Търсене по ключови думи в книги от библиотеката

Коринт – 24 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Коринт – 24 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

През първия век на християнската ера Коринт беше един от водещите
градове не само в Гърция, но и в света. Гърци, евреи, римляни и пътници от
всички страни се тълпяха по неговите улици, като с цяло сърце се отдаваха
на търговия и удоволствие. Градът бе голям търговски център, лесно
достъпен от всички краища на Римската империя. Той бе важно място, където
да се установят доказателства за Бога и за Неговата истина.
Сред евреите, настанили се в Коринт, бяха Акила и Прискила, станали
по-късно известни като сериозни работници за Христос. Запознавайки се с
характера им, Павел “дойде при тях”.
В самото начало на работата си в това място на кръстопът той
срещаше на всяка крачка сериозни пречки за напредването на своето дело.
Градът беше почти напълно отдаден на идолопоклонство. Венера беше
любима богиня и с поклонението й бяха свързани много неморални обичаи и
обреди. Коринтяните се бяха прочули с безнравствеността си дори сред
езичниците. Като че мислеха само за временните удоволствия и
развлечения.
В Коринт апостолът проповядваше евангелието с различен подход от
този в Атина. Там се бе опитал да приспособи своя стил към слушателите си
и бе срещнал логика с логика, наука с наука, философия с философия. Като
си помисли за прекараното време и осъзна, че в Атина учението му донесе
малък плод, реши тук да следва друг план на действие, за да привлече
вниманието на безгрижните и безразличните. Реши да избягва сложни
аргументи и спорове и “да не знае нищо” сред коринтяните “освен Исуса
Христа, и то Христа разпнат”. Щеше да им проповядва не “с убедителните
думи на мъдростта, но с доказателство от Дух и от сила” (1Кор.2:2,4).
Исус, Когото Павел се готвеше да представи на гърците в Коринт като
Христос, бе евреин от скромен произход, отгледан в град, пословичен със
своята злина. Той бе отхвърлен от собствения Си народ и накрая разпнат
като злосторник. Гърците вярваха, че трябва да се въздига човешкият род, но
единствено в изучаването на философията и науката виждаха средство за
постигане на истинско израстване и почит. Можеше ли Павел да ги убеди да
повярват, че вярата в силата на този непознат евреин би издигнала и
облагородила всяка сила на човешкото същество?
В умовете на много хора в наше време кръстът на Голгота е обкръжен
със святи спомени. Святи асоциации са свързани със сцените на разпятието.
Но в дните на Павел на кръста се гледаше с отвращение и с ужас. Да се
издигне като Спасител на човечеството човек, намерил смъртта си на кръст,
това естествено би предизвикало подигравка и противопоставяне.
Павел добре знаеше как щяха да погледнат на подобна вест и евреи, и
гърци в Коринт. “А ние проповядваме разпнатия Христос – призна той, – за
юдеите съблазън и за езичниците глупост” (1Кор.1:23). Мнозина сред
еврейските му слушатели щяха да приемат вестта, която той се готвеше да
прогласи. Според преценката на гърците думите му щяха да бъдат
абсолютна глупост. Щяха да погледнат на него като на слабоумен, ако се
опиташе да им покаже как кръстът може да има някаква връзка с издигането
и спасението на човечеството.
Но за апостола кръстът бе предмет на върховен интерес. Откакто бе
възпрян да преследва последователите на разпнатия Назарянин, той не бе
преставал да прославя кръста. По това време му бе дадено и откровение за
безкрайната Божия любов, разкрита чрез смъртта на Христос, и в живота му
настъпи чудно преобразяване, довело всичките му планове и намерения в
хармония с небето. От онзи час той стана нов човек в Христос. Знаеше от
личен опит, че когато един грешник види веднъж любовта на Отца, разкрита
в пожертването на Сина Му, и се отдаде на Божественото влияние, в сърцето
му настъпва промяна и от този момент нататък за него Христос е всичко във
всичко.
