векове до края. В християнския век дългът на човека не беше ограничен, а още по-ясно определен и по-достъпно изразен.
Евангелието се разпространяваше все повече и повече, а това изискваше средства, с помощта на които да се поддържа битката след смъртта на Христос. Ето защо законът за даване на милостиня стана още по-необходим, отколкото по времето на еврейското управление. Днес Бог изисква много повече дарения от когато и да било преди. Установеният от Христос принцип изисква даренията и приношенията да бъдат пропорционални на светлината и благословенията, на които се радваме. Той е казал в Лука 12:48: „А онзи, който не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква; и комуто са много поверили, от него повече ще се изисква.“ В християнския век първите ученици отговориха благословенията с дела на милост и щедрост. Изливането на Святия Дух, след като Христос напусна учениците Си и се възнесе на небето, засили духа на жертвоготовност и себеотрицателно дарителство за спасението на другите. Когато бедните светии в Ерусалим се намираха в нужда, Павел писа на християните от езически произход за благотворителността (2Коринт. 8:7), която е поставена наравно с вярата, любовта и християнското усърдие. Онези, които мислят, че могат да бъдат християни и затварят ушите и сърцата си за Божия призив към щедрост, са ужасно заблудени. Мнозина говорят за голямата си любов към истината, интересуват се от нейния напредък, но това са само думи, тъй като не вършат нищо, за да подпомогнат делото. Вярата на такива християни е мъртва и не е усъвършенствана чрез дела. Господ е безгрешен и никога не допуска човешката душа, преживяла духовно обръщане, да остане във властта на алчността.