Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Затворникът Павел – 38 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Затворникът Павел – 38 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

“Като стигнахме в Ерусалим, братята ни приеха с радост. И на следния
ден Павел влезе с нас при Якова, гдето присъстваха всичките презвитери.”
При този случай Павел и неговите спътници предадоха официално на
водачите на делото в Ерусалим приносите, дадени от езическите църкви за
подкрепа на бедните сред техните братя-евреи. Събирането на тези дарове
бе струвало на апостола и на неговите сътрудници много време,
безпокойства и уморителен труд. Сумата, далеч надхвърляща очакванията
на старейшините в Ерусалим, бе събрана с много жертви и дори със сурови
лишения от страна на езическите вярващи.
Доброволните дарения бяха знак за верността на новоповярвалите
езичници към организираното дело Божие по света и трябваше да бъдат
приети от всички с благодарност и признателност. Но на Павел и спътниците
му им се стори, че дори от тези, пред които стояха сега, не всички можеха да
оценят духа на братската любов, подтикнала дарителите.
В ранните години на евангелското дело сред езичниците някои от
водещите братя в Ерусалим клоняха към старите предразсъдъци и начин на
мислене и не сътрудничеха сърдечно на Павел и неговите помощници. В
тревогата си да опазят някои безсмислени форми и церемонии, подцениха
благословението, което щяха да получат и те, и обичаното от тях дело, от
усилието да се обединят всички части на Божието дело. Макар че желаеха да
опазят най-добре интересите на християнската църква, те бяха пропуснали
да се придържат стъпка по стъпка към разкриващото се Божие провидение и
в своята човешка мъдрост се опитваха да поставят пред работниците много
ненужни ограничения. Така възникна една група хора, настояващи без да
познават лично променените обстоятелства и особените нужди на делото в
отдалечените полета, че имат авторитет да насочват своите братя към
особени методи на работа в тези полета. Чувстваха, че дейността по
проповядването на евангелието трябва да напредва в съгласие с техните
мнения.
Бяха изминали няколко години, откакто братята в Ерусалим, заедно с
представители от други водещи църкви, обсъдиха внимателно смущаващите
въпроси, възникнали по повод методите за работа сред езичниците. В
резултат на обсъждането те се бяха обединили в решителните препоръки
към църквите относно някои ритуали и церемонии, включително и
обрязването. Тогава единодушно препоръчаха на християнските църкви
Варнава и Павел като работници, достойни за пълно доверие.
Сред присъстващите на това събрание имаше и сурово
разкритикували методите на работа на апостолите, върху които лежеше
главното бреме за разнасяне на евангелието в езическия свят. Но по време
на съвета техните представи за Божията цел се разшириха и те се обединиха
със своите братя, като взеха мъдри решения, направили възможно
обединението на цялото тяло от вярващи.
След това, когато стана явно, че новоповярвалите езичници се
увеличават бързо, някои водещи братя в Ерусалим започнаха отново да се
придържат към предишните предразсъдъци, противопоставящи се на
методите на Павел и неговите помощници. С годините предразсъдъците се
затвърждаваха, докато някои от водачите решиха, че отсега нататък делото
за проповядване на евангелието трябва да бъде водено в съответствие с
техните лични представи. Ако Павел бе съгласувал методите си със
защитавания от тях начин на действие, щяха да признаят и подкрепят делото
му. В противен случай нямаше да бъдат благоразположени към него или да
го подкрепят.
Тези хора бяха пропуснали факта, че Бог е учителят на народа Си, че
всеки работник в Неговото дело трябва да придобие личен опит в следването
на Божествения Водач, като не очаква пряко ръководство от човека, че
Неговите работници трябва да бъдат оформени не според човешки идеи, но
по подобие на Божеството.
В службата си апостол Павел бе поучавал народа “не… с
убедителните думи на мъдростта, но с доказателство от Дух и от сила”.
