Търсене по ключови думи в книги от библиотеката
И ПОМНЕТЕ – ИСУС ИДВА СКОРО – Част IV: Аз познавам моето призвание – Глава 17 – Да си пастор: най-великото призвание – Дж. Р. Спанглер
Какво лошо има в това да си пастор ? Нищо! Всъщност е чудесно! За нещастие системата на нашата църковна организация не винаги е присъждала на пастора мястото на първостепенна стойност и почит. Всъщност самите пастори не са се виждали в подходяща светлина. Нито за момент не вярвам, че сме правили това съзнателно. Но като втория закон на термодинамиката, който ни казва, че времето причинява упадък и дезорганизиране, ние сме позволили на времето и събитията да ерозират образа на пастора от състоянието му на най-високото призвание, дадено от Бога, в нещо, което е по-малко от всезначително.
В същото време важността на индивидуалния член ни е убягнала също. Нека да илюстрирам това: В един асансьор в сградата на Генералната Конференция представих себе си на един непознат и запитах за неговото име. Незабавният му отговор бе да отбележи свенливо, „Аз съм един само един обикновен човек от църквата“. Аз му отговорих веднага, „Братко, никога не казвай, че си само един обикновен човек от църквата! Ако не беше заради теб или други като теб, ние въобще нямаше да имаме този асансьор, а още по-малко тази сграда“.
Чувал съм подобни отговори от служителни, които, когато бъдат запитани за задълженията им, отговарят, „Аз съм само един пастор!“ Този отговор прави направо да ми прималее и се запитвам, „Какво е направило ръководството, за да се създаде такова поведение от страна на хората ,които са абсолютно необходими на нашата църква?“ Администратори и т.н. може и да не са абсолютно необходими, но пасторите и техните църкви са!
Какво е наложило тази окяна система на лъжливи ценности? Защо несъзнателно поставяме под въпрос успеха на служители, ако след 40 години те се пенсионират от пасторството си, без никога да са направили нещо друго, освен това да са пастори? Защо обичайното ни поведение е, „Чудя се защо те никога не са успяли?“ Успяли в какво? „Ами, никога не са се преместили към департаментна или административна работа. Очевидно нямат това, което е необходимо, за да се издигнат над положението си на пастор!“
Защо не можем по някакъв начин да поставим правилното оценяване на възможностите и посвещението, които са необходими, за да бъде човек един наистина добър и ефективен пастор? Ако разбирахме ясно този въпрос, убеден съм, че нашето поведение би било подобно на следното: „Да, някои трябва да се установят, за да бъдат администратори, директори на департаменти, учители, редактори и т.н. Тези положения са необходими и някой трябва да ги заеме. Не всеки има способността и призванието да е пастор; някои хора трябва да служат и на по-малко отговорни места!“
Пасторът и църквата
Елементарната логика налага това, че съществуването и поддържането на една здрава църква зависи повече от индивидуалния пастор, отколкото от всеки друг служител от църквата, включително и президентът на дивизията, съюза, местната конференция или мисия. Най-малката, но най-важна единица в нашата деноминационна система (освен индивидуалния член) е църквата – местното събрание с неговия пастор. Една църква с пастора й може да съществува и да действа без президенти, секретари, касиери, състава на департамента и т.н.Но тези служители не могат да съществуват без местните църкви.
Не искам да кажа, че всяка друга структура освен местната църква е излишна и необходима. Напротив! Целта на нашата организация е да даде сила на нашите църкви. Нещо повече, една организация като нашата може да постигне повече по отношение на обхвата в света, отколкото ако всяка една църква беше оставена да действа сама .
Една стриктна форма на църковно управление има сериозни ограничения. Ако адвентистите от седмия ден бяха последвали този план, обсегът на световната ни мисия би бил сериозно възпрепятстван. Малко на брой, ние имаме пред себе си една достигнала надалеч империя от църкви, училища, болници, клиники и институти, чието съществуване е направено възможно преди всичко поради нашата система. Без дадената ни от Бога уникална организация, щяхме да имаме тук и там независими църковни единици, разпръснати на посоки, обединени от чупливите връзки на импулсивността . Онези малцина измежду нас, които се опитват да агитират за една система на самоуправление на всяка една отделна църква, трябва да вземат предвид последиците по отношение на възможността ни да направим нещо значително, което изисква сътрудничеството на членството от всчки църкви.
И още, надструктурното ниво на църквата не може да съществува без подкрепата на индивидуалните църкви. Какво представлява местната конференция? Това е една организирана група от църкви с пастори в определени географски граници. Съюзът е просто разширяване на територията, същото е и с дивизията – но основният елемент, който не може да се смали, в цялостната ни структура е пасторът и местното членство. Махнете пастора и местната църква и структурата ни ще започне потъне в забрава. Всички, включително и аз, бихме изпаднали в бездействие, без пасторите. (Боя се, че някои от нас са вече в положение на заето бездействие).
