Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Затварянето и смъртта на Йоан Кръстител – 22 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – Затварянето и смъртта на Йоан Кръстител – 22

Тази глава е основана на Матей 11:1-11, 14:1-11; Марко 6:17-28;
Лука 7:19-28.

Затварянето и смъртта на Йоан Кръстител

Йоан Кръстител бе първият, който възвести Христовото царство, бе и
първият в страданията. Откъснат от свободния живот в пустинята и от
големите тълпи, които го заобикаляха, за да чуят думите му, сега бе
заключен между стените на тъмнична килия. Затворен бе в крепостта на
Ирод Антипа. По-голямата част от Йоановата служба бе преминала в
областта на изток от река Йордан, която беше под управлението на Антипа.
Самият Ирод бе слушал проповедта на Кръстителя. Разпуснатият цар бе
треперил от призива за покаяние. “- Ирод се боеше от Йоана, като знаеше,
че той е човек праведен и свет- и когато го слушаше, той вършеше много
неща и с удоволствие го слушаше.” Йоан се отнесе към него правдиво,
укорявайки го за непочтения му съюз с Иродиада – жената на брат му. За
известно време Ирод плахо се стараеше да разкъса връзките на греха,
които го обвързваха, но Иродиада го стягаше все по-здраво в своята
клопка, докато изля гнева си върху Кръстителя, като накара Ирод да го
хвърли в затвора.
Животът на Йоан бе изпълнен с активен труд и мракът и бездействието
на този затворнически живот много му тежаха. Когато седмиците отминаваха
без никаква промяна, отчаянието и съмнението го завладяха. Учениците му
не го изоставиха. Беше им позволен достъп до затвора и те му донесоха
вестта за делата на Исус. Разказаха му, че хората се тълпят при Него. Но
се питаха защо, ако този нов учител бе Месия, не направи нещо, за да
освободи Йоан. Как можеше Той да допусне верният Му вестител да бъде
лишен от свобода и може би от живот?
Тези въпроси не останаха без последици. На Йоан бяха внушени
съмнения, които иначе никога не биха се породили в ума му. Сатана се
радваше да слуша думите на тези ученици и да гледа как те нараняват
душата на Божия вестител. О, колко често онези, които мислят, че са
приятели на някой добър човек и се стараят да му покажат верността си,
всъщност се оказват неговите най-опасни врагове! Колко често думите им
потискат и обезсърчават вместо да укрепват вярата му.
Йоан Кръстител, както и учениците на Спасителя, не разбираше
естеството на Христовото царство. Той очакваше Исус да заеме Давидовия
трон и тъй като минаваше времето, а Спасителят не предяви правата Си за
царската власт, Йоан се обърка и разтревожи. Той бе заявил на народа, че
за да приготвят пътя пред Господа, трябва да се изпълни пророчеството на
Исая – планините и хълмовете трябва да се снишат, кривите пътища да се
изправят и неравностите да се изравнят. Той бе очаквал високите места на
човешката гордост и власт да бъдат съборени. Посочил бе Месия като Този,
в Чиято ръка бе веялката и Който щеше внимателно да очисти Своето зърно,
Който щеше да събере пшеницата в Своята житница и да изгори плевелите с
неугасим огън. И Йоан, подобно на пророк Илия, в чийто дух и сила се бе
явил в Израил, очакваше Господ да открие Себе Си като Бог, Който
отговаря с огън.
В своята мисия Кръстителят бе стоял като безстрашен обвинител за
беззаконието не само сред висшите кръгове, но и сред простолюдието. Той
се бе осмелил да се срещне лично с цар Ирод с ясен укор за греха му. Не
бе пожалил живота си, за да изпълни повереното му дело. И сега бдеше в
тъмницата, очаквайки Лъва от Юдиното племе да събори гордостта на
потисника и да освободи бедните и страдащите. Но Исус изглежда се
задоволяваше с това да събира ученици около Себе Си, да лекува и да
поучава народа. Той ядеше на трапезите на бирниците, докато всеки ден
римското робство все повече тегнеше върху Израил, докато цар Ирод и
коварната му любовница подчиняваха всичко на волята си, а виковете на
бедните и страдащите се издигаха до небето.
