И ПОМНЕТЕ – ИСУС ИДВА СКОРО – Част II: Аз познавам моята вяра – Глава 5 – Увереност сега – Дж. Р. Спанглер

Той е бил работник в църквата в продължение на много години.Сега пенсиониран и сериозно болен, той бе помолил за молитва и помазване. Когато се събрахме около болничното му легло, той ни каза съкровения копнеж на сърцето си. Естествената му загриженост за изцеление бе надмогната от една дълбока загриженост за спасение. Той настоя молитвите ни да не бъдат толокова много за физическото му възстановяване, но за една увеличена способност да се посвети по-пълно и по-дълбоко на Исус Христос. Поглеждайки назад към живота си, недостатъците и многобройните му неуспехи причиняваха несигурност в ума му относно това дали Господ го е приел. Гласът му се сподави и сълзи потекоха, когато той продължи да изразява скритите опасения по отношение увереността му за спасение.
Разбира се само Бог имаше правилно и вътрешно познание за сърцето му. Само Той знаеше истинския доклад на живота на този човек. Онези от нас, които го познавахме, можехме да изкажем само похвални думи. Стилът на живота му, личността и службата му го препоръчваха като един истински Божи светия. Животът му бе неопетнен от бунтовничеството; вярността му към Христос и църквата му бяха безспорни. Но някак си имаше едно недоразумение към най-важния аспект от Божия спасителен план. Това недоразумение в никакъв случай не е характерно за този скъп християнин. Започнах да вярвам сериозно, че твърде много хора в църквите ни не успяват да разберат напълно основата за приемането на един човек от Бога за спасение. Аз вярвам, че това е един от ключовите неща в настоящите обсъждания за оправдание чрез вяра.

Как Бог приема грешниците
Мога да засвидетелствам, че тази истина чрез влиянието на Святия Дух дойде като едно освежаващо откровение за собственото ми сърце и живот през последните няколко години. За мен увереността за спасение е една ценна истина, към която трябва за се отнасяме правилно и с внимание. В тази област, а може би и в никоя друга, недоразумението е толкова лесно и изпълнено със застрашителни резултати. Към доктрината за спасението не можем да се отнасяме небрежно и неразумно; това е най-тържественият и сериозен въпрос, който трябва да се размисли от човешкия ум. Като говорим и пишем по тези възвишени теми, трябва постоянно да внимаваме да избягваме преувеличени заявления и отнесени издокарани илюстрации, понеже Сатана веднага ще се хване за това, за да изопачи Божията истина и да обърка душите.
Темата за увереността за спасение е тема, за която църквата ни малко е говорила. Голямото множество от книгите и списанията ни не казват почти нищо по този въпрос. Повечето от проповедите, които съм чул през 35годишния ми период на служене, никога не са се отнасяли за това. И в резултат съществуват много недоразумения по темата сред църквата – и твърде много несигурност по отношение на спасението.
Централният въпрос при увереността за спасение трябва да търсим в разбиране основата, на която Бог приема грешниците. Като се обръщам назад към собствената ми лична опитност, винаги разбирах, че като грешник идвах при Христос без никаква моя заслуга, изцяло нуждаещ се от спасение. Нямаше никакво съмнение в ума ми по този въпрос. Ефесяни 2:8,9 заявява ясно:“ Понеже чрез благодат сте спасени чрез вяра; и то не от сами вас, това е дар от Бога: не чрез дела, за да се не похвали някой.“Моят егоистичен аз заслужава смъртното наказание. Нямам нищо, с което да се препоръчам на Бога. Колко често съм проповядвал това на хиляди, които посещаваха евангелските ми събирания! Колко често цитирах по време на молитвените седмици в колежа това заявление от „Пътят към Христа“: „Колко са много хората, които мислят, че не са достатъчно добри, за да дойдат при Христос“. Насърчавах слушателите си, „Елате при Христос такива, каквито сте“. Спомняте ли си песента „Такъв, какъвто съм“? Кръсив, нали? Така че основата на приемането ми от Бога, според както го разбирах, бяха изцяло заслугите на Христос, а не собствените ми такива. Надявам се, че всички в църквата ще преживеят лично тази грандиозна истина.