Във времето на обръщането си към Христос Павел бе вдъхновен от
силното желание да помогне на своите ближни да видят Исус от Назарет
като Син на живия Бог, могъщ да преобразява и спасява. От този момент
нататък животът му бе напълно посветен на едно усилие – да представя
любовта и силата на Разпнатия. Голямото му състрадателно сърце бе
отворено за всички класи. “Имам длъжност – заяви той – към гърци и към
варвари, към учени и към неучени” (Римл. 1:14). Любовта към Господа на
славата, Когото той така неуморно бе преследвал в лицето на Неговите
светии, бе действащият принцип на поведението му, мотивът на постъпките
му. Ако някога усърдието в дълга му отслабнеше, бе достатъчен само един
поглед към кръста и удивителната любов, разкрита там, за да го накара да се
мобилизира и да се втурне напред със себеотрицание.
Ето, апостолът проповядва в коринтската синагога, разисква писанията
на Мойсей и на пророците, довеждайки слушателите си до пришествието на
обещания Месия. Слушайте как обяснява делото на Изкупителя като велик
първосвещеник на човечеството – като Този, който чрез жертвата на
собствения Си живот трябваше да направи омилостивение за греха веднъж
за всички и след това да поеме свещенството Си в небесното светилище.
Павловите слушатели разбираха, че Месия, за чието идване копнееха, бе
вече дошъл, че смъртта Му бе символизирана от всички жертвоприношения и
че службата Му в небесното светилище бе великият предмет, който хвърли
сянката си назад и изясни службата на еврейското свещенство.
Павел “свидетелства на евреите, че Исус е Христос”. От
старозаветните писания той показа, че според пророчествата и
повсеместното очакване на евреите Месия трябваше да произлезе от
потомците на Авраам и Давид. След това проследи произхода на Исус от
патриарха Авраам през царя псалмист. Прочете свидетелството на
пророците за характера и делото на обещания Месия, за посрещането Му и
за отношението към Него на земята. След това показа, че всички тези
предсказания се бяха изпълнили в живота, в службата и в смъртта на Исус от
Назарет.
Павел показа, че Христос бе дошъл да предложи спасение най-напред
на народа, очакващ идването на Месия, за да усъвършенства и прослави
националното му съществуване. Но народът бе отхвърлил Онзи, Който
искаше да им даде живот и си бе избрал друг водач, чието царуване води
към смърт. Той се опита да убеди слушателите си, че само покаянието
можеше да спаси евреите от надвисналата над тях погибел. Разкри
невежеството им относно значението на тези писания, за които те най-много
се хвалеха и гордееха, че разбират напълно. Укори любовта им към света,
към постове, титли и показ, и прекомерния им егоизъм.
Чрез силата на Духа Павел разказа историята на чудното си обръщане
във вярата и на доверието си в старозаветните писания, сбъднали се така
пълно в Исус от Назарет. Говореше с тържествена сериозност и слушателите
му не можеха да не доловят, че той обичаше с цялото си сърце разпнатия и
възкръснал Спасител. Те видяха, че умът му бе насочен към Христос, че
целият му живот е свързан с неговия Господ. Думите му бяха така
вълнуващи, че само най-жестоко мразещите християнската религия можеха
да не се трогнат.
Но коринтските евреи затвориха очи пред така ясно представеното от
апостола доказателство и отказаха да слушат. Същият дух, който ги бе водил
да отхвърлят Христос, ги изпълни с гняв и ярост срещу Неговия служител. И
ако Бог не го бе запазил по особен начин, за да продължи разнасянето на
евангелската вест към езичниците, щяха да сложат край на живота му.
“Но понеже и те се противяха и хулеха, той отърси дрехите си и рече:
Кръвта ви да бъде на главите ви; аз съм чист от нея; отсега ще отивам между
езичниците. И като се премести оттам, дойде в дома на някого си Тит Юст,
който се кланяше на Бога и чиято къща беше до синагогата”.
Сила и Тимотей “слязоха от Македония”, за да помагат на Павел и
работиха заедно с него за езичниците. Както на езичници, така и на евреи
Павел и братята му проповядваха Христос като Спасител на падналия род.
