Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Кармил – 11 – Пророци и царе – Елена Вайт (Елън Уайт)

Кармил – 11 – Пророци и царе – Елена Вайт (Елън Уайт)

Пред Ахаав Илия изиска целият Израил да се събере на планината Кармил
за среща с него и с пророците на Ваал и Астарта. “Сега, прочее, прати,
та събери при мене целия Израил на планината Кармил и четиристотин и
петдесет Ваалови пророци, и четирите стотин пророци на Ашера, които
ядат на Езавелината трапеза.”
Заповедта бе дадена от човек, който сякаш стоеше в присъствието на
Йехова. Ахаав незабавно се подчини, като че ли пророкът бе монарх, а
царят – негов поданик. Бързи вестители бяха разпратени из цялото
царство, за да повикат пророците на Ваал и Астарта за срещата. Във
всеки град и село хората се приготвяха за събитието. Докато пътуваха
към мястото, сърцата на мнозина се изпълваха с необикновени
предчувствия. Предстоеше да се случи нещо необичайно, иначе за какво
щяха да бъдат тези призиви за среща на Кармил? Какво ли ново бедствие
щеше да сполети жителите на страната?
Преди сушата тази планина бе място на природни красоти, с изворчета,
поддържащи вечнотечащите потоци. Плодородните хълмове бяха покрити с
нежни цветя и зелени горички. Но сега, поради проклятието на сушата,
нямаше и следа от красота. Издигнатите за религиозни служби олтари пред
Ваал и Астарта стърчаха сред изсъхналите дървета. На билото на един от
най-високите хълмове, в явен контраст с тези олтари се издигаше
порутеният олтар на Йехова.
От Кармил се виждаше голяма част от равнината. Високите му места се
забелязваха от много части на израилевото царство. В подножието имаше
удобни поляни, откъдето можеше да се наблюдава какво става по-горе. Бог
бе поруган чрез езическите ритуали, извършвани под дървета на тези
хълмове. Илия избра Кармил като най-доброто място, от което да се види
изявата на Божията сила и да се защити честта на Божието име.
Рано сутринта в посочения ден любопитните и нетърпеливи множества от
остъпилия Израил се събраха близо до планинския връх. Езавелините
пророци минаха покрай тях във величествено шествие. С царска
достопочтеност царят дойде и зае мястото си пред свещениците, а
идолопоклонниците го поздравиха със силни възгласи. Но сърцата на
свещениците бяха свити от мрачни предчувствия, защото си спомняха, че
със слово от пророка цели три години и половина израилевата земя бе
лишена от роса и дъжд. Бяха сигурни, че предстои голяма криза.
Боговете, на които се уповаваха, бяха неспособни да докажат, че Илия е
фалшив пророк. Предметите на тяхното поклонение останаха безразлични
към неистовите им викове, към молитвите, сълзите, униженията,
отвратителните им церемонии, скъпите им и непрестанни жертви.
Застанал пред цар Ахаав и фалшивите пророци и наобиколен от насъбралите
се израилеви множества, Илия изглежда бе единственият желаещ да защити
честта на Йехова. Обвиняваният от цялото царство за предизвиканите беди
стоеше пред тях очевидно безпомощен в присъствието на монарха, на
Вааловите пророци, на войниците и хилядите наобиколили ги хора. Но Илия
не бе сам. Над него и около него бе небесното войнство – ангели с
огромна сила.
Без да изпитва срам или страх, пророкът застана пред множеството с
пълното съзнание за мисията си да изпълни Божията заповед. Цялото му
естество бе озарено от величие и тържественост. Хората с вълнение и
трепет очакваха да чуят думите му. Поглеждайки първо към разрушения
олтар на Йехова и след това към множеството, Илия извика с глас,
подобен на звук от тръба: “Докога ще се колебаете между две мнения?
Йехова, ако е Бог, следвайте Го; но ако е Ваал, следвайте него”.
Народът остана безмълвен. Нито един от голямото множество не се осмели
да открие, че е верен на Йехова. Тъмният облак на заблудата и
заслепението се бе спуснал над Израил. Не всички бяха отстъпили
изведнъж. От време на време те не се бяха вслушвали в предупреждението
и изобличението от Господа. Всяко отклонение от правдата, всеки отказ
да се покаят бяха увеличавали вината им и все повече ги бяха отделяли
от Небето. Сега в тази криза те упорито отказаха да застанат на Божия
страна.
Господ се отвращава от безразличието и измяната по време на криза в
делото Му. Цялата вселена наблюдава с огромен интерес заключителните
сцени от великата борба между доброто и злото. Божият народ се
приближава до границите на вечния свят. Може ли за него да има нещо по-
важно от верността към небесния Бог? През всички векове Той е имал
герои на вярата, има ги и сега – онези, които подобно на Йосиф, Илия и
Даниил не се срамуват да признаят, че са част от Неговия избран народ.
