Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

За Мое възпоменание- 72 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – “За Мое възпоменание”- 72

Тази глава е основана на Матей 26:20-29; Марко 14:17-25; Лука
22:14-23; Йоан 13:18-30.

“За Мое възпоменание”

“- Господ Исус през нощта, когато беше продаден, взе хляб и като
благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е разчупено за вас;
туй правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и рече:
Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато
пиете за Мое възпоменание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и
пиете тая чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той”
(11:23-26 1Кор. 11:23-26).
Христос стоеше на преходната точка между две религии и техните два
велики празника. Той, неопетненият и безгрешен Божи Агнец, трябваше да
представи Себе Си като жертва за грях и с това да прекрати системата от
сянкови символи и церемонии, които в продължение на хиляда години бяха
посочвали Неговата смърт. Като яде пасхата заедно с учениците Си, Той
установи на нейно място службата, която възпоменава Неговата велика
жертва. Народният празник на евреите трябваше да се прекрати завинаги.
Службата, която Христос установи, трябваше да се съблюдава от Неговите
последователи във всички страни и през всички векове.
Пасхата бе установена като спомен за освобождението на Израил от
египетско робство. Бог бе заповядал историята за нейния произход да бъде
разказвана и повтаряна на децата, когато година след година питат
родителите си за значението на този обред. Така споменът за удивителното
спасение щеше да остава винаги пресен в умовете на всички. Обредът на
Господнята вечеря бе даден, за да възпоменава това велико спасение,
издействано чрез смъртта на Христос. Докато Той дойде втори път със сила
и със слава, този обред трябва да бъде празнуван. Той е средството, чрез
което споменът за великото Му дело за нас трябва да бъде запазен пресен
в умовете ни.
При освобождението им от Египет израилевите чада ядоха Пасхалната
вечеря прави, препасани през кръста и с тоягите си в ръце, готови за
път. Начинът, по който отпразнуваха този обред, бе в хармония с тяхното
състояние; защото им предстоеше да бъдат изгонени от египетската земя и
да предприемат мъчително и трудно пътуване през пустинята. Но по времето
на Христос нещата се бяха променили. Сега не им предстоеше изгонване в
чужда страна, живееха в собствената си земя. В съгласие с останалото,
което им бе дадено, те ядяха Пасхалната вечеря полулегнали. Около масата
се поставяха кушетки и гостите полулежаха, подпрени на лявата си ръка, а
дясната ръка беше свободна, за да си служат при яденето. При такава поза
всеки гост можеше да облегне глава на гърдите на седящия до него. А
понеже краката бяха от другата страна на кушетката, те лесно можеха да
бъдат измити от някого, който заобиколи кръга от външната му страна.
Христос бе все още край масата, на която бе сложена Пасхалната
вечеря. Безквасните хлябове, които се употребяваха по време на Пасхата,
стояха пред Него. Пасхалното вино, незасегнато от ферментация, също бе
на масата. Спасителят употребяваше символите, за да представи
собствената Си неопетнена жертва. Нищо, което би могло да е засегнато от
ферментация, което е символ на греха и смъртта, не можеше да представя
този “Агнец без недостатък и пречист” (1Петрово; 1:19 1Петрово 1:19).
“И като ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им и
рече: Вземете, яжте – това е Моето тяло. Взе и чашата, благослови и даде
им и те всички пиха от нея, и рече им: Това е Моята кръв на новия завет,
която се пролива за мнозина. Истина ви казвам, че няма вече да пия от
плода на лозата до оня ден, когато ще го пия нов в Божието царство.”
Юда, предателят, също присъстваше на светопричастната служба. Той
прие от Исус символите на съкрушеното Му тяло и пролятата Му кръв. Чу
думите: “Туй правете за Мое възпоменание.” И стоейки там, в самото
присъствие на Божия Агнец, предателят размисляше върху своя тъмен план,
обладан от мрачните си, отмъстителни мисли.
