Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

До Якововия кладенец – 19 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – До Якововия кладенец – 19

Тази глава е основана на Йоан 4:1-42.

До Якововия кладенец

По пътя към Галилея Исус мина през Самария. Към обяд стигна до
красивата Сихемска долина. В нейното начало се намираше Якововият
кладенец. Изморен от пътуването, Той седна да почива, а учениците
отидоха да купят храна.
Евреи и самаряни се ненавиждаха и доколкото бе възможно, избягваха да
имат работа едни с други. Да се търгува със самаряни в случай на нужда,
се смяташе от равините наистина за законно, но всички социални
взаимоотношения с тях бяха осъждани. Евреин не трябваше да взема заем от
самарянин, нито да приема любезност от него, дори парче хляб или чаша
вода. Купувайки храна, учениците действаха според обичая на своя народ,
но по-далеч от това те не отидоха. Да се иска услуга от самарянин или по
някакъв начин да му се направи добро – такава мисъл не идваше дори в ума
на Христовите ученици.
Когато седна край кладенеца, Исус бе премалял от глад и жажда.
Пътуването от сутринта бе дълго, а сега обедното слънце припичаше силно
над Него. Жаждата Му се усили при мисълта за хладната, освежителна вода,
която макар и толкова близко до Него бе недостъпна, защото нямаше въже,
нито черпак, а кладенецът бе дълбок. Исус имаше човешка участ и чакаше
някой да дойде да извади вода.
Приближи се една жена от Самария и сякаш без да Го забележи, напълни
съда си с вода. Когато се обърна да си отива, Исус я помоли да Му даде
да пие. Такава услуга никой ориенталец не би отказал. В Изтока водата се
наричаше “Божи дар”. Да се предложи вода на жадния пътник беше толкова
свято задължение, че арабите от пустинята дори се отбиваха от пътя си,
за да го сторят. Омразата между евреи и самаряни пречеше на жената да
предложи услугата си на Исус. Но Спасителят търсеше ключа за това сърце
и с тактичност, извираща от Божията мъдрост, Той поиска, а не предложи
услуга. Предлагането на услуга можеше да бъде отблъснато, но доверието
събужда доверие. Царят на небето дойде до тази отхвърлена душа, молейки
за услуга от нейните ръце. Този, Който бе сътворил океана, Който
владееше водите на огромната бездна, Който отваряше изворите и земните
потоци, почиваше уморен край Якововия кладенец и бе зависим от добротата
на някой непознат, дори за този дар – глътка вода.
Жената видя, че Исус е евреин. Изненадана тя забрави молбата Му, но
се опита да научи причината за нея. “Как Ти – каза тя, – Който си юдеин,
искаш вода от мене, която съм самарянка?”
Исус отговори: “Ако би знаела Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва:
Дай ми да пия, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода. Ти се
чудиш, че поисках от тебе толкова малка услуга, като глътка вода от
кладенеца, край който си застанала, но ако поискаш от Мене, мога да ти
дам да пиеш от водата на вечния живот.”
Жената не разбра думите на Христос, но почувства тяхната тържествена
важност. Лекият – закачлив маниер на говорене започна да се променя.
Предполагайки, че Исус говори за кладенеца пред тях, тя каза:
“Господине, нито почерпало имаш, и кладенецът е дълбок; тогава отгде
имаш живата вода? Нима Си по-голям от баща ни Яков, който ни е дал
кладенеца и сам той е пил от него..?” Тя видя пред себе си само един
жаден пътник, уморен от пътя. В съзнанието си го сравни с почитания
патриарх Яков. Таеше чувството, което е толкова естествено, че никой
друг кладенец не може да се сравни с този, даден от отците. Тя мислеше
за отците в миналото и за идването на Месия в бъдещето, докато Надеждата
на отците – Месия, стоеше до нея, но тя не Го позна. Колко много жадни
души днес са близо до живия извор, но отиват много далеч да търсят
изворите на живота! “Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на
небето, сиреч, да свали Христа? или: Кой ще слезе в бездната, сиреч, да
възведе Христа от мъртвите? – думата е близо при тебе в устата ти и в
сърцето ти- ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш в
сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш” (10:6-9
Римл. 10:6-9).
