Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Извисяване на кръста – 20 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Извисяване на кръста – 20 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

След като служи известно време в Антиохия, Павел предложи на
своите сътрудници да предприемат друго мисионерско пътуване. “Да се
върнем сега – каза той на Варнава – по всички градове, гдето сме
проповядвали Господнето учение, и да нагледаме братята как са.”
И Павел, и Варнава бяха нежно загрижени за наскоро приелите
евангелската вест чрез тяхната служба и копнееха да ги видят отново. Тази
загриженост никога не напусна Павел. Дори и когато беше в мисионерски
полета, отдалечени от мястото на ранната си дейност, той продължаваше да
носи в сърцето си грижата да увещава повярвалите да останат верни,
усъвършенствани в святост със страх от Бога (по 2 Кор. 7:1). Опитваше се
постоянно да им помогне да станат самостоятелни, растящи християни,
силни във вярата, пламенни в усърдието и с цяло сърце, посветени на Бога,
да работят за напредъка на Неговото царство.
Варнава беше готов да тръгне с него, но пожела да вземат със себе си
и Марко, който отново бе решил да се посвети на службата. Павел се
противопостави на това. Той “не намираше за добре да вземат със себе”
човек, изоставил ги в първото мисионерско пътуване във време на нужда. Не
бе склонен да извини слабостта му отклоняването от делото заради
безопасността и удобствата на дома. Настояваше, че човек с толкова малка
морална сила не е подходящ за делото, изискващо търпение, себеотрицание,
смелост, преданост, вяра и готовност за саможертва, а ако е нужно дори и
смърт. Толкова остро бе противоречието, че Павел и Варнава се разделиха,
като Варнава последва своите убеждения и взе Марко със себе си. “И
Варнава взе Марко, та отплуваха за Кипър, а Павел си избра Сила и тръгна,
препоръчан от братята на Господнята благодат.”
Пътувайки през Сирия и Киликия, където укрепиха църквите, Павел и
Сила стигнаха в Дервия и Листра в провинцията Ликаония. Преди в Листра
Павел бе бит с камъни, но ето, че го намираме отново на мястото на по-
раншната опасност, нетърпелив да види как приелите евангелието чрез
неговия труд бяха издържали изпита на тежките изкушения. И не бе
разочарован, защото намери, че вярващите там бяха останали твърди пред
лицето на жестоко противопоставяне.
Павел отново се срещна с Тимотей, който бе свидетел на неговите
страдания в края на първото му посещение в Листра. Създаденото тогава
впечатление, се бе задълбочило с течение на времето, докато и той се
убеди, че негова длъжност бе да се предаде напълно на служенето. Сърцето
му беше привързано към сърцето на Павел и той копнееше, в случай че се
открие възможност, да сподели апостолския му труд като помощник.
Сила – сътрудникът на Павел, бе изпитан работник, надарен с
пророчески дух. Работата, която трябваше да се извърши, бе толкова
огромна, че бе необходимо да се подготвят повече работници за активна
служба. В Тимотей Павел видя човек, оценяващ светостта на
проповедническото дело, който не се плашеше от перспективите за
страдания и преследвания и желаеше да бъде поучаван. Апостолът обаче не
се осмели да поеме отговорността да подготви Тимотей – един неопитен
юноша – за евангелска служба, без първо да се убеди напълно в
благочестието на неговия характер и на досегашния му живот.
Бащата на Тимотей беше грък, а майка му – еврейка. От дете
познаваше той писанията. Набожността, която наблюдаваше в своя домашен
живот, беше здрава и разумна. Вярата на майка му и на баба му в святото
Слово му напомняше постоянно за благословенията от изпълнението на
Божията воля. Словото Божие беше правилото, по което тези две набожни
жени бяха възпитавали Тимотей. Духовната сила на получените от тях уроци,
го пазеше чист в говор и неосквернен от обграждащите го зли влияния. Така
неговите домашни възпитателки бяха сътрудничили с Бога, за да го
приготвят да носи отговорности.
Павел разбра, че Тимотей беше верен, твърд и искрен и го избра за
сътрудник в делото и пътуванията си. Онези, които бяха го поучавали в
детството му, бяха наградени, като виждаха отгледаното от тях дете да
сътрудничи отблизо на великия апостол. Тимотей бе още юноша, когато бе
избран от Бога да бъде учител. Но имаше принципи, така утвърдени в
ранното му възпитание, че бе способен да бъде Павлов помощник. Макар и
младеж, той издържа отговорностите с християнско смирение.