Исус е пастор
Когато размишлявам за ниското оценяване на пасторите, се чудя как ли щяхме да класифицираме Исус, ако Той дойдеше на земята като човек в днешно време. Никакъв офис, никакъв секретар, никакво положение, никакво звание, никакъв бюджет, никакво оборудване. Някой е казал, „Той нямаше никакви документи за самоличност освен самия Себе Си“. Възможно ли е настоящата ценностна система на адвентистите да категоризира Исус като един пълен неудачник? В крайна сметка ето един Човек, който винаги казваше или правеше нещо, което предизвикваше проблеми. Той не се идентифицираше с хората, които бяха влиятелни в църквата, но се съюзяваше с крадци, блудници, прокажени и немощни. Той дори разговаря и яде с онези, които бяха презирани на расова основа. С една дума този Исус може да се класифицира само като един пътуващ пастор – един обикалящ ездач без кон. Палестина беше Неговата територия. Той работеше усилено като пастир на души в продължение на няколко години, преди да бъде убит. Странното нещо във всичко това е, че Той не се стремеше към някакво по-високо положение от това да бъде пастор – дори до смърт. Без съмнение Петър пазеше в съзнанието си примера на Спасителя в пасторската работа, когато писа, „Пасете Божието стадо, което е между вас; надзиравайте го не от принуждение … нито като че господарувате над паството, което ви се поверява, а като показвате пример на стадото. И когато се яви Пастиреначалникът, ще приемете за венец, който не повяхва, славата“. (1 Петр. 5:2-4)
Със сигурност Христовата дейност попада в категорията на пастора повече от всичко останало. Вярно е, че Той беше главният администратор на 12те, но Той водеше тези хора по един съвсем по-различен начин, отколкото хората са водени днес. Нямам намерение да съм критичен, а и може би е невъзможно да извършваме нашата функция по някакъв друг начин. Но Христос постоянно водеше хората, като им показваше лично как да търсят, да спасяват и да повдигат скъпоценни души. Той никога не сядаше да пише писма с указания на учениците Си; Той им даваше обучение на място.
Христос не последва ролята и на ръководител на департамент. Той не държеше отчет за бюлетините, изпращани на различните фази от работата. Той никога не проектираше статистични цели, нито отпечатваше сравнителни списъци, за да покаже къде стои всеки един ученик от гледна точка на изявата си. Исус беше един Пастир. Той имаше сърцето на един истински Пастор. Той бе загрижен за добруването на овцете и Той предаде тази си загриженост на Своите съмишленици, които се научиха така добре при нозете Му, от страната Му, на пазара, по домовете, по хълмовете. Където и да отидеше Исус, това място ставаше един център на обучение. Той беше едно училище на крака. Той носеше библиотеката със Себе Си по дърветата и небето, птицата и животното и разбира се Писанието.
Да си пастор не е лесно
Възможно ли е това, че специализацията ни е станала така привлекателна, понеже искаме да избегнем тежката отговорност на това да сме пастори? Да си пастор не е лесно, особено днес с тези толкова много сложни проблеми, с които трябва да се справяме – развод, прелюбодейство, аборти, наркотици, упорство и дух на независимост. Да си пастор е едно тежко и опасно задължение. Това изисква кураж и отправя предизвикателство към най-доброто, което е в служителя. Павел работеше неуморно като душеспасителен пастор. В същото време той беше и убедителен оратор, безподобен теолог, като посрещаше всеки възможен риск, включително и последния – екзекуция. И при все това той бе един пастор, с „грижата за всички църкви“ на раменете си. Той бе един истински образец за днешния пастор.
Може да изглежда по-лесно да се присъединим към редиците на администраторите, но , повярвайте ми, верните администратори днес не вървят по една лесна, обсипана с рози лесна пътека! Твърде често те стават „боксови круши“ за бунтовните и безочливите.
После следва и департаментната дейност, но в определен смисъл тя е по-лесна от тази на пастора. Ръководителите на департамента могат да се плъзнат покрай полето, като осатвят проблемите на пастора, той да се погрижи за тях. Обикновено те не сформират дълготрайни взаимоотношения. Те живеят като хора без родина. Знам за какво говоря, понеже чувствам собствената си нужда от това във взаимоотношенията си с хората от една определена група хора да стъпя и остана на една по-дълготрайна основа, където да мога да сформирам задълбочени връзки. Друг един проблем, с който се сблъскват ръководителите на департамента, е, че може да е далеч по-трудно да се поддържа умствен и дори духовен растеж в такава една ситуация, отколкото това може да се изпълни при положението на един пастор, където човекът се заставя да храни овцете с една добре уравновесена диета всяка седмица за един дълъг период от време. Департаментните пастори може да се разминат само с няколко проповеди за година, понеже техните слушатели се сменят всяка събота. Така че, ако вие сте пастор, който търси по-зелени пасища, вместо да остане при едно стадо овце за по-постоянно, внимавайте да не би да свършите в някоя твърде усамотене пустиня на изолация.