Но какво става, след като човекът дойде при Христос? Ето върху какво искам да съредоточа мислите ни. Аз знаех и вярвах, че грешникът, който идва за първи път при Христос, трябва да зависи изцяло от заслугите на Спасителя, за да бъде приет. Но сега забележете тънкото извъртане. Но веднъж дошъл при Христос и отправил се в пътя на освещението, аз базирах приемането си от Бога – съзнателно или несъзнателно – отчасти или дори напълно на моето поведение. Аз не смятах такова едно поведение за спасение чрез дела. Аз все още поддържах мнението, че спасението е само чрез вяра. Но наскоро започнах да изследвам тази тема внимателно и честно казано, убеждавам се, че предишното ми мнение всъщност обвързваше приемането ми от Бога и увереността ми за спасение със собствените ми дела – моето поведение.
Съзнавам, че по този въпрос темата става твърде хлъзгава, като може лесно да ни отведе до антиномианизъм и представата, че веднъж спасен, човек е спасен завинаги. Но такова едно извратяване на увереността за спасение не е нужно да и няма да се наблюдава при тези, които са наистина новообърнати. То ще се наблюдава при онези, които обичат да се заяждат и да спорят. Ще се наблюдава и при онези, които не знаят нищо за опитността на новорождението. Ще се наблюдава при хората, които могат да говорят само за кръста и оправданието, изключвайки освещението – Божието дело на благодат в сърцето. Но не можем и не трябва да омаловажаваме или да задържаме тази скъпоценна истина, само защото съществуват хора, които ще разтълкуват и използват погрешно Божия спасителен план, за да изместят свободата със своеволие. Правилно разбрано, това схващане всъщност води до по-пълно посвещение на Христос.
Но сега да се върнем на темата. Основата на приемането и увереността променя ли се, след като дойда при Христос? Никога! Основата на приемането и увереността е и завинаги ще бъде заслугите на Исус Христос и никога моите.

Опитността на Джон Уесли
Описанието на преживяването на Джон Уесли по този въпрос би могла да ни помогне. Елена Вайт във „Великата борба“ разказва накратко опитността на Джон Уесли в увереността за спасение. Тя описва как срещата му с някакви германци Моравианс на борда на кораб по време на една ужасна буря, прекосяващ Атлантическия океан, дълбоко впечатлила ума на Уесли. Той се възхитил на христоподобния дух на хората, които постоянно доказвали смирението си, извършвайки служебни задължения, които англичаните отказвали да направят. Те помагали на другите, без да си и помислят да им бъде заплатено, “ казвайки, че това е от полза за горделивите им сърца и че техният любящ Спасител е направил повече от това за тях“. Като наблюдавал сладкия им дух, дори когато били бутани, удряни или поваляни на земята, Уесли си направил извода, че те имат опитност с Бога, която той дотогава не бил познавал. По време на ужасната буря, когато повечето от пътниците крещели и ревели от страхотен страх, „германците тихо продължавали да си пеят“. Озадачен, Уесли по-късно запитал дали са се страхували. Простичкият отговор бил, „Не; нашите жени и деца не се боят от смъртта“.
След като се върнал в Англия, Уисли разбрал по-ясно библейската вяра на от един моравски проповедник. Това бил моментът, в който Уисли „се убедил, че трябва да се отрече изцяло от това да разчита на собствените си дела за спасение и трябва да се довери изцяло на „Божия Агнец, Който отнема греха на света“.
След това преживяване той посетил едно моравско събиране в Лондон, където било прочетено едно заявление на Лютер, описващо промяната, която Божият Дух изработва в сърцето на вярващия. Като слушал това, вяра се запалила в душата на Уесли. „Почувствах сърцето си необикновено затоплено“, казва той. „Почувствах, че наистина се доверявам на Христос и само на Христос за спасение; и ми се даде уверение, че Той е взел моите грехове, точно моите, като ме е спасил от закона на греха и смъртта“.
След като описва този вълнуващ епизод, Елена Вайт описва преживяването на Уесли точно преди пълното му обръщане. Като четете следващия параграф, може би ще видите елементи в неговата опитност, които са се повторили във вашия живот или в живота на някои от вашите овце. Опасявам се, че много от нашите скъпи души са преминали или преминават през една борба, подобна на тази на Уесли.
„През дълги години на изтощителна и безутешна борба – години на сурово себеотричане, на изобличение и смирение – Уесли бе прегърнал здраво единствената си цел да търси Бога“. Звучи ли познато? Ето един човек, който педантично се е покорявал на всеки лъч светлина, дошъл при него. Но забележете, че това е било „дълги години на изтощителна и безутешна борба“.
