Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Завръщането в Ханаан – 19 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Завръщането в Ханаан – 19 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Завръщането в Ханаан
Пресичайки Йордан, “Яков дойде в Сихемовия град Салим, който е в
Ханаанската земя” (Бит. 33:18). Така молитвата на патриарха при Ветил
Бог да го доведе отново с мир в собствената му страна бе изпълнена.
Известно време той живя в долината Сихем. Тук преди повече от 100 години
Авраам бе построил първия си стан и издигнал първия си олтар в обещаната
земя. Тук Яков “от синовете на Емора, Сихемовия баща, купи за 100
сребърника нивата, гдето разпъна шатрата си. Там издигна олтар и го
наименува Ел-Елое-Израил – Бог, Израилевия Бог” (Бит. 33:18-20). Подобно
на Авраам Яков издигна пред шатрата си олтар на Господа, призовавайки
домочадието си за утринна и вечерна жертва. Изкопа и кладенец, при който
седемнадесет столетия по-късно дойде потомъкът на Яков, Спасителят.
Почивайки по време на обедната горещина, Той разказа на Своите учудени
слушатели за онзи “извор на вода, която извира за вечен живот” (Йоан
4:14).
Пребиваването на Яков и синовете му в Сихем завърши с насилие и
проливане на кръв. Единствената дъщеря в семейството бе посрамена и
оскърбена, двама братя бяха заплетени във вина за убийство, цял един
град бе предаден на разрушения и клане, за да се отмъсти за беззаконното
дело на един неразумен младеж. До тези ужасни резултати доведе
постъпката на Якововата дъщеря, която “излезе да види дъщерите на онази
земя” (Бит. 34:1) и така дръзна да се сближи с безбожните. Търсещият
удоволствие сред хора, които не се боят от Бога, сам застава на
сатанинска почва и приканва изкушенията.
Коварната жестокост на Симеон и Левий не беше безпричинна; но все пак те
извършиха тежък грях с поведението си към сихемците. Внимателно скриха
от своя баща намеренията си, но известието за тяхното отмъщение го
изпълни с ужас. Със съкрушено сърце от измамата и жестокостта на
синовете си Яков само каза: “Вие ме смутихте, понеже ме направихте да
съм омразен между жителите на тая земя… И понеже аз имам малко хора,
те ще се съберат против мене и ще ме поразят, та ще погина аз и домът
ми” (Бит. 34:30). Но скръбта и отвращението, с които той се отнесе към
кървавото дело, личат от думите, които Яков изрече на смъртния си одър в
Египет почти 50 години по-късно: “Симеон и Левий са братя; сечива
насилствени са ножовете им. В съвета им да не участваш, душе моя; към
събранието им да се не присъединиш, славо моя… Проклет гневът им,
защото беше свиреп, и яростта им, защото бе жестока!” (Бит. 49:5-7)
Яков чувстваше, че има повод за дълбоко смирение. Жестокост и лъжа се
бяха проявили в характера на синовете му. В стана имаше поклонение на
фалшиви богове и в известна степен идолопоклонството бе спечелило почва
дори сред неговото домочадие. Щеше ли Господ да постъпи със семейството
му според заслуженото? Нямаше ли да го остави на отмъщението на
съседните народи?
Докато Яков бе така превит от скръб, Господ го насочи да отпътува на юг
към Ветил. Мисълта за това място му напомни не само видението с ангелите
и Божиите обещания за милост, но и обета, който бе забравил – че Господ
ще бъде негов Бог. Патриархът реши, преди да отиде на това свято място,
домочадието му да се освободи от осквернението на идолопоклонството.
Затова се разпореди в стана: “Махнете чуждите богове, които са между
вас, очистете се и променете дрехите си; и да станем да отидем във Ветил
и там ще издигна олтар на Бога, Който ме послуша в деня на бедствието ми
и беше с мене в пътя, по който ходих” (Бит. 35:2, 3).
