Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Ковчегът отнет от филистимците – 57 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Ковчегът отнет от филистимците – 57 – Патриарси и пророци – Елена Вайт – (Елън Уайт)

Ковчегът отнет от филистимците
Още едно предупреждение трябваше да се даде на Илиевия дом. Бог не
можеше да общува с първосвещеника и със синовете му. Техните грехове
като тежък облак ги отделяха от присъствието на Неговия свят Дух. Но
сред нечестието детето Самуил стоеше вярно за Небето и вестта на
осъждане към Илиевия дом бе възложена на него като пророк на Всемогъщия.
“А в ония дни, когато детето Самуил слугуваше Господу пред Илия, слово
от Господа беше рядкост и нямаше явно видение. И в онова време, когато
Илий лежеше на мястото си (а очите му бяха почнали да отслабват, та не
можеше да вижда) и Божият светилник не беше още изгаснал в Господния
храм, гдето беше Божият ковчег, и Самуил си беше легнал, Господ повика
Самуила” (виж 1 Царе 3-7 гл.). Предполагайки, че това бе гласът на Илий,
детето побърза да отиде до леглото на свещеника с думите: “Ето ме, защо
ме повика?” Отговорът бе: “Не съм те повикал. Върни се, та си легни! И
той отиде и си легна.” Самуил бе извикан три пъти и трите пъти отговори
по един и същи начин. Тогава Илий се убеди, че тайнственото повикване бе
от Божия глас. Господ бе подминал избрания Си слуга, човека с побелелите
коси, за да общува с едно дете. Самият този факт бе горчиво, но
заслужено изобличение към Илий и неговия дом.
Никакво чувство на завист и ревност не се събуди в сърцето на
първосвещеника. Той посъветва Самуил, ако бъде повикан пак, да отговори:
“Говори, Господи, защото слугата Ти слуша!” Още веднъж се чу гласът и
детето отговори: “Говори, защото слугата Ти слуша!” То бе изпълнено с
такова благоговение при мисълта, че великият Бог щеше да говори с него,
че не можа да си спомни точните думи, които Илий му поръча да изрече.
“Тогава Господ каза на Самуила: “Ето, Аз ще извърша в Израиля едно
такова дело, щото на всеки, който го чуе, ще му писнат и двете уши. В
оня ден ще извърша против Илия всичко, що говорих за дома му, ще почна и
ще свърша. Защото му известих, че ще съдя дома му довека поради
беззаконието, което той знае; понеже синовете му навлякоха проклетия на
себе си, а той не ги възпря. Затова се заклех на Илиевия дом, че
беззаконието на Илиевия дом няма да се очисти довека с жертва, нито с
принос.”
Преди да получи тази вест от Бога, “Самуил не познаваше още Господа и
словото от Господа не беше му се откривало”, тоест не бе запознат с
такова пряко изявление на Божието присъствие, каквото се даваше на
пророците. Намерението на Господа бе да се разкрие по неочакван начин,
така че Илий да може да чуе за това чрез изненадата и въпроса на
юношата.
Самуил бе обхванат от страх и почуда при мисълта, че му бе поверена тази
ужасна вест. На сутринта отиде да върши работите си както обикновено, но
тежък товар лежеше в младата му душа. Господ не нареди на момчето да
открие страшното отхвърляне, затова то мълчеше, избягвайки, доколкото е
възможно, присъствието на Илий. Трепереше да не би някои въпроси да го
накарат да изяви Божиите съдби против човека, когото обичаше и почиташе.
Илий вярваше, че вестта предсказва някакво голямо бедствие за него и за
дома му. Той повика Самуил и го закле да разкаже вярно какво Бог бе
обещал. Юношата послуша, а старецът се поклони в скромно смирение пред
ужасната присъда. “Господ е; нека стори, каквото му е угодно.”