Истините, които провъзгласи, му бяха разкрити от Светия Дух. “А на нас Бог
откри това чрез Духа, понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите
дълбочини. Защото кой човек знае що има у човека, освен духът на човека,
който е в Него? Така и никой не знае що има у Бога, освен Божият Дух…,
което – заяви Павел – и възвестяваме не с думи, научени от човешка
мъдрост, но с думи, научени от Духа, като поясняваме духовните неща на
духовните човеци” (1Кор.2:4,10,11,13).
В службата си Павел бе търсил от Бога пряко ръководство. В същото
време внимаваше много да работи в съгласие с решенията на общия съвет в
Ерусалим и в резултат на това “църквите се утвърдяваха във вярата и от ден
на ден се умножаваха числено” (Деян. 16:5). И сега въпреки липсата на
симпатията, която някои бяха показали, той намери утеха в мисълта, че бе
извършил дълга си да внуши у своите новоповярвали духа на вярност,
щедрост и братска любов, както бе разкрито в случая с представените пред
юдейските старейшини щедри приноси.
След даването на дарбите Павел “разказа им едно по едно всичко, що
Бог бе извършил между езичниците чрез неговото служение”. Изнасянето на
фактите оказа влияние върху сърцата на всички, дори на онези, които се
съмняваха дали небесното благословение е придружавало неговия труд. “А
те, като чуха, прославиха Бога.” Разбраха, че методите в работата на
апостола носеха небесен знак. Щедрите приношения пред тях прибавиха
тежест към свидетелството му за верността на новите църкви, установени
сред езичниците. Някои от редиците на натоварените с делото в Ерусалим
бяха настоявали да се предприемат подходящи мерки за контрол, но сега
видяха Павловата служба в нова светлина и се убедиха, че собственият им
възглед е бил погрешен. Осъзнаха, че са били роби на еврейските навици и
традиции, че делото на евангелието е било много спъвано от отказа им да
признаят разрушаването чрез Христовата смърт на стената, разделяща
евреи от езичници.
Това беше златна възможност – всички ръководни братя да признаят
откровено, че Бог бе действал чрез Павел и че по-рано са грешали, като са
допускали докладите на неприятеля да възбуждат тяхната подозрителност и
предразсъдък. Но вместо да обединят усилията си да постъпят правдиво към
засегнатия, му дадоха съвет, който показваше, че още таят разбирането -
Павел да бъде отговорен за съществуващия предразсъдък. Те не застанаха
благородно в негова защита, не се постараха да покажат на недоволните в
какво е била грешката им, а се опитаха да постигнат компромис, като го
посъветват да следва един път, който според тях щеше да отстрани всяка
причина за неразбиране.
“Ти виждаш, брате, колко десетки хиляди повярвали юдеи има и те
всички ревностно поддържат закона: А за тебе са уведомени, че ти си бил
учил всичките юдеи, които са между езичниците, да отстъпят от Мойсеевия
закон, като им казваш да не обрязват чадата си, нито да държат старите
обреди. И тъй, какво да се направи? Без друго ще се събере тълпа, защото
те непременно ще чуят, че си дошъл. Затова направи каквото ти кажем.
Между нас има четирима мъже, които имат обрек. Вземи ги и извърши
очищението си заедно с тях, и иждиви за тях, за да обръснат главите си и
така всички ще знаят, че не е истина това, което са чули за тебе, но че и ти
постъпваш порядъчно и пазиш закона. А колкото за повярвалите езичници,
ние писахме решението си да се вардят от ядене идоложертвено, кръв,
удавено тоже и от блудство”.
Братята се надяваха, че като последва предложения начин на
действие, Павел можеше да даде решителен отпор на фалшивата мълва за
него. Увериха го, че решението на предишния съвет за новоповярвалите
езичници и за церемониалния закон е още в сила. Но съветът, който сега му
дадоха, не отговаряше на това решение. Наставлението не бе подтикнато от
Божия Дух. То бе плод на страхливост. Водителите на църквата в Ерусалим
знаеха, че чрез несъобразяване с церемониалния закон християните щяха да
си навлекат омразата на евреите и да се изложат на преследване.