За пророка от пустинята това беше неразгадаема тайна. Имаше часове,
когато нашепванията на демоните измъчваха духа му и го обхващаше сянката
на ужасен страх. Можеше ли дългоочакваният Освободител да не се бе явил
още? Тогава какво означаваше вестта, която бе натоварен да прогласи?
Йоан бе горчиво разочарован от резултата на своята мисия. Той бе очаквал
вестта от Бога да има същия ефект, както когато бе прочетен законът в
дните на Йосия и Ездра (2Лет.;34 Неемия; 8 Неемия; 9 2Лет. 34 гл.;
Неемия 8 гл., 9 гл.) – че ще последва дълбоко покаяние и връщане към
Господа. На успеха на тази мисия той бе посветил целия си живот.
Напразно ли беше това?
Йоан се безпокоеше, като виждаше, че поради любовта си към него
учениците му таяха неверие към Исус. Безплодно ли е било неговото дело
за тях? Неверен ли е бил той в своята мисия, та сега бе отстранен от
делото? Ако обещаният Избавител се бе явил и Йоан бе одобрен в своето
призвание, нямаше ли Исус сега да съкруши силата на поробителя и да
освободи вестителя Си?
Но Кръстителят не предаде вярата си в Христос. Споменът за гласа от
небето и за слизащия гълъб, за непорочната чистота на Исус, за силата на
Светия Дух, която го бе обладала, когато застана в присъствието на
Спасителя и свидетелството на пророческите писания – всичко това
говореше, че Исус от Назарет бе Обещаният.
Йоан не искаше да обсъжда своите съмнения и безпокойства с приятелите
си. Той реши да изпрати една вест – въпрос към Исус. Довери се на двама
от учениците си, като се надяваше, че разговорът им със Спасителя ще
утвърди тяхната вяра и ще донесе уверение на братята им. А и сам той
жадуваше да чуе дума, изговорена от Христос лично за него.
Учениците дойдоха при Исус с въпроса: “Ти ли си Оня, Който има да
дойде, или друг да очакваме?”
Колко близо бе времето, когато Кръстителят бе посочил Исус и бе
заявил: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света.” “Онзи, Който иде
подир мене, Който преден ми биде- “ (1:27,29 Йоан 1:29,27). А сега
въпросът: “Ти ли си Оня, Който има да дойде- ?” Това бе твърде горчиво и
разочароващо за човешкото естество. Ако Йоан – верният предвестник, не
бе разбрал Христовата мисия, какво можеше да се очаква от себелюбивото
множество?
Спасителят не отговори веднага на въпроса на учениците. Докато
стояха, чудейки се на мълчанието Му, при Него идваха болни и страдащи,
за да бъдат излекувани. Слепите с напипване си пробиваха път през
тълпата, болните от всякакви болести си проправяха път, а някои бяха
носени от приятели. Всички жадно се стремяха към присъствието на Исус.
Гласът на могъщия Лекар проникваше в глухото ухо. Една дума, едно
докосване на Неговата ръка отваряше слепите очи да видят светлината на
деня, картините от природата, лицата на приятелите, лицето на
Освободителя. Исус изгонваше болестите и премахваше треската. Гласът Му
стигаше до ушите на умиращите и те се изправяха здрави и силни.
Парализираните, обхванатите от демони, се подчиняваха на Неговото Слово,
лудостта им ги напускаше и те Му се покланяха. Когато излекува болестите
им, започна да ги поучава. Бедните селяни и занаятчии, които бяха
избягвани от равините като нечисти, се събраха край Него и Той им говори
думите на вечен живот.
Така се свечери и учениците на Йоан видяха и чуха всичко. Накрая Исус
ги повика при Себе Си и им каза да отидат в затвора и да предадат на
Йоан какво са видели, като прибави: “Блажен е оня, който не се съблазни
в Мене” (7:23 Лука 7:23). Доказателството за Неговата Божественост
личеше от начина, по който откликваше на нуждите на страдащото
човечество. Славата Му се изявяваше в Неговото желание да се сниши до
нашето унижено състояние.