Особените Му благословения съпровождат всички усилия на хората на
вярата – хора, които не могат да бъдат отклонени от правия път на
задължението, но с Божествена сила задават въпроса: “Кой е откъм
Господа”; хора, които няма да се задоволят само с този въпрос, но ще
изискат от определилите се за Божии чада да направят крачка напред и да
открият недвусмислено верността си към Царя на царете и Господа на
господарите. Такива хора подчиняват волята и плановете си на Божия
закон. От любов към Бога те не смятат живота си толкова скъп, че да не
могат да Му го отдадат. Тяхното дело е да проумеят светлината от
Словото и с нея да озарят света с ясни и постоянни лъчи. Верността към
Бога е техният основен принцип.
Докато на планината Кармил израилтяните се съмняваха и колебаеха,
гласът на Илия отново разцепи тишината. “Само аз останах Господен
пророк, а Вааловите пророци са четиристотин и петдесет мъже. Те,
прочее, нека ни дадат два юнеца и нека изберат единия юнец за себе си,
нека го разсекат и го турят на дървата, но огън да не турят отдолу; и
аз ще приготвя другия юнец и ще го туря на дървата, но огън няма да
туря отдолу. Тогава вие призовете името на вашия бог и аз ще призова
името на Господа; и оня бог, който отговори с огън, той нека е Бог.”
Предложението му бе съвсем разумно и хората не можеха да го
пренебрегнат. Затова намериха сили да отговорят: “Добро е каквото си
казал”. Вааловите пророци не смееха да издигнат гласове на недоволство.
Обръщайки се към тях, Илия им нареди: “Изберете си единия юнец, та го
пригответе вие първо, защото сте мнозина; и призовете името на бога си,
огън обаче не туряйте отдолу”.
На глед смели и предизвикателни, но с ужас във виновните си сърца,
фалшивите пророци приготвиха своя олтар и сложиха дървата и жертвата.
След това започнаха да правят заклинания. Силните им викове отекваха и
се разнасяха по гори и околни хълмове, докато зовяха името на своя бог
с думите: “Послушай ни, Ваале!” Свещениците се събраха около олтара и
със скачане, гърчене и пищене, със скубане на коси и раздиране на дрехи
умоляваха бога си да им помогне.
Утрото премина, настъпиха следобедните часове, но доказателство, че
Ваал чува виковете на заблудените си последователи, все още нямаше.
Нямаше глас, нямаше отговор на френетичните им молитви. Жертвата остана
непокътната.
Продължавайки с безумните си действия, хитрите свещеници непрестанно се
опитваха да изобретят начин, по който да запалят огън на олтара и да
накарат хората да вярват, че пламъците са дошли направо от Ваал. Но
Илия наблюдаваше всяко движение и свещениците, все още надявайки се да
намерят някаква възможност да измамят народа, продължиха с
безсмислените си ритуали.
“А около пладне Илия им се присмиваше като казваше: Викайте със силен
глас, защото е бог! Той или размишлява, или има някаква работа, или е
на път, или може би спи и трябва да се събуди. И те викаха със силен
глас и режеха се според обичая си с мечове и с ножове, догде бликна
кръв от тях. И като мина пладне, те пророкуваха до часа на вечерния
принос, но нямаше глас, нито кой да отговори, нито кой да внимава.”
Сатана с удоволствие би се притекъл на помощ на тези, които бе измамил
и които му се бяха посветили. С радост би изпратил мълния, за да запали
жертвата им. Но Йехова бе ограничил Сатана и бе обуздал силата му, така
че нито един от методите на противника не можеше да запали искра на
Вааловия олтар.
Накрая гласовете на свещениците пресипнаха от крещене, дрехите им се
покриха с кръв от раните, които сами си нанасяха, и те се отчаяха. С
неотслабваща ярост започнаха да примесват молитвите си с ужасни
проклятия към техния бог на слънцето, а Илия продължи да наблюдава
внимателно, защото знаеше, че ако по някакъв измамен начин успеят да
запалят огън на олтара си, той ще бъде незабавно разкъсан на парчета.
Започна да се свечерява. Вааловите пророци са изморени, отслабнали,
объркани. Един предлага едно, друг – друго, докато накрая прекратяват
всичките си усилия. Крясъците и проклятието им спряха да отекват над
Кармил. В отчаянието си се оттеглиха от борбата.
През целия ден хората бяха наблюдавали действията на смутените
свещеници. Бяха ги видели как безумно скачат около олтара, като че ли
искат да уловят горещите слънчеви лъчи, за да послужат на целите им.
Гледаха ужасени страшното самоосакатяване на свещениците и размишляваха
за глупостта на идолопоклонството. Много хора от множеството се
измориха от проявите на демонизъм и започнаха да очакват с голям
интерес действията на Илия.
Настъпи часът на вечерната жертва и Илия нареди на народа: “Приближете
се при мене”. Когато се приближиха треперещи, пророкът се обърна към
разрушения олтар, където някога се извършваха богослужения пред
небесния Бог, и започна да го поправя. За него тази купчина бе по-ценна
от всички великолепни езически олтари.