Синедрионът направи всичко възможно, за да спъне напредъка на
евангелието. От неговата среда бяха избрани мъже да следват апостолите,
особено Павел, и по всякакъв възможен начин да се противопоставят на
тяхното дело. Ако вярващите в Христос бъдеха обвинени пред Синедриона
за нарушители на закона, щяха да получат бързо и сурово наказание като
отстъпници от еврейската вяра.
Много от евреите, приели евангелието, още поддържаха
церемониалния закон и просто желаеха да направят неразумен компромис,
надявайки се така да получат доверието на своите сънародници, да
отстранят предразсъдъка им, да ги спечелят за вярата в Христос като
Изкупител на света. Павел осъзна, че докато много от водещите членове на
църквата в Ерусалим продължават да се отнасят към него така, ще работят
упорито, за да противодействат на влиянието му. Разбра, че ако чрез някакъв
разумен компромис би могъл да ги спечели за истината, би отстранил една
голяма пречка за успеха на евангелието в други места. Но не бе натоварен от
Бога да отстъпи толкова, колкото те искаха.
Когато мислим за голямото му желание да бъде в хармония със своите
братя, за неговото деликатно отношение към слабите във вярата, за
почитанието му към апостолите, които са били с Христос, и към Яков – брата
Господен, и за целта му да стане всичко за всички, без доколкото може, да
пожертва принципа – когато помислим за всичко това, по-малко ни изненадва
фактът, че той беше принуден да се отклони от твърдия, решителен курс,
който досега бе следвал. Но вместо да постигне желаната цел, усилията му
за примирение само ускориха предсказаните за него страдания и резултатът
бе: отделяне от братята, лишаване на църквата от един от нейните най-
силни стълбове и скръб в сърцата на християните във всички страни.
На следния ден Павел започна да изпълнява съвета на старейшините.
Четиримата мъже, направили обрек за назарейство (виж Числа 6 гл.), чийто
срок беше почти изтекъл, Павел заведе в храма. Той “обяви кога щяха да се
свършат дните, определени за очищението, когато щеше да се принесе
приносът за всеки един от тях”. За очистването трябваше да бъдат
принесени няколко скъпи жертви.
Онези, които посъветваха Павел да предприеме тази стъпка, съвсем
не бяха взели предвид голямата опасност, на която щеше да се изложи по
този начин. По това време Ерусалим беше пълен с поклонници от много
страни. Когато, изпълнявайки поръчението, дадено му от Бога, Павел занесе
евангелието на езичниците, той посети много от най-големите градове на
света и бе добре познат на хиляди хора от различни места, дошли сега в
Ерусалим за празника. Сред тях имаше личности, чиито сърца бяха
изпълнени с горчива омраза към апостола. Да влезе в храма на публична
служба, означаваше риск за живота му. Няколко дни прекара той сред
поклонниците явно незабелязан, но преди края на определения период,
когато разговаряше с един свещеник за необходимите за принос жертви, бе
разпознат от някои евреи от Азия.
С демонска ярост се нахвърлиха те върху него, викайки: “О,
израилтяни, помагайте! Това е човекът, който навсякъде учи всичките против
народа ни, против закона и против това място”. И тъй като народът откликна
на призива за помощ, добави се още едно обвинение: “Освен това въведе и
гърци в храма и оскверни това свято място”.
Според еврейския закон престъпление, наказвано със смърт, беше да
се въвеждат необрязани лица във вътрешните дворове на свещената сграда.
В града бяха видели Павел, придружен от Трофим – един ефесянин, и бе
предположено, че го е въвел със себе си в храма. Той не бе направил това, а
като евреин влизането му в храма не бе нарушение на закона. Макар че
обвинението беше напълно лъжливо, то възбуди предразсъдъка на народа.
Когато се вдигна врявата, събралите се множества в храмовия двор
изпаднаха в дива възбуда. Ерусалим бързо бе обиколен от новината, “целият
град се развълнува и людете се стекоха”.
Това, че един израилев отстъпник си бе позволил да оскверни храма
точно във времето, когато хиляди бяха дошли от всички части на света на
поклонение, възбуди най-яростните страсти на тълпата. “И като уловиха
Павла, извлякоха го вън от храма и веднага се затвориха вратите.”