Дълбоко развълнуван, Яков повтори разказа за първото си идване във
Ветил, когато напусна шатрата на баща си като самотен скитник, бягайки
за живота си, и как Господ му се яви в нощното видение. След като разкри
чудното отношение на Бога към него, една завладяваща сила облекчи
сърцето му и трогна сърцата на децата му. По най-въздействащ начин той
ги приготви да се присъединят с него в поклонението на Бога, когато
пристигнат във Ветил. “И тъй, те дадоха на Якова всичките чужди богове,
що бяха в ръцете им, и обиците, които бяха на ушите им; и Яков ги скри
под дъба, който бе при Сихем” (Бит. 35:4).
Бог внуши страх у обитателите на земята, та да не се опитват да си
отмъстят за клането в Сихем. Пътниците пристигнаха във Ветил
необезпокоявани. Тук Господ отново се яви на Яков и отново му повтори
заветното обещание. “И Яков издигна стълп на мястото, гдето му говори -
каменен стълп…” (Бит. 35:14).
Във Ветил патриархът бе призован да оплаче загубата на една жена,
дългогодишен почетен член на бащиното му семейство – Дебора – дойката на
Ребека, която бе придружила господарката си от Месопотамия до
Ханаанската земя. Присъствието на тази възрастна жена по неоценим начин
свързваше Яков с неговата младост и особено с майка му, чиято любов към
него бе толкова силна и нежна. Дебора бе погребана с такъв израз на
голяма скръб, че дъбът, под който бе направен гробът й, бе наречен “Дъб
на плача”. Споменът за нейния живот и за вярната й служба не трябваше да
отмине незабелязан. Затова бе достойно жалеенето за тази близка на
семейството да се отбележи в Словото Божие.
От Ветил до Хеврон имаше само два дни път, но тук смъртта на Рахил
причини тежка скръб на Яков. Той бе отдал за нея два пъти по седем
години служба и любовта му бе превърнала тежкия труд в лек. Колко
дълбока и трайна е била тази любов разбираме от факта, че много по-късно
в Египет преди смъртта си Яков каза на дошлия да посети баща си Йосиф:
“А когато се връщах от Падан, умря ми Рахил на пътя в Ханаанската земя,
като оставаше едно малко разстояние да стигнем до Ефрата. И погребах я
там, край пътя за Ефрата (който е Витлеем)” (Бит. 48:7). В семейната
история на своя дълъг и тревожен живот той отбеляза единствено загубата
на Рахил.
Преди да умре Рахил даде живот на втория си син. Издъхвайки тя нарече
детето Венони – “Син на скръбта ми”, но баща му го нарече Вениамин -
“Син на десницата ми” или “Моя сила”. Рахил бе погребана на мястото,
където умря, и там бе издигнат стълп за увековечаване на нейната памет.
По пътя към Ефрат още едно тежко престъпление опетни семейството на
Яков. То стана причина първородният син да бъде лишен от привилегиите и
честта на първородството.
Най-накрая Яков пристигна “при баща си Исаака в Мамврий, в Кириат-арва
(който е Хеврон), дето Авраам и Исаак бяха престояли” (Бит. 35:27). Тук
той остана до последните години от живота на баща си. За немощния и сляп
Исаак милото внимание на този дълго отсъствал син бе утеха в нелеките
дни на старостта.
Яков и Исав се срещнаха край смъртния одър на баща си. Някога по-
големият брат бе очаквал това събитие като възможност за отмъщение, но
оттогава чувствата му се бяха променили прекомерно. Яков, удовлетворен
от духовните благословения на първородството, отстъпи на брат си
наследството на бащиното им богатство – единственото наследство, което
Исав се стараеше да получи и което ценеше. Вече не ги отчуждаваха
ревност или омраза, но все пак се разделиха и Исав се премести в
планината Сиир. Бог, Който е богат на благословения, бе дал на Яков
светско богатство в добавка към по-висшето Добро, което той бе търсил.
Имотът на двамата братя “беше толкова много, щото не можеха да живеят
заедно; земята, гдето престояваха, не можеше да ги побере поради
добитъка им” (Бит. 36:7). Тази раздяла съответстваше на Божественото
намерение за Яков. Тъй като братята се различаваха твърде много в
религиозната си вяра, за тях беше по-добре да живеят отделно.