Исус не отговори веднага на въпроса кой е, но с внушителна сериозност
каза: “Всеки, който пие от тая вода, пак ще ожаднее, а който пие от
водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще
му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот.”
Който се старае да задоволи жаждата си от изворите на този свят, ще
пие само за да ожаднее отново. Навсякъде хората са незадоволени. Копнеят
за нещо, което да насити нуждата на душата им. Само Един може да
задоволи тази нужда, нуждата на света. “Желанието на всички народи” е
Христос. Живата вода е Божествената благодат, която само Той може да
даде. Тя очиства, освежава и дава сили на душата.
Исус не предаде идеята, че само една глътка от водата на живота ще
бъде достатъчна. Който вкусва от любовта на Христос, ще копнее постоянно
за още, няма да търси нищо друго. Богатствата, славата и удоволствията
на света няма да го привличат. Постоянният вик на сърцето Му ще е:
“Повече от Тебе!” И Този, Който открива на душата нуждата -, очаква да
задоволи нейния глад и жажда. Всяка човешка сила и зависимост от човек
ще пропаднат. Щерните* ще бъдат изчерпани, водните извори – изсушени, но
нашият Изкупител е неизчерпаем извор. От Него можем да пием и да пием и
винаги да намираме още прясна вода. Този, в когото живее Христос, има в
себе си извор на благословение – “извор на вода, която извира за вечен
живот”. От този извор той може да черпи сили и благодат, достатъчни за
всичките му нужди.
Докато Исус говореше за живата вода, жената Го гледаше с учудване и
внимание. Той бе възбудил интереса -, събудил бе желанието – да получи
дара, за който говореше. Жената разбра, че Той не говореше за водата на
Якововия кладенец, от която тя постоянно пиеше и отново ожадняваше.
“Господине – каза тя, – дай ми тая вода, за да не ожаднявам, нито да
извървявам толкова път дотук да изваждам.”
Сега Исус внезапно промени темата на разговора. Преди да получи дара,
който желаеше да – даде, тя трябваше да признае греха си и нуждата си от
Спасител. “Казва – Исус: Иди повикай мъжа си и дойди тук. В отговор
жената Му каза: Нямам мъж.” Така тя се надяваше да избегне всякакви
въпроси в тази насока, но Спасителят продължи: “Право каза, че нямаш
мъж, защото петима мъже си водила и този, който сега имаш, не ти е мъж.”
Слушателката потрепери. Тайнствена ръка бе разлистила страниците на
живота -, изваждайки наяве неща, които се бе надявала да скрие завинаги.
Кой беше Този, Който можеше да чете тайните на живота -? Мисълта – се
отправи към вечността, към бъдния съд, когато всичко, което сега е
скрито, ще се открие. Съвестта – се пробуди.
Не можеше да отрече нищо, но се опита да отклони този нежелан
разговор. С дълбоко уважение каза: “Господине, виждам, че Ти Си пророк.”
Тогава, надявайки се да заглуши гласа на съвестта си, засегна някои
спорни религиозни въпроси. Ако Той беше пророк, сигурно можеше да я
ориентира за тези неща, за които толкова време се спореше.
С търпение Исус – позволи да води разговора в желаната посока. В
същото време изчакваше възможност отново да въведе истината в сърцето -.
“Нашите бащи в тоя храм са се покланяли – каза тя, – а вие казвате, че в
Ерусалим е мястото, гдето трябва да се покланяме.” Пред погледа им бе
планината Геразим. Нейният храм бе разрушен и бе останал само олтарът.
Мястото на поклонение беше обект на спор между евреи и самаряни. Някои
от предшествениците на самаряните принадлежаха някога към Израил, но
поради греховете им Господ ги остави да бъдат надвити от идолопоклонски
народи. В течение на много поколения те бяха примесени с
идолопоклонници, чиято религия постепенно бе заразила тяхната. Наистина
те твърдяха, че идолите само им напомняли за живия Бог, Властелина на
всемира, но въпреки това народът бе подведен да почита техните изваяни
идоли.