“И когато щяха да го убият, стигна известие до хилядника на полка, че
целият Ерусалим е размирен.” Клавдий Лисий познаваше добре размирните
елементи, с които си бе имал работа, и “завчас взе войници и стотници, та се
завтече долу върху тях. А те, като видяха хилядника и войниците, престанаха
да бият Павла.” Без да знае причината за бунта, но виждайки, че яростта на
множеството е насочена срещу Павел, римският капитан реши, че той трябва
да е известният египетски бунтовник, за когото бе чувал и който бе избягал от
затвора. Затова “го хвана и заповяда да го оковат с две вериги, и разпитваше
кой е той и що е сторил”. Веднага много гласове се издигнаха в гръмко, ядно
обвинение: “…едни викаха едно, а други друго; и понеже не можеше да се
разбере същността на работата поради смущението, заповяда да го закарат
в крепостта. А когато стигна до стъпалата, войниците го дигнаха и носеха
поради насилието на навалицата, защото всичките люде вървяха подире и
викаха: Махни го от света!”
Сред размирието апостолът остана спокоен и невъзмутим. Умът му бе
насочен към Бога. Знаеше, че ангели небесни стоят около него. Не желаеше
да напусне храма, без да направи усилие да изложи истината пред своите
сънародници. Когато щеше да влезе в крепостта, каза на главния капитан:
“Позволено ли ми е да кажа нещо?” Лисий отговори: “Знаеш ли гръцки? Не си
ли тогава оня египтянин, който преди няколко време размири и изведе в
пустинята четирите хиляди мъже убийци?” А Павел отговори: “Аз съм юдеин
от Тарс Киликийски, гражданин на тоя знаменит град и ти се моля да ми
позволиш да поговоря на людете”.
Молбата му бе удовлетворена и “Павел застана на стъпалата и
помаха с ръка на людете”. Жестът му привлече вниманието, а поведението
му внушаваше респект. “А като се въдвори голяма тишина, почна да им
говори на еврейски, казвайки: Братя и бащи, слушайте сега моята защита
пред вас!” При звука на познатите еврейски думи “те пазеха още по-голяма
тишина” и той продължи:
“Аз съм юдеин, роден в Тарс Киликийски, а възпитан в тоя град при
Гамалииловите нозе, изучен строго в предадения от бащите ни закон. И бях
ревностен за Бога, както сте и всички вие днес.” Никой не можа да отрече
твърдението на апостола, тъй като изтъкнатите факти бяха добре познати на
мнозината, които още живееха в Ерусалим. Тогава той заговори за своята по-
раншна ярост да преследва Христовите ученици, и то до смърт. Разказа
също за обстоятелствата на своето обръщане във вярата, разкривайки на
слушателите си как собственото му гордо сърце е било доведено до
поклонение пред разпънатия Назарянин. Ако се опиташе да влезе в спор със
своите противници, те щяха упорито да откажат да слушат думите му, но
разказът за неговото преживяване бе съпроводен с убеждаваща сила, която
изглежда смекчи и смири сърцата им за известно време.
Тогава се опита да им разкрие, че работата си сред езичниците не е
предприел по свой избор. Той бе желал да работи за собствения си народ, но
в самия храм Божи глас му е говорил в свято видение, посочвайки пътя
“далеч между езичниците”. Дотук народът слушаше с изострено внимание, но
когато Павел достигна момента от своя разказ, когато бе посочен като
Христов посланик при езичниците, гневът им избухна отново. Свикнали да
гледат на себе си като на единствен народ, угоден на Бога, те не желаеха да
допуснат презрените езичници да споделят привилегиите, смятали ги досега
изключително за свои собствени. Заглушавайки с гласовете си говорителя, те
извикаха: “Да се махне такъв от земята! Защото не е достоен да живее.
И понеже те викаха, мятаха дрехите си и хвърляха прах по въздуха,
хилядникът заповяда да го закарат в крепостта и заръча да го изпитат с
биене, за да узнае по коя причина викат така против него.
И когато го бяха разтегнали с ремъци, Павел рече на стотника, който
стоеше там: Законно ли е вам да бичувате един римлянин, и то неосъден?