Учениците отнесоха вестта и тя бе достатъчна. Йоан си спомни
пророчеството за Месия: “Защото Господ Ме е помазал да благовествам на
кротките. Пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася
освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните, да проглася
годината на благоволението Господне” (61:1,2 Исая 61:1,2). Делата на
Христос не само Го изявяваха като Месия, но показваха и по какъв начин
трябваше да се установи Неговото царство. На Йоан бе открита същата
истина, както и на Илия в пустинята, когато “голям и силен вятър цепеше
бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а
подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса. И подир земетръса
огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня” Бог говори на пророка с
“тих и тънък глас” (3Царе;19:11,12 3Царе 19:11,12). Така Исус трябваше
да извърши Своето дело не със звън на оръжия или чрез преобръщане на
тронове и царства, а като говори на сърцето на човека чрез живот на
милост и саможертва.
Принципът в живота на Йоан Кръстител бе себеотрицанието, а това бе
принципът и на царството на Месия. Йоан знаеше добре колко чуждо бе
всичко това на идеите и надеждите на израилевите водачи. Това, което за
него бе убедително доказателство за Христовата Божественост, нямаше да
бъде доказателство за тях. Те търсеха такъв Месия, какъвто не бе обещан.
Йоан разбра, че мисията на Спасителя може да породи у тях само омраза и
осъждане. Той – предвестникът, вече пиеше чашата, която самият Христос
трябваше да изпие до дъно.
Думите на Спасителя “Блажен е оня, който не се съблазни в Мене” бяха
нежен укор за Йоан. И този укор не бе напразен. Разбирайки сега по-ясно
естеството на Христовата мисия, той се предаде на Бога за живот или за
смърт – както най-добре би послужило за интереса на делото, което
обичаше.
След като вестителите си отидоха, Исус говори на народа за Йоан.
Сърцето на Спасителя преливаше от съчувствие към верния свидетел,
хвърлен сега в Иродовата тъмница. Той не искаше да остави народа с
впечатлението, че Бог е изоставил Йоан или че вярата му е отслабнала в
дните на тежките изпитания. “Какво излязохте да видите в пустинята? -
каза Исус. – Тръстика ли от вятър разлюлявана?”
Високите тръстики, които растяха край р. Йордан и се навеждаха при
всеки полъх на вятъра, бяха подходяща илюстрация за равините, които се
държаха като критици и съдии на мисията на Кръстителя. Те се навеждаха и
натам, и насам от ветровете на хорското мнение. Не се смиряваха да
приемат сърцеизпитващата вест на Кръстителя, а и не се осмеляваха да се
противопоставят на делото му открито, защото се страхуваха от народа. Но
Божият вестител нямаше страхлив дух. Множествата, които се събираха
около Христос, бяха свидетели на Йоановото дело. Те бяха чули как
безстрашно изобличава греха. Йоан бе говорил с еднаква яснота на
себеоправдаващите се фарисеи, на свещениците садукеи, на цар Ирод и
неговия двор, на князе, войници, бирници и селяни. Той не бе трепереща
тръстика, разклащана от ветровете на човешката похвала или предразсъдък.
И в затвора бе така верен на Бога и ревностен за правдата, както и
тогава, когато проповядваше Божията вест в пустинята. Във верността си
към принципа бе твърд като скала.
Исус продължи: “Но какво излязохте да видите? Човек ли в меки дрехи
облечен? Ето, тия, които носят меки дрехи, са в царски дворци.” Йоан бе
призован да разобличи греховете и лукса на своето време и неговото
просто облекло и себеотрицателен живот бяха в хармония с естеството на
мисията му. Богатото облекло и луксозните неща в този живот не бяха за
Божиите слуги, а за онези, които живеят “в царските дворци” -
управниците от този свят, на които принадлежат силата и богатствата.