Обаче Илий не показа плодове на истинско покаяние. Призна вината си, но
продължи да повтаря своя грях. Година след година Господ отлагаше
ужасните съдби. Много можеше да направи през тези години старият
свещеник, за да се възстанови пропуснатото в миналото, но той не взе
дейни мерки да поправи злините, осквернили светилището на Господа и
довели хиляди в Израил до падение. Божието търпение стана причина Офний
и Финеес да закоравят сърцата си и да станат още по-дръзки в
престъплението. Илий предаде на целия народ предупредителните вести и
упрека към дома си. По този начин се надяваше да противодейства в
известна степен на злото влияние на миналата си небрежност. Но народът и
свещениците пренебрегнаха предупрежденията. И съседните народи, знаещи
за открито извършваните в Израил нечестия, станаха по-дръзки в
идолопоклонството и престъпленията си. Те не чувстваха вина за греховете
си, както биха почувствали, ако израилтяните бяха опазили благочестието
си. Но денят на въздаянието наближаваше. Божият авторитет бе отхвърлен,
Божието поклонение бе пренебрегнато и презряно и стана необходимо Господ
да се намеси, за да се запази почитта към името Му.
“В това време Израил излезе на бой против филистимците и разположи стан
близо при Евен Езер, а филистимците разположиха стан в Афек.”
Израилтяните бяха предприели този поход, без да се посъветват с Бога,
без да го съгласуват с първосвещеник или пророк. “И филистимците се
опълчиха против Израиля; и когато започнаха битката, Израил се пръсна
пред филистимците и около четири хиляди мъже бяха убити на
полесражението.” Когато разбитата и обезсърчена войска се върна в стана
си, “израилевите старейшини казаха: “Защо ни порази Господ днес пред
филистимците?” Народът бе узрял за Божиите присъди, но не виждаше, че
причина за ужасното бедствие бяха собствените му грехове. И казаха:
“Нека донесем при себе си ковчега за плочите на Господния завет от Сило,
тъй щото, като дойде всред нас, да ни избави от ръката на неприятелите
ни.” Господ не бе дал заповед или позволение ковчегът да отива с
войската. Но израилтяните се чувстваха уверени, че ще спечелят победата
и нададоха силен вик, когато синовете на Илий внесоха ковчега в лагера.
Филистимците приемаха ковчега, сякаш бе израилевият Бог. На неговата
сила приписваха всички могъщи дела, които Йехова бе извършил за народа
Си. Чули виковете на радост от неговото донасяне, си казаха: “Що значи
това шумно и голямо възклицание в стана на евреите? И научиха се, че
Господният ковчег дошъл в стана. Тогава филистимците се уплашиха, защото
казваха: “Бог е дошъл в стана.” И рекоха: “Горко ни! Защото такова нещо
не е ставало досега. Горко ни! Кой ще ни избави от ръката на тия мощни
богове? Тия са боговете, които поразиха египтяните с всякаква язва в
пустинята. Укрепете се, филистимци! Бъдете мъжествени, за да не станете
слуги на евреите, както те станаха на вас! Бъдете мъжествени, та се
бийте с тях!”
Филистимците предприеха силна атака, в резултат на която Израил бе
поразен и настана голямо клане. Тридесет хиляди мъже паднаха убити на
полето, а Божият ковчег бе взет и двамата синове на Илий, докато го
защитаваха, паднаха в битката. Така на страниците на историята отново бе
записано едно свидетелство за всички бъдещи векове – че нечестието на
избрания Божи народ няма да остане ненаказано. Колкото е по-голямо
знанието за Божията воля, толкова по-голям е грехът на пренебрегващите
я.
Израил бе постигнат от най-ужасното бедствие, което можеше да му се
случи. Божият ковчег бе заловен и попадна под властта на врага. Славата
наистина се оттегли от Израил, когато символът на пребъдващото
присъствие и сила на Йехова му бе отнет. Със святия ковчег бяха свързани
най-чудни откровения на Божията истина и сила в древните дни, чудни
победи бяха постигани там, където той се появеше. Засенчен от крилете на
златни херувими и облят от неописуемата слава на шекината – видимия
символ на всевишния Бог, той бе почивал в Светая Светих. Но в този
случай ковчегът не донесе победа, не подейства за защита и из целия
Израил настъпи жалеене.
