Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

И определи дванадесет души – 30 – Животът на Исус Христос – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Елена Вайт – (Елън Уайт) – Животът на Исус Христос – И определи дванадесет души – 30

Тази глава е основана на Марко 3:13-19; Лука 6:12-16.

“И определи дванадесет души”

След това се възкачи на хълма и повика при Себе Си ония, които Си
искаше; и те отидоха при Него, и определи дванадесет души, за да бъдат с
Него и за да ги изпраща да проповядват” (Марко 3:13,14).
Именно под покрова от дървета, разположени на планинския склон,
недалеч от Галилейското езеро, дванадесетте бяха призовани за апостоли и
Планинската проповед бе произнесена. Полята и хълмовете бяха любимите
прибежища на Исус и много от Неговите поучения бяха изречени под открито
небе, а не в храма или в синагогите. Нито една синагога не би могла да
побере множествата, които Го следваха, но не това бе причината Той да
предпочита да проповядва по равнини и гори. Исус обичаше природните
красоти. За Него всяко спокойно кътче бе свят храм.
Първите земни жители бяха избрали за свое светилище мястото под
Едемските дървета. Там Христос бе общувал с бащата на човечеството. След
като бяха изгонени от рая, нашите първи родители продължиха да се
покланят на Бога по полета и гори, където Христос ги посрещаше с
евангелието на Своята благодат. Христос бе Този, Който разговаря с
Авраам под мамвриевите дъбове; с Исаак, който излизаше привечер на
полето, за да се моли; с Яков на Ветилския хълм; с Мойсей между
планините на Мадиам; с момчето Давид, докато то се грижеше за стадата
си. По указание на Христос в продължение на петнадесет столетия всяка
година евреите напускаха домовете си за една седмица и живееха в колиби,
направени от “хубави дървета, палмови клони, клони от широколистни
дървета и речни върби” (Левит;23:40 Левит 23:40).
При обучението на Своите ученици Исус предпочиташе да се оттегля от
шумотевицата на града към тишината на поля и хълмове, които бяха много
повече в хармония с уроците за себеотричане. По време на Своята дейност
Той обичаше да събира около Себе Си хора под синьото небе, на някой
тревист хълм или на пясъка до езерото. Тук, заобиколен от собственото Си
творение, Той можеше да насочи мислите на слушателите от изкуствените
към естествените неща. В растежа и развитието на природата бяха разкрити
принципите на Неговото царство. Когато хората вдигаха очи към хълмовете,
създадени от Бога, и виждаха чудните дела на Неговите ръце, те можеха да
научат ценни уроци на Божествена истина. За тях Христовите поучения щяха
да бъдат повтаряни в нещата от природата. Така става с всички, които
излязат сред нея с Христос в сърцата си. Те ще се почувстват заобиколени
от свято присъствие. Нещата от природата подемат притчите на нашия
Господ и повтарят Неговите съвети. Чрез общуване с Бога сред природата
умът се възвисява и сърцето намира успокоение.
Първата стъпка сега бе да се организира църква, която след
възнесението на Христос трябваше да остане Негов представител на земята.
Не разполагаха със скъпо светилище, но Спасителят заведе учениците Си в
кътче, което обичаше. И святото преживяване от този ден остана в умовете
им, свързано завинаги с красотата на планината, долината и езерото.
Исус бе призовал учениците Си, за да ги изпрати като Свои свидетели,
които да провъзгласят на света какво са видели и чули от Него. Тяхната
задача бе най-важната, възлагана някога на човешки същества, и
отстъпваше по значение само на задачата на самия Христос. Те трябваше да
бъдат Божии съработници за спасението на света. Както в Стария завет
дванадесетте патриарси представляваха Израил, така и дванадесетте
апостоли трябваше да бъдат представители на евангелската църква.
Спасителят познаваше характера на хората, които бе избрал; всичките
им слабости и грешки бяха открити пред Него. Той знаеше опасностите,
през които трябваше да преминат и отговорността, която щяха да поемат.
Сърцето Му бе изпълнено със състрадание към тези избрани мъже. Застанал
сам на една планина близо до Галилейското езеро, Той прекара цяла нощ в
молитва за тях, докато те спяха в подножието. С първите лъчи на зората
ги извика, защото имаше да им предаде нещо важно.