При измиването на нозете Христос бе дал достатъчно доказателство, че
е разбрал характера на Юда. “Не всички сте чисти” (13:11 Йоан 13:11) -
каза Той. Тези думи убедиха лицемерния ученик, че Христос е прочел
тайните му намерения. Сега Исус заговори още по-открито. Докато седяха
край масата, каза, поглеждайки учениците Си: “Не говоря за всички; Аз
зная кои съм избрал. Но това стана, за да се сбъдне писаното: “Който яде
хляба Ми, той вдигна своята пета против Мене.”
Дори и сега учениците не заподозряха Юда. Но те видяха, че Христос е
загрижен. Над всички се надвеси облак – предвещание за някакво грозно
нещастие, чието естество не можеха да разберат. Докато ядяха така
умълчани, Исус каза: “Истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.”
При тези думи изумление и вцепенение обхванаха всички. Те не можеха да
си представят как е възможно един от тях да постъпи предателски спрямо
Божествения Учител. По каква причина да Го предава? И на кого? Чие сърце
можеше да роди такъв план? Сигурно не е някой от любимите дванадесет
ученици, които бяха привилегировани повече от всички други да слушат
Неговите поучения, които имаха възможност да споделят Неговата
удивителна любов и към които Той бе проявил толкова голямо внимание,
като ги бе свързал така тясно със Себе Си!
Схванаха важното значение на думите Му, спомниха си колко верни се
оказваха винаги Неговите изказвания и ги обзе страх и недоверие към
самите себе си. Започнаха да изследват собствените си сърца, за да видят
дали няма скрита в тях някаква мисъл против Учителя. С мъчително
вълнение един по един започнаха да питат: “Да не съм аз, Господи?” Но
Юда мълчеше. Накрая, потънал в дълбока мъка, Йоан запита: “Господи, кой
е?” И Исус отговори: “Който натопи ръката си заедно с Мене в блюдото,
той ще Ме предаде; Човешкият Син отива, както е писано за Него; но горко
на този човек, чрез когото Човешкият Син ще бъде предаден; добре щеше да
бъде за този човек, ако не беше се родил.” Докато питаха: “Да не съм аз,
Господи?”, учениците се гледаха изпитателно един друг. И сега мълчанието
на Юда привлече погледите на всички върху него. Сред шумотевицата от
въпроси и възклицания той не чу думите на Исус в отговор на Йоановия
въпрос. Затова сега, за да избегне изпитателните погледи на учениците,
запита, както питаха всички: “Да не съм аз, Учителю?” Исус тържествено
му отговори: “Ти рече!”
Изненадан и смутен, че е изложен, Юда стана бързо, за да напусне
стаята. “Тогава- Исус му каза: “Каквото вършиш, върши го по-скоро- И
тъй, като взе залъка, веднага излезе, а беше нощ.” Нощ беше и за
предателя, когато се отвърна от Христос и потъна във външната тъмнина.
Докато не бе направил тази стъпка, за Юда все още имаше възможност да
се покае. Но когато напусна своя Господ и другите ученици, окончателното
решение бе взето. Той бе преминал границата.
Чудно е дълготърпението на Исус, което прояви към тази изкушавана
душа. За спасението на Юда бе направено всичко, което можеше да се
направи. След като два пъти се бе уговарял да предаде своя Господ, Исус
пак му даваше случай за покаяние. Прочел тайните намерения в сърцето на
предателя, Той му даде последно и най-убедително доказателство за Своята
Божественост. За лицемерния ученик това бе последният зов за покаяние.
Христос не спести нито един призив, който Неговото Богочовешко сърце
можеше да отправи. Вълните на милост, отблъсквани от упоритата гордост,
се връщаха обратно като още по-голяма вълна от смекчаваща любов. Но
макар че бе изненадан и изплашен, че вината му е разкрита, Юда стана още
по-решителен. От светопричастната вечеря той отиде направо да довърши
предателското си дело.
