Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Идолопоклонство в подножието на Синай – 28 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Идолопоклонство в подножието на Синай – 28 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Идолопоклонство в подножието на Синай
Времето на Мойсеевото отсъствие бе изпълнено с очакване и безпокойство
за Израил. Народът знаеше, че той се бе изкачил на планината с Исус и бе
влязъл в гъстия тъмен облак, който можеше да се види долу от равнината
да почива над планинския връх, осветяван от време на време от
светкавиците на Божественото присъствие. Людете жадно чакаха завръщането
на Мойсей. Свикнали в Египет с материалния израз на божествата, сега им
беше трудно да се доверят на едно невидимо Същество и разчитаха на
водача си да подкрепи вярата им. Но сега той бе взет от тях. Минаваха
ден след ден, седмица след седмица, а Мойсей все не се връщаше. Макар че
облакът се виждаше все още, на мнозина в лагера им се струваше, че
водачът им ги е изоставил или е бил убит от пояждащия огън.
През този период на очакване можеха да разсъждават върху Божия закон,
който бяха чули, и да приготвят сърцата си за приемане на по-нататъшни
откровения. По-рано не бяха имали твърде много време за това и ако сега
бяха потърсили по-ясно разбиране за Божиите изисквания, ако бяха смирили
сърцата си пред Господа, щяха да бъдат защитени от изкушение. Но не
сториха това и скоро станаха безгрижни, невнимателни и беззаконни,
особено людете от смесеното множество. Те бяха нетърпеливи да стигнат
по-скоро в обещаната земя – земята, в която тече мляко и мед. Добрата
земя им бе обещана само при условие на послушание, но те пренебрегнаха
това. Имаше и хора, които предложиха да се върнат в Египет. Но дали
напред към Ханаан или назад към Египет, по-голямата част от народа реши
да не чака повече Мойсей.
Чувствайки безпомощността си в отсъствието на своя водач, людете се
върнаха към старите си предразсъдъци. “Смесеното множество” първо се
отдаде на недоволство и нетърпение и поведе останалите в последвалото
отстъпление. Един от обектите, на които египтяните гледаха като на
божествени символи, бе волът или телето.Участвалите преди в такова
идолопоклонство в Египет предложиха да се направи едно теле и да му се
поклонят. Народът искаше да представи Бога като някакъв образ, който да
го предвожда вместо Мойсей. Бог по никакъв начин не бе им показал
подобие на Себе Си и бе забранил всякакво материално представяне.
Могъщите Му чудеса в Египет и при Червеното море бяха предназначени да
утвърдят вярата им в Него като невидим, всемогъщ Помощник на Израил -
като единствен истински Бог. А желанието им за някакъв видим образ на
присъствието Му бе удовлетворено с облачния и огнен стълб, който водеше
множествата, и с разкриването на Неговата слава на Синайската планина.
Но въпреки че облакът на присъствието Му бе пред погледа им, те се
обърнаха в сърцата си към египетското идолопоклонство и представиха
славата на невидимия Бог с подобие на теле! (Изх. 32 гл.).
При отсъствието на Мойсей съдебната власт бе поверена на Аарон и около
неговата шатра се събра огромна тълпа с искането: “…направи ни богове,
които да ходят пред нас, защото тоя Мойсей, човекът, който ни изведе из
египетската земя, не знаем що му стана” (виж заб. 7). Облакът, казаха
те, който ги бе водил дотук, сега почиваше непрекъснато върху планината
и по-нататък нямаше да направлява техния път. На негово място им беше
необходим един образ. Предложиха да се върнат в Египет и да спечелят
благоволението на египтяните, като им занесат този образ и го признаят
за свой бог.
В такава криза бе нужен човек твърд, решителен и с непоклатим кураж,
който да държи на почитта към Бога повече, отколкото на благоволението
на народа и на личната си безопасност или на живота си. Но сегашният
водач на Израил нямаше такъв характер. Аарон едва-едва упрекна народа, а
неговата колебливост и плахост в критичния момент само направи хората
още по-решителни. Недоволството нарастваше. Като че ли сляпа,
безпричинна лудост обхвана хората. Някои останаха верни на своя завет с
Бога, но по-голямата част от народа се обедини в отстъплението. Малцина
се осмелиха да осъдят като идолопоклонство предложението да се направи
образа, но бяха смълчани с грубо насилие и сред объркването и възбудата
накрая загубиха живота си.