Когато в дните на Ездра бе издигнат храмът в Ерусалим, в строежа му
самаряните поискаха да се присъединят към евреите. Но тази привилегия им
бе отказана и между двата народа избухна жестока вражда. Самаряните
изградиха съпернически храм върху планината Геразим. Тук те се покланяха
в съгласие с Мойсеевия ритуал, макар че не отхвърляха напълно
идолопоклонството. Но ги постигнаха бедствия, храмът им бе разрушен от
неприятелите и те се чувстваха като прокълнати; въпреки това държаха на
традициите си и на своите форми на поклонение. Не признаваха храма в
Ерусалим за дом Божи, нито приемаха, че религията на евреите превъзхожда
тяхната.
В отговор Исус каза на жената: “Жено, вярвай Ме, че иде час, когато
нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца. Вие се
покланяте на онова, което не знаете: ние се покланяме на онова, което
знаем; защото спасението е от юдеите.” Той бе показал, че е освободен от
еврейския предразсъдък срещу самаряните и сега се стараеше да разруши
предубеждението на тази самарянка към евреите. Като засегна факта за
покварената от идолопоклонство вяра на самаряните, Исус заяви, че
великите истини за изкуплението са поверени на евреите и че изсред тях
ще се яви Месия. Свещените им писания ясно представяха Божия характер и
принципите на Неговото управление. Исус се определи за един от евреите,
на които Бог бе дал знание за Себе Си.
Желаеше да издигне мислите на своята слушателка над формалностите и
церемониите, над спорните въпроси. “Но иде час – каза Той – и сега е,
когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина;
защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му. Бог е Дух и ония,
които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.”
Тук е изразена същата истина, която Христос бе разкрил на Никодим с
думите: “- ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство”
(3:3 Йоан 3:3). Хората общуват с Небето не чрез търсене на свята планина
или свят храм. Религията не трябва да бъде ограничавана до външни форми
и церемонии. Религията, която идва от Бога, е единствената, която води
към Бога. За да Му служим правилно, трябва да бъдем родени от
Божествения Дух. Това ще очисти сърцето и ще обнови ума, давайки ни нови
способности да познаваме и обичаме Бога; ще ни дари с доброволно
послушание към всички Негови изисквания. Това е истинското поклонение.
То е плод от делото на Светия Дух. Чрез Духа се произнася всяка искрена
молитва и Бог приема такава молитва. Когато една душа се стреми към
Бога, делото на Духа се проявява и Бог ще се открие на този човек.
Такива поклонници търси Той. Очаква ги, за да ги приеме и да ги направи
Свои синове и дъщери.
Разговаряйки с Исус, жената бе развълнувана от думите Му. Никога не
бе чувала такива неща от свещениците от своя народ, нито от евреите. Тъй
като цялото минало на живота – бе изложено пред нея, тя почувства своята
голяма нужда, осъзна жаждата на душата си, която водите на Сихарския
кладенец никога не можеха да задоволят. Нищо, с което бе влизала в
контакт, не бе събуждало по-силно тази нейна най-голяма нужда. Исус я бе
убедил, че чете тайните на живота -, но тя почувства, че Той е неин
приятел, който я съжалява и обича. Докато чистотата на Неговото
присъствие осъждаше греха -, Той не изговори дума на присъда, а – разкри
Своята благодат, която можеше да обновява душата. Тя започна да разбира
Неговия характер. В ума – възникна въпросът: Да не би това да е
дългоочакваният Месия? И Му каза: “Зная, че ще дойде Месия, който се
нарича Христос. Той, когато дойде, ще ни яви всичко. Казва – Исус: Аз,
Който се разговарям с тебе, съм Месия.”
При тези думи вяра бликна в сърцето на жената. Тя прие чудното
съобщение от устата на божествения Учител.
Тази жена имаше възприемчив ум. Бе готова да приеме най-благородното
откровение, защото се интересуваше от Писанията и Светият Дух бе
подготвил ума – за приемането на по-голяма светлина. Тя бе изследвала
старозаветното обещание: “Господ, твоят Бог, ще ти въздигне отсред тебе,
от братята ти, пророк, както е въздигнал мене; него слушайте” (18:15
Второзак. 18:15). Копнееше да разбере това пророчество. Светлината бе
вече огряла ума -. Духовният живот, който Христос дава на всяка жадна
душа, бе започнал да блика в нейното сърце. Духът на Господа работеше в
нея.