Израилтяните не бяха осъзнали, че вярата им бе само формална, че бяха
загубили силата й да побеждава с Бога. Законът Божи, който се
съхраняваше в ковчега, бе и символ на Неговото присъствие, но те
презряха заповедите и пренебрегнаха изискванията Му, като прогониха
Господния Дух от своя кръг. Когато народът се подчиняваше на святите
предписания, Господ го придружаваше, за да действа вместо него със
Своята безкрайна сила. Но когато людете гледаха ковчега и не го
свързваха с Бога, нито с послушание към закона Му, нито почитаха
Неговата открита воля, той не можеше да им послужи повече от една
обикновена кутия. Така гледаха на ковчега, както идолопоклонските народи
- на своите богове – сякаш той притежаваше от само себе си сила да
спасява. След като престъпиха съдържащия се в него закон, самото
поклонение на ковчега се изроди във формализъм, лицемерие и
идолопоклонство. Грехът им ги бе отделил от Бога. Господ не можеше да им
даде победа, докато не се покаят и не отхвърлят нечестието си.
Не бе достатъчно, че ковчегът и светилището се намираха всред Израил. Не
бе достатъчно и това, че свещениците принасяха жертви, а народът
наричаше себе си “Божии чада”. Господ не обръща внимание на молитвите на
хора, които поддържат нечестие в сърцата си. Писано е, че “който
отклонява ухото си от слушане закона, на такъв самата му молитва е
мерзост” (Пр. 28:9).
Когато войската излезе да се бие, Илий – сляп и стар – бе в Сило. С
тревожни предчувствия очакваше резултата от битката, “защото сърцето му
трепереше за Божия ковчег”. Излизаше от скинията и оставаше край пътя
ден след ден в нетърпеливо очакване на вести от бойното поле.
Най-сетне един човек от Вениамин се завтече от битката “с раздрани дрехи
и с пръст на главата си”. Минавайки, без да забележи стареца край пътя,
той се втурна в града и повтори на разтревожените тълпи вестите за
поражението и загубата.
Гласът на оплакването и писъците стигнаха до стоящия край скинията Илий.
Вестителят, който бе доведен при него, му каза: “Израил побягна пред
филистимците, при това стана голямо поражение между людете. Освен това и
двамата ти сина Офний и Финеес умряха…” Илий можа да понесе това,
колкото и да бе ужасно, защото го очакваше. Но когато вестителят добави:
“и Божият ковчег е хванат”, на лицето му се изрази неописуема мъка. Той
не можа да понесе мисълта, че грехът му така е обезславил Бога и станал
причина Господ да отдръпне присъствието Си от Израил. Силите му го
напуснаха, той падна, “вратът му се строши и умря”.
Съпругата на Финеес, независимо от нечестието на мъжа си, бе жена, която
се боеше от Господа. Смъртта на свекъра и на мъжа й и преди всичко
ужасната вест, че Божият ковчег е хванат, я съкруши до смърт. Тя
почувства, че последната надежда на Израил е изгубена и нарече роденото
в този нещастен час дете Ихавод – “безславен”. Умирайки, прошепна
думите: “Славата се изгуби от Израиля (защото Божият ковчег се
хванал…).”
Но Господ не бе отхвърлил напълно народа Си, нито щеше за дълго да
остави езичниците да се възгордяват. Той използва филистимците като
средство да накаже Израил, а ковчега – да накаже филистимците. В
миналото Божественото присъствие бе придружавало израилтяните. То бе
силата и славата на Неговия послушен народ. Това невидимо присъствие все
още щеше да бъде с тях, за да носи ужас и гибел на престъпниците на
Неговия свят закон. Господ често използва най-заклетите Си неприятели,
за да накаже неверието на народа, който се нарича Негов. Неправедните
могат да триумфират за известно време, като гледат как Израил страда от
наказанието си, но ще дойде време, когато и те ще трябва да се срещнат с
присъдата на святия Бог, Който мрази греха. Където се поддържа нечестие,
там бързо и неизбежно ще последват Божествените присъди.