Аарон се уплаши за своята сигурност и вместо благородно да застане в
защита на Божията чест, се поддаде на исканията на множеството. Първата
му наредба бе да се съберат златните обеци от целия народ и да му се
донесат, като се надяваше гордостта да накара непокорните да се откажат
от такава жертва. Но те на драго сърце дадоха украшенията си. От тях той
изля теле, имитация на египетските богове. Народът провъзгласи: “Тия са
боговете ти, о, Израилю, които те изведоха из египетската земя.” И Аарон
подло допусна това оскърбление към Йехова. Направи и нещо повече. Като
видя с какво задоволство приеха златния бог, той изгради олтар пред него
и съобщи: “Утре ще бъде празник Господу!” Вестта бе прогласена с тръбите
от група на група по целия стан. “И на следния ден, като станаха рано,
пожертваха всеизгаряне и принесоха примирителни приноси. После людете
седнаха да ядат и да пият и станаха да играят.” Под предлог, че правят
“празник Господу”, те се отдадоха на лакомия и невъздържано опиване.
Колко често в наши дни любовта към удоволствията е маскирана под “форма
на благочестие”! Множествата днес, както и в дните на Израил, приемат
религия, която им позволява, докато съблюдават ритуалите на поклонение,
да се отдават на егоистични или чувствени удоволствия. И още податливи
аароновци на авторитетни постове в църквата ще се поддават на желанията
на непосветените и така ще ги насърчават към грях.
Бяха изминали само няколко дни, откакто евреите направиха тържествения
завет с Бога да слушат Неговия глас. Те бяха стояли треперещи от ужас
пред планината, бяха чули думите на Господа: “Да нямаш други богове
освен Мене.” Божията слава още стоеше над Синай пред очите на събраните.
Но те се обърнаха настрана и потърсиха други богове. “Те направиха теле
в Хорив и поклониха се на излеян идол. Така размениха славата си срещу
подобие на вол…” (Пс. 106:19, 20). Можеше ли да се покаже по-голяма
неблагодарност от тяхната или по-дръзко оскърбление към Този, Който им
се бе разкрил като милостив Баща и всемогъщ Цар?
На планината Мойсей бе предупреден за отстъплението в стана и му бе
наредено да се върне веднага. “Иди, слез – бяха Божиите думи, – защото
се развратиха твоите люде, които си извел из египетската земя. Скоро се
отклониха от пътя, в който съм им заповядал да ходят. Направиха си леяно
теле, поклониха му се…” Бог можеше да прекрати бунта в самото му
начало, но го остави да стигне до тази кулминация, за да може чрез
Своето наказание за предателството и отстъплението да предаде на всички
един урок.
Божият завет с народа бе анулиран и Той заяви на Мойсей: “…остави Ме,
за да пламне гневът Ми против тях и да ги изтребя, а тебе ще направя
велик народ.” Израилтяните, особено смесеното множество, постоянно бяха
склонни към бунт срещу Бога. Те непрекъснато недоволстваха против своя
водач и го натоварваха с неверието и упоритостта си. И да ги води към
обещаната земя, това щеше да бъде уморителна и изпитваща душата работа.
Греховете им вече бяха отблъснали Божията благосклонност и
справедливостта изискваше хората да бъдат унищожени. Затова Господ
предложи да ги изтреби, а от Мойсей да създаде велик народ.
“…остави Ме, за да пламне гневът Ми против тях и да ги изтребя” – бяха
Божиите думи. Ако Бог имаше намерение да унищожи Израил, кой можеше да
се застъпи за него? Малко ли са онези, които биха оставили грешниците на
собствената им участ! Малко ли са онези, които с радост биха заменили
своя труден дял, бреме и жертви, заплатени с неблагодарност и
недоволство, за един пост на удобство и почит, щом сам Бог предлага този
изход!
