Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Йосиф и неговите братя – 21 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Йосиф и неговите братя – 21 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Йосиф и неговите братя
Подготовката на наближаващия глад започна още от самото начало на
плодородните години. Под ръководството на Йосиф във всички главни
градове на египетската земя бяха издигнати огромни складови помещения и
се направиха необходимите приготовления за запазване на излишъците от
очакваната жътва. Тази работа продължи и през седемте плодородни години,
когато количеството на събраното зърно надмина всякакви пресмятания.
И ето, седемгодишна суша започна според предсказанието на Йосиф. “И
настана глад по всичките земи, а по цялата египетска земя имаше хляб.
Защото, когато огладня цялата египетска земя и людете извикаха към
фараона за хляб, фараонът рече на всичките египтяни: “Идете при Йосифа и
каквото ви каже, сторете!” А гладът беше по цялото лице на земята.
Йосиф, прочее, отвори всичките житници и продаваше на египтяните…”
Гладът стигна и до ханаанската земя и се почувства остро в тази част на
страната, където живееше Яков. Чули за изобилното снабдяване,
осигурявано от египетския цар, десет от синовете на Яков тръгнаха затам
да купят жито. Когато пристигнаха, бяха насочени към наместника на царя
и заедно с други купувачи му се представиха. И “поклониха му се с лицата
си до земята… А при все, че Йосиф позна братята си, те не го познаха”.
Еврейското му име бе заменено с име, дадено от царя, и приликата между
първия министър на Египет и голтака, продаден на исмаиляните, бе малка.
Като видя братята си да му се покланят до земята и да му отдават такова
дълбоко уважение, Йосиф си спомни своите сънища и сцените на миналото
оживяха в паметта му. Острото му око обхвана групата и откри, че
Вениамин не бе сред тях. И той ли бе станал жертва на коварната
жестокост на тези диви мъже? Реши да научи истината. “Вие сте шпиони -
каза той строго. – Дошли сте да съглеждате голотата на тая земя.”
Те отговориха: “Не, господарю, слугите ти дойдоха да си купят храна. Ние
всички сме синове на един човек, честни човеци сме, слугите ти не са
шпиони.” Той желаеше да научи дали имат същия високомерен дух от
времето, когато беше между тях, а и да научи нещо за дома си, но добре
знаеше колко измамни можеха да бъдат думите им. Повтори обвинението си,
а те отговориха: “Ние, твоите слуги, сме дванадесет братя, синове на
един човек в ханаанската земя. И ето, най-младият е днес при баща ни, а
единият го няма.”
Като продължаваше да се съмнява в искреността на техния разказ и да
гледа на тях като на шпиони, управителят заяви, че ще провери
откровеността им, ако един от тях се върне у дома си да доведе най-
младия им брат, докато другите останат в Египет. Ако не се съгласят с
това, ще бъдат третирани като шпиони. Но тази уговорка синовете на Яков
не можеха да приемат, защото, ако се забавеха, семействата им щяха да
страдат от глад. А кой от тях щеше да предприеме пътуване сам, оставяйки
братята си в затвора? И как щеше да се срещне с баща си при такива
обстоятелства? Изглеждаше вероятно да бъдат предадени на смърт или
поробени и доведяха ли Вениамин, и той можеше да сподели съдбата им.
Решиха, че е по-добре да останат и да страдат заедно, отколкото да
добавят към скръбта на баща си, ако загуби единствения му останал син.
Затова ги хвърлиха в затвора, където останаха три дни.
През годините, откакто Йосиф се бе разделил с братята си, синовете на
Яков се бяха променили по характер. По-рано бяха завистливи, буйни,
лукави, жестоки и отмъстителни; но сега, изпитани от неволите, се
проявиха като несебелюбиви, верни един на друг, предани към баща си и
подчинени на неговия авторитет, макар да бяха вече мъже на средна
възраст.
За братята трите дни в египетския затвор бяха изпълнени с горчива мъка.
Размишляваха върху миналите си грехове. Ако не доведяха Вениамин,
осъждането им като шпиони изглеждаше сигурно, а имаха малка надежда да
склонят баща си да пусне Вениамин. На третия ден Йосиф заповяда братята
да бъдат доведени пред него. Не рискува да ги задържа повече. Може би
баща му и семействата им вече страдаха за храна. “Това сторете и ще
живеете – каза той, – защото аз се боя от Бога. Ако сте честни, нека
остане един от вашите братя в къщата, в която сте пазени. Вие идете,
закарайте жито за гладните си челяди, па ми доведете най-младия си брат.
Така ще се докаже, че думите ви са истинни и вие няма да умрете.” Те се
съгласиха да приемат това предложение, но изразиха голямото си съмнение,
че баща им би допуснал Вениамин да се върне с тях. Йосиф водеше
разговора с братята си чрез преводач и като мислеха, че управителят не
ги разбира, те приказваха свободно помежду си в неговото присъствие.