С порицаването на Юда Христос преследваше и друга цел – от милост към
Своите ученици. По този начин Той им даваше най-голямо доказателство, че
е Месия. “Казвам ви го, преди да стане – каза Той, – та когато стане, да
повярвате, че Аз Съм.” Ако Исус бе мълчал в привидно незнание за това,
което щеше да Го сполети, учениците можеха да си помислят, че Учителят
им няма Божествено проницание и е останал изненадан от предаването Му в
ръцете на тълпата убийци. Още преди една година Той бе казал на
учениците, че е избрал дванадесет, а един от тях е дявол. Сега думите,
отправени към Юда, които показваха, че предателските му намерения са
напълно известни на Учителя, щяха да засилят вярата на истинските
Христови последователи през времето на Неговото унижение. И когато Юда
щеше да стигне до своя ужасен край, те щяха да си спомнят за порицанието
на Исус над предателя.
Но Спасителят имаше и още една цел. Той не лиши от Своята служба
онзи, за когото знаеше, че ще Го предаде. Учениците не разбраха думите
Му, когато Той каза при измиването на нозете: “Не всички сте чисти”,
нито пък, когато заяви на трапезата: “Който яде хляба Ми, той вдигна
своята пета против Мене” (13:11,18 Йоан 13:11,18). Но след това, когато
значението на тези думи им стана ясно, имаха за какво да размислят върху
търпението и милостта на Бога и към най-големите грешници.
Макар Исус да знаеше за Юда още от самото начало, Той уми и неговите
нозе. На предателя бе дадена дори и привилегията да участва в святото
причастие. Христос употреби всяко средство, което можеше да се употреби,
за да даде възможност грешникът да Го приеме, да се покае и да бъде
очистен от нечистотата на греха. Това е пример и за нас. Когато смятаме,
че някой е в заблуда или в грях, не трябва да се отделяме от него. Не
трябва по никакъв начин да го оставяме като плячка на изкушението или да
го изтласкваме на полесражението на Сатана. Това не е Христовият метод.
Христос уми нозете на учениците точно защото те се заблуждаваха и
грешаха. И всички с изключение на един бяха доведени до покаяние.
Христовият пример забранява някой да бъде изключен от Господнята
вечеря. Вярно е, че явният грях отстранява виновния от нея, за което
Светият Дух ясно ни учи ( 5:11 1Кор. 5:11). Но извън това никой не бива
да изрича присъда над другите. Бог не е възложил на хората задачата те
да определят кои да участват при тези случаи, защото кой може да чете в
сърцето? Кой може да различи плевелите от житото? “Но да изпитва човек
себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата”, защото “който яде
хляба или пие Господнята чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против
тялото и кръвта на Господа- Защото, който яде и пие, без да разпознае
Господнето тяло, той яде и пие осъждане на себе си” (11:27-29 1Кор.
11:28,27,29).
Когато вярващи се съберат, за да отпразнуват обредите, там присъстват
и невидими за човешките очи вестители. В групата може да се намира някой
Юда. И ако е така, там има пратеници на княза на тъмнината, защото те
придружават всички, които отказват да бъдат контролирани от Светия Дух.
Небесни ангели също присъстват. Тези невидими посетители са там при
всеки такъв случай. В групата може да има лица, които в сърцето си не са
служители на истината и светостта, но които може да пожелаят да вземат
участие в службата. Не трябва да им се забранява. Там присъстват
свидетели, които присъстваха и когато Исус уми нозете на учениците и на
Юда. Не само човешки очи наблюдават сцената.
Чрез Светия Дух Христос е там, за да постави печата на одобрение на
този Свой обред. Той е там, за да убеждава и смекчава сърцето. Нито един
поглед, нито една мисъл на разкаяние не убягва от Неговото внимание.
Чака за всеки каещ се, за всеки, който е със съкрушено сърце. Всичко е
готово, за да бъде приета такава душа. Този, Който уми нозете на Юда,
копнее да умие всяко сърце от петното на греха.