Но Мойсей откри надежда там, където видимо имаше само обезсърчение и
гняв. Божиите думи “остави Ме” той възприе не като забрана, а като
окуражение да се застъпи. Разбра, че нищо не можеше да спаси Израил,
освен молитвите му, че ако се помоли на Бога, Той би пожалил народа Си.
Мойсей “се помоли на Йехова, своя Бог, казвайки: “Господи, защо пламва
гневът Ти против людете Ти, които си извел из египетската земя с голяма
сила и мощна ръка?”
Бог бе изразил ясно, че изоставя народа Си, бе говорил за него на Мойсей
като за “твоите люде, които си извел из египетската земя”. Но Мойсей
скромно отхвърли твърдението, че е водач на Израил. Те не бяха негови, а
Божии – “людете Ти, които си извел … с голяма сила и мощна ръка. Защо
- молеше се той – да говорят египтяните, казвайки: “За зло ги изведе, за
да ги измори в планините и да ги изтреби от лицето на земята?”
През няколкото месеца, откакто израилтяните напуснаха Египет, историята
за чудното им избавление се разнесе по всички околни народи. Страх и
ужасни предчувствия обладаха езичниците. Всички наблюдаваха какво ще
направи израилевият Бог за народа Си. Ако сега го унищожеше, враговете
му щяха да тържествуват и Бог щеше да бъде обезславен. Египтяните щяха
да твърдят, че обвиненията им са се оправдали: вместо да заведе народа
Си в пустинята да Му принесе жертва, Той го бе довел да бъде пожертван.
Те нямаше да имат предвид греховете на Израил. Унищожаването на народа,
който Бог бе почел така особено, щеше да предизвика злословие против
Неговото име. Колко голяма е отговорността на хората, които Бог е
въздигнал високо, за да направят името Му за хвала на земята! С каква
грижа те трябва да се пазят да не извършат грях, за да не призоват
Неговите съдби и да не станат причина безбожните да хулят името Му!
Когато Мойсей се застъпи за Израил, плахостта му се изгуби в един дълбок
интерес и любов към хората, за които бе извършил толкова много чрез
Божиите ръце. Господ послуша молбите му и отговори на несебелюбивата му
молитва. Бог бе изпитал слугата Си. Бе изпитал неговата вярност и любов
към грешащия, неблагодарен народ. И Мойсей с благородство издържа този
тежък изпит. Загрижеността му към Израил не произтичаше от себелюбива
подбуда. Благополучието на Божия избран народ му бе по-скъпо от почитта
към личността му, от привилегията да стане родоначалник на могъщ народ.
Бог бе доволен от неговата вярност, от простосърдечието и благочестието
му и му повери като на верен пастир голямата задача – да води Израил към
обещаната земя.
Когато слезе с Исус Навиев от планината, Мойсей носеше “плочите на
свидетелството”. Двамата чуха виковете и крясъците на разбуненото
множество, очевидно изпаднало в състояние на дива възбуда. Първата мисъл
на войника Исус бе, че враговете атакуват стана им. “Боен глас има в
стана” – каза той. Но Мойсей определи по-правилно естеството на смута.
Звукът не бе от битка, а от пиршество. “Това не е глас на вик за победа,
нито глас на вик за поражение, но глас на пеене чувам аз.”
Като се приближиха до стана, видяха народа да вика и да танцува около
своя идол. Това бе сцена на езическо буйство, подобие на
идолопоклонските празници в Египет. Но колко различна бе тя от
тържественото и изпълнено с уважение поклонение на Бога! Мойсей бе
поразен. Той току-що бе излязъл от присъствието на Божията слава и макар
че бе предупреден за това, което ставаше, се оказа неподготвен за
ужасната проява на деградация. Гневът му пламна. За да покаже
отвращението си от престъплението на людете, той хвърли каменните плочи
и те се строшиха пред очите им. Това означаваше, че заветът с Бога е
нарушен и че Бог е скъсал завета Си с тях.
Когато влезе в лагера, Мойсей мина през пируващите тълпи, грабна идола и
го хвърли в огъня. След това го стри на прах, хвърли го в потока,
спускащ се от планината и накара хората да пият от водата. По този начин
им показа пълната нищожност на бога, пред когото се бяха поклонили.