Като чу това, стотникът отиде да извести на хилядника, казвайки: Какво
правиш? Защото тоя човек е римлянин. Тогава хилядникът се приближи и му
рече: Кажи ми, римлянин ли си ти? А той каза: Римлянин. Хилядникът
отговори: С много пари съм добил това гражданство, а Павел рече: Но аз съм
се и родил в него. Тогава веднага се оттеглиха от него тия, които щяха да го
изпитват. А хилядникът се уплаши, като разбра, че е римлянин, понеже го
беше вързал.
На утринта, като искаше да разбере същинската причина, по която
юдеите го обвиняваха, той го развърза, заповяда да се съберат главните
свещеници и целият им Синедрион и доведе долу Павла, та го постави пред
тях.”
Сега апостолът трябваше да бъде разпитан от същия трибунал, на
който сам беше член преди обръщането си във вярата. Пред еврейските
управители поведението му бе смирено и лицето му разкриваше Христовия
мир. “… като се вгледа в Синедриона, рече: Братя, до тоя ден съм живял
пред Бога със съвършено чиста съвест.” Като чуха тези думи, омразата им се
разпали отново, “а първосвещеникът Анания заповяда на стоящите до него
да го ударят по устата”. При тази нечовешка заповед Павел възкликна: Бог
ще удари тебе, стено варосана, и ти си седнал да ме съдиш по закона, а
против закона заповядваш да ме ударят? А стоящите наоколо рекоха: Божия
първосвещеник ли хулиш?” Със свойствената си учтивост Павел отговори:
“Не знаех, братя, че той е първосвещеник, защото е писано: “Да не
злословиш началника на рода си”.
“А когато Павел позна, че едната част са садукеи, а другите фарисеи,
извика в Синедриона: Братя, аз съм фарисей, син на фарисеи, съдят ме
поради надеждата и учението за възкресението на мъртвите.
И когато рече това, възникна разпра между фарисеите и садукеите, и
събранието се раздели. Защото садукеите казват, че няма възкресение, нито
ангел, нито дух, а фарисеите признават и двете.” Двете партии започнаха да
спорят помежду си и така силата на тяхната съпротива срещу Павел бе
разбита. “… книжниците от фарисейската страна станаха, та се препираха,
казвайки: Никакво зло не намираме у тоя човек; и какво да направим, ако му е
говорил дух или ангел?”
В последвалото смущение садукеите правеха яростни опити да вземат
апостола, за да го предадат на смърт; фарисеите пък се стараеха да го
защитават. “… хилядникът, боейки се да не би да разкъсат Павла, заповяда
на войниците да слязат и да го грабнат изпомежду им и да го заведат в
крепостта.”
По-късно, когато разсъждаваше върху тежките изпитания на
изминалия ден, Павел започна да се бои, че поведението му може би не е
било угодно на Бога. Да не би да направи грешка все пак, като посети
Ерусалим? Голямото му желание да бъде в близост с братята ли стана
причина за този нещастен резултат?
Позицията, която евреите като Божи избран народ заеха пред
невярващия свят, причини на апостола силна душевна мъка. Как щяха
езическите служители да погледнат на тях? Твърдяха, че се покланят на
Йехова и си присвояваха святата служба, а се отдаваха на сляп, безумен
гняв, търсейки да унищожат дори братята си, които се осмеляват да се
различават от тях по вяра. Бяха обърнали най-тържествения си съдебен
съвет в сцена на битка и диво смущение. Павел почувства, че в очите на
езичниците е хвърлил укор върху името на своя Бог.
И ето, той бе в затвора. Знаеше, че в отчаяната си злоба неприятелите
му ще изпробват всякакви средства, за да го унищожат. Дали не беше
приключила работата му за църквите и дали вече трябваше да влязат
коварните вълци? Делото Христово беше много скъпо на Павловото сърце. С
дълбока тревога мислеше той за опасностите, очакващи разпръснатите
църкви, които щяха да бъдат изложени на преследвания от точно такива
хора, каквито бе срещнал в Синедриона. В тревога и загубил надежда, той
плака и се моли.