И накрая, Уесли получил дълбока опитност на обръщане. „Сега той Го бе намерил (Бога); и бе установил, че благодатта, заради която така изтощително се бе трудел, за да спечели чрез молитви и постене, чрез милостини и себеотричане, е един дар без пари и без плата“.
Макар да изживявам възможно най-тежкия християнски живот, включително и безкрайно молене и постене, плюс това, че се смирявам всеки миг ежедневно – нищо от това по никакъв начин не е заслуга за спасение. В никакъв случай борбите ми няма да повлияят на моя Господ ,за да ме приеме като Свое дете. Аз съм Негово дете единствено чрез заслугите на Неговия Син, Господ Исус Христос. „Вижте каква любов има Отец към нас: да се наречем Божии чеда (1 Йоан 3:1).
Дали сме наречени Божии чеда, понеже го заслужаваме чрез свои собствени добри дела? Никога, никога, никога! Дали започваме християнския живот, като ставаме синове на Бога чрез заслугите на Исус Христос, а след това преминаваме в Божии синове поради заслужени осветени дела? Никога ,никога, никога! Спасението започва с Христос и завършва с Христос. Спасението е по благодат единствено чрез вяра в Исус Христос. Спасението е по благодат единствено чрез вяра в Исус Христос в началото, по средата и накрая от периода на християнския ни живот.
Елена Вайт, като продължава да описва преживяването на Уесли, изяснява въпроса безпогрешно. „Той продължи своя стриктен живот на себеотричане, но сега това не беше основата, но резултат от неговата вяра; не коренът, но плодът на святостта. Божията благодат в Христос е основата на християнската надежда, а тази благодат ще се изяви в послушание. Животът на Уесли бе посветен на проповядването на великите истини, които бе получил – оправдание чрез вяра в умилостивителната кръв на Христос и обновяващата сила на Святия Дух в сърцето, принасяща плод в живота, съобразен с примера на Христос“.

Резултатът от вярата, плодът на святостта
Забележете два важни аспекта от този параграф. Увереността на Уесли за спасение се основаваще единствено на заслугите на Христос. Това бе „основата“ и „коренът“ на неговата увереност. Необходимо е този въпрос да се изясни в мисленето на нашия народ. Ако чувството ни на приемане от Бога се основата дори отчасти на собственото ни поведение, как ще е възможно да изпитаме радостта и щастието, което би трябвало да изпълни душата ни?Как мога аз, като знам и имам тази опитност, че колкото по-близо идвам при Христос, толкова повече несъвършенства и недостатъци виждам в собственото ми грешно Аз, да имам някога дори и сянка на увереност, че съм приет, ако делата ми имат дял в това дали Бог ще ме приеме? Ако делата, дори осветените дела – делата, които Христос извършва в мене – имат дял в причината ,поради която Бог ме приема като Свое дете, то тогава колко добри дела ще са ми нужни, преди да мога да имам увереност, че съм приет? Или с други думи, какво ниво на освещение трябва да достигна, преди Господ да ме приеме? Тъй като освещението е дело на цял един живот и понеже аз , като християнин, би трябвало да пораствам и съзрявам духовно всеки ден, до каква точка трябва да достигна, дори чрез Неговата благодат, за да имам увереност за спасение? Точно този е бил въпросът, с който се е сблъскал Уесли в своята опитност. Точно тази несигурност е направила годините на борбата му толкова „изтощителни и безутешни“.
Но трябва да вземем предвид и една друга важна точка и тук е мястото, където много неразумни последователи на Христос могат лесно да се подхлъзнат. Забележете внимателно, че Уесли е продължил своя стриктен живот на себеотричане „като резултат на вярата“, „плода на святостта“. Забележете уравновесяването в едно изречение:“Божията благодат в Христос е основата на християнската надежда (освещението), а тази благодат ще се изяви в послушание (освещение)“.
„По плодовете им ще ги познаете“, предупреди Спасителят (Мат. 7:20), а със сигурност тестът е валиден в това отношение и за нас. Какъв е плодът от това да разчитаме на Христовата праведност за увереност за спасение? Дали това е повече посвещение, по-голяма духовност, по-вярно послушание? Ако това е така, то бихме могли да сме сигурни, че сме разбрали правилно и сме приели за своя праведността, която идва изцяло чрез вяра. Дали плодът е небрежие в духовните неща, себеувереност, отпуснатост за послушание на Божията воля?Тогава бихме могли също така да сме сигурни ,че въобще не сме разбрали праведността ,която е чрез вяра. Такова едно поведение не е праведност чрез вяра, неправедност чрез дързост.