От известно време тези ученици работеха активно заедно с Исус. Йоан и
Яков, Андрей и Петър, заедно с Филип, Натанаил и Матей бяха по-близко
свързани с Него, отколкото останалите, и бяха свидетели на повечето Му
чудеса. Петър, Яков и Йоан имаха дори още по-тесни връзки с Исус. Те
почти винаги Го придружаваха, като ставаха свидетели на Неговите чудеса
и слушаха словата Му. Йоан бе постигнал още по-близко приятелство с
Исус, така че стана известен като ученика, когото Учителят обича.
Спасителят обичаше всички, но Йоан бе най-възприемчив. Бе по-млад от
другите и с детска доверчивост откриваше сърцето си пред Него. Така
между него и Христос се установи още по-голяма привързаност и чрез него
бе разкрито на Божия народ най-дълбокото духовно учение на Спасителя.
Начело на една от групите, на които бяха разделени апостолите стои
името на Филип. Той бе първият ученик, към когото Исус отправи
категоричната заповед: “Следвай Ме”. Филип бе от Витсаида, града на
Андрей и Петър. Той бе слушал проповедите на Йоан Кръстител и бе чул как
Йоан обявява Христос за Божи Агнец. Филип искрено търсеше истината, но
за вярване бе муден по сърце. Макар и свързан с Христос, това, което
разказа на Натанаил за Него, показва, че все още не бе напълно убеден в
Божествеността на Исус. Въпреки че глас от небето обяви Христос за Божи
Син, Филип Го считаше само за “Исус, Йосифовия син, Който е от Назарет”
(1:45 Йоан 1:45). При друг случай, когато пет хиляди души бяха
нахранени, липсата на вяра у Филип се прояви отново. Именно за да го
изпита, Исус зададе въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?”
Отговорът на Филип бе изпълнен с неверие: “За двеста динария хляб не ще
им стигне, за да вземе всеки по малко” (6:5,7 Йоан 6:5,7). Исус бе
наскърбен. Макар че Филип бе видял Исусовите дела и почувствал Неговата
сила, все още нямаше вяра. Когато гърците му зададоха въпрос относно
Исус, той не се възползва от възможността да ги представи на Спасителя,
а отиде да каже на Андрей. Дори в последните часове преди разпятието
думите му водеха до обезсърчаване във вярата. Когато Тома каза на Исус:
“Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя”, Спасителят отговори:
“Аз Съм пътят, истината и животът- Ако бяхте познали Мене, бихте познали
и Отца Ми”, Филип отвърна с неверие: “Господи, покажи ни Отца и
достатъчно ни е” (14:5-8 Йоан 14:5-8). Толкова бавен на сърце, толкова
слаб във вяра бе този ученик, който от три години общуваше с Исус.
Като някаква щастлива противоположност на Филиповото неверие беше
детското упование на Натанаил. Той бе човек с изключително сериозен
характер, чиято вяра се държеше на невидимите реалности. Въпреки всичко
Филип бе ученик в Христовото училище и Божественият Учител търпеливо
понасяше неверието и невъзприемчивостта му. Когато Светият Дух се изля
върху учениците, Филип стана учител според Божието поръчение. Той знаеше
за какво говори и поучаваше с увереност, която убеждаваше слушателите.
Докато Исус подготвяше учениците за тяхната мисия, един, който не
беше повикан, натрапи присъствието си между тях. Това беше Юда
Искариотски – човек, който изповядваше, че е Христов последовател. Сега
той дойде, молейки за място във вътрешния кръг на учениците. С голяма
сериозност и явна искреност заяви: “Учителю, ще вървя след Тебе където и
да идеш.” Исус не го отпрати, нито го прие, а само тъжно промълви:
“Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син
няма где глава да подслони” ( 8:19,20 Матей 8:19,20). Юда вярваше, че
Исус е Месия, и се надяваше, като се присъедини към апостолите, да си
осигури висок пост в новото царство. Исус реши да пресече тази надежда,
като му разкри колко е беден.
Учениците силно желаеха Юда да стане един от тях. Те го препоръчаха
на Исус като човек, който може да Му помага много в работата, защото Юда
бе с властна осанка, с остър ум и способност да ръководи. Изненадани
бяха, че Исус го посреща толкова студено.