Поправяйки древния олтар, Илия показа уважението си към завета, който
Господ бе сключил с израилтяните след прекосяването на река Йордан и
навлизането в обещаната земя.
Като “взе дванадесет камъни според числото на племената на синовете на
Якова… издигна олтар в Господнето име”.
Разочарованите Ваалови свещеници, изтощени от напразните усилия, чакаха
да видят какво ще направи Илия. Те мразеха пророка, защото бе предложил
изпитание, явило слабостта и бездействието на боговете им. Същевременно
изпитваха и страх от силата му. Народът също се страхуваше и стоеше
безмълвен, затихнал в очакване, наблюдавайки приготовленията на Илия.
Спокойното държане на пророка бе в ярък контраст с фанатичното и
безумно поведение на Вааловите свещеници.
След като завърши олтара, пророкът направи окоп около него, подреди
дървата, приготви юнеца, положи жертвата на олтара и нареди на хората
да залеят жертвата и олтара с вода. “Напълнете четири бъчви с вода -
поръча Илия, – та излейте на всеизгарянето и на дървата. И рече:
Повторете. И повториха. Рече им още: Потретете. И потретиха. И водата
обикаляше около олтара, още и окопът се напълни с вода.”
Като напомни на людете за дългогодишното отстъпление, предизвикало
гнева на Йехова, Илия ги призова людете да смирят сърцата си и да се
върнат към Бога на своите бащи, за да се премахне проклетията върху
израилевата земя. След това, покланяйки се почтително на невидимия Бог,
вдигна ръце към небето и се помоли с обикновени думи. Вааловите
свещеници бяха крещели с пяна на уста и бяха подскачали от ранно утро
до късен следобед. А в молитвата на Илия нямаше безсмислени писъци,
които да отекват из кармилските хълмове. Той се молеше така, сякаш
знаеше, че Йехова е там и наблюдава сцената, и го слуша. Вааловите
пророци се бяха молили бясно и несвързано. Илия се помоли просто и
сърдечно Бог да покаже превъзходството си над Ваал, за да може Израил
да се върне при Него.
“Господи, Боже Авраамов, Исаков и Израилев, нека стане известно днес,
че Ти си Бог в Израиля и аз Твой слуга и че според Твоето слово аз
сторих всички тия неща. Послушай ме, Господи, послушай ме, за да
познаят тия люде, че Ти, Господи, си Бог и че Ти си възвърнал сърцата
им надире.”
Потискаща и тържествена тишина завладя множеството. Свещениците на Ваал
започнаха да треперят от страх. Тъй като съзнаваха вината си, те
очакваха незабавно възмездие.
Едва завършила молитвата на Илия, огън, наподобяващ светкавици, падна
от небето върху издигнатия олтар, погълна жертвата, изпари водата в
рова и стопи дори камъните от олтара. Ярката светлина озари планината и
заслепи очите на събралите се. В равнините по-долу, където мнозина
нетърпеливо наблюдаваха движенията на стоящите на върха, се видя ясно
как огънят пада от небето. И всички застинаха от удивление. Това
приличаше на огнения стълб, който край Червено море раздели
израилтяните от египетските войски.
Хората по хълмовете паднаха по очи от страхопочитание към невидимия
Бог. Не се осмелиха да продължат да гледат към изпратения от небето
огън. Уплашиха се, че самите те могат да бъдат изгорени. Убедени, че
трябва да признаят Бога на Илия като Бог на своите отци, към които
дължат почит, извикаха в един глас: “Йехова, Той е Бог; Йехова, Той е
Бог”. Този вик отекна с удивителна яснота по хълмове и долини. Най-
накрая Израил се събуди и се покая. Най-накрая хората видяха колко
много са обезславили Бога. Ясно разбраха огромната разлика между
Вааловия култ и разумното служене, изисквано от истинския Бог. Народът
призна Божията справедливост и милост, проявили се в задържането на
росата и на дъжда до момента, когато биха изповядали Неговото име. Сега
вече бяха готови да признаят, че Богът на Илия стои над всеки идол.
Вааловите свещеници се смаяха от чудната изява на силата на Йехова. Но
въпреки неудобната ситуация, в която бяха изпаднали, и въпреки
присъствието на Божествена слава, те отказаха да се покаят от злите си
дела. Все още желаеха да бъдат пророци на Ваал. Така показаха, че
заслужават да бъдат унищожени. За да бъдат израилтяните предпазени от
примките на онези, които са ги учили да се покланят на Ваал, Господ
поръча на Илия да унищожи фалшивите учители. Гневът на народа вече бе
пламнал срещу подбудителите на отстъплението. Когато Илия издаде
заповедта: “Хванете Вааловите пророци; ни един от тях да не избяга”,
хората бяха готови да му се подчинят. Те заловиха свещениците и ги
отведоха до потока Кисон, където още преди края на деня, с който
започна решителна реформа, служителите на Ваал бяха убити. Нито един не
остана жив.
Тази глава е основана на 3Царе 18:19-40
Виж Изх. 32:26