Ясното откровение, направено от Христос пред тази жена, не можеше да
бъде изречено пред смятащите се за праведни евреи. Христос беше много
по-въздържан, когато говореше с тях. Това, което не бе разкрил на
евреите и което бе запазено в тайна дори за учениците, бе разкрито на
нея. Исус видя, че тя щеше да използва знанието си, за да доведе други
да споделят Неговата благодат.
Когато учениците се върнаха, изпълнили задачата си, се изненадаха,
като видяха своя Учител да говори с жената. Той не беше изпил
освежителната глътка, която пожела, и не яде от храната, която те
донесоха. Когато жената си отиде, учениците Го поканиха да яде. Видяха
Го мълчалив, потънал в мисли. Лицето Му излъчваше светлина и те не
посмяха да прекъснат връзката Му с Небето. Но знаеха, че бе уморен и
отмалял и техен дълг бе да Му напомнят за физическите Му нужди. Исус
оцени милото им отношение и каза: “Аз имам храна да ям, за която вие не
знаете.”
Учениците се учудиха кой би могъл да Му донесе храна. Но Той обясни:
“Моята храна е да върша волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша
Неговата работа” (4:34 Йоан 4:34). Исус се зарадва, че думите Му към
жената бяха събудили нейната съвест. Той видя как тя пи от водата на
живота и собственият Му глад и жажда бяха задоволени. Изпълнението на
мисията, заради която бе напуснал Небето, укрепи Спасителя в Неговата
работа и Го издигна над нуждите на физическото естество. Да послужи на
една гладна и жадна душа да намери истината – това бе за Него по-ценно
от яденето и пиенето. Това Го утешаваше и освежаваше. Добротата бе
животът на душата Му.
Нашият Изкупител жадува да Го оценим. Гладува за съчувствието и
любовта на изкупените със собствената Му кръв. Неизразимо е желанието Му
те да дойдат при Него, за да имат живот. Както майката очаква усмивката
на благодарност и признание на своето малко дете, признак за събуждането
на ума му, така и Христос очаква да изразим благодарността и любовта си.
Това е знак, че духовният живот е покълнал в душата.
Жената се изпълни с радост като слушаше думите на Христос. Чудното
откровение бе почти завладяващо. То плени ума -. Като остави стомната,
тя се върна в града, за да занесе вестта и на други. Изоставянето на
стомната говореше безпогрешно за въздействието на Неговите думи.
Искреното желание на душата – да получи живата вода я накара да забрави
работата, за която бе дошла на кладенеца, а и жаждата на Спасителя,
която възнамеряваше да задоволи. С препълнено от радост сърце тя се
завтече по пътя, за да занесе на други неоценимата светлина, която бе
получила.
“- Той ми каза всичко, което съм сторила – каза тя на хората в града.
- Да не би Той да е Христос?” Думите – докоснаха сърцата им. Те видяха
нов израз на лицето -, целият – външен вид бе променен. В тях се пробуди
интерес да видят Исус. “Те излязоха от града и отиваха към Него.”
Като седеше все още до кладенеца, Исус погледна житните ниви, които
се простираха пред Него, нежната им зеленина, позлатена от слънцето.
Като показа тази картина на учениците Си, Той я използва за символ. “Не
казвате ли: Още четири месеца и жетвата ще дойде? Ето казвам ви,
подигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жетва.” И като
говореше, Той гледаше групата, идваща към кладенеца. Четири месеца
оставаха до жетвата, но тук имаше готова жетва за жетваря.
“Който жъне – каза Той, – получава заплата и събира плод за вечен
живот, за да се радват заедно и който сее, и който жъне. Защото в това
отношение е истинна думата, че един сее, а друг жъне.” Тук Христос
посочи свещената служба, която отдават на Бога хората, приемащи
евангелието. Те трябва да бъдат Негови активни работници. Той изисква
личната им служба. Сеем или жънем, ние работим за Бога. Един хвърля
семето, друг събира жътвата, но и двамата – и сеячът, и жетварят -
получават награда. Те се радват заедно на наградата за труда си.