Никой не трябва да избягва службата на причастието поради присъствие
на недостойни хора. Всеки ученик е призован да вземе участие публично и
по този начин да свидетелства, че приема Христос като свой личен
Спасител. Христос оживява срещите Си с учениците чрез Своето присъствие.
Може да се случи даже обредът да бъде провеждан от недостойни сърца и
ръце, но въпреки това Христос е там, за да служи на Своите чада. Всички,
които идват с вяра, съсредоточена в Него, ще бъдат благословени богато.
Всички, които пропускат тези случаи на Божествена привилегия, ще
загубят. За тях може с право да се каже: “Не всички сте чисти.”
Като участва заедно с учениците Си в яденето на хляба и в пиенето на
чашата, Христос им се обеща като Изкупител. Той им повери новия завет,
чрез който всички, които Го приемат, стават Божии чада и сънаследници
Христови. Чрез завета всяко благословение, което Небето би могло да им
дари за този живот и за бъдещия, става тяхно. Заветният договор щеше да
се утвърди с кръвта на Христос. А провеждането на светопричастната
служба трябваше да напомня на учениците за вечната жертва, която се даде
лично за всеки един от тях като част от цялото паднало човечество.
Но светопричастната служба не трябва да бъде време за тъга. Това не е
нейното предназначение. Когато Христовите ученици се съберат около
Неговата трапеза, те не трябва да си спомнят или да оплакват
недостатъците си. Не трябва да се замислят върху своята минала
религиозна практика, дали тя е била възвишена или обезсърчителна. Не
трябва да си припомнят за различията със своите братя. Подготвителната
служба е обхващала всичко това. Личното себеизпитване, изповядването на
греха, изглаждането на противоречията – всичко това е вече направено.
Сега те идват да се срещнат с Христос. Не трябва да стоят в сянката на
кръста, а в неговата спасителна светлина. Трябва да разтворят душата си,
за да проникнат в нея светлите лъчи на Слънцето на правдата. Със сърца,
очистени от скъпата Христова кръв, и с пълно съзнание за Неговото
присъствие, макар и невидим, те трябва да чуят думите Му: “Мир ви
оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът ви дава” (14:27
Йоан 14:27).
Нашият Господ казва: “Когато се убедиш в греха, помни, че Аз умрях за
тебе. Когато си притесняван, преследван и измъчван заради Мене и заради
евангелието, спомни си за Моята любов, която е толкова голяма, че дадох
живота Си за тебе. Когато задълженията ти изглеждат сурови и трудни и
товарите ти твърде тежки за носене, спомни си, че заради тебе Аз
издържах кръста, като презрях срама. Когато сърцето ти изтръпва пред
тежкото изпитание, помни, че твоят Изкупител живее, за да ходатайства за
теб.”
Светопричастната служба посочва второто идване на Христос. Тя бе
предназначена да запази жива надеждата в умовете на учениците. Когато се
събираха заедно, за да възпоменат смъртта Му, те си спомняха как Той
“взе и чашата и като благодари, даде им и рече: Пийте от нея всички,
защото това е Моята кръв на новия завет, която се пролива за прощаване
на греховете. Но казвам ви, че отсега нататък няма вече да пия от тоя
плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на
Отца Си”. В своите теготи и изпитания учениците се утешаваха с надеждата
за завръщането на своя Господ. Неизказано скъпа бе за тях мисълта:
“Всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете тая чаша, възвестявате смъртта
на Господа, докле дойде Той” (11:26 1Кор. 11:26).
Това са неща, които не бива да забравяме никога. Любовта на Исус с
нейната привличаща сила трябва да бъде съхранявана винаги свежа в нашето
съзнание. Христос учреди тази служба, за да може да говори на сетивата
ни за Божията любов, която Той е проявил към нас. Не може да има друга
връзка между нас и Бога освен чрез Христос. Връзката и любовта между
братята трябва да се затвърди чрез Исусовата любов. И нищо друго освен
Христовата смърт не би могло да направи тази любов по-благоприятна за
нас. Само благодарение на Неговата смърт ние можем да очакваме с радост
второто Му идване. Жертвата Му е същността на нашата надежда. Върху нея
трябва да крепим вярата си.