Великият водач извика виновния си брат и го попита сериозно: “Що ти
сториха тия люде, та си им навлякъл голям грях?” Аарон се опита да се
защити, разказвайки за брожението сред народа – ако не се бил съобразил
с желанията на множеството, щели да го убият. “Да не пламне гневът на
господаря ми – каза той; – ти знаеш, че людете упорстват към злото.
Понеже ми рекоха: “Направи ни богове, които да ходят пред нас, защото
тоя Мойсей, човекът, който ни изведе из египетската земя, не знаем що му
стана.” И аз им рекох: “Който има злато, нека го снеме от себе си; и
дадоха ми го” (ЦП). И така, те ми го дадоха. Тогава го хвърлих в огъня и
излезе това теле.” Аарон искаше да подведе Мойсей да повярва, че е
станало чудо – че златото е било хвърлено в огъня и по свръхестествен
начин се е превърнало в теле. Но извиненията и извъртането му останаха
безполезни. Справедливо бе сметнат за главен нарушител.
Фактът, че Аарон бе благословен и издигнат толкова много над народа,
правеше греха му още по-отвратителен. Аарон – “Господният светия” (Пс.
106:16) направи идола и провъзгласи празника. Определеният за говорител
на Мойсей, за когото самият Бог бе свидетелствал: “Зная, че той може да
говори добре” (Изх. 4:14), не възпря намерението на идолопоклонниците да
постъпят дръзко против Небето. Този, чрез когото Бог бе действал и
нанасял присъди над египтяните и боговете им, невъзмутимо бе слушал да
се провъзгласява пред излетия идол: “Тия са боговете ти, о, Израилю,
които те изведоха из египетската земя.” Той бе с Мойсей на планината и
бе гледал там Господнята слава; бе видял, че изявлението на тази слава
не можеше да се уподоби на нищо. И тъкмо той я замени с подобие на теле.
Този, на когото Бог повери управлението на народа при отсъствието на
Мойсей, бе намерен, че одобрява бунта. “Господ много се разгневи и на
Аарона, когото щеше да погуби” (Второз. 9:20). Но в отговор на
сериозното застъпничество на Мойсей животът му бе пощаден; и в покаяние
и смирение за големия си грях той бе възстановен в Божието благоволение.
Ако бе имал смелостта да застане за правото независимо от последствията,
Аарон можеше да предотврати отстъплението. Ако неотклонно бе поддържал
собствената си вярност към Бога, ако бе посочил на народа опасностите на
Синай и му бе припомнил тържествения завет с Бога да се подчинява на
Неговия закон, злото щеше да бъде възпряно. Но неговото съобразяване с
желанията на народа и негласното одобрение, с което се зае да проведе
плановете му, одързости израилтяните да навлязат в греха още по-дълбоко,
отколкото преди им бе идвало наум.
Когато завърналият се в стана Мойсей се противопостави на бунтовниците,
строгите му изобличения и недоволство, изразени чрез счупването на
свещените плочи на закона, бяха в пълен контраст с приятното говорене и
достойните обноски на неговия брат; и симпатиите на народа бяха на
страната на Аарон. За да се оправдае, Аарон се опита да хвърли върху
людете отговорността за слабостта си да се поддаде на техните искания.
Но въпреки това те бяха възхитени от неговата доброта и търпение. Бог
обаче не гледа, както гледа човек. Аароновият податлив дух и желанието
му за мир бяха ослепили очите му за величината на одобреното от него
престъпление. Постъпката му, с чието влияние спомогна за съгрешаването
на Израил, струваше живота на хиляди. В какъв контраст с неговото
поведение бе поведението на Мойсей, който макар да изпълняваше вярно
Божиите съдби, показа, че благоденствието на Израил му е по-скъпо от
личното благополучие, почит или дори живот.
От всички грехове, които Бог ще накаже, никой не е по-отвратителен пред
очите Му от греха на хората, окуражили други да вършат зло. Бог желае
Неговите слуги да доказват предаността си чрез вярно изобличение на
престъплението, колкото и мъчително да е това. Удостоените с Божествено
поръчение не трябва да бъдат слаби, податливи приспособенци. Не трябва
да се стремят към себевъзвишаване или да отбягват неприятни задължения,
а да изпълняват Божията работа с непоклатима вярност.