Тържествувайки, филистимците отнесоха ковчега в Азот – един от петте
главни града – и го поставиха в дома на своя бог Дагон. Те си
представяха, че силата, която досега бе съпровождала ковчега, ще стане
тяхна и обединена със силата на Дагон, ще ги направи непобедими. Но при
влизане в храма на другия ден, видяха гледка, която ги ужаси. Дагон бе
паднал по лицето си на земята пред ковчега на Йехова. Свещениците със
страхопочитание изправиха идола и го поставиха отново на мястото му. Но
следващата сутрин го намериха странно обезобразен отново да лежи на
земята пред ковчега. Горната част на този идол бе подобие на човек, а
долната – на риба. Сега всяка част, която приличаше на човек, бе
отсечена и само тялото на риба стоеше. Свещениците и народът изпаднаха в
паника. Сметнаха това тайнствено събитие за лош знак, предчувствайки, че
Богът на евреите ще ги погуби и ще унищожи идолите им. Тогава преместиха
ковчега от храма си в отделна постройка.
Жителите на Азот бяха поразени от ужасна и смъртоносна болест. Спомняйки
си язвите, постигнали Египет чрез израилевия Бог, народът приписа своите
бедствия на присъствието на ковчега. Решено бе да го пренесат в Гет. Но
язвата последва и там веднага след преместването му, затова мъжете от
този град го изпратиха в Акарон. Тук народът го прие със страх, викайки:
“Донесоха ковчега на израилевия Бог у нас, за да измори нас и людете
ни.” Обърнаха се към идолите си за закрила, както бяха сторили жителите
на Гет и Азот, но унищожителното дело продължаваше. Бедственият вик на
града се издигна до небето. Като се боеше да задържа повече ковчега в
човешки домове, народът го остави в открито поле. Там последва язва от
мишки, които се умножиха в страната, опустошавайки произведенията й
както в житниците, така и на полето. Сега пълно изтребление от болест
или глад заплаши народа.
Цели седем месеца ковчегът остана във филистимската земя и през всичкото
това време израилтяните не направиха усилие да си го върнат. Но
филистимците вече бяха нетърпеливи да се освободят от него, както по-
рано бяха нетърпеливи да го получат. Вместо източник на сила той бе за
народа голямо бреме и тежко проклятие. Но филистимците не знаеха как да
постъпят, защото където и да го отнесяха, следваха Божиите съдби.
Народът призова князете, свещениците и чародеите си и сериозно предяви
искането: “Що да сторим с Господния ковчег? Кажете ни как да го изпратим
на мястото му?” Посъветвани бяха да го върнат със скъпоценни приноси за
престъпление. “Тогава – казаха свещениците – ще оздравеете и ще узнаете
защо ръката Му не се е оттеглила от вас.”
За да предотвратят или премахнат някоя язва, древните езичници имаха
обичай да правят златно, сребърно или от друг материал подобие на това,
което причиняваше унищожението им, в подобие на предмет или на част от
тялото, която биваше особено засегната. Това подобие се издигаше на един
стълб или се поставяше на някое видно място и се смяташе, че то
осигурява успешна защита срещу злините, които изобразяваше. Подобна
практика още съществува сред езическите народи. Когато някой страда от
болест, отива за лечение в храма на своя идол, като донася със себе си
фигура на засегнатия орган и я принася на своя бог.
Според тази традиция ширещото се суеверие на филистимските големци
насочи народа да направи имитация на язвите, които го измъчваха – “пет
златни хемороида и пет златни мишки според числото на филистимските
началници, защото – казаха те – същата язва беше върху всички вас и
върху началниците ви”.
Тези мъдри мъже признаха, че ковчегът се придружава от тайнствена сила,
която не можеха да схванат с мъдростта си. Но въпреки това не
посъветваха народа да отстъпи от своето идолопоклонство, за да служи на
Господа. Още мразеха израилевия Бог, макар че бяха принудени от
постигащите ги съдби да се подчинят на Неговия авторитет. Така
грешниците може да бъдат убедени от присъдите на Бога, че няма смисъл да
Му се противопоставят. Те може да бъдат накарани да се подчинят на
силата Му, но със сърцето си ще продължават да се бунтуват против
Неговата власт. Такова подчинение не може да спаси грешника. Сърцето
трябва да бъде отдадено на Бога – да бъде подчинено чрез Божествената
благодат, за да бъде покаянието на човека прието.