Исус желаеше да насочи вниманието към контраста между облеклото на Йоан
и това на свещениците и управниците. Тези служители се обличаха с богати
одежди и имаха скъпи украшения. Те обичаха показа и се надяваха да омаят
народа и така да си придадат по-голяма важност. Повече се стараеха да
спечелят възхищението на хората, отколкото чистота на сърцето, с която
биха спечелили Божието одобрение. Така разкриха, че верността им е
отдадена не на Бога, а на земното царство.
“Но защо – каза Исус – излязохте? Пророк ли да видите? Да, казвам ви,
и повече от пророк. Това е Онзи, за Когото е писано: “Ето, Аз изпращам
вестителя Си пред Твоето лице, Който ще устрои пътя Ти пред Тебе.”
“Истина ви казвам, между родените от жени не се е въздигнал по-голям
от Йоан Кръстител.” В съобщението, дадено на Захария преди раждането на
Йоан, ангелът бе заявил: “Защото ще бъде велик пред Господа” (1:15 Лука
1:15). Какво означава истинското величие според оценката на Небето? Не
това, което светът смята за величие, не богатството или постът, нито
благородният произход или интелектуалните дарби сами за себе си. Ако
интелектуалното величие, отделено от някакви възвишени цели, е достойно
за уважение, тогава уважение дължим на Сатана, чиято умствена сила никой
никога не е достигал. Когато една дарба се изроди в егоизъм, колкото по-
голяма е дарбата, толкова по-голямо става проклятието. Бог оценява
моралната стойност. Любовта и чистотата са качествата, които Той поставя
най-високо. Йоан бе велик в очите на Господа, когато пред вестителите от
Синедриона, пред народа и пред своите ученици се въздържа да се
прослави, а посочи на всички Исус като Обещания. Неговата несебелюбива
радост да служи на Христос е израз на най-висше благородство, изявявано
някога от човек.
Преценката, дадена след смъртта му от онези, които бяха чули неговото
свидетелство за Исус, беше: “Йоан не извърши никое знамение, но всичко,
що каза Йоан за този Човек, беше истинно” (10:41 Йоан 10:41). Не бе
дадено на Йоан да призове за огън от небето, нито да възкреси някого от
мъртвите, както направи Елисей, нито пък да си служи с Мойсеевия жезъл
на силата в името на Бога. Той бе изпратен да провъзгласи идването на
Спасителя и да призове хората да се подготвят за това идване. Толкова
вярно изпълни мисията си, че народът си спомни какво ги бе поучавал за
Исус и можа да каже: “- всичко, що каза Йоан за този Човек, беше
истинно.” Такова свидетелство за Христос е призван да даде всеки ученик
на Господа.
Като вестител за Месия Йоан беше “повече от пророк”, защото, докато
пророците бяха видели Христовото идване отдалеч, на Йоан бе дадено да Го
види, да чуе свидетелството от Небето за Неговото месианство и да Го
представи на Израил като Изпратения от Бога. И въпреки това Исус каза:
“- най-малкият в небесното царство е по-голям от него.”
Пророк Йоан бе свързващата брънка между две епохи. Като Божи
представител той застана, за да покаже връзката на закона и пророците с
християнската епоха. Той беше по-малката светлина, която трябваше да
бъде последвана от една по-голяма. Умът на Йоан бе осветен от Светия
Дух, за да може да разпръсне светлина върху народа. Но никоя друга
светлина, изгрявала някога, не ще грее така ясно върху падналия човек
както тази, която произлиза от учението и примера на Исус. Христос и
Неговата мисия бяха разбирани неясно в символите на сянковите служби.
Дори Йоан не разбираше напълно бъдещия безсмъртен живот чрез Спасителя.