Макар че Бог бе отговорил на Мойсеевата молитва да пожали и да не
унищожи израилтяните, престъплението им трябваше да бъде наказано по
необикновен начин. Беззаконието и неподчинението, в които Аарон бе
допуснал да изпаднат, щяха да ги доведат до бунт в нечестието и щяха да
ги въвлекат в непоправимо падение. Злото трябваше да бъде отстранено
чрез страшна строгост. Мойсей застана до входа на стана и призова
народа: “Който е откъм Господа, нека дойде при мене.” Неприсъединилите
се към отстъплението трябваше да застанат отдясно на Мойсей, а
виновните, но непокаяни – отляво. Заповедта бе изпълнена. Установи се,
че племето на Левий не е участвало в идолопоклонското служене. Мнозина
от племената, макар да бяха съгрешили, сега изразиха покаянието си. Но
една голяма група, повечето от смесеното множество, подбудило направата
на телето, не отстъпи в бунта си. В името на “Израилевия Бог” сега
Мойсей заповяда на застаналите от дясната му страна, които се бяха
опазили чисти от идолопоклонството, да препашат сабите си и да убият
всички бунтовници. “И в тоя ден паднаха от людете около три хиляди
мъже.” Без оглед на пост, племе или приятелство подбудителите на
нечестието бяха покосени, докато всички покаяли се и смирили се бяха
пощадени.
Изпълнителите на този ужасен акт на съд действаха според Божествения
авторитет, според присъдата на небесния Цар. Хората в човешката си
слепота трябва да внимават как съдят и осъждат ближните си. Но когато
Бог им нарежда да изпълнят Неговата присъда над нечестието, те трябва да
Го послушат. Онези, които изпълниха това мъчително дело показаха по този
начин възмущението си от бунта и идолопоклонството и се посветиха още
по-пълно в служба на истинския Бог. Господ зачете тяхната вярност, като
даде особено предназначение на Левиевото племе.
Израилтяните бяха виновни за измяна и то против един Цар, Който ги бе
обсипал с благодеяния и на Чийто авторитет доброволно се бяха зарекли да
се подчиняват. За да се поддържа Божественото управление,
справедливостта трябваше да падне върху предателите. Но дори и тук се
прояви Божията милост. Въпреки че държеше на Своя закон, Йехова даде на
всички свободен избор и възможност да се покаят. Погубени бяха само
упорствалите в бунта си.
Този грях бе необходимо да бъде наказан като свидетелство пред околните
народи за Божието неодобрение към идолопоклонството. Прилагайки
справедливостта върху виновните, Мойсей като Божи инструмент трябваше да
засвидетелства тържествен и публичен протест против престъплението им.
Това бе необходимо, тъй като на израилтяните предстоеше да осъдят
идолопоклонството на съседните племена, иначе враговете им щяха да ги
обвинят, че народът, смятащ Йехова за свой Бог, си е направил в Хорив
теле и му се е поклонил. Тогава, макар и принудени да признаят
неприятната истина, израилтяните можеха да посочат ужасната съдба на
престъпниците като доказателство, че техният грях не е бил одобрен или
извинен.
Справедливостта не по-малко от любовта изискваше наказание за този грях.
Бог е пазител, както и върховен водач на народа Си. Той отстранява
бунтовниците, за да не водят и други към падение. С пощадата на Каин Бог
бе показал на вселената какъв щеше да бъде резултатът, ако оставеше
греха ненаказан. Влиянието на живота и учението му върху неговите
потомци доведе до поквара, изискваща унищожаване чрез потопа на целия
свят. Историята на предпотопните жители свидетелства, че дългият живот
не е благословение за грешниците. Дългото Божие търпение не възпря
нечестието им. Колкото повече живееха, толкова повече се покваряваха.
Така бе и с отстъплението при Синай. Ако престъплението не бе наказано
бързо, същите резултати щяха да се видят отново. Земята щеше да се
поквари, както в дните на Ной. Ако тези престъпници бяха помилвани, щяха
да дойдат злини, по-големи от онези, последвали пощадяването на Каин.