Павел мъдро посъветва Тимотей да се обреже – не защото Бог го
изискваше, но като предпазна мярка, за да отстрани всичко, което за евреите
би могло да бъде пречка за неговото служене. Поради работата си апостолът
трябваше да пътува от град на град в много страни и често щеше да има
възможност да проповядва Христос в еврейските синагоги, както и на други
обществени места. Ако станеше известно, че един от неговите сътрудници в
делото е необрязан, предразсъдъците и фанатизмът на евреите биха могли
да спънат решително това дело. Навсякъде Павел срещаше яростна
опозиция и жестоки преследвания. Той желаеше да занесе на своите
еврейски братя, както и на езичниците, знание за евангелието и затова се
опита, доколкото това не противоречеше на вярата, да отстрани всеки повод
за противопоставяне. Но макар и да го извърши повече поради еврейския
предразсъдък, той вярваше и поучаваше, че и обрязване, и необрязване е
нищо, а евангелието на Христос – всичко.
Павел обичаше Тимотей – “истинското ми чадо във вярата” (1 Тимотей
1:2). Великият апостол често отвеждаше настрана младия ученик и го
изпитваше за историята на писанията. Пътувайки от място на място,
внимателно го поучаваше как успешно да извършва делото. И Павел, и Сила
се опитваха при общуването с Тимотей да задълбочат впечатлението,
създадено вече у него, за светостта и сериозната същност на работата на
евангелския проповедник.
В своята служба ученикът търсеше постоянно съвета и наставленията
на апостола. Той не се водеше от импулси, но постъпваше разсъдливо и
добре преценяваше дали всяка стъпка е пътят на Господа. Светият Дух откри
в него човек, който можеше да бъде оформен и изваян като храм, където да
обитава Божественото присъствие.
Когато уроците на Библията биват прилагани във всекидневния живот,
те имат дълбоко и трайно влияние върху характера. Тези уроци Тимотей
учеше и практикуваше. Той нямаше особено блестящи таланти, но делото му
бе ценно, защото използваше дадените му от Бога способности в служба за
Учителя. Знанието му за практическото благочестие го отличаваше от други
вярващи и засилваше влиянието му.
Който работи за души, трябва да се стреми към по-дълбоко, по-пълно,
по-ясно знание за Бога, отколкото може да получи с обикновено усилие.
Трябва да хвърли всичките си усилия в делото на Учителя. Поверено му е
високо и свято призвание и ако спечели души на своя страна, трябва твърдо
да се уповава на Бога, като всекидневно получава благодат и сила от Извора
на всяко благословение. “Защото се яви Божията благодат, спасителна за
всичките човеци, и ни учи да се отречем от нечестието и от световните
страсти и да живеем разбрано, праведно и благочестиво в настоящия свят,
ожидайки блажената надежда, славното явление на нашия велик Бог и
Спасител Исус Христос, който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко
беззаконие и очисти за Себе Си люде за Свое притежание, ревностни за
добри дела” (Тит 2:1114).
Преди да навлязат в нова територия, Павел и неговите спътници
посетиха църквите, установени в Писидия и околността й. “И като ходеха по
градове, предаваха им наредбите, определени от апостолите и презвитерите
в Ерусалим, за да ги пазят. Така църквите се утвърдяваха във вярата и от
ден на ден се умножаваха числено.”
Апостол Павел чувстваше дълбока отговорност за повярвалите чрез
неговия труд. Повече от всичко копнееше те да бъдат верни, “за да имам с
какво да се хваля в деня на Христа – каза той, – че не съм тичал напразно,
нито съм се трудил напразно” (Филип. 2:16). Трепереше за резултата от
своето служене. Чувстваше, че дори собственото му спасение можеше да
бъде изложено на опасност, ако пропусне да изпълни дълга си и ако
църквата пропусне да сътрудничи с него в работата за спасение на души.
Знаеше, че само проповядването не бе достатъчно да научи вярващите да
се придържат към Словото на живота. Знаеше, че ред след ред, предписание
след предписание, малко по малко, те трябваше да се научат да напредват в
делото на Христос.
Универсален принцип е, ако някой отказва да използва дадените му от
Бога сили, тези сили отпадат и погиват. Ако истината не бъде живяна, тя губи
своята животворна сила, своята целителна благодат. Оттук и страхът на
апостола, че би могъл да пропусне да представи всеки един човек съвършен
в Христос. Павловата надежда за небето помръкваше, когато той
размишляваше върху някой свой пропуск, който би довел църквата да се
оформи по човешки, а не по Божествен начин. Знанието, красноречието,
чудесата му, видението на вечни сцени, когато бе възнесен до третото небе -
всичко това би било безполезно, ако чрез невярност в неговото дело биха
отпаднали от Божията благодат всички, за които работеше. И така, чрез думи
и писма той увещаваше приелите Христос да следват пътя, който би ги
направил способни да бъдат “безукорни и незлобливи, непорочни Божии
чада всред опако и извратено поколение… като светлина в света, като
явявате Словото на живота…” (Филип. 2:15, 16).