Исав и Яков еднакво бяха поучавани в знание за Бога и еднакво бяха
свободни да следват Неговите заповеди и да получават Неговото
благоволение. Но двамата не направиха еднакъв избор. Бяха вървели по
различни пътища, които все повече продължаваха да се раздалечават.
Направеният от Бога избор, чрез който Исав бе изключен от
благословенията на спасението, не бе случаен. Даровете на Божията
благодат чрез Христос се дават на всички. Човек може да се погуби само в
резултат на собствения си избор. Бог е изложил в Словото Си условието,
според което всяка душа ще бъде избрана за вечен живот – послушание на
Неговите заповеди чрез вяра в Христос. Бог е избрал характер в хармония
с Неговия закон и всеки, който отговаря на стандарта на тези Божествени
изисквания, ще влезе в царството на славата. Самият Христос каза: “Който
вярва в Сина, има вечен живот, а който не слуша Сина, няма да види
живот…”. “Не всеки, който Ми казва: “Господи! Господи!” ще влезе в
небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на
небесата” (Йоан 3:36; Матей 7:21). А откровението заявява: “Блажени,
които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при Дървото на
живота и да влязат през портите на града” (Откр. 22:14). Според Божието
слово това е единственият избор, определящ окончателното спасение на
човека.
Всяка душа, която ще изработи спасението си със страх и трепет, е
избрана. Избран е човекът, който ще облече Божието всеоръжие и ще се
подвизава в доброто войнстване на вярата. Избран е този, който ще бди с
молитва, който ще изследва Писанията и ще отбягва изкушенията. Избран е
този, който ще има неотпадаща вяра и ще бъде послушен на всяко слово,
излизащо от Божиите уста. Изкуплението е предвиденото средство за
спасение и то се дава даром за всички. А на резултатите от изкуплението
ще се наслаждават тези, които са се съобразили с условието – послушание
чрез вяра.
Исав презря благословението на завета. Той оцени временното по-високо от
вечното – духовното, и получи желаното. Чрез личния си свободен избор
той се отдели от Божия народ. Яков избра наследството на вярата. Той се
бе стремял да го придобие с хитрост, подлост и лъжа; но Бог бе позволил
последиците от греха му да го накарат да се поправи. И все пак, сред
всичките горчивини на по-късните си години Яков никога не се отклони от
своето намерение и не се отказа от избора си. Научи, че когато прибягва
до човешко умение и хитрост за постигане на благословение, той воюва
против Бога. След онази нощ на борбата край Явок Яков стана друг човек.
Себеупованието му бе изкоренено. От този момент нататък той вече се
отказа да прилага по-ранните хитрости. Вместо с лукавство и измама
животът му се характеризираше с простота и истина. Той научи урока на
обикновеното доверие във всемогъщата Ръка; и след изпитания и бедствия
се покланяше непринудено предан на Божията воля. По-низшите черти в
характера му изгоряха в огъня на пещта. Истинското злато бе пречистено,
докато вярата на Авраам и Исаак се прояви в него без сянка.
Якововият грях и последвалите събития, причинени от него, не можаха да
предотвратят злото влияние – то разкри горчивите си плодове в нрава и в
живота на синовете му. Наближавайки своята зрелост, тези синове развиха
в характера си сериозни недостатъци. Резултатите от полигамията се
проявиха в дома като ужасно зло, което има способността да изсушава
самите извори на любовта. И неговото влияние отслабва и най-святите
връзки. Ревността на няколкото майки бе вгорчила семейните отношения.
Израснали в съперничество помежду си, децата не търпяха контрол, а
животът на баща им бе помрачен от безпокойство и мъка.
Но един от синовете на Яков бе със съвсем различен характер – Йосиф, по-
големият син от Рахил, чиято рядка красота отразяваше и вътрешна красота
на ума и сърцето. Чист, енергичен и жизнерадостен, юношата даваше
доказателства и за морална сериозност и твърдост. Той слушаше
наставленията на баща си и обичаше да се покорява на Бога. Качествата,
които по-късно го отличиха в Египет – любезност, вярност и истинност,
бяха вече проявени във всекидневния му живот. Тъй като майка му бе
умряла, той се привърза много силно към баща си, а и сърцето на Яков се
стопли от това дете на старините му. Той “обичаше Йосифа повече от
всичките си чада” (виж Бит. 37 гл.).