Исус каза на учениците: “Аз ви пратих да жънете това, за което не
сте се трудили, други се трудиха, а вие влязохте в наследството на
техния труд.” Спасителят виждаше в бъдещето голямата жетва в деня на
Петдесетница. Учениците не трябваше да я приемат като резултат от
собствените си усилия. Те навлизаха в труда на други. Още от падането на
Адам Христос бе поверил на Своите избрани служители да сеят семето на
Словото в човешките сърца, а един невидим работник, една всемогъща сила
бе работила тихо, но резултатно, за да се стигне до жетвата. Росата,
дъждът и слънчевата светлина на Божията благодат бяха дадени, за да
освежат и подхранят семето на истината. Христос бе готов да напои семето
със Своята собствена кръв. Учениците имаха привилегията да бъдат
сътрудници на Бога. Те бяха сътрудници на Христос и на светиите от
древността. Чрез изливането на Светия Дух на Петдесетница хиляди
трябваше да повярват в един ден. Това бе резултат от Христовото сеене,
жетва на Неговото дело.
С думите, изговорени към жената при кладенеца, доброто семе бе посято
и колко бързо дойде жетвата! Самаряните дойдоха, чуха Исус и повярваха в
Него. Тълпейки се край кладенеца, те Го затрупаха с въпроси и
нетърпеливо очакваха Неговите обяснения на много неща, които дотогава им
бяха неясни. Докато слушаха, недоумението им изчезна. Бяха като хора в
голяма тъмнина, тръгвайки по внезапния лъч светлина, докато намерят
деня. Но те не се задоволиха с този кратък разговор. Искаха да стоят още
и да доведат приятелите си да чуят Този чуден Учител. Поканиха Го в
града си и Го помолиха да остане с тях. Два дни Исус се забави в Самария
и много хора повярваха в Него.
Фарисеите презираха простотата на Исус. Те отхвърляха чудесата Му и
искаха знак, че е Син на Бога. А самаряните не поискаха знамение и Исус
не направи чудо сред тях, освен да разкрие тайните в живота на жената
край кладенеца. Въпреки това мнозина Го приеха. Изпълнени с радост, те
казаха на жената: “Ние вярваме не вече поради твоето говорене, понеже
сами чухме и знаем, че Той е наистина Христос, Спасителят на света.”
Самаряните вярваха, че Месия трябваше да дойде като Изкупител не
само за евреите, но и за целия свят. Светият Дух им бе предсказал чрез
Мойсей, че Той ще бъде пророк, изпратен от Бога. Чрез Яков им бе
заявено, че хората ще бъдат събрани при Него. И от Авраам знаеха, че
всички народи по земята ще бъдат благословени в Него. Самаряните
основаха вярата си в Месия върху тези писания. Фактът, че евреите
тълкуваха погрешно писанията на късните пророци, като приписваха на
първото идване на Христос славата на Неговото второ идване, доведе
самаряните до отхвърляне на всички Свещени писания, освен дадените от
Мойсей. Но тъй като Спасителят помете всички фалшиви тълкувания, мнозина
приеха думите на по-късните пророци и на Самия Христос за Божието
царство.
Исус бе започнал да събаря разделителната стена между евреите и
езичниците и да проповядва спасението на света. Макар че бе евреин, Той
общуваше свободно със самаряните, отхвърляйки фарисейските обичаи на
Своя народ. Пред лицето на еврейските предразсъдъци прие
гостоприемството на този презрян народ. Спа под техните покриви, яде с
тях на трапезите им, сподели храната, приготвена и поднесена от ръцете
им. Проповядва по техните улици и се отнесе към тях с най-голямо
благородство и любезност.
В Ерусалимския храм висока стена отделяше външния двор от всички
други части на свещената сграда. На тази стена имаше надписи на различни
езици, че никой, освен евреин, не се допуска да премине тази граница.
Ако някой езичник се осмелеше да влезе във вътрешния двор, той би
осквернил храма и трябваше да заплати тази вина с живота си. Но Исус,
Начинателят на храма и на неговите служби, привлече езичниците със
съчувствие, а Божествената Му благодат им донесе спасението, което
евреите отхвърлиха.