Обвиниха се за отношението си към Йосиф. “Наистина сме виновни за нашия
брат, гдето видяхме мъката на душата му, когато ни се молеше и ние не го
послушахме. Затова ни постигна туй бедствие.” Рувим, който бе съставил
плана за освобождаването му в Дотан, добави: “Не ви ли говорих тия думи:
“Не съгрешавайте против детето”, но вие не ме послушахте. Затова вижте,
кръвта му се изисква.” Слушайки, Йосиф не можа да удържи чувствата си и
излезе да плаче. Върна се и заповяда Симеон да бъде вързан и отново
върнат в затвора. В жестокото отношение към Йосиф Симеон бе главният
подбудител и извършител и поради тази причина изборът падна върху него.
Преди да позволи на братята си да отпътуват, Йосиф нареди да им дадат
жито, а парите на всеки от тях тайно да поставят в отвора на чувалите.
Дадена им бе зоб за животните по пътя към дома. Не бяха се отдалечили
много, когато един от групата отвори чувала си и с изненада откри там
кесията си пълна със сребро. Когато съобщи това на братята си, те
разтревожени и объркани си казаха един на друг: “Що е това, което ни
стори Бог?” Трябваше ли да го смятат като добър знак от Бога или Той бе
допуснал да бъдат наказани заради греховете си и да затънат в още по-
голямо бедствие? Признаха, че Бог бе видял греховете им и сега ги
наказваше.
Яков с нетърпение очакваше завръщането на синовете си. И когато
пристигнаха, целият стан се събра нетърпелив около тях, а те разказаха
на баща си какво се бе случило. Тревога и опасения изпълниха всяко
сърце. Поведението на египетския управител изглежда имаше някакъв зъл
умисъл и страховете им се потвърдиха, когато отвориха чувалите си и
всеки намери парите си. В безпокойството си старият баща възкликна: “Вие
ме оставихте без чада. Йосифа няма, Симеона няма, а искате и Вениамина
да заведете! Върху мене падна всичко това!” Рувим отговори: “Убий двата
ми сина, ако не ти го доведа! Предай го в моята ръка и аз пак ще ти го
доведа!” Тези прибързани думи не успокоиха ума на Яков. Отговорът му бе:
“Син ми няма да слезе с вас, защото брат му умря и само той остана. Ако
му се случи нещастие по пътя, по който отивате, тогава ще свалите бялата
ми коса със скръб в гроба.”
Но сушата продължаваше и с течение на времето донесеното от Египет жито
почти се свърши. Синовете на Яков добре знаеха, че връщането им в Египет
без Вениамин ще бъде напразно. Те имаха малка надежда да склонят баща си
и очакваха решението му мълчаливо. Все по-тъмна ставаше сянката на
приближаващия глад и в тревожните лица на всички от стана старият човек
прочете нуждата им. Най-накрая каза: “Идете пак, купете ни малко храна.”
Юда отговори: “Човекът строго ни заръча, казвайки: “Няма да видите
лицето ми, ако брат ви не бъде с вас.” Ако изпратиш брат ни с нас, ще
слезем и ще ти купим храна, но ако не го изпратиш, няма да слезем,
защото човекът ни рече: “Няма да видите лицето ми, ако брат ви не бъде с
вас.” Разбирайки, че решителността на баща му започва да се смекчава,
той прибави: “Изпрати детето с мене и да станем да отидем, за да живеем
и да не измрем – и ние, ти и чадата ни.” И той предложи да стане гарант
за своя брат и да бъде завинаги виновен, ако не успее да върне Вениамин.
Яков не можа повече да задържа съгласието си и нареди на синовете си да
се приготвят за пътуването. Каза също да занесат на управителя подарък
от неща, които опустошената от глад земя можеше да предостави – “малко
балсам и малко мед, аромати и смирна, фъстъци и бадеми”, също и двойно
повече пари. “Вземете и брата си – каза той, – та станете и идете при
човека.” Когато синовете му се готвеха да тръгнат на изпълненото с
неизвестности пътуване, старият баща стана, вдигна ръце към небето и се
помоли: “А Бог всемогъщи да ви даде да придобиете благоволението на
човека, та да пусне другия ви брат и Вениамина. А аз, ако е речено да
остана без чада, нека остана без чада.”
Отново тръгнаха към Египет и се представиха на управителя. Когато
погледът на Йосиф се спря върху Вениамин, сина на собствената му майка,
той дълбоко се развълнува, но прикри чувствата си. Обаче поръча всички
да бъдат отведени в дома му и да се направят приготовления да обядва с
тях. Оказали се в двореца на управителя, братята се изплашиха много да
не ги викат да дадат сметка за намерените в чувалите пари. Помислиха, че
това бе нарочно подготвен повод да ги поробят. Споделиха тревогата си с
домоуправителя – разкриха му обстоятелствата на първото си посещение в
Египет. В подкрепа на своята невинност му съобщиха, че са върнали
намерените в чувалите пари, а носят и още, за да купят храна, и
добавиха: “Не знаем кой тури парите ни в чувалите ни.” Човекът отговори:
“Бъдете спокойни, не бойте се. Бог ваш и Бог на баща ви ви даде скритото
в чувалите ви съкровище. Аз получих парите ви.” Те се успокоиха и когато
Симеон, който бе освободен от затвора, се присъедини към тях,
почувстваха действителната Божия милост.