Избягвайки сложни и далеч отвеждащи спорове, вестителите на кръста се
съсредоточаваха върху качествата на Спасителя на света, върховния
Управител на всемира. Сърцата им излъчваха любов към Бога и към Неговия
Син. Те призоваваха езичниците да видят безкрайно скъпата жертва,
принесена в полза на хората. Знаеха, че ако живелите дълго в тъмнината на
езичеството можеха да видят светлината, струяща от голготския кръст, щяха
да бъдат привлечени към Изкупителя. “И когато бъда Аз издигнат от земята,
ще привлека всички при Себе Си”, бе заявил Спасителят (Йоан 12:32).
Евангелските работници в Коринт осъзнаха ужасните опасности,
заплашващи душите на хората, за които се бяха трудили, и с чувство за
отговорност представиха истината такава, каквато бе в Исус. Ясна, чиста и
решителна бе вестта им – ухание от живот към живот или от смърт към смърт.
И не само с думите си, но и с ежедневния си живот те разкриваха
евангелието. Ангели им сътрудничеха, а Божията благодат и сила се
изявиха, като мнозина повярваха. “А Крисп, началникът на синагогата,
повярва в Господа с целия си дом; и мнозина от коринтяните, като слушаха,
вярваха и се кръщаваха”.
Омразата, която евреите винаги хранеха към апостолите, сега се
усили. Обръщането във вярата и кръщението на Крисп вбеси, вместо да
убеди тези упорити противници. Те не можеха да приведат аргументи, с които
да отхвърлят Павловото учение, и поради липсата на доказателства
прибягнаха към измама и злостна атака. Хулеха евангелието и името на
Исус. В слепия си гняв не подбираха нито злъчни думи, нито низки измами.
Не можеха да отрекат, че Христос бе правил чудеса, но заявиха, че ги бе
вършил със силата на Сатана. Дръзко твърдяха, че и чудните дела, сторени
от Павел, бяха извършени чрез същата сила.
Макар че Павел има известен успех в Коринт, нечестието, което видя и
чу в този покварен град, почти го обезсърчи. Развалата сред езичниците, на
която стана свидетел, презрението и оскърблението от страна на евреите, му
причиниха голяма душевна болка. Той се усъмни в мъдростта да изгради
църква от материала, който намери там.
Когато планираше да напусне града, за да отиде в по-обещаващо
поле, като сериозно се стараеше да разбере какъв е дългът му, Господ му се
яви във видение и каза: “Не бой се, но говори и не млъквай; защото Аз съм с
тебе и никой няма да те нападне, та да ти стори зло; защото имам много
люде в тоя град.” Павел разбра, че това бе заповед да остане в Коринт и
гаранция, че Господ ще направи да покълне посятото семе. Укрепен и
окуражен, той продължи да се труди там с жар и настойчивост.
Усилията на апостола не бяха ограничени само в публично говорене;
мнозина не можеха да бъдат достигнати по този начин. Той употреби много
време за работа от къща в къща, като намираше по-голям достъп до
домашния кръг. Посещаваше болните и скърбящите, утешаваше
бедстващите и издигаше потиснатите. И във всичко, което изговори и стори,
Павел възвеличи името на Исус. Така работеше, според признанието си: “Аз
бях немощен…, страхувах се и много треперех” (1 Кор.2:3). Трепереше да не
би учението му да разкрие печата на човешкото вместо на Божественото.
“Ние поучаваме мъдрост между съвършените -
заяви по-късно Павел, – ала не мъдрост от тоя век, нито от властниците на
тоя век, които преминават, но поучаваме Божията тайнствена премъдрост,
която е била скрита, която е била предопределена от Бога преди вековете да
ни докарва слава. Никой от властниците на тоя век не я е познал; защото ако
я бяха познали, не биха разпнали Господа на славата. А според както е
писано: “Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е
дохождало, всичко това е приготвил Бог за тия, които Го любят”. А на нас Бог
откри това чрез Духа; понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите
дълбочини. Защото кой човек знае що има у човека, освен духът на човека,
който е в него? Така и никой не знае що има у Бога, освен Божият Дух.