Но дори тази привързаност трябваше да стане причина за неприятности и
скръб. Яков не постъпваше мъдро, като проявяваше предпочитанието си към
Йосиф, а това възбуждаше ревността на другите му синове. Йосиф много се
тревожеше, наблюдавайки лошото поведение на братята си. Опитваше се
деликатно да ги укори, но по този начин само увеличаваше още повече
злобата и гнева им. Не можеше да ги гледа равнодушно как грешат против
Бога и откри нещата пред баща си с надежда неговият авторитет да ги
накара да се поправят.
Яков внимателно избягваше да възбужда техния гняв чрез грубост или
суровост. С дълбоко чувство той изразяваше свята загриженост за децата
си и ги умоляваше да имат почит към белите му коси, да не петнят името
му и преди всичко да не безчестят Бога с такова пренебрежение към
предписанията Му. Засрамени, че нечестието им бе станало известно,
младежите сякаш се покайваха, но всъщност криеха истинските си чувства,
които ставаха още по-зли от изобличението.
Дарът, който Яков неразумно даде на Йосиф – една скъпа дреха или
наметало, носена обикновено от издигнатите личности, бе за тях още едно
доказателство за пристрастието на баща им. Тя събуди подозренията им, че
той възнамерява да подмине по-големите си деца и да даде първородството
на Рахилиния син. Злобата им се засили още повече, когато един ден
момчето им разказа съня си: “Ето, ние връзвахме снопи на полето; и моят
сноп стана и се изправи и вашите снопи се наредиха наоколо, и се
поклониха на моя сноп…”
“…Ти цар ли ще станеш над нас или господар ще ни станеш?” -
възкликнаха братята му, изпълнени с голяма омраза.
Скоро той сънува нов сън с подобно значение и пак го сподели с тях:
“Ето, видях още един сън, че слънцето и луната и единадесет звезди ми се
поклониха.” Този сън бе веднага изтълкуван като първия. Бащата, който
присъстваше, заговори с укор: “Какъв е тоя сън, който си видял? Дали
наистина аз и майка ти, и братята ти ще дойдем да ти се поклоним до
земята?” Въпреки явната строгост на тези думи, Яков повярва, че Господ
разкриваше на Йосиф бъдещето.
Когато момъкът стоеше пред братята си, те не можаха да сдържат
възхищението си от красивото му лице, излъчващо Духа на
боговдъхновението. Но не решиха да се откажат от злите си пътища, а
намразиха чистотата, изобличаваща греховете им. Каиновият дух пламтеше в
сърцата им.
За да осигурят пасища за стадата си, братята преминаваха от място в
място и често отсъстваха от дома си цели месеци. По такъв повод те се
отправиха за едно място, което баща им бе купил от Сихем. Мина известно
време и понеже нямаше вести от тях, бащата започна да се бои за
безопасността на синовете си поради по-раншната им жестокост срещу
сихемците. Затова изпрати Йосиф да ги намери и да види добре ли са. Ако
знаеше истинските им чувства към Йосиф, Яков не би имал доверие да го
изпрати сам сред тях. Но братята внимателно бяха таили чувствата си.
С радостно сърце Йосиф се раздели с баща си и нито възрастният човек,
нито юношата можеха дори да си представят какво щеше да се случи, преди
да се срещнат отново. Когато след дългото си и самотно пътуване Йосиф
пристигна в Сихем, братята му и стадата не бяха там. Разпита за тях и го
насочиха към Дотан. Вече бе извървял повече от 50 мили, а сега трябваше
да измине още 15. Но той побърза, забравил умората, за да утеши по-скоро
своя разтревожен баща и да срещне братята си, които все още обичаше
въпреки недружелюбието им.
