Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

И ПОМНЕТЕ – ИСУС ИДВА СКОРО – Част III: Аз познавам моята църква – Глава 15 – Адвентисти амаличани – Дж. Р. Спанглер

Сред древния Израил бяха и онези, които се дебнеха из хълмовете, за да внасят смут и безпокойство. Така е и с църквата. Единството не изисква да оставаме мълчаливи пред лицето на греха, но това, което изисква наистина, е отговорност.
В съвременната култура всеки иска да извърши своето дело и да бъде чут. В политиката пронизителни гласове викат високо и продължително за това как царят, примиер-министърът или президентът трябва да управляват страната. Толкова е рядко да се срещне единство в мнение и действие сред някоя порядъчно голяма група, колкото необичайно рядко е да се срещне пингвин на екватора.
Разединението е нещо достатъчно лошо в политическия свят, но за огромно съжаление интензивността и объркаността на живота като цяло са се навлезли и в религиозните среди. Църквата не е имунизирана против елементи на разногласие и борби, нито дори е нашата деноминация на адвентистите от седмия ден. За щастие на нашата църква — както служителите, така и редовите членове — сред едно голямо мнозинство съществува забележителна степен на единство и лоялност. Хората измежду нас, чиято главна цел в живота изглежда е да предизвикват вълни и да олюляват добрия кораб Сион, са все още от малцинството, дори понякога да предизвикват несъответен на малцинството си плисък. Макар, както вярвам, броят им да е малък, аз съм дълбоко загрижен за тази група хора, които наричам “адвентисти амаличани”.
Определението “Амаличани” обикновено извиква мисли за едно доста жестоко нападателно племе, което безмилостно причиняваше проблеми на израилтяните по време на пътуванията им от Египет за Ханаан. След като израилтяните се установиха в Ханаан, Саул и Давид трябваше да продължат битката срещу тези заклети врагове на Бога. На съвременен език амаличаните бяха онези неотменни изкусни стрелци, които се целеха към Божия народ по време на борбите му в пустинята и в Ханаан. Според някои учени те са се свързали с израилтяните по линията на Исав. Ако това е вярно, то в известен смисъл те бяха членове на същата църква!Тези дръзки хора обезпокояваха изтощените Божии редици, докато най-накрая запечатаха участта си под осъждението на Бога. “Аз ще излича напълно спомена за амаличаните изпод небето” (Изх. 17:14).