Ако не се смята радостта, която Йоан намери в своята мисия, животът
му бе изпълнен с тъга. Гласът му рядко се чуваше извън пустинята. Той бе
самотен. Не му бе дадено да види резултата от своя труд. Нямаше
привилегията да бъде с Христос и да стане свидетел на изявите на
Божествена сила, придружаваща по-голямата светлина. Не му бе отредено да
види как слепи проглеждат, как болни оздравяват и мъртви възкръсват. Той
не видя светлината, която излъчваше всяка дума на Христос, осветлявайки
славата на пророческите обещания. В този смисъл най-малкият ученик,
който видя Христовите могъщи дела и чу думите Му, бе по-привилегирован
от Йоан Кръстител. Затова се казва, че е по-голям от него.
Огромните множества, които слушаха Йоановата проповед, разнесоха
славата му по цялата земя. Неговото затваряне възбуди голям интерес. Но
поради безгрешния му живот и силната обществена подкрепа хората вярваха,
че спрямо него няма да бъдат взети насилствени мерки.
Ирод вярваше, че Йоан бе Божи пророк и бе твърдо решен да го
освободи. Но все отлагаше да изпълни намерението си поради страх от
Иродиада.
Иродиада знаеше, че никога не би спечелила съгласието на Ирод да
убие Йоан с открити мерки и реши да постигне целта си чрез хитрост. На
рождения ден на царя трябваше да бъде направено тържество за официалните
държавни служители и за благородниците от двора. Щеше да има веселие и
пиянство. По този начин Ирод щеше да загуби контрол над себе си и можеше
да бъде повлиян от нейната воля.
Когато настана големият ден и царят със своите придворни празнуваше
и пиеше, Иродиада изпрати дъщеря си в залата на угощението да танцува за
развлечение на гостите. Саломия бе в разцвета на своята женственост и
нейната красота плени чувствата на пируващите придворни. Не бе обичайно
девойка от царското обкръжение да се явява на такива празненства и Ирод
бе поласкан, че дъщерята на израелеви свещеници и князе е дошла да
танцува за забавление на гостите му.
Царят бе опиянен от виното. Страстите го замайваха и разумът му бе
помътнен. Виждаше само залата на удоволствията с нейните пируващи гости,
трапезата на пиршеството, искрящото вино, ослепителните светлини и
младото момиче, танцуващо пред него. В безразсъдството на момента той
пожела да направи нещо за показ, което би го издигнало над големците от
неговото обкръжение. Закле се да надари дъщерята на Иродиада с каквото и
да поиска, дори да е половината от царството.
Саломия бързо отиде при майка си, за да я попита какво да поиска.
Отговорът бе готов: главата на Йоан Кръстител. Саломия не знаеше каква
жажда за мъст гори в сърцето на майка – и се стресна, като чу искането,
но решителността на Иродиада победи. Момичето се върна с ужасната молба:
“Искам да ми дадеш още сега на блюдо главата на Йоан Кръстител” ( 6:25
Марко 6:25).
Ирод бе учуден и объркан. Шумното веселие секна и сред пиршеството
настъпи злокобна тишина. Царят бе ужасен от мисълта да отнеме живота на
Йоан. Но вече бе дал дума и не желаеше да се покаже колеблив или
безразсъден. Клетвата бе дадена в чест на неговите гости и ако някой от
тях бе казал дума против изпълнението на това негово обещание, щеше да
пожали пророка с радост. Даде възможност на гостите си да защитят
затворника. Те бяха пропътували големи разстояния, за да слушат
проповедта на Йоан и знаеха, че не е престъпник, а Божи служител. Но
макар и изненадани от молбата на момичето, бяха толкова изглупели, че не
можаха да се намесят с възражение. Не се издигна никакъв глас за
спасяване живота на Небесния пратеник. Тези хора заемаха доверени
постове в страната и имаха тежки отговорности, а се бяха отдали на
веселие и пиянство, докато чувствата им бяха притъпени. Главите им бяха
зашеметени от музиката и танците и съвестта им бе задрямала. Чрез своето
мълчание те произнесоха смъртната присъда над Божия пророк, за да бъде
задоволена жаждата за мъст на една паднала жена.