Когато управителят ги срещна отново, те представиха даровете си и
смирено “му се поклониха до земята”. Йосиф отново си спомни сънищата си
и след като поздрави гостите, побърза да попита: “Здрав ли е баща ви,
старецът, за когото ми говорихте? Жив ли е още?” “Здрав е слугата ти,
баща ни, жив е още” – отговориха те и отново му се поклониха. Тогава
погледът му се спря на Вениамин: “Тоя ли е най-младият ви брат, за
когото ми говорихте?… Бог да бъде милостив към тебе, чадо мое” -
благослови го Йосиф, но победен от чувство на тъга, не можа да каже нищо
повече. “…влезе в стаята си и плака там.”
След като възвърна самообладанието си, яви се отново и всички продължиха
угощението. Според кастовите закони египтяните не биваше да се хранят с
хора от която и да е друга нация. Затова синовете на Яков бяха седнали
на отделна маса, управителят според своя висок ранг се хранеше сам, а за
египтяните имаше отделна трапеза. Когато всички насядаха, братята се
изненадаха, виждайки се подредени точно по реда на своето раждане. Йосиф
“им пращаше от ястията си”, но на Вениамин изпращаше пет пъти повече,
отколкото на другите. С този израз на благосклонност към Вениамин той
искаше да се увери дали няма да погледнат към най-младия брат със завист
и злоба, както направиха с него. Все още незнаещи, че управителят
разбира езика им, братята свободно разговаряха помежду си. Така Йосиф
имаше добра възможност да разбере истинските им чувства. Желаеше още да
ги изпита и нареди преди да отпътуват, да скрият личната му сребърна
чаша в чувала на най-младия.
Братята си тръгнаха радостни. Симеон и Вениамин бяха с тях, животните им
бяха натоварени със зърно – всички чувстваха, че са преминали
благополучно опасностите, които по-рано ги застрашаваха. Но едва
стигнали до покрайнините на града, бяха догонени от слугата на
управителя, който ги порази с въпроса си: “Защо върнахте зло за добро?
Не е ли тая чашата, с която пие господарят ми и с която даже гадае? Зле
постъпихте, като сторихте това.” Може би тази чаша е имала свойството да
открива отровни вещества, наляти в нея. В онези дни такива чаши бяха
високо ценени, защото застраховаха срещу убийство чрез отравяне.
На стовареното чрез слугата обвинение пътниците отговориха: “Защо говори
господарят ни такива думи? Не дай, Боже, слугите ти да сторят такова
нещо. Ето, ние ти върнахме от Ханаанската земя парите, които намерихме
отгоре в чувалите си; и как бихме откраднали сребро или злато из дома на
господаря ти? Този от слугите ти, у когото се намери, нека умре, тоже и
ние нека бъдем роби на господаря си.
(…) Нека бъде според както казахте – каза слугата. – У когото се
намери, той ще ми бъде роб, а вие не ще бъдете виновни.”
Претърсването започна веднага. “Те бързо снеха чувалите си на земята” и
слугата ги прегледа, като започна от Рувим и стигна до чувала на най-
младия, Вениамин, където намери чашата.
Братята разкъсаха дрехите си в знак на най-дълбока скръб и бавно се
върнаха в града. Според обещанието им Вениамин трябваше да бъде обречен
на робство. Те последваха слугата до двореца и като намериха управителя
още там, паднаха на земята пред него. “Какво е това, що сторихте? – каза
той. – Не знаете ли, че човек като мене може да гадае безпогрешно?”
Йосиф възнамеряваше да изтръгне от тях признание за греха им. Той никога
не бе твърдял, че има сила да гадае, но желаеше да повярват, че може да
чете тайните на живота им.
Юда отговори: “Що да речем на господаря си? Що да говорим? Или как да се
оправдаем? Бог откри неправдата на слугите ти. Ето, роби сме на
господаря си и ние, и оня, у когото се намери чашата.
(…) Не дай Боже да сторя това: оня, у когото се намери чашата, той ще
ми бъде роб – бе отговорът. – А вие си идете с мир при баща си.”