Обредите, които посочват смирението и страданията на Господа, се
смятат до голяма степен за някакви външни форми. Но те бяха основани с
определена цел. Нашите сетива имат нужда от пробуждане, за да схванат
тайната на благочестието. Всички ние имаме привилегията да прозрем много
повече (отколкото го правим) изкупителните страдания на Христос. “И
както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат и
Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има
вечен живот” (3:14,15 Йоан 3:14,15). Ние трябва да гледаме към
Голготския кръст, на който е разпънат умиращият Спасител. Вечните
интереси изискват да проявяваме вяра в Христос.
Нашият Господ е казал: “- ако не ядете плътта на Човешкия Син и не
пиете кръвта Му, нямате живот в себе си- Защото Моята плът е истинска
храна и Моята кръв е истинско питие” (6:53-55 Йоан 6:53-55). Това е
вярно по отношение на нашето физическо естество. На Христовата смърт ние
дължим дори този свой земен живот. Хлябът, който ядем, е изкупен с
Неговото съкрушено тяло. Водата, която пием, е купена с пролятата Му
кръв. Няма нито един човек – светия или грешник, дето, като яде
всекидневната си храна, да не се храни от тялото и кръвта на Христос.
Голготският кръст е отпечатан върху всеки хляб. Отразен е във всеки
воден извор. На всичко това Христос ни учи чрез определените символи на
Неговата велика жертва. Светлината, изгряваща от светопричастната служба
в горницата, освещава и храната за всекидневния ни живот. Семейната
трапеза е Господня трапеза, а всяко ядене – свято причастие.
А колко по-верни пък са Христовите думи по отношение на нашето
духовно естество! Той заявява: “Който се храни с плътта Ми и пие кръвта
Ми, има вечен живот.” Само ако приемем живота, пожертван на Голготския
кръст, ние сме в състояние да водим живот на святост. А такъв живот
водим, като приемаме Неговото Слово, като вършим онова, което Той е
заповядал. По този начин ние ставаме едно с Него. “Който се храни с
Моята плът – каза Той – и който пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз
в него. Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи,
който се храни с Мене, ще живее чрез Мене” (6:54,56,57 Йоан 6:54,56,57).
Този текст в особен смисъл се прилага и за Святото причастие. Докато
чрез вярата размисляме върху великата жертва на Господа, душата ни
поглъща духовния живот на Христос. Такава душа получава духовна сила от
всяко причастие. Службата създава жива връзка на вярващия с Христос, а
чрез Него и с Отец. В особен смисъл тя създава връзка между зависимите
човешки същества и Бога.
Когато приемаме хляба и виното, символизиращи сломеното тяло и
пролятата Христова кръв, ние се присъединяваме с въображението си към
светопричастната служба в онази горница. Като че минаваме през
градината, осветена от агонията на Този, Който издържа върху Себе Си
греховете на света. Ставаме свидетели на борбата, чрез която бе
постигнато нашето примирение с Бога. Христос е разкрит като разпънат
сред нас.
Като гледаме на разпънатия Изкупител, ние още по-пълно схващаме
величието и значението на дадената от небесното Величество жертва.
Спасителният план е прославен пред нас, мисълта за Голгота събужда
живота ни и изпълва сърцата ни със святи чувства. В сърцата и на устните
ни ще напират хваления към Бога и Агнето; защото гордост и себелюбие не
могат да живеят в душа, която държи пресен спомена за разигралите се на
Голгота сцени.
Който наблюдава безподобната любов на Спасителя, ще се издига в
своите мисли, ще бъде очистен в сърцето и преобразен в характера си. Той
ще бъде светлина на света и ще отразява до известна степен тази
тайнствена любов. Колкото повече мислим върху кръста на Христос, толкова
по-пълно ще усвоим езика на апостола, който е казал: “А далеч от мене да
се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът
за мене е разпнат и аз за света” ( 6:14 Гал. 6:14).