Ирод напразно изчакваше да бъде освободен от клетвата си. После с
нежелание нареди екзекуцията на пророка. Скоро главата на Йоан бе
донесена пред царя и неговите гости. Устните, които вярно бяха
предупреждавали Ирод да се върне от своя грешен живот, бяха запечатани
завинаги. Никога вече този глас нямаше да се чуе да призовава хората за
покаяние. Едно нощно пиршество стана цената на живота на един от най-
великите пророци.
О, колко често животът на невинни е пожертван поради невъздържанието
на тези, които трябва да бдят за справедливостта! Този, който поставя
опиващата чаша до устните си, става виновен за цялото нечестие, което
може да бъде извършено под опияняващата – сила. Като притъпява чувствата
си, човек не разсъждава трезво и изгубва ясно разбиране за право и
грешно. Той дава възможност на Сатана да работи чрез него, като потиска
и унищожава невинни. “Виното е присмивател и спиртното питие -
крамолник. И който се увлича по тях, е неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1).
“Затова правосъдието пристъпи назад- и който се отклонява от злото,
става плячка” (59:14,15 Исая 59:14,15). Тези, които имат власт над
живота на своите ближни, трябва да бъдат отговорни за престъпление,
когато проявяват невъздържание. Всички, които прилагат законите, трябва
да бъдат законопазители. Те трябва да владеят напълно своите физически,
умствени и морални сили, да притежават сила на ума и високо чувство за
справедливост.
Главата на Йоан Кръстител бе донесена на Иродиада и тя я прие със
сатанинско задоволство. Тържествуваше и се радваше на отмъщението си,
като се ласкаеше от мисълта, че съвестта на Ирод няма да бъде повече
тревожена. Но никакво щастие не последва от нейния грях. Името – стана
печално известно и ненавиждано, а Ирод сега се измъчваше от угризенията
на съвестта си повече, отколкото от предупрежденията на пророка.
Влиянието на Йоановите поучения не бе заглушено. То трябваше да се
разпростре до всяко поколение, чак до края на времето.
Грехът на Ирод бе винаги пред него. Той постоянно се опитваше да
намери мир от обвиненията на виновната си съвест. Доверието му в Йоан бе
непоклатимо. Като си спомнеше себеотрицателния му живот и тържествения
му сериозен призив, справедливите му съвети и как го беше предал на
смърт, Ирод не можеше да намери покой. Зает с държавни дела или приемащ
почести от хората, той се усмихваше и се държеше с достойнство, докато
криеше в себе си тревожно сърце, потискано от страха, че проклятието ще
се изсипе върху му.
Думите на Йоан, че нищо не може да бъде скрито от Бога, бяха
направили дълбоко впечатление на Ирод. Той бе убеден, че Бог присъства
на всяко място, че е свидетел на всяко пиршество и на всяко угощение и
че е чул заповедта за обезглавяването на Йоан, че е видял
тържествуването на Иродиада и поругаването, което тя извърши с
отсечената глава на своя обвинител. И много неща, които Ирод бе чул от
устните на пророка, сега заговориха на съвестта му още по-отчетливо,
отколкото, когато Йоан проповядваше в пустинята.
Когато чу за делата на Христос, Ирод се разтревожи много. Помисли, че
Бог бе възкресил Йоан от мъртвите и че го бе изпратил с по-голяма сила,
за да осъди греха. Живееше в постоянен страх, че Йоан ще си отмъсти за
своята смърт, като накаже него и неговия дом. Ирод жънеше онова, което
Бог бе заявил, че е резултат от проклятието на греха. “- треперене на
сърцето, помрачаване на очите и изнемогване на душата. Животът ти ще
бъде в неизвестност пред тебе; ти ще се боиш денем и нощем и не ще бъдеш
уверен за живота си. Заран ще думаш: О, да мръкнеше! , и вечер ще думаш:
О, да съмнеше! , поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и
поради зрелищата, които с очите си ще виждаш” (28:65-67 Второзак. 28:65-
67). Самите мисли на грешника са негови обвинители. И не може да има по-
голямо мъчение от ужилването на неговата виновна съвест, която не му
дава почивка ни денем, ни нощем.