В дълбоката си тревога сега Юда пристъпи до управителя и възкликна:
“Моля ти се, господарю мой, позволи на слугата си да каже една дума на
господаря си, като слушаш ти, и да не пламне гневът ти против слугата
ти, защото ти си като фараон.” С трогателно красноречие той описа
скръбта на баща си от загубата на Йосиф и нежеланието му да пусне
Вениамин с тях в Египет, понеже той бе единственият син, останал от
майка му Рахил, така много обичана от Яков. “И сега – каза той, – когато
отидем при слугата ти, баща ни, и детето не е с нас, то понеже животът
му е свързан с неговия живот, като види, че няма детето, ще умре и
слугите ти ще свалят бялата коса на слугата ти, баща ни, със скръб в
гроба. Защото слугата ти стана поръчител пред баща си за детето, като
казах: “Ако не ти го доведа, тогава ще бъда завинаги виновен пред баща
си.” Сега, прочее, моля ти се, вместо детето нека остане слугата ти роб
на господаря ми, а детето нека отиде с братята си. Защото как да отида
аз при баща си, ако детето не е с мене; да не би да видя злото, което ще
сполети баща ми.”
Йосиф бе удовлетворен. Той видя в братята си плодовете на истинското
покаяние. Като чу благородното предложение на Юда, нареди всички да
излязат, освен тези мъже. Тогава, плачейки високо, извика: “Аз съм
Йосиф. Баща ми жив ли е още?”
Братята се изправиха безмълвни, онемели от страх и удивление.
Управителят на Египет бил техният брат Йосиф, когото бяха ненавиждали и
пожелали да убият, когото накрая продадоха като роб! Цялата им жестокост
към него премина пред очите им. Спомниха си как бяха презряли сънищата
му и как се бяха опитали да попречат на осъществяването им. При все това
бяха изпълнили своята част от тези сънища. Сега бяха напълно в негова
власт и ако искаше, той без съмнение можеше да им отмъсти за злото, от
което бе пострадал.
Като видя объркването им, Йосиф каза любезно: “Елате близо до мен, моля
ви.” И когато се приближиха, продължи: “Аз съм брат ви Йосиф, когото вие
продадохте в Египет. Сега не скърбете, нито се окайвайте, че ме
продадохте тук, понеже Бог ме изпрати пред вас, за да опази живота ви.”
Почувствал, че вече достатъчно страдаха поради своята жестокост към
него, той благородно се опита да разсее страховете им и да намали
горчивината на себеосъждането им.
“Защото вече две години – продължи той – гладът върлува в страната, а
остават още пет години, в които не ще има ни оране, ни жетва. Бог ме
изпрати пред вас, за да съхраня у вас остатъка на земята и да опазя
живота ви чрез голямо избавление. И тъй, не ме изпратихте вие тук, но
Бог, Който ме и направи отец на фараона, господар на целия му дом и
управител на цялата египетска земя. Бързайте, идете при баща ми и му
речете: “Така казва синът ти Йосиф: Бог ме постави господар над целия
Египет. Ела при мене незабавно. Ти ще живееш в Гесенската земя и ще
бъдеш близо при мене – ти, чадата ти и внуците ти, стадата ти, добитъкът
ти и всичко, що имаш. Там ще те храня (защото остават още пет години на
глад), за да не изпаднеш в немотия ти, домът ти и всичко, що имаш.” И
гледайте, вашите очи и очите на брата ми Вениамина виждат, че моите уста
ви говорят… Тогава падна на врата на брата си Вениамина и плака, плака
и Вениамин на неговия врат. И целуна всичките си братя и плака над тях;
и след това братята му се разговаряха с него.” Смирено признаха греха си
и го помолиха за прошка. Дълго бяха страдали от безпокойство и угризение
на съвестта. Сега се зарадваха, че той бе още жив.
Новините за случилото се в двореца бързо стигнаха до царя, който,
нетърпелив да покаже благодарността си към Йосиф, потвърди неговата
покана към семейството му с думите: “Аз ще ви дам благата на египетската
земя…” Братята бяха изпратени обилно снабдени с провизии и колесници и
с всичко необходимо за пренасянето на семействата си и слугите им в
Египет. На Вениамин Йосиф даде по-ценни дарове, отколкото на другите. И
на сбогуване, опасявайки се да не възникнат спорове между тях по пътя
към дома, им поръча: “Да не се карате по пътя.”
Синовете на Яков се върнаха при баща си с радостната вест: “Йосиф е още
жив и е управител на цялата египетска земя.” Най-напред старият човек бе
поразен. Той не можа да повярва на ушите си. Но когато видя дългата
редица от коли, натоварените животни и Вениамин отново при него, той се
убеди и изпълнен с радост, възкликна: “Доволно е; син ми Йосиф е още
жив, ще ида и ще го видя, преди да умра.”
Още един акт на смирение оставаше да извършат десетте братя. Сега те
признаха на баща си измамата и жестокостта, която толкова много години
бе вгорчавала неговия и техния живот. Яков не ги бе подозирал в толкова
низък грях, но разбрал, че всичко се бе обърнало на добро, прости им и
благослови съгрешилите си деца.