А ние получихме не духа на света, но Духа, който е от Бога, за да
познаем това, което Бог е благоволил да ни подари; което и възвестяваме, не
с думи, научени от човешка мъдрост, но с думи, научени от Духа, като
поясняваме духовните неща на духовните човеци” (1 Кор. 2:6-13).
Павел осъзнаваше, че бе безсилен сам, без присъствието на Светия
Дух, чието благодатно влияние изпълваше сърцето му, подчинявайки всяка
негова мисъл на Христос. Той каза и за себе си: “Всякога носим на тялото си
убиването на Господа Исуса, за да се яви на тялото ни и животът на Исуса”
(2 Кор. 4:10). Централната фигура в учението на апостола бе Христос. “… не
аз живея, но Христос живее в мене” – заяви той. “Аз”-ът бе скрит. Христос бе
разкрит и издигнат.
Павел бе красноречив оратор. Преди да се обърне във вярата, често
се бе опитвал да възхити слушателите си с ораторско изкуство. Но сега
остави настрана всичко това. Вместо да се отдава на поетични описания и
великолепни фрази, които можеха да задоволят чувствата и подхранят
въображението, но не можеха да докоснат всекидневния живот, Павел се
стараеше с прост език да убеди сърцата в жизнено важните истини. Изкусно
представената истината може да доведе до екстаз чувството, но твърде
често показана така, тя не задоволява нуждата от храна, която да укрепи и да
затвърди вярващия за битките на живота. Непосредствените нужди,
настоящите тежки изпитания на борещите се души трябва да бъдат
посрещнати с ясно, практическо поучение в основните принципи на
християнството.
Усилията на Павел в Коринт не останаха безплодни. Мнозина
отхвърлиха поклонението на идоли, за да служат на живия Бог и под знамето
на Христос се образува голяма църква. Някои бяха измъкнати от най-
дълбоката поквара на езичеството, доказателство за Божията милост и за
силата на Христовата кръв за очистване от греха.
Засилващият се успех на Павел в представянето на Христос възбуди
невярващите евреи към още по-решително противопоставяне. Те станаха
като един и “се подигнаха единодушно против Павла, доведоха го пред
съдилището и казаха: Тоя убеждава човеците да се кланят на Бога противно
на закона”.
Еврейската религия бе под защитата на римската власт и хулителите
на Павел смятаха, че ако го обвинят за нарушаване на законите на тяхната
религия, той ще им бъде предаден за разпит и съд. Така се надяваха да го
погубят. Но Галион бе благочестив човек. Отказа да стане маша на
завистливите заговорници евреи. Отвратен от високомерието и
себеоправданието им, той не пожела да обърне внимание на обвинението.
Когато Павел се приготви да говори в своя защита, Галион му каза, че това
не е нужно. После се обърна към разярените обвинители с думите: “Ако беше
въпрос за някоя неправда или грозно злодеяние, о юдеи, разбира се, би
трябвало да ви търпя; но ако въпросите са за учение, за имена и за вашия
закон, гледайте си сами; аз не ща да съм съдия на такива работи. И изпъди
ги от съдилището”.
И евреи, и гърци бяха очаквали с нетърпение решението на Галион.
Непосредственият му отказ да разгледа случая като такъв, който има
обществен интерес, бе сигнал за евреите да се отдръпнат объркани и
разгневени. Решителното поведение на проконсула отвори очите на
разбунената тълпа, подстрекавана от евреите. За първи път, откакто Павел
работеше в Европа, тълпата се обърна на негова страна. Пред очите на
проконсула и без неговата намеса тя нападна най-известните обвинители на
апостола: “… всички хванаха началника на синагогата Состена, та го биха
пред съдилището; но Галион не искаше и да знае за това”. Така
християнството спечели значителна победа.
“А Павел… поседя там още доволно време.” Ако апостолът беше
принуден веднага да напусне Коринт, обърнатите към вярата в Исус щяха да
бъдат поставени в опасно положение. Евреите щяха да се опитат да си
възвърнат изгубената преднина и дори да унищожат християнството в тази
област.
Тази глава е основана на Деяния 18:1-18