Апостол Йоан предупреждава с преки, безпогрешни думи, „Никой да не ви заблуждава: който върши правда, е праведен, както Христос е праведен“ (1 Йоан 3:7). Тук не се казва ,че тези, които вършат правда, стават праведни; но по-скоро, че тези, които
са праведни единствено чрез заслугите на Спасителя ще вършат правда. Тестът е още, „по плодовете им ще ги познаете“. Убеден съм, че ако това се разбере както трябва, ще дойде пробуждането от късния дъжд и ще настъпи реформация сред нас такава, каквато тази църква никога не е преживявала. С увереността ни за спасение, базираща се единствено върху заслугите на Христос, подобно на Уесли, душите ни ще изгарят от желание да занесат славното евангелие на Божията безплатна благодат на всеки.
Една от най-големите спънки в цялостния ни евангелски обхват е, мисля, липсата на увереност у нашите хора. Как бихме могли да споделим вярата си в Христос, ако не знаем, че Бог ни е приел като Негов син или дъщеря?А как да познаем, че сме Негови деца, ако не положим изцяло приемането си единствено и само върху заслугите на Христос? Това е основата, върху която са изградени любовта ни към Христос и мотивацията ни да Му служим.
Как някой би могъл да понижи стандартите, когато Святият Дух налага пряко и открито това становище на ума?Как би могъл някой да подхранва похотливо плътско желание и в същото време да изисква приемане? Как би могъл някой да парадира гордо с благодатта и милостта на Бога, когато доброволно ходи в браздите на греха с разбирането, че неговата вяра се основава на заслугите на Един, който доброволно отиде на кръста, за да направи възможно за този човек да бъде приет? Такъв човек е жертва на огромна заблуда.
Чуйте тези разтърсващи душата думи на Елена Вайт:“ Христос увиснал на кръста бе евангелието. Сега ние имаме една вест, „Погледнете Божия Агнец, който отнема греха на света“. Няма да задържат църковните ни членове погледа си върху един разпънат и възкресен Спасител, в Който се съсредоточава надеждата им за вечен живот?Това е нашата вест, нашият аргумент, нашата доктрина, нашето предупреждение към непокаяните, нашето насърчение за скърбящите, надеждата за всеки вярващ. Ако можем да събудим интерес в умовете, който ще ги накара да гледат само на Христос, то можем да се отдръпнем и да ги помолим да продължат да гледат неотклонно към Божия Агнец. Така те получават своя урок. Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и Ме следва. Този, чиито очи са неотклонно върху Исус, ще изостави всичко. Той ще умре за егоизма си. Той ще вярва в цялото Слово на Бога, което е така славно и чудесно възвеличено в Христос.“
„Когато грешникът види Исус такъв, какъвто е, един изцяло съчувствителен Спасител, надежда и увереност завладяват душата. Безпомощната душа се отпуска безрезервно върху Исус. Никой не може да устои на мудните съмнения, ако не застане пред гледката на Исус Христос. Неверието изчезва.“
„Делата на ръцете ми
не могат да изпълнят изискванията на Твоя закон;
Дори да не пресекваше ревността ми,
Дори да можеха сълзите ми безспирно да текат,
Всичко това не би могло да направи умилостивение за моя грях;
Ти трябва да спасиш, само Ти единствен.

„Нищо в ръката си не нося,
при кръста Твой аз милост прося;
гол, при Теб дошъл съм аз за дреха,
безпомощен, аз гледам на Твойта благодат;
нечист, аз тичам при водите;
измий ме, о Спасителю, или ще умра“.

Важността на освещението
Но нека да направим безкрайно ясно това, че приемането ни от Бога и увереността ни за спасение, основани на заслугите на Исус Христос, не трябва да ни доведат до вярването, че ще последват оскъдни дела или освещение. Към вярата и делата трябва винаги да се подхожда обективно. Искам да кажа, че човекът, чието сърце е било убедено от Святия Дух , и който е доведен до опитността на покаянието и новорождението, ще отговори с послушание от цяло сърце на Божията воля, когато той или тя я разбере. За нещастие наистина славната истина за спасението чрез заслугите на Христос е замъглявана и дори подценявана понякога чрез неразумни илюстрации и забележки на някои, които претендират да са посредници на спасението единствено чрез вяра в Исус Христос.