Бащата и синовете му със своите семейства, със стада и черди, и
многобройна прислуга бързо се запътиха към Египет. Пътуваха с радостни
сърца и когато стигнаха във Вирсавее, патриархът принесе благодарствени
жертви и помоли Господа да му даде уверение, че ще бъде с тях. В нощно
видение той получи Божественото Слово: “Не бой се да слезеш в Египет,
защото ще те направя там велик народ. Аз ще сляза с тебе в Египет и Аз
непременно ще те върна пак.”
Уверението “не бой се да слезеш в Египет, защото ще те направя там велик
народ” бе изпълнено със значение. На Авраам бе дадено обещание за
потомство, многобройно като звездите, и до този момент избраният народ
се увеличаваше, но бавно. А ханаанската земя сега не предоставяше поле
за развитие на такъв народ като предсказания. Тя се владееше от могъщи
езически племена, които не трябваше да бъдат изгонени “преди четвъртото
поколение”. Ако на наследниците на Израил предстоеше тук да станат
многоброен народ, те трябваше или да изгонят обитателите на страната,
или да се разпръснат сред тях. Според Божественото нареждане не можеха
да направят първото, а смесеха ли се с ханаанците, щяха да бъдат
застрашени от увличане в идолопоклонство. Египет обаче предлагаше
необходимите условия за изпълнение на Божественото намерение. Беше им
предоставена добре напоявана част от страната с необходимите предимства
за бързо умножаване на людете. Антипатията, която трябваше да срещнат в
Египет заради начина си на препитание – “защото всичките овчари са
отвратителни за египтяните” (Бит. 46:34), щеше да им даде възможност да
станат отделен народ и да ги опази от участие в идолопоклонството на
египтяните.
Стигнал Египет, керванът се насочи направо към Гесенската земя. Тук
Йосиф дойде с царска каляска, придружен от княжеска свита. Той забрави
превъзходството на обкръжението си и достойнството на поста си. Една
мисъл само изпълваше ума му, един копнеж вълнуваше сърцето му. Като
гледаше приближаващите се пътници, толкова дълго потисканата любов
повече не можа да бъде задържана. Скочи от колесницата и се затича да
поздрави баща си. “…падна на врата му и плака дълго на врата му. И
рече Израил на Йосифа: “Нека умра сега, като видях лицето ти, че ти си
още жив.”
Йосиф взе петима от братята си, за да ги представи на фараона и да
получи от него гаранция, че Гесенската земя ще бъде техен бъдещ дом.
Благодарен на първия си министър, монархът ги почете, като им предложи
държавни служби. Но Йосиф, верен на поклонението на Йехова, се постара
да предпази братята си от изкушенията, на които щяха да бъдат подложени
в езическия двор. Посъветва ги, когато царят ги попита, да му кажат
откровено какво е препитанието им. Синовете на Яков послушаха този
съвет, като внимателно изтъкнаха, че са дошли да пребивават временно в
земята, а не да останат постоянно в нея. По този начин си запазваха
правото да си тръгнат, ако пожелаят. Царят им определи за дом “добрата
земя”, областта Гесен, както бе предложено.
Скоро след пристигането им Йосиф доведе и баща си, за да го представи на
царя. Патриархът бе чужденец в царските дворове. Сред възвишените сцени
на природата, той бе общувал с един по-велик монарх; и сега, съзнавайки
превъзходството си, вдигна ръце да благослови фараона.
В първото си поздравление към Йосиф Яков бе говорил, че е готов да умре
след този радостен край на дългото си безпокойство и скръб. Но му бяха
дадени още 17 години мирен живот в Гесен в щастлив контраст с
преживяното досега! В синовете си той видя доказателство за истинско
покаяние; видя семейството си, обкръжено от всички условия, необходими
за развитието на един голям народ; и вярата му се хвана за сигурното
обещание: бъдещото им установяване в Ханаан. Самият Яков бе заобиколен
от всички знаци на любов и благосклонност, които първият министър на
Египет можеше да му даде. И щастлив в обществото на толкова дълго
отсъствалия си син, изживя в радост и мир земните си дни.
Когато почувства, че смъртта му наближава, прати да повикат Йосиф. Все
още държейки се за Божиите обещания относно притежаването на Ханаан, той
каза: “Да не ме погребеш в Египет, но когато почина с бащите си, да ме
пренесеш от Египет и да ме погребеш в тяхната гробница.” Йосиф обеща да
стори това, но Яков не се задоволи, а поиска тържествена клетва да го
положат при бащите му в пещерата Махпелах.
Още един важен въпрос изискваше внимание: синовете на Йосиф трябваше
формално да намерят място сред децата на Израил. При последната среща с
баща си Йосиф доведе със себе си Ефрем и Манасия. Тези младежи бяха
свързани чрез майка си с най-висшия кръг на египетското свещенство, а
бащиният им пост обещаваше бъдещето им да се изпълни с богатство и
почит, ако изберяха да останат свързани с египтяните. Желанието на Йосиф
обаче бе да се приобщят към собствения му народ. Той заяви вярата си в
заветното обещание, като се опита да осигури на синовете си не всичките
почести на египетските дворове, а място сред презрените пастирски
племена, на които бе поверено Божието слово.
