Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

ДУХОВЕН ПОВРАТ – 07 – Живот и дейност на Елена Вайт – (Елън Уайт)

ДУХОВЕН ПОВРАТ
През март 1840 г. Уилям Милър посети Портланд, щата Мейн, за да изнесе цикъл от лекции върху Второто пришествие на Христос. Тези беседи предизвикаха сензация. Християнската църква на улица “Каско” беше претъпкана ден и нощ. По време на събранията нямаше дива възбуда. Умовете на слушателите бяха обхванати от дълбока тържественост. Не само хората от града проявяваха голям интерес. От провинцията ден след ден се стичаха вярващи, които носеха кошниците си с храна и оставаха от сутринта до края на вечерната проповед.
И аз посещавах тези събрания заедно с мои приятели. Господин Милър проследяваше пророчествата с точност, която пораждаше убеждение в сърцата на слушателите. Разглеждаше пророческите периоди и представяше множество доказателства в подкрепа на становището си. Неговите тържествени и мощни апели и увещания оставяха слушателите като омаяни.

Първи впечатления
Преди четири години на път за училище бях намерила лист хартия. Той съдържаше съобщение за някакъв човек от Англия, който проповядвал, че след около тридесет години земята щяла да бъде унищожена. Взех това листче вкъщи и го прочетох на семейството си. Когато се замислих за предсказаното събитие, ме обхвана страх. Времето ми изглеждаше толкова кратко за обръщането на света към Бога и спасението му. Съдържанието на тази малка хартийка ми направи толкова дълбоко впечатление, че почти не можех да спя няколко нощи. Молех се постоянно да бъда готова, когато Исус дойде.
Бях поучавана, че преди идването на Христос на небесните облаци ще настъпи временен Милениум (период от хиляда години). А сега чувах стряскащото съобщение, че Христос щял да дойде през 1843 г. – само след няколко кратки години.

Духовно пробуждане
Бяха определени специални събрания, на които грешници щяха да имат възможността да потърсят своя Спасител и да се подготвят за странните събития, които скоро щяха да настъпят. Чувство на страх и убеждение завладя целия град. Провеждаха се молитвени събрания. Сред различните деноминации настъпи всеобщо пробуждане, защото всички повече или по-малко чувстваха влиянието на учението за скорошното идване на Христос. Когато грешници бяха поканвани да излязат отпред на първата скамейка, стотици откликваха на призива. И аз с останалите пристъпих напред през тълпата и заех мястото си сред търсещите покаяние. Но в сърцето си таях чувството, че никога няма да стана достойна да се нарека Божие чедо. Често търсех мира, който се намира в Христос, но сякаш не можех да открия свободата, която желаех. Непоносима тъга завладя сърцето ми. Не се сещах да съм извършила нищо, което да ме кара да се чувствам така тъжна. Но ми се струваше, че не съм достатъчно добра, за да вляза в небето. Да очаквам да бъда в небето – това бе нещо твърде голямо за мене.
Липсата на доверие в самата себе си, а и убеждението, че е невъзможно някой да разбере моите чувства ми пречеше да потърся съвет и помощ от приятелите си християни. Така се лутах напразно в мрак и отчаяние, докато те, не можейки да проникнат в моята сдържаност, не знаеха нищо за истинското ми състояние.

Праведност чрез вяра
Следващото лято родителите ми отидоха на лагерното събрание в Бъкстън, щата Мейн, и ме взеха със себе си. Бях решила твърдо там да потърся искрено Господа и, ако е възможно, да получа опрощение за греховете си. Голям копнеж имаше в сърцето ми за християнската надежда и за мира, който идва чрез вяра.
Бях много окуражена, когато слушах една проповед върху думите на Естир: “Ще вляза при царя… и ако погина, нека погина” (Естир 4:16). В коментара си към този библейски стих проповедникът спомена за хора, които се люшкат между надеждата и страха в копнежа си да бъдат спасени от греховете си и да получат опрощаващата любов на Христос, а в същото време са задържани в съмнение и робство поради боязън и страх от неуспех. Той посъветва такива хора да се предадат на Бога и с дръзновение, без никакво отлагане да се оставят в ръцете на Неговата милост. Ще намерят един милостив Спасител, готов да простре скиптъра Си на милост над тях, както Асуир е дал на Естир знака на своето благоволение. Всичко, което се изисква от грешника, треперещ в Божието присъствие, е – да простре ръката на вярата и да докосне скиптъра на Неговата благодат. Това докосване осигурява прощение и мир.
Които чакат да станат по-достойни за Божественото благоволение, преди да дръзнат да изискат Божиите обещания, правят фатална грешка. Единствено Исус очиства от грях; само Той може да прости човешките грехове. Той е обещал, че ще послуша молитвите и ще удовлетвори молбите на всички, които идват при Него с вяра. Много хора поддържат някаква смътна идея, че трябва да направят удивително усилие, за да спечелят Божието благоволение. Но всяко упование в себе си е суета. Само когато се свърже с Исус чрез вяра, грешникът става изпълнено с надежда, вярващо Божие чедо.
Тези думи ме утешиха и ми дадоха ясна представа какво трябва да направя, за да се спася.
Сега започнах да виждам пътя си по-ясно и мракът започна да се разсейва. Усърдно потърсих прошка за греховете си и се постарах да се предам напълно на Господа. Но душата ми често пъти изпитваше голяма мъка, защото не бях преживяла онзи духовен екстаз, който считах като доказателство за моето приемане от Бога и не смеех да вярвам, че съм духовно обърната, без да съм го почувствала. Колко много се нуждаех от напътствия за простотата на вярата!