Божията милост допусна да пострадат хиляди, за да предпази от наказание
милиони. За да спаси мнозина, Йехова трябваше да накаже малцина. Нещо
повече, като отхвърли верността си към Него, народът изгуби Божествената
си закрила и лишен от нея, бе изложен на силата на враговете си. Ако
злото не беше отстранено незабавно, скоро целият народ щеше да падне в
плен на многобройните си и силни врагове. За доброто на Израил, а и за
урок на всички следващи поколения, бе нужно това престъпление да се
накаже веднага. А не по-малка милост и за самите грешници бе да се
прекрати злото им поведение. Ако животът им бе пощаден, същият дух,
довел ги до бунт против Бога, щеше да се прояви в омраза и борба между
самите тях и в края на краищата те щяха да се изтребят един друг.
Бързината и ужасната суровост, с които бе наказано престъплението,
представляваха проява на любов към света, любов към Израил и дори към
престъпниците.
Когато народът осъзна колко голяма е вината му, ужас обхвана стана.
Людете се изплашиха, че всеки престъпник ще бъде погубен. Мойсей се
смили над тревогата им, като обеща още веднъж да се застъпи за тях пред
Бога.
“Вие сте сторили голям грях – каза, – но сега ще се възкача към Господа,
дано да мога да Го омилостивя за греха ви.” Той отиде при Бога и му
призна: “Уви! Тия люде сториха голям грях, че си направиха златни
богове. Но сега, ако щеш, прости греха им, но ако не, моля Ти се, мене
заличи от книгата, която си написал.” Отговорът бе: “Който е съгрешил
против Мене, него ще залича от книгата Си. А ти иди сега, води людете на
мястото, за което съм ти говорил. Ето, ангелът Ми ще ходи пред тебе.
Обаче в деня, когато ги посетя, ще въздам върху тях наказанието за греха
им.”
Чрез молитвата на Мойсей умовете ни се насочват към небесните доклади, в
които са записани имената на всички хора и са отбелязани вярно делата им
- добри или зли. Книгата на живота съдържа имената на всички, започнали
някога служба за Бога. Ако някои от тях отстъпят от Него и чрез упорито
постоянство в греха накрая се закоравят против влиянието на святия Му
Дух, при Съда имената им ще бъдат заличени от Книгата на живота, а
самите те ще бъдат предадени на гибел. Мойсей осъзнаваше колко ужасна
щеше да е съдбата на грешника; но въпреки това, ако израилтяните
трябваше да бъдат отхвърлени от Господа, той пожела името му да бъде
заличено заедно с техните имена. Не можеше да понесе да гледа как
Божиите наказания падат върху тези, които бяха така милостиво избавени.
Застъпването на Мойсей в полза на Израил илюстрира посредничеството на
Христос за грешните човеци. Но Господ не допусна Мойсей да понесе като
Христос вината на престъпника. “Който е съгрешил против Мене, него ще
залича от книгата Си” – каза Той.
С дълбока скръб народът погреба своите мъртви. Три хиляди бяха паднали,
пронизани от меч. Скоро след това в стана избухна язва и сега дойде
вестта, че Божественото присъствие няма вече да ги придружава в
пътуванията им. Йехова бе заявил: “Аз няма да вървя помежду ви (защото
сте коравовратни люде), да не би да ви довърша из пътя.” И се даде
следната заповед: “…снемете си сега украшенията, та да видя какво ще
сторя с вас” (виж Изх. 33 гл.). Настана жалеене из целия лагер. В
покаяние и смирение “израилтяните махнаха украшенията си, като се
отдалечиха от планината Хорив”.