Колко е велико дългото търпение на Бога към неправедния! Филистимците
идолопоклонници и отстъпилият Израил еднакво се радваха на даровете на
Неговото провидение. Десетки хиляди незабелязани милости се изсипваха
върху тях, без да предизвикват благодарност у бунтовните човеци. Всяко
благословение им говореше за Дарителя, но те бяха безразлични към
любовта Му. Търпението на Бога към човешките чада бе много голямо, но
тъй като те упорстваха в своята непокаяност, отхвърлиха от себе си
Неговата закриляща ръка. Отказваха да слушат Божия глас, изявен в
Неговите творчески дела и в предупрежденията, съветите и изобличенията
на Словото Му. Така Го принуждаваха да им заговори чрез наказания.
Някои филистимци се вдигнаха да се противопоставят на връщането на
ковчега в собствената му земя. Такова признаване на силата на израилевия
Бог щеше да бъде унизително за филистимската гордост. Но “свещениците и
заклинателите” убедиха народа да не постъпва според упоритостта на
фараона и на египтяните, за да не ги нападнат по-големи бедствия.
Предложиха план, който хареса на всички, и го изпълниха незабавно.
Ковчегът със златните приноси за престъпление бе поставен на нова кола,
като по този начин се избягна всяка опасност от оскверняване: в тази
кола впрегнаха две крави, на които досега не бе поставян ярем. Телетата
им бяха върнати у дома, а кравите бяха оставени свободни да тръгнат в
избрана от тях посока. Ако ковчегът се върнеше при израилтяните по пътя
към Ветсемес, най-близкия левитски град, филистимците щяха да приемат
това за доказателство, че израилевият Бог им е сторил това голямо зло;
“но ако не – казаха те, – тогава ние ще знаем, че не е Неговата ръка,
която ни е поразила, но това ни е постигнало случайно”.
Оставени свободни, кравите обърнаха гръб на своите малки и навеждайки
се, поеха направо по пътя към Ветсемес. Без да бъдат водени от човешка
ръка, търпеливите животни продължиха пътя си. Божественото присъствие
съпровождаше ковчега и той мина безопасно към посоченото място.
Сега бе сезонът на пшеничената жетва и ветсемеските мъже жънеха в
долината. “И като подигнаха очи, видяха ковчега и като го видяха,
зарадваха се. И колата влезе в нивата на Исуса Ветсемесеца, та застана
там, гдето имаше голям камък; и нацепиха дървата на колата, та принесоха
кравите във всеизгаряне Господу.” Филистимските началници, проследили
ковчега “до границата на Ветсемес”, станаха свидетели на неговото
посрещане се върнаха в Акарон. Язвата престана и те се убедиха, че
бедствията им бяха наказание от израилевия Бог.
Ветсемеските мъже бързо разнесоха вестта, че ковчегът е вече техен и
народът от околността се събра, за да приветства връщането му. Поставиха
го върху един камък, който отпреди използваха за олтар и пред него
принесоха още жертви на Господа. Ако поклонниците се бяха покаяли за
греховете си, Божието благословение щеше да бъде с тях. Но те не се
покориха с вяра на Неговия закон и докато се радваха за връщането на
ковчега като предвестник на благополучие, нямаха истинско чувство за
неговата святост. Вместо да му приготвят подходящо място, те допуснаха
да остане на гумното. Като продължаваха да гледат святия ковчег и да
разговарят за чудния начин, по който бе върнат, започнаха да обсъждат в
какво се състоеше особената му сила. Най-накрая, надвити от любопитство,
повдигнаха капака и се осмелиха да го свалят.
Целият Израил бе поучаван да гледа на ковчега с благоговение и почит.
Когато трябваше да се премества от едно място на друго, от левитите се
изискваше много да внимават за него. Само веднъж в годината се допускаше
първосвещеникът да види Божия ковчег. Дори езичниците филистимци не бяха
дръзнали да свалят капака му. Невидими ангели от небето винаги го
придружаваха във всичките му пътувания. Дръзката непочтителност на
народа от Ветсемес бе бързо наказана. Мнозина бяха поразени с внезапна
смърт.
Чрез тази присъда останалите живи бяха подтикнати да се покаят от греха
си, но те само погледнаха на ковчега със суеверен страх. Нямаха търпение
да се освободят от него, но не се осмелиха да го преместят, и изпратиха
вест до гражданите на Кириатиарим, поканвайки ги да го вземат. С голяма
радост мъжете от този град посрещнаха святия ковчег. Те знаеха, че на
верните и послушните е обещана Божествена благосклонност. С тържествена
радост го внесоха в града си и го поставиха в къщата на левита Авинадав.