Атакувана църква
Духовният Израил днес се сблъсква с една донякъде подобна ситуация в своето пътуване към небесния Ханаан. Божията немощна, но скъпоценна църква е атакувана от списания, книги, касети, брошури, вестници и всякакви други материали за разпространение. Гледните точки варират от свръхконсервативното до свръхлибералното. Някои изповядват голяма вярност, като твърдят, че защитават чистотата на църкованата вяра и практика. Те остро критикуват църквата за това, че е изоставила онова, което тяхно прозрение е нейното наследство. Други са направо ценични и насочени към изличаване на вярата. Те критикуват църквата за това, че се е привързала към старомодни форми, като не успява да се движи в крак с онова, което те наричат просветено християнство. Някои от материалите идват под прикритието на префинена ерудираност, докато в същото време други са прекалено груби както в замисъл, така и в съдържание. Тематичният обхват е голям колкото църквата. Фактически няма нищо, за което църквата се застъпва в учение, практика, политика или структура, което да е дошло от подозрение, бидейки поставено под въпрос, към което се е апелирало за промяна илие било атакувано. Съдържанието не е съвсем лошо, нито е напълно добро. Част от него е просто “чужд огън”.
Няколко общи нишки се пускат из тези произведения. Те твърдят, че говорят за и/или на църквата на адвентистите от седмия ден. Те претендират, че представят адвентната мисъл. Ако не претендират, че имат “истината”, то твърдят, че я търсят. Тези послания си приличат и по това, че прекалено много се занимават с лошите страни на църквата, а заделят един съвсем оскъден доклад за това какъв изход предлагат.
Загрижеността ми за тези критици, били те десни или леви, е двойна: Първо, загрижен съм за собствените им души, и второ, загрижен съм за душите на хората, които са неблагоприятно повлияни от тях.
Не приемам да съдя мотивите на тези писатели и говорители. Но при все това като гледам материалите, които те правят, се чудя колко ли време отделят, за да се помолят Божият Дух да благослови църквата в сравнение с времето, което прекаркват да я критикуват. Нещо повече, чудил съм се понякога на какво приличат десятъците и приносите им. Би било необикновено наистина, ако някой, който се чувства така заставен да атакува църквата, би се чувствал също и заставен да я подкрепя финансово. Въпросът не е там, че отношението на някой към църквата ще го спаси. Но наистина фактът къде прекарваме времето си, силите и финансовите си средства е сигурен показател къде почиват интересите ни.
Струва ми се, че хората, посветили живота си на това да “изявят нещата в правилната светлина” , рискуват собственото си спасение. Необходимо ли е да си припомняме, че като християни водим една борба на живот и смърт, с Христос от едната страна, умоляващ да Му се предадем, и Сатана от другата, опитващ се да ни повали в погибел? Врагът съзнава много добре колко привлекателно може да е критикуването и негативното.
Например, предложете на хората 10 страници експозета на църковните преблеми и критичност спрямо църковните политики и ръководство. В същото време им предложете 10 страници с доклад за спасяване на души, доклади за напредъка в църквата или за Божиите благословения в личния живот на хората. Кое ще се прочете първо или дали въобще ще се прочете? Падналата умствена химия на всички ни като че ли намира удоволствие в последното. Ние гуляем със сочните подробности за лошото и заблудите. Подобно нещо може да направи да се продават вестници, но не и да изгради християнски характер (виж Фил. 4:8). Колко много обичаме да дискутираме последния слух, но колко рядко се улавяме да говорим за нашия Спасител!

Духовна болест
Нещо повече, научих, че хората, които се хранят с критикарство и постянно търсят из мръсотията и сметта заблудите и разврата в църквата, често не успяват да намерят истинската си реализация в живота. Странно как някои се опитват да изградят собствения си аз чрез поваляне на нещо друго. Много по-лесно е да покажеш греха и злото, отколкото да покажеш кръста на Христос.
Ако веднъж си позволим да изминем пътя през долините с лозя, сладостта и съвършенството на това, което Исус прави във и чрез църквата Си, ще остане незабелязано. Умът вижда това, в което е обучен да размишлява. Злонамереност, скептицизъм и циничност са трудно преодолими болести.
Знам това от личен опит. Като по-млад бях развил едно доста критично отношение. С тъга трябва да призная, че в началото на службата си аз избуявах понякога въз основа на грешките на някои църковни водители. Спомням си едно сурово писмо, което написах до един мой стар приятел, Ф.Д. Никол. Неговият сладък отговор изцяло ме обезсили. (Намекът, който исках да направя, не бе непременно лош, но поведението и духът ми бяха!)
С годините установих, че се хранех все повече и повече с църковните проблеми. Не критикувах публично, но в сърцето си намерих едно отчуждение от братята и сестрите си, което ме оставяше празен. Връзката ми с Исус Христос стана крайно хилава. Личните ми посвещения твърде често се прекъсваха от раздразнение за нещо, което знаех, че се случва в църквата. Дойде денят, когато стигнах до извода, че собствената ми душа бе в опасност. Аз поставях бариери между собственото ми сърце и това на колегите ми и моя Бог. Постепенно с помощта на Господа започнах да търся доброто и да виждам най-хубавото. Все още ми предстои да измина дълъг път, но благодаря на Бога за напътствията, с които Господ ме води.
Така че се притеснявам за духовното благосъстояние на хората, чиято работа се върти все около лошото.
Тогава също така и произведенията, както и организациите им изискват нещо да се заплати, за да влязат в действие. Паричната сума, отклонена от църквата от тези “адвентисти амаличани” и поддържниците им би била без съмнение достатъчно голяма за издръжката на значителни годишни евагелизационни походи в големите градове или за да разширят нашата радио-телевизионна служба. Всеки един долар, отклонен от истинската мисия на църквата, възпрепятства изпълнението на заръката, която Бог ни е дал.
Аз съм загрижен за нашите бедни овце, които се залавят за тези документи и ги четат. В умовете им остават трайни впечатления. Възникват въпроси. Подсилват се съмнения. Кой тогава е отговорен за душите, които са били обезкуражени и подведени? Кой ще изкорени отровата, изпита от читателя?
Помислете какво би станало, ако езиците и писалките на хората с тези негативни писания, се използваха за Божия слава за изказване думи на насърчение и доверие! Настоявам хората с умението да говорят и пишат да използват тези способности да укрепят Божия народ и да насърчат Неговите водители, които се стараят за напредъка на евангелието. Нека хората, ангажирали се с бремето да поставят нещата на мястото си, да отидат при съседите си със славната вест за Христовия план да оправи живота на понесените във вихъра на греха хора. Нека хората, които чувстват убеждението, че трябва да проучат един църковен проблем от всеки един аспект и да го покажат на хората вътре и вън от църквата, да започнат да проучват невероятните истини в Божието Слово и да ги излагат пред хората. Нека хората, които намират радост в това да изтършуват някой таен грях на някой брат, да изследват тайните и скрити неща в Словото.