Всеки искрен служител чувства тежка отговорност за духовния
напредък на вярващите, поверени на грижата му и копнеж да бъдат
сътрудници на Бога. Той осъзнава, че от вярното изпълнение на повереното
му от Бога дело зависи в голяма степен преуспяването на църквата.
Сериозно и неуморно се опитва да вдъхнови вярващите с желание да
печелят души за Христос, напомняйки им, че всеки прибавен към църквата
трябва да бъде още един работник за провеждане на плана на изкуплението.
Като посетиха църквите в Писидия и околността, Павел, Сила и
Тимотей навлязоха във “фригийската и галатийската земя”, където с могъща
сила проповядваха добрата вест за спасение. Галатяните се бяха отдали на
идолопоклонство, но когато апостолите им проповядваха, те се зарадваха на
вестта, обещаваща освобождение от робството на греха. Павел и неговите
сътрудници проповядваха учението за оправдание чрез вяра в изкупителната
жертва на Христос. Те представиха Христос, Който, виждайки безпомощното
състояние на падналия човешки род, дойде да изкупи мъже и жени за живот
на послушание към Божията воля, като плати наказанието за
непослушанието. И в светлината на кръста мнозина, никога не познавали
преди истинския Бог, започнаха да схващат величието на бащината Му
любов.
Така галатяните бяха поучени в основните истини за “Бога Отца” и
“нашия Господ Исус Христос, Който даде Себе Си за нашите грехове, за да
ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец”.
“Чрез вяра в евангелското послание” те получиха Божия Дух и станаха
“Божии чада чрез вяра в Христос” (Гал. 1:3,4,3:2,26).
Сред галатяните Павел живя така, че по-късно можа да каже: “Моля ви
се, братя, станете като мене!” (Гал. 4:12). Устните му бяха докоснати от жив
въглен от олтара и той бе направен способен да се издигне над телесните
немощи и да представи Исус като единствената надежда на грешника.
Онези, които го чуха, разбраха, че той е бил с Исус. Надарен със сила отгоре,
той бе способен да сравнява духовните неща с духовни и да събаря
крепостите на Сатана. Сърцата биваха трогвани от представянето на
Божията любов, разкрита чрез жертвата на Неговия единороден Син, и
мнозина стигнаха до въпроса: “Какво да сторя, за да се спася?”
Този начин за представяне на евангелието е характерен за труда на
апостола в цялата му дейност сред езичниците. Той винаги държеше пред
тях кръста на Голгота. “Защото ние не проповядваме себе си – заяви той в по-
късните години на своя опит, – но Христа Исуса като Господ, а себе си като
ваши слуги заради Исуса. Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее
из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с
познаването на Божията слава в лицето Исус Христово” (2Кор. 4:5,6).
Посветените вестители, които в ранните дни на християнството
занесоха на един загиващ свят добрите вести на спасението, не позволиха
мисъл на себевеличаене да засенчи тяхната проповед за Христос, и то
разпнат. Те не се стремяха към власт, нито към духовно превъзходство.
Скривайки се в Спасителя, издигнаха великия план на спасението и живота
на Христос – автор и извършител на този план. Христос същият вчера, днес и
завинаги – бе темата на тяхното учение.
Ако проповядващите днес Божието слово биха издигнали Христовия
кръст по-високо, служенето им би било далеч по-успешно. Ако грешниците
могат да бъдат доведени да погледнат сериозно на кръста, ако могат да
придобият пълна представа за разпнатия Спасител, те ще осъзнаят
дълбочината на Божието съчувствие и вината на греха.
Христовата смърт доказва Божията велика любов към човека. Тя е
нашият залог за спасение. Да отстраним кръста от християнството – това би
било все едно да отнемем слънцето от небето. Кръстът ни води по-близо до
Бога, примирява ни с Него. С милостивото съчувствие на бащината любов
Йехова гледа на страданието, което Неговият Син издържа, за да спаси
човешкия род от вечна смърт, и ни приема чрез възлюбения Си.
Без кръста човекът не би могъл да общува с Отца. От него идва всяка
надежда. От него изгрява светлината на любовта на Спасителя. И когато в
подножието на кръста грешникът погледне към Този, Който умря, за да го
спаси, радостта му може да бъде пълна, защото греховете му са простени.
Коленичейки с вяра пред кръста, той е достигнал най-високото място,
достъпно за човека.
Чрез кръста научаваме, че небесният Отец ни обича с безкрайна любов.
Чудно ли е, че Павел възкликна: “А далеч от мене да се хваля, освен с
кръста на нашия Господ Исус Христос…” (Гал. 6:14). И наша привилегия е да
прославим кръста. Да се отдадем напълно на Този, Който отдаде Себе Си за
нас. Тогава в светлината, която струи от Голгота и е изгряла на нашите лица,
можем да вървим напред, за да я разкрием на онези, които са в тъмнина.
Тази глава е основана на Деяния 15:36-41, 16:1-6