Отнемане на бремето
Докато бях коленичила пред олтара заедно с други търсещи Господа, в сърцето ми звучаха думите: “Помогни ми, Исусе! Спаси ме, иначе загивам! Никога няма да престана да се моля, докато молитвата ми не бъде чута и греховете ми не бъдат опростени”. Чувствах както никога преди това безпомощното си състояние.
Докато коленичих и се молех, бремето ми внезапно ме напусна и на сърцето ми стана леко. Отначало ме обхвана чувство на безпокойство и се опитах да си възвърна бремето на безпокойството. Струваше ми се, че нямам право да се чувствам така радостна и щастлива. Но Исус ми изглеждаше много близо. Чувствах, че мога да отида при Него с всичките си скърби, нещастия и изпитания – също както нуждаещите се идваха при Него за облекчение, когато Той бе на земята. В сърцето си имах увереността, че Исус Христос разбира моите специфични изпитания и ми съчувства. Никога няма да забравя скъпоценната увереност в състрадателната нежност на Господа към една толкова незначителна за Неговия поглед личност. За краткото време, докато бях коленичила сред молещите се, научих повече за Божествения характер на Христос, отколкото през целия си живот преди това.
Една от “майките в Израил” (тук има забележка под черта!!!!!!!) дойде при мене и каза: “Мило дете, намери ли Исус?” Тъкмо щях да кажа: “Да”, когато тя възкликна: “Наистина си Го намерила. Неговият мир е на теб, виждам го по лицето ти!”
Отново и отново се питах: “Нима това е религията? Не греша ли?” Струваше ми се твърде смело от моя страна да претендирам за подобна висока привилегия. Макар че бях доста срамежлива, за да изповядам това публично, чувствах, че моят Спасител ме е благословил и е простил греховете ми.

“Нов живот”
Скоро след това лагерното събрание приключи и ние се отправихме към дома. Умът ми бе изпълнен с проповедите. Всичко в природата ми изглеждаше променено. През дните на събранието времето беше предимно облачно и дъждовно и чувствата ми бяха в хармония с него. А сега слънцето грееше ярко и чисто и заливаше земята със светлина и топлина. Дърветата и тревата бяха по-свежо зелени, а небето още – по-синьо. Земята сякаш се усмихваше под влиянието на Божия мир. По същия начин лъчите на Слънцето на правдата бяха проникнали в душата ми през облаците и мрака и бяха разпръснали мъката.
Струваше ми се, че всички трябва да са в мир с Бога и оживотворени от Неговия Дух. Като че ли във всичко, до което достигаше погледът ми, бе настъпила промяна. Дърветата бяха по-красиви, а птичките пееха по-сладко от всякога, сякаш с песните си прославяха Твореца. Не исках да говоря от страх, да не би това щастие да изчезне и да изгубя скъпоценно то доказателство за Исусовата любов към мен.
Животът ми изглеждаше в различна светлина. Нещастието, което бе помрачило моето детство, ми се струваше, че ме е сполетяло от милост, за мое добро, за да отвърне сърцето ми от света и от неговите не носещи удовлетворение удоволствия, и да го насочи към трайните прелести на небето.

Присъединяване към Методистката църква
Скоро след завръщането ни от лагерното събрание заедно с други вярващи аз бях представена пред църквата за изпит. Умът ми бе твърде зает с въпроса за кръщението. Колкото и да бях млада, можех да видя, че има само един начин на кръщение, одобрен от Писанието – чрез потапяне. Някои от сестрите методистки напразно се опитваха да ме убедят, че попръскването било библейското кръщение. Методисткия проповедник се съгласи да потопи кандидатите, ако те съзнателно предпочетат този метод, макар и да намекна, покръстването е еднакво прието от Бога.
Накрая бе определено времето да приемем този тържествен обред. Денят бе ветровит, когато ние, дванадесет на брой, навлязохме в морето, за да бъдем кръстени. Вълните се издигаха високо и се блъскаха в брега, но когато поех този тежък кръст, мирът ми стана като река. Когато излязох от водата, силата ми бе почти изчезнала, защото силата на Господа почиваше върху мене. Чувствах, че отсега нататък не съм от този свят, но съм възкръснала от водния гроб за нов живот.
Същия този ден, следобеда, бях приета в църквата като пълноправен член.