Защо тогава го смятаме за такова ужасяващо бедствие, ако човек на избрано положение стане църковен пастор отново, било то чрез избор, или без да е повторно избран, когато избирателният район чувства, че е необходима промяна? Колко пъти съм чувал за избирателни комисии, които не са желаели да заменят определен ръководител, понеже не е нямало никакво друго положение в наличност, а за този човек е било съвсем немислимо да изгуби престиж, като си стане пак пастор. Това се считаше за една стъпка по-надолу. Твърде интересно е обаче, че човекът, който трябваше да направи „една стъпка по-надолу“ обратно в положението си на пастор, вероятно е обявил няколко дни по-рано колко е важна и свещена работата на пастора! Нищо не се равнява по значение и важност на издигнатото положение на пастора, докато говорителят направи „стъпка по-надолу“ обратно в позицията на пастор. Как ми се иска да не съществува подобна ситуация. Но не бих бил напълно честен, ако се опитах да отрека всичко това.
Един от резултатите от неуспеха ни като църква да изградим пастора и да му помогнем да почувства важността на своята дейност е отсъствието на силни хора в положенията на пастори. Не искам да кажа, че нямаме силни пастори, но честно казано, има недостиг на такива. Твърде често са се обръщали към мен, за да препоръчам някой, който да заеме мястото на амвона на една голяма църква. Понякога тези големи църкви стоят без пастор в продължение на месеци, преди да може да се намери някой силен, организиран, мощно проповядващ и душеспасяващ пастор. Възможно ли е да сме позволили на някои от нашите най-силни личности да навлязат в друг вид дейности? Колкото и да са важни тези други дейности, нищо не е така важно, както това стадото да се води от един пастир.
Към един по-добър образ на пастир
Не можем да отречем факта, че наистина се нуждаем от клалифицирани ръководители за административните постове, но не можем ли да направим нещо, което ще създаде един по-добър образ на пастора? Мисля, че можем. Възнамерявам да изброя няколко точки, но има и други, за които някой друг може да се досети, които ще помогнат да се очертае по-плътно и ясно положението и службата на един верен пастор в очите на църквата и нейните членове.
1. Несъответствие в таблицата на работната заплата. Нашата тегловна система на заплащане има един съвсем недоловим, тънък символизъм на статута в себе си. Понякога комисиите се трудят продължително и на всеослушание, за да наблегнат на споразумението за заплащането на определена дейност чрез една-две допълнителни точки, за да покажат важността от това. Малките суми, включени в тези допълнителни точки, показват, че със сигурност не е възможно парите да са основният фактор, но по-скоро статутът, който се налага заедно с това. Един бърз поглед върху таблицата за работните заплати показва, че има буквално дозина положения в тази църква, които надвишават по заплата това, което и най-добрият назначен пастор може да достигне. Вярвам, че един клалифициран пастор би трябвало да може да достигне най-високото ниво на заплащане, което тази църква предлага на назначените служители. Ако това означава равенство при заплащането, то нека така да е.
2. По-голямо участие в комисиите и ръководните блокове. Нека да се чуе гласът на пастора. Нека да узнаят, че имат мозък ,с който да мислят, и ум, с който да раждат идеи, които могат да донесат разрешение на проблемите, с които се сблъскваме. В крайна сметка хората на полето трябва да схванат реалността на живота и би трябвало да бъдат най-добрият съдия за всяка програма, замислена от хората на бюрото.
3. Бюджетите на пасторите да се намалят последни. Когато в конференцията настанат финансови поражения, не размахвайте секирата на бюджетните понижения първо при бюджетите на пасторите, но премахнете работите в офисите преди тези на пасторите. Нека бюджетът на пастора да бъде отрязан последен.
4. Дайте преоритет на дейността на пастора. Приложете на практика различните елементи, които се отнасят до пасторите и работата им, както са изброени в документа „Приключване на делото“, гласуван на Годишния Съвет 1976. Това означава изясняване ролята на пасторите и освобождаването им от периферни въпроси, така че да могат да се концентрират върху първостепенните си задължения от духовно естество и евангелизирането.
В края, няколко думи към пасторите. Църквата не показва винаги на практика високото уважение, което изповядва към пасторите и тяхната свещена дейност. При все това вие знаете така, както никой друг, че насладите и наградата на един пастор са наистина несравними. Нека Бог да ви помогне да гледате на работата си като на дейност, която най-много се доближава до тази на Самия Исус. Изпълнявайте работата си по такъв начин, че ако можехте да заемете още един живот да изживеете, да го прекарате, като служите отново като пастор.