Братята му го видяха да се приближава, но и мисъл не им мина, че е
уморен и гладен след дългото пътуване. Дори правото му на гостоприемство
и братска любов не смекчи горчивата им злоба. При вида на дрехата – знак
за любовта на баща им към него – те се изпълниха с ярост. “Ето, иде тоя
съновидец” – извикаха подигравателно. Дълго спотаяваната завист и
желание за отмъщение ги завладяха неудържимо. “Елате сега да го убием -
казаха те – и да го хвърлим в един от тия ровове, па ще кажем: “Лют звяр
го е изял”; и ще видим какво ще излезе от сънищата му.”
Щяха да изпълнят намерението си, но Рувим им попречи. Той се потресе от
мисълта да стане съучастник в убийството на брат си. Предложи да хвърлят
Йосиф жив в рова и да го оставят там да загине; но тайно се надяваше да
го спаси и да го върне на баща им. Като убеди всички да се съгласят с
този план, Рувим се отдалечи от тях, боейки се, че няма да овладее
чувствата си и че истинските му намерения биха се разкрили.
Йосиф дойде, неподозиращ опасността и радостен, че бе стигнал до целта
на дългото си търсене. Но вместо очакваното поздравление бе ужасен от
яда и отмъстителните погледи, с които братята му го посрещнаха. Хванаха
го и свалиха шарената му дреха. Подигравките и заплахите им разкриха
смъртоносното им намерение. На умоляванията му не обърнаха никакво
внимание. Той бе напълно във властта на тези побеснели хора. Завлякоха
го грубо до един дълбок ров, хвърлиха го в него и като се увериха, че
няма възможност да избяга, го оставиха там да умре от глад, а те седнаха
да ядат хляб (по Бит. 37:25).
Но някои от братята не се успокоиха. След отмъщението си те не
почувстваха очакваното задоволство. Скоро видяха да се приближава група
пътници. Това беше керван на исмаиляни отвъд Йордан, пътуващи към Египет
с аромати и други стоки. Юда предложи да продадат брат си на езическите
търговци, вместо да го оставят да умре. Така наистина щеше да бъде
отстранен от пътя им, а същевременно щяха да останат чисти от кръвта му,
“защото – твърдеше той – е наш брат, наша плът”. Всички се съгласиха с
предложението и бързо измъкнаха Йосиф от рова.
Като видя търговците, Йосиф осъзна ужасната истина – да стане роб -
съдба много по-страшна от смъртта. Примиращ от ужас, той умоляваше ту
един, ту друг от братята си, но напразно. Някои се трогнаха от жал, но
страхът от присмех ги накара да мълчат. Всички чувстваха, че вече бяха
отишли твърде далеч, за да отстъпят. Ако го пожалеха, той без съмнение
щеше да разкаже случилото се на баща им, който нямаше да остави
безнаказана тяхната жестокост към любимия му син. Закоравили като желязо
сърцата си срещу неговите умолявания, те го оставиха в ръцете на
езическите търговци. Керванът продължи пътя си и скоро се изгуби от
погледа им.
Рувим се върна при рова, но Йосиф не бе там. В тревога и себеобвинение
той раздра дрехите си и потърси братята си с възклицанието: “Няма
детето, а аз, аз къде да се дяна?” Научавайки за съдбата на Йосиф и
това, че сега бе невъзможно да го върне, Рувим бе принуден да се
присъедини към останалите в опита им да скрият вината си. Те убиха едно
козле, потопиха Йосифовата дрешка в кръвта и я занесоха на баща си.
Казаха му, че са я намерили на полето и се боят да не е на брат им.
“Познай сега дали е дрешката на сина ти, или не” – казаха те. Бяха
очаквали тази сцена с ужас, но не бяха подготвени за сърцераздирателната
мъка, пълното обезумяване от скръб, което бяха принудени да видят. “Това
е дрешката на сина ми – каза Яков. – Лют звяр го е изял. Несъмнено Йосиф
е разкъсан.” Напразно синовете и дъщерите му се опитваха да го утешат.
Той “раздра дрехите си, тури вретище около кръста си и оплаква сина си
за дълго време”. Времето течеше, но скръбта му не намаляваше. “С жалеене
ще сляза при сина си в гроба” – това бе отчаяният му вик. Младежите,
ужасени от стореното и от укорите на баща си, затвориха в сърцата си
съзнанието за вината, която дори и на самите тях им изглеждаше прекалено
голяма.