В този тъмен час Господ не забрави слугата си. Той го бе пазил от
кръвожадната тълпа в храмовия двор, беше с него пред съвета на
Синедриона, беше с него в крепостта. Откри Се на верния Си свидетел в
отговор на сериозните му молитви за ръководство. “И през следващата нощ
Господ застана до него и рече: Дерзай, защото както си свидетелствал за
Мен в Ерусалим, така трябва да свидетелстваш и в Рим.”
Павел отдавна очакваше да посети Рим. Силно желаеше да
свидетелства там за Христос, но чувстваше, че намерението му се осуетява
от враждебността на евреите. Той малко мислеше, дори сега, че ще отиде
там като затворник.
Докато Господ окуражаваше слугата си, Павловите неприятели
яростно заговорничеха за унищожаването му. “И като се разсъмна, юдеите
направиха заговор, влязоха под проклетия и рекоха, че няма да ядат, нито да
пият, догдето не убият Павла. Тия, които направиха тоя заговор, бяха повече
от четиридесет души.” Това бе един пост, за който Господ бе говорил чрез
Исая с осъждане – един пост, “за да се препирате и карате и за да биете
нечестиво с пестници” (Исая 58:4).
Заговорниците “дойдоха при главните свещеници и старейшините и
рекоха: Влязохме под проклетия да не вкусим нищо, докле не убием Павла.
Сега, прочее, вие със Синедриона заявете на хилядника да го доведе долу
при вас уж че искате да изучите по-точно неговото дело, а ние, преди да се
приближи той, сме готови да го убием”.
Вместо да не одобрят този жесток план, свещениците и управниците с
готовност се съгласиха с него. Павел бе казал истината, когато сравни
Анания с варосана гробница.
Но Бог се намеси, за да спаси живота на слугата Си. Сестриният син
на Павел, “като ги завари…, влезе в крепостта, та обади на Павла. Тогава
Павел повика един от стотниците и му рече: Заведи това момче при
хилядника, защото има да му обади нещо. И той го взе, заведе го при
хилядника и каза: Запреният Павел ме повика и ми се помоли да доведа това
момче при тебе, защото имало да ти каже нещо.”
Клавдий Лисий прие младежа любезно и като се оттегли настрана,
попита го: “Какво има да ми обадиш?” Младежът отговори: “Юдеите се
нагласиха да те замолят да заведеш Павла утре долу в Синедриона, като че
ли искаш да разпиташ по-точно за него. Но ти недей ги слуша, защото го
причакват повече от четиридесет души от тях, които влязоха под проклетия,
задължавайки се да не ядат, нито да пият, догдето не го убият. Те още сега
са готови и чакат само да им се обещаеш.
И тъй хилядникът остави момчето да си отиде, като му заръча: Никому
да не кажеш, че си ми обадил това”.
Лисий веднага реши да предаде Павел от своята юрисдикция под тази
на прокуратора Феликс. Като народ евреите бяха неспокойни и
раздразнителни и често вдигаха бунтове. Продължителното присъствие на
апостола в Ерусалим би могло да доведе до опасни последици за града и
дори за самия управител. Затова той “повика двама от стотниците, та им
рече: Пригответе двеста пехотинци, седемдесет конници и двеста
копиеносци да заминат за Кесария на третия час през нощта. Пригответе и
добитък, на който да възкачат Павла и да го отведат безопасно до
управителя Феликса”.
Не биваше да се губи време за изпращането. “И тъй, войниците,
според дадената им заповед, взеха Павла и го заведоха през нощта в
Антипатрида.” От тук конниците продължиха със затворника към Кесария, а
четиристотинте войници се върнаха в Ерусалим.
Отговорният офицер бе натоварен да предаде затворника на Феликс с
писмо, което му беше дадено от стотника:
“От Клавдия Лисия до Негово превъзходителство управителя Феликса,
поздрав. Тоя човек биде уловен от юдеите, които щяха да го убият, но аз
пристигнах с войниците, та го избавих, понеже се научих, че бил римлянин. И
като поисках да разбера причината, по която го обвиняваха, заведох го долу
в Синедриона им и намерих, че го обвиняват за въпроси от техния закон.