По Божествено нареждане шатърът, който служеше като временно място за
поклонение, бе преместен “вън от стана”. Това бе още едно доказателство,
че Бог бе оттеглил от тях присъствието Си. Той желаеше да се открива на
Мойсей, но не и на такъв народ. Изобличението се почувства остро и
множеството, чиято съвест бе засегната, го възприе като предзнаменование
за по-голямо бедствие. Не бе ли Господ отдалечил Мойсей от стана, за да
ги унищожи докрай? Но не бяха оставени без надежда. Шатърът бе издигнат
извън стана и Мойсей го назова “шатър за срещане”. Всички, истински
покаяли се и пожелали да се върнат при Господа, бяха наставени да отидат
там, за да признаят греховете си и да потърсят милостта Му. Когато се
върнаха в шатрите си, Мойсей влезе в скинията. С изострен до крайност
интерес народът наблюдаваше да види някакъв знак дали застъпването му в
тяхна полза бе прието. Ако Бог проявеше снизходителност да се срещне с
него, людете можеха да се надяват, че няма да бъдат напълно погубени.
Когато облачният стълб се сниши над входа на скинията, народът изплака
от радост и всеки застана “при входа на шатъра си и гледаха след Мойсей,
догде влезе в шатъра”.
Мойсей добре познаваше извратеността и слепотата на поверените на
грижата му хора. Познаваше трудностите, с които трябваше да се справя.
Но бе научил, че за да надделява над народа, трябва да има помощ от
Бога. Той се помоли за по-ясно откровение на Божията воля и за уверение
в присъствието Му. “Ето, Ти ми казваш: “Води тия люде”; но не си ми явил
кого ще изпратиш с мене. Но пак Ти си ми рекъл: “Тебе познавам по име,
още си придобил Моето благоволение.” Сега, прочее, аз съм придобил
Твоето благоволение. Покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная и
придобия благоволението Ти. И разсъждай, че тоя народ – Твои люде са.”
Отговорът бе: “Самият Аз ще вървя с тебе и Аз ще те успокоя.” Но Мойсей
все още не бе доволен. Душата му бе потисната от чувството за ужасните
резултати, в случай че Бог изоставеше Израил в закоравяването и
нетърпението му. Той не можеше да понесе собствените му интереси да
бъдат отделени от интересите на братята му и се помоли Бог да възстанови
Своята благосклонност към народа Си и знакът на Неговото присъствие да
продължи да направлява пътуванията му. “Ако Ти не дойдеш с мене, не ни
извеждай оттука. Защото как ще се познае сега, че съм придобил Твоето
благоволение – аз и Твоите люде? Нали чрез Твоето дохождане с нас, така
щото да се отделим аз и Твоите люде от всичките люде, които са по лицето
на земята.”
И Господ каза: “И това, което си рекъл, ще сторя, защото си придобил
Моето благоволение и те познавам по име.” Но пророкът не спря
умоляването си. Като получаваше отговор на всяка молитва, той все по-
жадно очакваше по-големи знаци за Божието благоволение. Сега зададе
въпрос, който никое човешко същество не бе задавало някога: “Покажи ми,
моля, славата Си.”
Бог не го упрекна в нахалство за тази молба, но изговори благодатните
думи: “Аз ще сторя да мине пред тебе всичката Моя благост…” Никой
човек в това смъртно състояние не може да види непокритата слава на Бога
и да остане жив. Но Мойсей бе уверен, че щеше да види толкова от
Божествената слава, колкото може да понесе. Отново бе извикан на
планинския връх. Там ръката, която сътвори света, ръката, която
“премества планините и те не усещат” (Йов 9:5), взе това творение от
пръстта, този могъщ човек на вярата, и го постави в една пукнатина на
канарата, докато пред него мина Божията слава и всичката Му благост.
Тази опитност – повече от всичко друго обещано, че Божественото
присъствие ще го придружава, бе за Мойсей уверение за успеха на
предстоящото му дело. И той сметна тази опитност за безкрайно по-велика
от всичката ученост на Египет и от постиженията си като държавник или
военачалник. Никоя земна сила, умение или знание не може да заеме
мястото на пребъдващото Божие присъствие.
Страшно е за престъпника да падне в ръцете на живия Бог. Но Мойсей
остана сам в присъствието на Вечния и не се уплаши, защото душата му бе
в хармония с волята на неговия Създател. Псалмистът казва: “Ако в
сърцето си бях гледал благоприятно на неправда, Господ не би послушал”
(Пс. 66:18). Но “интимното благоволение на Господа е с ония, които Му се
боят, и ще им покаже завета Си” (Пс. 25:14).