За много умове съдбата на Йоан Кръстител е обвита в мистерия. Те се
питат защо той трябваше да бъде оставен да вехне и да умре в затвора.
Нашето човешко разбиране не може да вникне в тайната на неясното
провидение, но като си спомним, че Йоан беше само един от тези, които
споделиха страданията на Христос, доверието ни в Бога никога не бива да
се поколебава. Всички, които следват Христос, ще носят жертвената
корона. Те със сигурност ще бъдат лошо разбирани от себелюбивите хора и
ще бъдат предмет на най-злите атаки на Сатана. Целта на неговото царство
е да унищожи тъкмо принципа на саможертва и ще воюва против този
принцип, където и да бъде изявен.
Детството, младостта и зрялата възраст на Йоан се характеризираха с
прямота и морална сила. Когато гласът му се чу в пустинята, казвайки:
“Пригответе пътя на Господа, прави направете пътеките за Него!” ( 3:3
Матей 3:3), Сатана се побоя за безопасността на своето царство.
Греховността на греха бе разкрита по такъв начин, че хората потрепериха.
Силата на Сатана над мнозина, които бяха под негова власт, бе съкрушена.
Той бе неуморен в усилията си да отклони Кръстителя от живота на
безрезервна преданост към Бога, но не успя. Не можа да победи и Исус.
При изкушението в пустинята Сатана бе победен и гневът му бе голям. Сега
той реши да причини скръб на Христос, като порази Йоан. Като не можа да
го примами да съгреши, успя да му причини страдание.
Исус не се намеси да освободи Своя служител. Той знаеше, че Йоан щеше
да издържи изпита. Спасителят щеше да се радва да дойде при Йоан, да
освети с присъствието Си тъмнината на затвора, но не биваше да се остави
в ръцете на враговете и да постави в опасност мисията Си. С радост би
освободил верния Си слуга, но Йоан трябваше да изпие чашата на
мъченичеството заради хилядите, които през следващите години трябваше да
преминат от затвор към смърт. Когато последователите на Исус щяха да
гният в самотни килии или да загиват от сабя, от изтезания или на клада
като забравени от Бога и човека, какво успокоение за техните сърца щеше
да бъде мисълта, че Йоан Кръстител, за чиято вярност сам Христос бе дал
свидетелство, бе преминал през подобно преживяване!
На Сатана бе позволено да съкрати земния живот на Божия служител, но
погубителят не можеше да докосне живота, “скрит с Христа в Бога” (Кол.;
3:3 Кол. 3:3). Той тържествуваше, че бе причинил скръб на Христос, но не
можа да победи Йоан. Самата смърт го постави завинаги отвъд силата на
изкушението. В тази битка Сатана разкри собствения си характер. Пред
наблюдаващата вселена той изяви своята вражда към Бога и човека.
Макар че не бе освободен по чудотворен начин, Йоан не бе забравен.
Той винаги имаше близостта на небесните ангели, които му откриваха
пророчествата за Христос и скъпоценните обещания на Писанията. Това бе
неговата подкрепа, това трябваше да бъде и подкрепата на Божия народ
през идващите векове. На Йоан Кръстител, както и на ония, които идваха
след него, бе дадено уверението: “Ето, Аз съм с вас през всички дни до
свършека на века” (28:20 Матей 28:20).
Бог никога не води децата Си другояче освен така, както те биха
избрали да бъдат водени, ако можеха да видят края от началото и ако
можеха да различат славата на целта, която изпълняват като Негови
сътрудници. Нито Енох, който бе пренесен на Небето, нито Илия, който се
възнесе в огнена колесница, бяха по-велики и по-почетени от Йоан
Кръстител, който загина сам в затвора. “- вам е дадено не само да
вярвате в Него, но и да страдате за Него” (Филип.; 1:29 Филип. 1:29). И
от всички дарби, които Небето може да дари на хората, участието с
Христос в Неговите страдания е най-голямото доверие и най-висшата чест.