Нямаше обаче никакво обвинение в нещо достойно за смърт или окови. И
понеже ми се подсказа, че щяло да има заговор против човека, веднага го
изпратих при тебе, като заръчах и на обвинителите му да се изкажат пред
тебе против него. Остани със здраве.”
Като прочете съобщението, Феликс попита от коя провинция е
затворникът и разбрал, че е от Киликия, каза: “Ще те изслушам, когато дойдат
и обвинителите ти. И заповяда да го вардят в Иродовата претория”.
Случаят с Павел не бе първият, в който Божи служител бе намерил
убежище сред езичниците, бягайки от злината на народа, изповядващ
Йехова. В яда си срещу Павел евреите прибавиха още едно престъпление в
тъмния списък, отбелязващ историята на този народ. Те още повече
закоравиха сърцата си против истината и направиха своето проклятие още
по-сигурно.
Малцина осъзнаваха пълното значение на думите, които Христос
изговори, когато в синагогата в Назарет провъзгласи Себе Си за Помазания.
Той заяви, че мисията Му е да утешава, благославя и спасява скърбящите и
грешните. И тогава, виждайки, че гордост и неверие владееха сърцата на
слушателите Му, им напомни, че в миналото Бог се бе оттеглил от Своя
избран народ поради неговото неверие и бунт и Се бе изявил на хора от
езически страни, които не отхвърлиха светлината от небето. Вдовицата от
Сарепта и сириецът Нееман бяха живели според всичката светлина, която
имаха, затова бяха сметнати за по-праведни от Божия избран народ, който бе
отстъпил от Него и бе пожертвал принципите си заради удобство и светска
почест.
Христос разкри на евреите в Назарет една страшна истина – че в
отстъпилия Израил няма безопасност за верния Божи служител.
Израилтяните не искаха да узнаят неговата стойност или да оценят труда му.
Еврейските водачи претендираха, че са ревностни за Божията чест и за
доброто на Израил, а бяха врагове и на двете. С предписания и с пример те
водеха народа все по-надалеч от послушанието към Бога – там, където Той
не можеше да бъде тяхна защита в ден на бедствие.
Думите на укор, изговорени от Спасителя към народа в Назарет, се
приложиха в случая на Павел не само към невярващите евреи, но и към
собствените му братя във вярата. Ако водачите на църквата бяха изоставили
напълно своите чувства на огорчение към апостола и ако го бяха приели като
особено призван от Бога да разнася евангелието на езичниците, Господ
щеше да го опази. Бог не бе наредил Павловият труд да завърши така скоро,
но не направи чудо, за да противодейства на веригата от обстоятелства, към
които водачите на църквата в Ерусалим тласкаха нещата.
Същият дух все още води до същите резултати. Липсата на оценка и
неизползването на Божествената благодат са лишили църквата от много
благословения. Колко често Господ би удължил работата на някой верен
служител, ако неговият труд бъдеше оценен. Но ако църквата позволява
врагът на душите да извращава разбирането и да тълкува фалшиво думите и
делата на Христовия слуга, ако членовете допуснат сами да стоят в пътя му
и да спъват неговата ползотворност, Господ понякога отдръпва от тях
благословението, което е дал.
Сатана постоянно работи чрез своите слуги, за да обезверява и
унищожава избраните от Бога да завършат великото и добро дело. Те може
да са готови да жертват дори живота си за напредъка на Христовото дело, но
големият измамник ще подскаже на братята им съмнения по техен адрес,
които, ако бъдат подхранвани, биха разрушили доверието в чистотата на
характера им и така биха осакатили тяхната полезност. Твърде често той
успява чрез собствените им братя да им причини такава скръб, че Бог се
намесва милостиво, за да даде почивка на Своите преследвани слуги. След
като се сключат ръцете върху гърдите, в които сърцето вече не бие, и гласът
на предупреждение и кураж вече не се чува, непокаяните може да разберат и
оценят отхвърлените благословения. Така смъртта им може да извърши
неизвършеното от живота.
Тази глава е основана на Деяния 21:17-23:35