Божеството провъзгласи за Себе Си: “Господ, Господ, Бог жалостив и
милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност, Който пази
милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но
никак не обезвинява виновния. (…)
Тогава Мойсей бързо се наведе до земята и се поклони. Отново се помоли
на Бога да прости нечестието на Своя народ и да го вземе за Свое
наследство. Молитвата му получи отговор. Господ милостиво обеща да
поднови благоволението Си към Израил и да извърши за него чудеса, които
не са били вършени “нито в един народ по целия свят”.
Четиридесет дни и нощи Мойсей остана на планината и през това време,
както и първия път, бе чудно подкрепян. На никой човек не бе позволено
да се изкачи с него, нито да се доближи до планината по време на
отсъствието му. По Божия заповед той направи две каменни плочи, които
взе със себе си на върха. И Господ отново “написа на плочите думите на
завета, десетте заповеди” (виж заб. 8).
През дългия период от време, прекаран в общуване с Бога, лицето на
Мойсей отразяваше славата на Божественото присъствие. Когато слезе от
планината, Мойсей не знаеше, че лицето му свети с ослепителна светлина.
Такава светлина огряваше лицето и на Стефан, когато бе изведен пред
съдиите си “и всички, които седяха в Синедриона, като се вгледаха в
него, видяха лицето му, като че беше лице на ангел” (Деян. 6:15). И
Аарон, и народът се отдръпнаха от Мойсей, “бояха се да се приближат при
него”. Виждайки тяхното смущение и ужас, но незнаещ причината, Мойсей ги
увеща да се приближат. Предаде им обещанието за Божието примирие и ги
увери за възстановеното Му благоволение към тях. Те не усетиха в гласа
му нищо друго освен любов и настойчиво умоляване и най-накрая един се
осмели да се доближи до него. Твърде много изпълнен с благоговение, за
да може да говори, той мълчаливо посочи първо към лицето на Мойсей и
после към небето. Великият водач го разбра какво искаше да каже.
Съзнавайки вината си, чувствайки се още под Божественото неодобрение,
людете не можеха да понесат небесната светлина, която щеше да ги изпълни
с радост, ако бяха послушни на Бога. Във вината има страх. Свободната от
грях човешка душа, не ще желае да се крие от небесната светлина.
Мойсей имаше да споделя много неща; и съчувствайки на страха им, сложи
покривало на лицето си. Това правеше всеки път, когато се връщаше в
стана, след като бе общувал с Бога.
Чрез този блясък Бог възнамеряваше да привлече вниманието на Израил
върху светостта и възвишения характер на Своя закон, върху славата на
евангелието Си, разкрито чрез Христос. Докато Мойсей бе на планината,
Бог му представи не само плочите на закона, а и спасителния план.
Израилевият водач видя Христовата жертва, представена чрез всички
символи на юдейската епоха; и струящата от Голгота небесна светлина
хвърляше лъчи върху лицето на Мойсей не по-малко от славата на Божия
закон. Тази Божествена светлина символизираше славата на онази епоха, на
която Мойсей бе видим посредник, представител на истинския Ходатай.
Славата, отразена от лицето на Мойсей, илюстрира благословенията, които
трябваше да получи пазещият Божиите заповеди народ чрез посредничеството
на Христос. Тя свидетелства, че колкото по-близко общуваме с Бога и по-
точно познаваме Неговите изисквания, толкова по-пълно ще отразяваме
Божествения образ и с толкова по-голяма готовност ставаме участници в
Божественото естество.
Мойсей бе символ на Христос. Както израилевият Ходатай покриваше лицето
си, защото народът не можеше да понесе вида на славата му, така и
Христос – Божественият Посредник, когато дойде на земята, покри Своята
Божественост с човешко естество. Ако бе дошъл облечен с блясъка на
небето, нямаше да намери достъп до хората в грешното им състояние. Те
нямаше да издържат славата на присъствието Му. Затова Той смири Себе Си
и “се оприличи на грешна плът” (Римл. 8:3), за да може да достигне до
падналия човешки род и да го издигне.