Яков каза: “…двамата ти сина, които ти се родиха в египетската земя,
преди да дойда аз при тебе в Египет, са мои. Ефрем и Манасия ще бъдат
мои също, както Рувим и Симеон.” Те трябваше да бъдат осиновени като
негови собствени и да станат родоначалници на отделни племена. Така една
от привилегиите на първородството, което Рувим бе загубил, трябваше да
се падне на Йосиф – двоен дял в Израил.
Очите на Яков бяха помътнели от възрастта и той не забеляза присъствието
на младежите. Но сега, долавяйки силуетите им, рече: “Кои са тия?”
Когато му отговориха, добави: “Моля, доведи ги при мене, за да ги
благословя.” И когато се приближиха, патриархът ги прегърна и целуна, и
тържествено положи ръце върху главите им за благословение. Тогава
изговори молитвата: “Бог, пред Когото ходиха бащите ми Авраам и Исаак,
Бог, Който ме е пасъл през целия ми живот до тоя ден; ангелът, който ме
избавя от всяко зло, нека благослови момчетата.” Сега нямаше дух на
себеупование, разчитане на човешка сила или мощ. Бог беше негова защита
и подкрепа. Нямаше оплакване от злите дни в миналото. Той вече не
гледаше на тежките изпитания и скърби като на “неща, които бяха против
него”. В паметта му бе извикана само Божията милост и доброта, която
винаги бе неотделно с него по време на скитничеството му.
След благославянето Яков даде на сина си едно уверение, което остана и
за бъдещите поколения, през дългите години на робство и скръб, като
свидетелство за неговата вяра: “Ето, аз умирам, но Бог ще бъде с вас и
ще ви върне пак в отечеството ви.”
Накрая, когато всичките синове на Яков бяха около смъртното му ложе, той
им каза: “Съберете се, за да ви известя какво ще ви се случи в
следващите дни.” Често и с тревога той бе мислил за бъдещето им и се бе
старал да си представи образно историята на различните племена. Сега,
когато чадата му очакваха да получат неговото последно благословение,
Духът на вдъхновението го осени и в пророческо видение му разкри
бъдещето на потомците му. Като спомена едно след друго имената на
синовете си, той описа характера на всеки и предсказа с кратки думи
бъдещата история на племето му.
“Рувиме, ти си първородният мой,
мощта моя и първият плод на силата ми,
превъзходен по достойнство и превъзходен по сила.”
Така бащата обрисува какъв трябваше да бъде постът на Рувим като
първороден. Но заради тежкия си грях в Едар този син бе недостоен за
благословението на първородството. Яков продължи:
“Изврял си като вода;
не ще имаш превъзходството…”
Свещенството бе възложено на Левий, царството и месианското обещание -
на Юда, а двоен дял от наследството – на Йосиф. Племето на Рувим никога
не се издигна до видно място в Израил, не бе така многобройно, както
племето на Юда, Йосиф или Дан и бе едно от първите, отведени в робство.
След Рувим по възраст следваха Симеон и Левий. Те се бяха съюзили в
жестокостта си към сихемците и също бяха много виновни за продаването на
Йосиф. За тях бе заявено:
“Ще ги разделя в Якова и ще ги разпръсна в Израиля.”
При преброяването на Израил точно преди влизането в Ханаан племето на
Симеон бе най-малко. В последното си благословение Мойсей не спомена
Симеон. При заселването в Ханаан това племе получи само малка част от
имота на Юда. Когато по-късно станаха силни, семейства от него
образуваха различни колонии и се установиха в територията отвъд
границите на Святата земя. Левий също не получи наследство, освен 48
града, разпръснати в различни части на страната. Обаче заради верността
на това племе към Йехова, когато другите племена отстъпиха, то бе
определено за свята служба в светилището и така проклятието бе променено
в благословение.
Коронните благословения на наследството бяха прехвърлени на Юда.
Значението на името му “хвала” е разкрито в пророческата история на
племето:
“Юдо, тебе ще похвалят братята ти.
Ръката ти ще бъде на врата на неприятелите ти.
Синовете на баща ти ще ти се кланят.
Млад лъв е Юда. От плячка, сине мой, си се въздигнал.
Легнал и разпрострял се е като лъв
и като лъвица; кой ще го възбуди?
Не ще липсва скиптър от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете му,
докле дойде Сило;
и нему ще се покоряват племената.”
Лъвът – царят на гората, е подходящ символ на това племе, от което
произлязоха Давид и Давидовият син Сило – истинският “лъв от Юдиното
племе”, на Когото всички власти накрая ще се поклонят и всички народи ще
отдадат почит.