Учениците бяха твърде разочаровани, че Исус не се бе опитал да си
осигури сътрудничеството на израилевите водачи. Смятаха, че е грешка да
не укрепи Своето дело, като Си осигури поддръжката на тези влиятелни
хора. Ако Исус бе отпратил Юда, дълбоко в сърцата си учениците щяха да
поставят под въпрос мъдростта на Учителя. Последвалите събития с Юда
щяха да им покажат опасността да се позволява на каквито и да било
светски съображения да надделеят в решаването кой е подходящ за Божието
дело. Сътрудничеството на такива хора, каквито учениците искаха да
привлекат, би предало делото в ръцете на неговите най-големи врагове.
Въпреки всичко след присъединяването си към учениците Юда не остана
безразличен към красотата на Христовия характер. Той почувства влиянието
на Божията сила, която привличаше души към Спасителя. Този, Който не
дойде да пречупи смазана тръстика или да угаси замъждял фитил, не би
отхвърлил душа, докато в нея има и най-слабия копнеж към светлината.
Спасителят четеше мислите на Юда; Той познаваше дълбините на
беззаконието, в което Юда би потънал, ако не бъде избавен чрез Божията
благодат. Свързвайки този човек със Себе Си, Исус му даде възможност да
бъде ден след ден в допир с лъчите на Неговата всеотдайна любов. Ако
отвореше сърцето си пред Христос, Божествената благодат би прогонила
демона на себелюбието и Юда би могъл да стане поданик на Божието
царство.
Бог приема хората такива, каквито са, с човешките черти в техния
характер и ги обучава да служат, стига да желаят да се подчиняват и да
бъдат учени от Него. Те са избрани не защото са съвършени, а въпреки
несъвършенствата си, така че посредством познаването и практикуването на
истината, посредством благодатта на Христос да могат да се преобразят по
Негов образ.
Юда имаше същите възможности като другите ученици. Той слушаше същите
ценни уроци. Но практикуването на истината, изисквано от Христос, не
съответстваше на желанията и намеренията на Юда, тъй като той не желаеше
да се откаже от своите идеи и да приеме мъдрост от Небето.
Колко нежно се отнасяше Спасителят към този, който щеше да Го
предаде! В своите проповеди Исус разглеждаше принципите на милосърдието,
което удря в самия корен на алчността. Той представи пред Юда
отвратителния характер на сребролюбието и неведнъж учениците разбираха,
че нравът и грехът му се излагат на показ. Въпреки всичко Юда не пожела
да изповяда и да изостави своето беззаконие. Бе самодоволен и вместо да
устои на изкушението, продължи да мами. Христос бе пред Него – жив
пример за това, какъв трябва да бъде, ако се възползва от Божественото
посредничество и служба. Но този ученик слушаше уроците напразно.
Исус не го укори рязко за алчността му, а имаше свято търпение към
този грешен човек дори когато му даваше доказателства, че чете сърцето
му като отворена книга. Представи му най-висшите подбуди за вършене на
правото; и ако отхвърлеше небесната светлина, Юда би останал без
извинение.
Вместо да приеме светлината, той предпочете да запази своите
недостатъци. В него се подхранваха зли пожелания, страст за отмъщение,
мрачни и лоши мисли, докато накрая Сатана го завладя изцяло. Юда стана
представител на Христовия враг.
Когато се свърза с Исус, той имаше някои положителни черти в
характера, които биха могли да се превърнат в благословение за църквата.
Ако беше пожелал да понесе игото на Христос, можеше да стане един от
главните апостоли. Но Юда закоравяваше сърцето си, когато му бяха
посочвани недостатъците, и в своята бунтовна гордост предпочете
егоистичните си амбиции, като по този начин стана неспособен за делото,
което Бог би му дал да извърши.
Всички ученици имаха сериозни недостатъци, когато Исус ги призова да
Му служат. Дори Йоан, който общуваше най-тясно със смирения и скромен
Исус, не бе по природа смирен и отстъпчив. Той и неговият брат бяха
наречени “синове на гърма”. Докато бяха с Исус, всяка обида към Него
възбуждаше тяхното възмущение и сприхавост. Зъл нрав, отмъстителност,
дух на критикарство – любимият ученик притежаваше всички тези качества.
В Йоан имаше гордост и амбиция да бъде пръв в Божието царство. Но ден
след ден, в противовес на бунтарския си дух той виждаше Исусовата
нежност и въздържаност и слушаше Неговите уроци на смирение и търпение.
Йоан отвори сърцето си за Божието влияние и стана не само слушател, но и
изпълнител на думите на Спасителя. Той се научи да търпи игото на
Христос и да носи Неговото бреме.