Престоят на Исус в Самария бе предназначен да бъде благословение за
учениците, които още бяха под влиянието на еврейската мания за величие.
Те считаха, че верността към собствения им народ изисква да таят омраза
към самаряните. Чудеха се на Исусовото поведение. Не можеха да откажат
да следват Неговия пример и през тези два дни в Самария верността към
Христос обуздаваше предразсъдъците им, но в сърцата си те бяха
непримирими. Трудно приемаха, че ревност и омраза трябва да отстъпят
място на набожност и съчувствие. Но след възнесението на Господа уроците
Му възкръснаха в паметта им с ново значение. След изливането на Светия
Дух те си спомниха погледа на Спасителя, думите Му, уважението и нежното
Му отношение към тези презрени чужденци. Когато Петър отиде да
проповядва в Самария, той внесе същия дух в делото си. Когато Йоан бе
призован в Ефес и Смирна, си спомни преживяното в Сихем и се изпълни с
благодарност към небесния Учител, Който, като предвиждаше предстоящите
трудности, им даде помощ чрез собствения Си пример.
Спасителят още извършва същото дело, както и тогава, когато предложи
на самарянката водата на живота. Тези, които изповядват, че са Негови
последователи, може да презират и да се стараят да отхвърлят другите, но
никакво обстоятелство – раждане или националност, никакво житейско
условие не могат да отблъснат Неговата любов от човешките чада. На всяка
душа, колкото и грешна да е тя, Исус казва: “Ако би поискал от Мене, аз
бих ти дал жива вода.”
Поканата на евангелието не бива да се ограничава и да се предлага
само на няколко избрани, за които предполагаме, че ще ни направят чест,
ако я приемат. Вестта трябва да се предаде на всички. Христос е готов да
поучава сърцата, отворени за истината. Той им открива Отца и
поклонението, приемано от Този, Който чете в тях. На такива сърца Той не
говори с притчи. На тях, както и на жената при кладенеца, Исус казва:
“Аз, Който говоря с тебе, Съм Този.”
Когато Исус седна да си почине при Якововия кладенец, бе дошъл от
Юдея, където Неговата служба бе дала малък плод. Отхвърлен бе от
свещениците и равините и дори тези, които изповядваха, че са Негови
ученици, не можаха да разберат Божествения Му характер. Той бе капнал от
умора, но не пренебрегна възможността да говори на жената, макар че тя
бе чужда на Израил и живееше в открит грях.
Спасителят не чакаше да се съберат множествата. Често започваше
Своите уроци само с неколцина събрани около Него. Но един след друг
минувачите се спираха да послушат, докато се събираха множества, учудени
и благоговеещи пред думите Божии на изпратения от небето Учител. Който
работи за Христос, не трябва да смята, че не може да говори пред малко
слушатели със същата сериозност, както пред голяма група. Може да има
само един, който слуша вестта. Но кой може да каже колко далеч може да
стигне нейното влияние? Дори на учениците им изглеждаше, че Спасителят
си губи времето с една самарянка. Но Той разговаряше с нея по-задушевно
и по-красноречиво, отколкото с царе, съветници или първосвещеници.
Уроците, които даде на тази жена, се повтарят до най-далечните краища на
земята.
Веднага щом намери Спасителя, самарянката доведе други при Него. Тя
доказа, че е по-успешен мисионер от собствените Му ученици. Те не видяха
в Самария нищо, което да им подскаже, че там е обещаващо мисионско поле.
Мислите им бяха съсредоточени върху великото дело, което трябваше да се
извърши в бъдеще. Не виждаха колко близо до тях беше жътвата, която
трябваше да се събере. Жената, която те презряха, доведе цял град да чуе
Спасителя. Тя веднага занесе светлината на своите съграждани.
Тази жена представя практическата вяра в Христос. Всеки истински
ученик се ражда в царството Божие като мисионер. Който пие от живата
вода, става извор на живот. Получателят става дарител. Благодатта на
Христос в душата е като извор в пустинята, от който блика свежест за
всички. Тя пробужда в тези, които са близо до загиване, желание да пият
от водата на живота.