Престанете да поставяте примки
Аз умолявам “адвентистите амаличани” да престанат да бъдат “запинатели”, да поставят спънки в нозете на съвременния духовен Израил. По-добре нека да си подадем ръка и в истинска християнска любов да приключим по темата за нашите различия. Тогава ще можем да се присъедим в онова единство, за което Исус така красноречиво се помоли. Едно нещо е сигурно. Никой не може истински да изкаже молитвата на Исус в Йоан 17, а в същото време да подкопава църквата.
“Но”, казват някои, “единството не означава да пренебрегнем проблемите с надеждата, че ще изчезнат. Единството не означава да казваме, че на църквата всичко й е наред, когато всичко не е наред”.
Съгласен съм. Нека който и да е да си мисли, че съм заел позата на щрауса, но аз ще го уверя, че съзнавам също колкото и всики друг, че тази църква има проблеми, които трябва да се признаят и разрешат. (Всъщност дори може би съзнавам това по-добре отколкото някои, които прекарват времето си да отпечатват в циклостил, на принтер и да записват това, което те наистина знаят!) Съзнавам моралните и етническите проблеми, които може да съществуват понякога както сред служители, така и сред членовете на църквата ни. Но наистина не вярвам, че решението за тези неща лежи в това се сее критикарство, ценизъм, остри порицания, инсинуации (прикритики злонамерени нападки) и подозрение чрез намножаващи се трудове, които разпространяват тези неща пред всички слушатели. Не отричам, че църквата има проблеми, макар и аз самият да вярвам, че тя притежава по-съвършени, позитивни и издигащи аспекти, отколкото могат да си представят критиците й. Не отричам, че ние като водители в църквата не сме правели грешки и че в някои случаи може сами да сме си навлекли критиката, която получаваме. Единството, за което се помоли Христос, не изисква да останем мълчаливи пред лицето на греха и заблудата. Но наистина изисква да отговорим на подобни неща като отговорни членове на Христовото тяло. Има си подходящи начини, по които да издействаме промени, да корегираме злините и да върнем църквата обратно в правия път, когато тя е го е изгубила.
Трагедията е да се види такова разточително прахосване на умствена сила и средства в преследване на такива негативни цели, когато църквата има нужда от всяка възможна частица помощ, за да проведе съзидателна работа при собстване знамето на княз Емануил да обиколи света.