Исус укоряваше и предупреждаваше Своите ученици, учеше ги на
предпазливост, но Йоан и неговите братя не Го напуснаха; избраха Го
въпреки укорите. Спасителят не ги остави поради слабостите и грешките
им. Те продължиха да споделят Неговите изпитания докрай и да учат
уроците от живота Му. Наблюдавайки Го, преобразяваха своя характер.
Апостолите бяха твърде различни по темперамент и характер. Това бяха
бирникът Левий-Матей и ревностният зелот Симон, който безкомпромисно
ненавиждаше римската власт; великодушният, импулсивен Петър и лукавият
Юда; Тома – искрен, но все пак плах и страхлив; Филип – бавен по сърце и
склонен към съмнения; амбициозните прями Заведееви синове с техните
братя. Всички те бяха събрани заедно, с различните им недостатъци и с
всичките им унаследени и придобити наклонности към злото. Но в Христос и
чрез Христос те трябваше да живеят в Божието семейство, като се учат да
бъдат единни във вяра, в учения и в дух. Щяха да имат своите изпитания,
огорчения и различни мнения, но докато Той пребъдваше в сърцата, не
можеше да съществуват разногласия. Неговата любов щеше да доведе до
взаимна любов между тях; уроците на Учителя щяха да изгладят всички
различия, водейки учениците към единство в мислите и в преценките.
Христос е великият център и те биха се приближили един към друг
дотолкова, доколкото се бяха приближили към центъра.
Когато Исус завърши наставленията към учениците Си, събра малката
група и като коленичи между тях и положи ръце на главите им, произнесе
молитва, с която ги посвети в святото Си дело. Така Господните ученици
бяха ръкоположени за евангелска служба.
За Свои представители между хората Христос не избра ангели, които
никога не бяха съгрешавали, а човешки същества – хора със същите чувства
- като тези, които те трябваше да спасяват. Сам Той прие човешко
естество, за да достигне човечеството. Бог се нуждаеше от човешко
естество, тъй като за спасението на света бяха необходими и
Божествената, и човешката същност. Божеството се нуждаеше от човешко
естество, за да можеше да има човечеството едно средство да общува с
Бога. Това се отнася и за Христовите служители и вестители. Човек се
нуждае от сила вън от него, която да го възстанови до подобието на Бога
и да го направи способен да върши Божието дело. Това обаче не изключва
човешкото сътрудничество. Човек се сдобива с Божествена сила и Христос
обитава в сърцето чрез вяра. А чрез сътрудничество с Бога човешката сила
става способна да върши добро.
Този, Който призова галилейските рибари, все още призовава хората за
служене. Той желае да изяви силата Си чрез нас, така както я изяви чрез
първите ученици. Колкото и несъвършени и грешни да сме, Господ ни
предлага да бъдем Негови сътрудници, Христови помощници. Той ни кани да
приемем Божествените наставления, така че, съединени с Христос, да можем
да вършим Божиите дела.
“А ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да се види, че
превъзходната сила е от Бога, а не от нас” (4:7 2Кор. 4:7). Ето защо
проповядването на евангелието бе поверено на грешни хора, а не на
ангели. Така става явно, че силата, която действа в слабото човешко
естество, е Божията сила. Така ние сме насърчени да вярваме, че силата,
която помага на други хора, толкова слаби, колкото сме ние, може да
помогне и на нас. Самите тези, които са “обиколени с немощ”, трябва “да
състрадават с невежите и заблудилите се” (Евр.; 5:2 Евр. 5:2). След като
самите са били в беда, те са запознати с опасностите и трудностите на
пътя и затова са призовани да достигнат хората, които са в същата беда.
Има души, объркани от съмнение, обременени с недостатъци, слаби по вяра
и неспособни да разберат Невидимия. Но един приятел, когото могат да
видят, идващ при тях вместо Христос, може да бъде съединителното звено,
което да свърже плахата им вяра с Христос.
Ние трябва да бъдем съработници на небесните ангели в представянето
на Исус пред света. С нетърпение и желание ангелите очакват нашето
сътрудничество, тъй като човек трябва да бъде Божи проводник за
свързването на Бога с човека. И когато се предадем на Христос с цяло
сърце, ангелите се радват, че могат да говорят чрез нашите гласове, за
да разкрият Божията любов.