За повечето от своите деца Яков предсказа успешно бъдеще. Най-накрая
стигна до Йосиф и бащиното сърце изля преизобилни благословения върху
“главата на този, който беше отделен от братята си:”
“Йосиф е плодоносна вейка,
плодоносна вейка край извор.
Клончетата й се простират по стената.
Стрелците го огорчиха
и стреляха по него, и преследваха го,
но лъкът му запази якостта си.
И мишците на ръцете му се укрепиха
чрез ръцете на силния Яковов -
отгдето е пастирът, Израилевият камък -
чрез Бога на отца ти, Който ще ти помага
и чрез Всесилния, Който ще те благославя
с небесни благословения отгоре,
с благословения на бездната, която лежи отдолу;
с благословения на съсците и на утробата.
Благословенията на Отца ти превишаваха
благословенията на праотците ми
до високите върхове на вечните планини.
Те ще бъдат на Йосифовата глава
и на темето на превъзходния между братята си.”
Яков винаги бе човек на дълбоката и страстна привързаност. Той обичаше
синовете си силно и нежно. Предсмъртното му свидетелство към тях не бе
израз на предпочитание или отхвърляне. Простил бе на всички и ги обичаше
докрай. Неговата родителска нежност намираше израз само чрез думи на
окуражение и надежда. Но Божията сила почиваше на него и под влияние на
вдъхновението той бе подтикнат да заяви истината, колкото и мъчителна да
бе тя.
След като изрече последните благословения, Яков повтори поръката за
мястото на погребението си: “Аз се прибирам при людете си. Погребете ме
с бащите ми в пещерата, която е в нивата на хетееца Ефрона… Там
погребаха Авраама и жена му Сара; там погребаха Исаака и жена му Ревека;
и там погребах аз Лия.” Така последното дело на живота му бе да изяви
вярата си в Божието обещание.
След тревожния и уморителен ден последните години донесоха на Яков мирен
залез и покой. Тъмни облаци се бяха събирали над пътя му, но залезът бе
ясен и излъчването на небето осветяваше часовете на раздялата. Писанието
казва: “А привечер ще има виделина” (Захария 14:7). “Забележи непорочния
и гледай праведния, защото миролюбивият човек ще има потомство” (Пс.
37:37).
Яков бе съгрешил и бе страдал дълбоко. Много години тежък труд, грижи и
скръб последваха деня, когато големият му грях го принуди да избяга от
шатрите на баща си. Бездомен беглец, разделен от майка си, която никога
вече не видя, той работи седем години за жената, която обичаше само за
да бъде изигран подло. Двадесет години отдаде тежък труд в служба на
алчния си, граблив родственик. Виждаше, че богатството му се увеличава и
че синовете му израстват около него, но не намираше радост в своето
изпълнено с борби, разделено семейство. Огорчен от срама на дъщеря си,
от отмъщението на братята й, от смъртта на Рахил, от противоестественото
престъпление на Рувим, от греха на Юда, от жестоката измама и злоба, с
която бе третиран Йосиф – колко дълъг и тъмен списък от злини лежеше в
миналото му! Отново и отново жънеше плода на това първо погрешно дело.
Отново и отново виждаше как синовете му повтарят греховете, за които сам
бе виновен. Но колкото и горчива да бе дисциплината, тя бе постигнала
своята цел. Наказанието му, макар и изпълнено със скръб, бе донесло
“правда като мирен плод” (Евр. 12:11).
Вдъхновението вярно докладва грешките на добрите хора, към които Бог е
показвал благосклонност. Наистина техните грешки са представени по-пълно
от добродетелите им. Мнозина са се чудили на този факт и за невярващите
той е бил повод да подиграват Библията. Но това, че фактите не са
покрити, нито греховете на главните личности – потулени, е едно от най-
силните доказателства за истинността на Писанието. Човешките умове са
така податливи на предразсъдък, че не е възможно разказаното от човеци
да бъде абсолютно безпристрастно. Ако Библията бе написана от
невдъхновени личности, тя без съмнение би представила характерите на
своите почетени мъже в по-благоприятна светлина. Но така, както е, ние
имаме верен доклад за техния живот.
Хората, към които Бог е бил благосклонен и на които е поверил големи
отговорности, понякога са били побеждавани от изкушения и са извършвали
грях, както и ние днес се борим, колебаем се и често падаме в
прегрешение. Животът на тези хора с всичките им грешки и безумия е
открит пред нас, за да бъдем окуражени и предупредени. Ако бяха
представени без недостатък, ние с грешното си естество можехме да се
отчаем от собствените си грешки и падения. Но като виждаме как и други
подобно на нас са се борили против отчаянието, как са падали в
изкушение, както ние сме падали, и отново са ставали и побеждавали чрез
Божията благодат, ние се окуражаваме в стремежа си към праведност. Макар
понякога поваляни, те се изправяли отново и бивали благословени от Бога.