Например, една искрена душа твърдеше, че макар да не успяла дори за пет минути да се въздържи от злото, тя все още е имала увереност за спасение чрез заслугите единствено на Христос. Това заявление ме озадачава. Ако спрете един невярващ, той би могъл да ви запита, „Какъв е този Спасител, който имате? Ако не се получава никакви облаги в замяна на победата над злото, защо тогава да ставам християнин? “ Разбира се, някои псевдохристияни биха се съгласили с това заявление, казвайки, „Точно това му е хубавото. Без значение какво правим, ние си оставаме спасени“. Това, струва ми се, отпраща спасителния план към една нелепа сюблимност, която не е подкрепена от Писанията.
От друга страна, ако тази скъпа душа можеше да прави разлика между открития акт на греха и греховното състояние на съществото, то може и да е достигнала до целта, макар и неясно очертана.
Разбирането ми за естеството на човека е, че той се ражда с паднало естество. В човека живее една антагонистична сила. „В естеството му има склонност към злото, една сила, на която, ако някой не ти помогне, не можеш да устоиш“. 2 Тази сила, по-силна в някои хора, отколкото в други, е с нас от рождението до смъртта ни. Павел заявява, „Понеже зная, че нищо добро не живее в мен, т.е в плътта ми“ (Римл. 7:18). За да разширим още повече този въпрос, позволете ми да се отнеса към думите на Еремия 17:9: „Сърцето е измамливо повече от всяко нещо и е отчайващо болно: кой може да го познае?“Дали измамливостта на сърцето се изкоренява завинаги и напълно при обръщането? Беше ли греховното естество на бирника изкоренено, след като той извика, „Боже, бъде милостив към мене грешника“, и слезе вкъщи си оправдан? Плътското му естество все още си съществуваше и беще твърде възможно да се пробуди отново само в един миг.

Напредването в християнския живот
Не трябва да се казва, че новороденият християнин няма да напредва в християнския живот. Никога! Окончателното намерение на Божия спасителен план е да доведе човешката раса до пълна хармония с принципите на Неговия закон, Неговия характер. Да си предадеш живота на Исус Христос е да се предадеш на една радикална промяна на сърцето и реформиране на живота. В това преобразяване няма никаква преструвка! Докато аз наблегнах на несъвършеното състояние на човека, дори след обръщането, Писанията изясняват, напълно изясняват, че имаме един Спасител, Който е способен да ни спаси от силата на греха. Ако човек не е повлиян от това,което Господ е направил в милостивия акт на прощението и оправданието, този човек има покварено разбиране на евангелието.
Една от любимите ми притчи се намира в Матей 18:21-35. Може би важността на истината, която се съдържа в тази притча, е подчртана чрез трагичното заключение. Това е историята за един слуга, който е имал многомилионен дълг към царя. „Господарю, имай търпение към мен и аз ще ти платя всичко“ (стих 26). Каква илюстрация на човешкото желание да оправдае себе си със собствените си дела! Стих 25 изяснява, че той няма абсолютно нищо, с което да заплати, но въпреки това обещава да изплати тази огромна сума, равнявала се на целия доход на Палестина в дните на Христос. Слугата нямаше никаква представа за огромната стойност на този дълг, нито за неспособността изобщо някога да го заплати, иначе никога нямаше да обещае да го изплати. Всичко, което можеше да заплати, би било безкрайно мъничко в сравнение с целия дълг.
Удивителната милост на Господа е отбелязана в стих 27. „Той го пусна и му прости дълга“. Не само че отмахна наказанието на затвор, но и отмени дълга. Каква картина на удивителната благодат на нашия Господ! С най-нежна любов Той отменя дълга на грешника, който в покаяние проси за Неговата милост.
Но историята не приключва със славното прощение! Прощението трябва да възпроизведе отговор на отговорност. Именно това липсваше в сърцето на слугата. След като му се беше опростен един многомилионен дълг, той излезе и намери един слуга като себе си, който му дължеше –––––– . Този, към когото се бяха отнесли така милостиво, вместо да покаже съответна милост, „сложи ръце на него и го душеше, казвайки, „Плати ми, каквото ми дължиш“ (стих 28). Какво печално поведение! Нещо повече, този така зле третиран слуга пада в краката на другия и го моли за същата милост, за която опростеният жадуваше така наскоро, и то със същите думи, които сам той бе използвал – но напразно.