Този човек назначи сина си Елеазар да се грижи за ковчега и той остана
там много години.
Призоваването на Самуил на пророческа служба бе признато от целия народ
през всичките години, откакто Господ най-напред се яви на Аниния син. С
вярното предаване на Божествените предупреждения към дома на Илий,
колкото и мъчителен и рискован дълг да бе това, Самуил бе доказал
верността си като вестител на Йехова; “и Господ бе с него и не оставяше
да падне на земята ни една от неговите думи. И целият Израил, от Дан до
Вирсавее, позна, че Самуил бе потвърден за Господен пророк.”
Израилтяните като народ още продължаваха да живеят в безбожие и
идолопоклонство и за наказание останаха подчинени на филистимците. През
това време Самуил обикаляше градовете и селата в страната, опитвайки се
да обърне сърцата на народа към Бога на бащите му. И усилията му не бяха
безрезултатни. След като понесе тиранията на неприятелите си в
продължение на двадесет години, Израил “въздишаше за Господа”. Самуил
посъветва людете: “Ако се обръщате от все сърце към Господа, махнете
отсред себе си чуждите богове и астартите, та пригответе сърцата си за
Господа и само Нему служете!” – тук научаваме, че Самуил в своето време
поучаваше на практична набожност, на сърдечна религия, както правеше и
Христос, когато бе на земята. Без Христовата благодат външните
религиозни форми на древния Израил нямаха никаква стойност. Така е и със
съвременния Израил.
Днес е нужно такова съживяване на истинската, сърдечна религия, каквото
преживя древният Израил. Покаянието е първата стъпка, която трябва да
предприемат всички желаещи да се върнат при Бога. Никой не може да
свърши работата на друг човек. Ние, всеки поотделно, трябва да смирим
душите си пред Бога и да отстраним идолите си. Когато направим всичко
това, Господ ще ни покаже Своето спасение.
Със съдействието на началниците на племената в Масфа се събра голямо
множество и се проведе тържествен пост. С дълбоко смирение народът
призна греховете си и като доказателство за своята решителност да бъде
послушен на чутите наставления възложи на Самуил да бъде негов съдия.
Филистимците сметнаха събирането за военен съвет и тръгнаха с голяма
войска да разпръснат израилтяните, преди те да съставят плановете си.
Вестите за приближаването им всяха голям ужас у Израил. Народът се
помоли на Самуил: “Не преставай да викаш за нас към Господа, нашия Бог,
за да ни избави от ръката на филистимците.”
Докато Самуил принасяше агне в жертва за всеизгаряне, филистимците се
приближиха да се бият. Тогава Всемогъщият, Който бе слязъл на Синай сред
огън, дим и гръмотевици, Който бе разделил Червеното море и бе направил
път през Йордан за израилевите чада, отново прояви силата Си. Ужасна
буря се вдигна върху атакуващото множество и земята се покри с мъртвите
тела на могъщите войни.
Израилтяните стояха в мълчаливо благоговение, треперейки от надежда и
страх. Когато видяха смъртта на своите неприятели, те разбраха, че Бог е
приел покаянието им. Макар неподготвени за битка взеха оръжията на
загиналите филистимци и преследваха бягащите множества до Вет-хар. Тази
значителна победа спечелиха на същото поле, където преди двадесет години
Израил бе поразен от филистимците, свещениците му бяха избити и Божият
ковчег бе пленен. Както за цели народи, така и за всеки човек поотделно
пътят на послушанието към Бога е път на безопасност и щастие, докато
престъплението води само до бедствие и поражение. Сега филистимците бяха
така напълно разбити, че изоставиха завзетите от Израил крепости и се
въздържаха от враждебни действия в продължение на много години. Други
народи последваха техния пример и израилтяните се радваха на мир до края
на Самуиловото управление.
За да не се забрави никога това събитие, Самуил постави между Масфа и
Сен един голям възпоменателен камък. Нарече го Евен Езер – “камък на
помощ”, казвайки на народа: “Дотука ни помогна Господ.”