Така и ние можем да бъдем победители със силата на Исус. От друга
страна, разказът за техния живот може да ни служи като предупреждение.
От него разбираме, че Бог по никой начин не ще обезвини виновния. Той
вижда греха и в най-обичните Си хора и се отнася към него дори по-
строго, отколкото към греха на имащите по-малка светлина и отговорност.
След погребението на Яков отново страх изпълни сърцата на братята.
Независимо от Йосифовата любезност към тях съзнателният грях ги правеше
недоверчиви и подозрителни. Може би той просто е отлагал своето
отмъщение, за да зачете баща им, а сега би могъл да им нанесе дълго
отлаганото наказание за тяхното престъпление. Те не се осмелиха да се
явят лично пред него, а му изпратиха вест: “Преди да умре, баща ти ни
заповяда с думите: “Така да кажете на Йосифа: Прости, моля ти се,
престъплението на братята си и греха им за злото, което ти сториха.” И
тъй, прости, молим ти се, престъплението на слугите на бащиния ти Бог.”
Тази вест развълнува до сълзи Йосиф и окуражени от това, братята дойдоха
и му се поклониха с думите: “Ето, ние сме ти слуги.” Любовта на Йосиф
към братята му бе дълбока и несебелюбива и той се измъчваше от мисълта,
че те гледаха на него като на човек, който таи отмъщение към тях. “Не
бойте се – каза им, – нима съм аз вместо Бога? Вие наистина намислихте
зло против мене, но Бог го намисли за добро, за да действа така, щото да
спаси живота на много люде, както и стана днес. Прочее, не бойте се, аз
ще храня вас и челядите ви.”
Животът на Йосиф илюстрира живота на Христос. Завистта подтикна братята
на Йосиф да го продадат като роб, като се надяваха да му попречат да
стане по-велик от тях. Когато бе отведен в Египет, те се надяваха, че
повече няма да бъдат смущавани от неговите сънища, че са отстранили
всяка възможност за изпълнението им. Но поведението им бе направлявано
от Бога, за да се изпълни точно това, което възнамеряваха да
възпрепятстват. По същия начин еврейските свещеници и старейшини
завидяха на Христос от страх, че Той ще отвлече от тях вниманието на
народа. Предадоха Го на смърт, за да не допуснат да стане цар, но така
подействаха, че пак се постигна същият резултат.
Чрез робството си в Египет Йосиф стана спасител на бащиното си
семейство, но този факт не направи по-малка вината на братята му. Така и
разпъването на Христос от неприятелите Му Го направи Изкупител на
човечеството. Спасител на падналия човешки род и Управител на целия
свят. Но престъплението на Неговите убийци не бе по-малко отвратително
поради това, че ръката на Божието провидение насочи събитията за Негова
слава и за доброто на човека.
Както Йосиф бе продаден на езичниците от собствените си братя, така и
Христос бе продаден от един Свой ученик на най-върлите си неприятели.
Йосиф бе фалшиво обвинен и хвърлен в затвора поради своята моралност.
Също и Христос бе презрян и отхвърлен поради праведността Си.
Себеотрицателният Му живот бе изобличение за греха и макар да не бе
виновен за никакво престъпление, Той бе осъден според фалшиво
свидетелство. Търпението на Йосиф, кротостта му пред несправедливостта и
потисничеството, готовността му да прощава и благородната му
добродетелност към неговите безчовечни братя представят безмълвната
издръжливост на Спасителя пред злобата и ругатните на порочните човеци,
както и Неговото опрощение не само на собствените Му убийци, но и на
всички, дошли при Него да признаят греховете си и да потърсят това
прощение.
Йосиф надживя баща си с 54 години. Можа да види “Ефремови чада от третия
род; също и децата на Манасиевия син Махира се родиха на Йосифовите
колене”. Видя умножаването и успеха на народа си и през всички тези
години вярата му, че Бог ще върне Израил в обещаната земя, остана
непоклатима.
Когато разбра, че краят му наближава, Йосиф събра близките си. Колкото и
да бе почитан в страната на фараона, Египет бе за него само място на
изгнание. Последният му жест трябваше да покаже, че неговият дял бе с
Израил. Прощалните му думи бяха: “Бог непременно ще ви посети и ще ви
заведе от тая земя в земята, за която се е клел на Авраама, Исаака и
Якова”. И направи тържествен завет с израилевите чада да вземат костите
му със себе си и да ги пренесат в ханаанската земя. “И тъй, Йосиф умря
на възраст сто и десет години; и балсамираха го, и положиха го в ковчег
в Египет.” През последвалите векове на тежки изпитания този ковчег
напомняше на израилтяните предсмъртните думи на Йосиф като свидетелство,
че бяха само временно пребиваващи в Египет, и уверение в надеждата за
обещаната земя – защото времето на освобождението щеше да дойде със
сигурност.
* Битие 41:54-56; 42-50 гл.