Уроците на тази притча са ясни и ясни. Първият слуга нямаше никаква представа за големината на своя дълг. Нещо повече, когато му се прости, той не осъзна адекватно милостта и великодушието на Господа. Сърцето му не беше нито докоснато, нито смирено. Той нямаше никаква опитност на обръщане. Новорождението му беше непознато. Ако той бе кръстен в това състояние, той щеше да бъде погребан жив, понеже аз-ът никога не е умирал. Той никога не е възкръсвал, за да ходи в новостта на живота в Христос. По всяка вероятност е имало някакъв външен екстаз, някакъв повърхностен изблик на оценяване, един вик на „Аз съм спасен“, но никаква действителна промяна на сърцето. Ако беше почувствал, че е дължал всичко на Божията благодат, нямаше ли да покаже това в един осветен живот?
Както Елена Вайт се изразява така красиво , „Ние самите дължим всичко на Божията безплатна благодат. Благодатта при завета предопредели нашето приемане. Благодатта в Спасителя оказа влияние на нашето изкупление, обновление и издигане д онаследници с Христос. Нека тази благодат да се разкрива на другите“ 3

Издигнете Христос
Аз умолявам моите колеги служители да издигнат Христос по-красиво и ясно пред хората. Това неизбежно ще издигне стандартите на нашия народ. Умолявам ви да не поставяте каруцата пред коня. И каруцата, и конят са важни! Но ги поставете в правилния ред. Ако удряме по стандартите, ако отделяме повече време да проповядваме закона, отколкото Христос, ще свършим там, че да понижим стандартите. Проповядвайте срещу греха, но покажете какво е той в светлината на кръста. Моля ви най-чистосърдечно и искрено, като гледате на църквата днес, какво мислите, дали морално сме по-силни от преди? Дали животът на членовете ни е по-христоподобен отколкото преди? Дали характерът на Исус свети през живота на църковните ни членове по-драматично отколкото преди? По-ревностни ли сме при проповядването на евангелието? Не знам какъв е отговорът ви, но знам какъв е моят. И аз вярвам твърдо, че основната причина за състоянието ни е , че не сме издигнали подходящо Исус пред хората.
Предупреждението, написано преди десетки години, е валидно все още и за нас днес. „От всички изповядващи се за християни адвентистите от седмия ден трябва да бъдат начело в издигането на Христос пред света“ 4 Какво означава това? Измежду всички хора на света ние имаме една удивителна степен на светлина върху си чрез Писанията и Духа на Пророчеството. Никоя група на земята не е имала такава подробна информация относно всички етапи на живота. Нещо повече, ние вярваме, че нашето движение съставлява връхният момент на Протестанската Реформация. Тази Реформация стига своя зенит в един народ, описан символично като 144 000, които представляват една неосквернена група с усти, които не споменават никаква лъжа, и които стоят без вина пред трона на Бога (виж Откр. 14:1-5). Дали сме се приближили по някакъв начин до това състояние в духовния си напредък? Ако не, защо?
Отново се връщам към това да издигнем Христос. Отделяйте повече време в проповедите си, като издигате Него и Неговата безплатна благодат. Това ще помогне на хората да се хванат здраво за Неговата сила да спасява. Само като Го гледаме, в характера ще настъпят божествени промени. Отправете умовете на хората към „Божия Агнец, който носи греха на света“ (Йоан 1:29). Именно по-дълбокото разбиране на живота и умилостивението на Исус Христос правят един поток на божествено състрадание да се излее в душите, който на свой ред ни променя. Ако съсредоточаваме време и внимание върху ел. крушката, отделена от фасунгата, няма да се възпроизведе светлина. Но свържете крушката със захранващия източник и нещата ще се променят.
О, ти, който проповядваш, прекарвай време с Христос чрез Неговото Слово. Тогава позволи на Христос и Неговата доброта, любов и жертва да бъдат темата на проповедите ти. „Нищо не може да превземе сърцето по-силно от постоянното чувство за нашата отговорност пред Бога. Нищо не достига толкова навътре в мотивите за поведение както чувството на прощаващата любов на Христос“.

1 Коментарът на Елена Вайт върху Гал. 6:14 в АБК
2 Възпитание
3 Притчи Христови
4 Служители на евангелието
5 Животът на Исус